Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 1115
гр. Пловдив, 14.07.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,
Наказателна
колегия, в открито съдебно заседание на петнадесети юни, две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ГОЛЧЕВ
при участието на секретаря Тихомира Калчева, като разгледа
докладваното от съдията АНД № 2667/ 2020г., по описа на РС- Пловдив, IV- ти наказателен състав, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН
Образувано е по повод на жалба,
подадена от Х.З.Ш., ЕГН **********, против Наказателно постановление № 36-
0000147 от 08.04.2020г., издадено от Т. В.Г.- и. д. *** отдел, с което на Х.З.Ш.,
ЕГН **********, за нарушаване състава на чл. 87, т. 3 Наредба № 33 от
03.11.1999г. на Министъра на транспорта, на основание чл. 93, ал. 1, т. 1 Закон
за автомобилните превози, е наложена глоба в размер на 2 000 лв. / две хиляди
лева/.
С жалбата се оспорва законосъобразността
на атакуваното наказателно постановление. Сочи се, че при съставянето на АУАН и
издаването на наказателното постановление са допуснати съществени нарушения,
опорочаващи административно- наказателното производство и водещи до
ограничаване правото на защита на нарушителя. Изтъква се, че е налице
съществена разлика между отразената в АУАН и НП правна квалификация- в АУАН е
посочена нормата на чл. 89, т. 9 Наредба № 33 от 03.11.1999г. на МТ / наричана
за краткост Наредбата/, а в НП е отразен чл. 87, т. 3 от Наредбата. Изтъква се,
че така констатираното несъответствие води до съществено ограничаване правото
на защита на жалбоподателя, като препятства възможността му да разбере за какво
точно е ангажирана отговорността му. Поддържа се, че нарушението при отразяване
на правната квалификация не може да бъде санирано по реда на чл. 53, ал. 2 ЗАНН. Излага се становище в насока маловажност на процесния случай. Моли се,
атакуваното наказателно постановление да бъде отменено в своята цялост.
В съдебно заседание, жалбоподателят,
редовно призован, не се явява, изпраща упълномощен процесуален представител в
лицето на адв. А.. Поддържа се така депозираната жалба. Излага се допълнително становище
по същество на спора. Претендират се разноски.
В съдебно заседание,
въззиваемата страна, редовно призована, не изпраща представител. Преди даване ход на
делото е постъпило писмено становище, с което се изразява позиция по същество
на спора. Моли се, атакуваното наказателно постановление да бъде потвърдено в
своята цялост като законосъобразно.
Съдът като се запозна с приложените по делото
доказателства, обсъди доводите изложени в жалбата и служебно провери
правилността на атакуваното постановление, счита следното:
Жалбата
е подадена в законовоустановения седемдневен срок, считано от получаване на
препис от атакуваното наказателно постановление ( същото е връчено на
22.04.2020г., а жалбата е входирана на 27.04.2020г.), произтича от процесуално
легитимирана страна, насочена е срещу акт, подлежащ на самостоятелен контрол по
съдебен ред, поради което се явява процесуално допустима и подлежи на
разглеждане по същество.
Относно приложението на процесуалните
правила:
На
първо място, съдът счита за нужно да маркира обстоятелството, че в издаденото
наказателно постановление по един твърде неясен начин е отразена длъжността,
която заема Т. В. Г.- издател на процесното НП. Същата е отбелязана единствено
като „****“. Чл. 17 от Устройствен правилник на Изпълнителна агенция
"Автомобилна администрация" дефинира отделните структури в
специализираната администрация на Агенцията. Прочитът на чл. 17, ал. 3 от
Правилника налага разбирането, че към регионалните дирекции се създават
областни отдели за осъществяване на административното обслужване и провеждане
на изпити на територията на съответната област на отдела и отдел за
осъществяване на контрол на територията на съответната регионална дирекция.
Предвид изложеното, то при бланкетно посочване „и****“, то е на практика
неустановимо дали Т. В.Г. е в кръга лица, които са персонално компетентни да
издават наказателни постановления съобразно Заповед № РД- 08- 30/ 24.01.2020г.
На
следващо място, то налице е пълно несъответствие между правната квалификация,
предоставена в АУАН и тази, отразена в процесното наказателно постановление. В
АУАН като нарушена е посочена нормата на чл.
89, т. 9 Наредба № 33 от 03.11.1999г. на МТ, а в НП нарушението вече е преквалифицирано
по чл. 87, т. 3 от Наредбата. Нужно
е да се акцентира върху факта, че чл. 89 от Наредбата не съдържа „т. 9- та“.
Тоест, в АУАН е предоставена като квалификация несъществуваща правна норма.
Впоследствие, за пръв път в атакуваното наказателно постановление, поведението
на жалбоподателя вече е субсумирано под качествено различна правна норма- чл.
87, т. 3 от Наредбата ( без дори да се посочи, че преквалифицирането се
извършва на основание чл. 53, ал. 2 ЗАНН). Настоящият съдебен състав счита
подобен подход за процесуално недопустим и в противоречие с изискванията на чл.
42, т. 5 и чл. 57, ал. 1, т. 6 ЗАНН. Несъответствието в предоставената правна
квалификация между АУАН е НП, винаги води до накърняване и ограничаване правото
на защита на жалбоподателя, тъй като той организира своята защита освен по
фактическите, така също и по правните аспекти на твърдяното нарушение. Следва
да се посочи и че в конкретния случай, с издаването на процесното наказателно
постановление, наказващият орган не прецизира, а посочва като нарушена
съвършено различна правна норма. Така допуснатото процесуално нарушение не би
могло да бъде санирано по силата на разпоредбата на чл. 53, ал. 2 от ЗАНН.
Цитираната норма не касае саниране на всяко нарушение в АУАН, тъй като подобно
разширително тълкуване би обезсмислило съставянето на самия АУАН съобразно
разписаната процедура в ЗАНН ( в този
смисъл: Решение № 468 от 01.03.2016 г. по н. д. № 3356 / 2015 г. на
Административен съд – Пловдив; Решение № 2362 от 31.10.2012 г. по н. д. №
2840/2012 г. на XXIV състав на Административен съд – Пловдив; Решение № 2294 от
24.10.2013 г. по н. д. № 1863/2013 г. на XX- ти състав на Административен съд –
Пловдив; Решение № 468 от 01.03.2016 г. по н. д. № 3356 / 2015 г. на
Административен съд – Пловдив; Решение № 1151 от 08.06.2015 г. по н. д. №
904/2015 г. на Административен съд – Пловдив).
На
следващо място, прочитът на фактическото описание на нарушението в АУАН и
атакуваното наказателно постановление, налага извода, че актосъставителят, а
впоследствие и наказващият орган смесват белезите от обективна страна на
съставите на 93, ал. 1 ЗАвПр- „Водач на моторно превозно средство, който
извършва обществен превоз или превоз за собствена сметка на пътници и товари без издадено за моторното превозно
средство удостоверение за обществен превоз на пътници или товари, заверено
копие на лиценз на Общността, разрешение, документ за регистрация или други
документи, които се изискват от регламент на европейските институции, от този
закон и от подзаконовите нормативни актове по прилагането му…“ и чл. 93,
ал. 2 ЗАвПр – „Водач на моторно превозно
средство, който извършва обществен превоз или превоз за собствена сметка на
пътници и товари и не представи в
момента на проверката издадения лиценз, заверено копие на лиценз на
Общността, разрешението, документа за регистрация или други документи, които се
изискват от регламент на европейските институции, от този закон или от
подзаконовите нормативни актове по прилагането му…“. Двете разпоредби,
макар и да имат сравнително идентично съдържание, разкриват една ключова
разлика помежду си- нормата на чл. 93, ал. 1 ЗАвПр третира хипотеза, при която
водачът поначало не разполага с някой или всички от изброените документи, а чл.
93, ал. 2 ЗАвПр касае случаи, в които водачът разполага с гореизброените
документи, но не носи със себе си някои или всички от тях при самото извършване
на проверката. В процесния случай, от фактическа страна в НП е отразено, че „Водачът извършва превоз като в момента на проверката е без
карта квалификация на водача“. Същевременно обаче, административно
наказание „глоба“ е наложено на основание чл. 93, ал. 1, т. 1 ЗАвПр, който
третира хипотеза, при която водачът въобще не притежава карта за квалификация
на водача. Това подчертано противоречие между фактическото описание и правната
рамка на извършеното нарушение рефлектира негативно върху правото на защита на
жалбоподателя. Допълнително, следва да се посочи, че нормата на чл. 93, ал. 1,
т. 1 ЗАвПр е типична бланкетна, предвид което, за да е налице пълна и ясна
правна квалификация, то следва да се осъществи съответната привръзка с нормата
на чл. 7б, ал. 1 ЗАвПр, която въвежда изискването за квалификация на водача и
съответното й удостоверяване с издадена карта. В случая това не е сторено,
което допринася за правната непълнота и неяснота на така изготвеното
наказателно постановление.
Разгледани съвкупно, констатираното
несъответствие между дадената в АУАН и НП правна квалификация и разминаването
между фактическото и правно описание на нарушението в НП, водят до невъзможност
жалбоподателят да разбере за какво нарушение точно е ангажирана отговорността
му, както и адекватно да организира защитата си. Това от своя страна, налага
необходимост от цялостна отмяна на атакуваното наказателно постановление като
незаконосъобразно.
По разноските:
Съобразно разпоредбата на чл. 63, ал. 3 ЗАНН, в съдебните
производства, развиващи се по реда на посочения закон, страните имат право на
присъждане на разноски по реда на Административнопроцесуалния кодекс / АПК/.
Съобразно §1, т. 6 от ДР на АПК, „поемане на разноски от административен
орган" е поемане на разноските от юридическото лице, в структурата на
което е административният орган. От своя страна, чл. 143, ал. 1 АПК разпределя
отговорността за разноски в хипотезата, при която оспорваният акт е отменен.
Процесният случай е именно такъв, предвид което и съобразно изхода по делото, Изпълнителна
агенция „Автомобилна администрация“, следва да бъде осъдена да заплати на
жалбоподателя Х.З.Ш. сторените от него разноски за процесуално
представителство. Съобразно представения по делото договор за правна защита и
съдействие ( л. 4 от съд. пр.), договореният и изплатен хонорар от въззивника
възлиза на сумата от 400 лв. Същевременно, с изпратената по делото молба-
становище / л. 1/, въззиваемата страна е релевирала възражение за прекомерност
на адвокатския хонорар и е поискала редукцията му до минимума, разписан в
Наредба № 1 от 2004г. на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Съгласно трайната съдебна практика, в случай на реално
заплатено от клиента адвокатско възнаграждение (какъвто е и процесният случай),
меродавна е редакцията на Наредбата към момента на сключване на договора за
правна защита и съдействие, респективно уговаряне на дължимото възнаграждение (Решение № 9779 от 21.07.2017 г. по адм. д. №
9012/2016 на Върховния административен съд, Решение № 7709 от 19.06.2017 г. по
адм. д. № 4087/2016 на Върховния административен съд, Решение № 4843 от
02.04.2019 г. по адм. д. № 14588/2018 на Върховния административен съд). В
тази връзка следва да се съобрази, че Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. създава
императивна забрана за заплащане за адвокатски услуги на суми по-ниски от
определените в Наредбата в зависимост от вида дело. Тази забрана е гарантирана
и със съответната дисциплинарна отговорност за адвоката, който я наруши. В този
смисъл гражданите желаещи да се ползват от адвокатска защита са обвързани да
заплатят възнаграждение в размер на минимално предвиденото в Наредбата към
момента на сключване на договора за адвокатска защита и съдействие. В случай,
че това възнаграждение е реално заплатено, то представлява за тях пряка и
непосредствена вреда, за която следва да бъдат репарирани. Предвид това,
последващи промени в размера на минималните размери, предвидени в Наредбата, не
биха могли да имат действие за жалбоподателя. Промяна в цитираната Наредба е
наложена предвид Решение № 5419 от 08.05.2020 г. на ВАС по а. д. № 14384 / 2019
г., като изменението е в сила от 15.05.2020 г. (ДВ, бр. 45 от 2020 г.).
Предвид гореизложените принципни съображения, то съдът
счита следното: съобразно методиката разписана в чл. 18, ал. 2, вр. чл. 7, ал.
2, т. 2 от Наредбата, действаща към датата на сключване на договора за правна
защита и съдействие, минималното адвокатско възнаграждение в процесния случай е
възлизало на 370 лв. Същевременно, договореното и реално заплатено от
жалбоподателя на адвоката възнаграждение е в размер на 400 лв. Предвид това,
съдът не счита, че е налице основание за редуциране размера на така договорения
между представител и представляван хонорар, доколкото същият не се явява
прекомерен. Съобразно изложеното, в полза на жалбоподателя срещу Изпълнителна
агенция „Автомобилна администрация“, се поражда право на разноски в размер на
400 лева.
Така мотивиран и на основание чл.
63, ал. 1 ЗАНН, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Наказателно постановление № 36- 0000147 от 08.04.2020г.,
издадено от Т.В. Г.- ***, с което на Х.З.Ш., ЕГН **********, за нарушаване
състава на чл. 87, т. 3 Наредба № 33 от 03.11.1999г. на Министъра на
транспорта, на основание чл. 93, ал. 1, т. 1 Закон за автомобилните превози, е
наложена глоба в размер на 2 000 лв. / две хиляди лева/.
ОСЪЖДА Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ да
заплати в полза на Х.З.Ш., ЕГН ********** сума в размер от 400 / четиристотин/
лева, представляваща сторени разноски за процесуално представителство.
Решението подлежи на обжалване пред Административен съд-
Пловдив в 14-дневен срок от получаване на съобщението до страните за
постановяването му, по реда на гл. XII- та АПК и на касационните основания,
разписани в НПК.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п.
Вярно с
оригинала.
Т.К.