РЕШЕНИЕ
№ 258
гр. Бургас, 28.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети октомври през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Росица Ж. Темелкова
Членове:Таня Т. Русева Маркова
Елеонора С. Кралева
при участието на секретаря Стойка Д. Вълкова
като разгледа докладваното от Елеонора С. Кралева Въззивно гражданско
дело № 20212100501493 по описа за 2021 година
Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „МАГИС-МГ“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.Малко Търново, обл.Бургас, ул.“Янко Карагяуров“
№ 14, представлявано от управителя Георги Николов Георгиев, против решение №
49/23.06.2021 г., постановено по гр.д.№ 41/2021 г. по описа на РС-Малко Търново, с
което е признато за установено по отношение на „МАГИС-МГ“ ЕООД, ЕИК
*********, че за „СИЕНИТ-2000“ ЕООД, ЕИК102644849, със седалище и адрес на
управление с.Граматиково, ул.“Добри Чинтулов“ № 21, представлявано от Атанас
Георгиев Зайков, съществува вземане в размер на 685.08 лв. – главница,
представляваща остатък от задължението на ответника за заплащане цената на
технологична дървесина, доставена му съгласно фактура № 775/22.01.2020 г., както и
законна лихва върху главницата от 685.08 лв. за периода от образуване на заповедното
производство (02.02.2021 г.) до окончателното изплащане на задължението. С
решението „МАГИС-МГ“ ЕООД е осъдено да заплати на „СИЕНИТ-2000“ ЕООД
сумата от 654.71 лв. за разноски по делото.
Във въззивната жалба се изразява недоволство от постановеното решение, като
същото се счита за неправилно. Сочи се, че първоинстанционният съд е отчел само
1
факта, че има издадена фактура за плащане и при наличието на такава е приел, че се
дължи плащане. Въззивникът не оспорва този факт, но оспорва начина, по който е бил
известен, тъй като за съществуването на процесната фактура ответникът е научил след
като е образувано заповедното производство и му е връчена заповед за изпълнение. В
тази връзка се сочи, че до момента на връчване на заповедта за изпълнение ответникът
не е получавал фактура, нито покана за доброволно изпълнение на задължението.
Според въззивника, тези факти не са отчетени от районния съд, а видно е, че след като
ответникът е научил за задължението си по фактура № 775 веднага е направил
частично плащане и след около месец е направил още едно частично плащане. Моли
въззивния съд на отмени решението на РС-Малко Търново. Не се направят
доказателствени искания. Претендира се присъждане на направените разноските.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемия
„СИЕНИТ-2000“ ЕООД (понастоящем – ООД), подаден чрез пълномощника адв.Ч.. В
писмения отговор са изложени съображения са неоснователност на въззивната жалба и
се изразява съгласие с изводите на районния съд. Моли се за оставяне без уважение на
въззивната жалба и за потвърждаване на първоинстанционното решение.
Въззивната жалба отговаря на изискванията на чл.259 и сл. ГПК, същата е
подадена в законоустановения срок от лице, което има правен интерес от обжалването,
поради което съдът я намира за допустима и следва да я разгледа по същество.
С оглед изложените във въззивната жалба доводи и становищата на страните,
след преценка на събраните по делото доказателства и като взе предвид разпоредбите
на закона, Бургаският окръжен съд приема за установено следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК,
вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, предявен от „Сиенит – 2000“ ЕООД (понастоящем – ООД) против
„Магис – МГ“ ЕООД за приемане да установено, че ответникът дължи на ищеца
сумата от 1085.08 лв., представляваща неплатена част от цената на технологична
дървесина, доставена му съгласно фактура № 775/22.01.2020 г., ведно със законната
лихва върху главницата от подаване на заявлението – 02.02.2021 г. до окончателното
изплащане на вземането, което вземане е част от предмета на заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК с № 260014/03.02.2021 г., издадена по ч.гр.д. № 19/2021 г. по описа на РС-
Малко Търново.
В исковата молба са изложени твърдения, че между страните съществуват
дългогодишни неформални облигационни правоотношения по договори за покупко-
продажба, по силата на които ищецът доставя на ответника дървен материал, а
последният е заплащал дължимата за стоката цена. Твърди се, че в отношенията между
страните е останала неплатена цената на доставен дървен материал по фактура №
775/22.01.2020 г. в размер на 1346.40 лв. и предвид неизпълнението на ответника,
същият дължал и мораторна лихва в размер на 138.66 лв. За дължимите вземания за
2
главница и лихва ищецът се снабдил със заповед за изпълнение по чл.410 ГПК,
издадена по ч.гр.д.№ 19/2021 г. на РС-Малко Търново, срещу която длъжникът
депозирал възражение по чл.414 ГПК, във връзка с което на заявителя са дадени
указания за предявяване на иска по чл.415 ГПК. Твърди се, че след получаването на
заповедта за изпълнение, ответникът заплатил част от сумата в размер на 400 лв. на
26.02.2021 г., която била отнесена за погасяване на присъдената със заповедта
мораторна лихва и на част от присъдената главница, поради което с настоящия иск се
претендира установяване дължимостта на остатъка от главницата по фактурата в
размер на 1085.08 лв. и законната лихва върху нея от подаване на заявлението до
окончателното плащане.
В хода на първоинстанционното производство, на 29.03.2021 г. от страна на
ответника е извършено частично плащане по процесната фактура със сума от 400 лв.,
поради което на основание чл.214, ал.1 ГПК ищецът е намалил размера на исковата
претенция от 1085.08 лв. на 685.08 лв. и същата се счита предявена в намаления размер.
Ответникът е депозирал писмен отговор, с който е оспорил исковата претенция
като неоснователна с твърдението, че не е е бил уведомен за процесната фактура, а е
разбрал за нея с връчената му заповед за изпълнение. Но след като се запознал със
заповедното производство помолил да му бъде изпратена фактурата и направил
плащане по нея в размер на 400 лв., тъй като изпитвал финансови затруднения, но
въпреки това след месец заплатил още 400 лв. по същата фактура.
По делото ищецът е представил копие на фактура № 775/22.01.2020 г. за
доставени от „Сиенит – 2000“ ЕООД на получателя „Магис – МГ“ ЕООД стоки –
технологична дървесина – ДЪБ, на стойност от 1346.40 лв. с ДДС, с падеж – 22.01.2020
г. и начин на плащане – по сметка, т.е. по банков път, подписана е от съставителя. Така
представената фактура съдържа необходимите реквизити по Закона за счетоводството
относно датата на доставката, количеството и цената на услугата.
Представени са и преводни нареждания от 26.02.2021 г. и от 29.03.2021 г. за
извършени от ответника банкови преводи по сметката на ищеца в размер на по 400 лв.,
или общо 800 лв., платени на основание „по фактура № 775“, което е видно и от
представените извлечения от сметките на ищцовото дружество.
При така установената фактическа обстановка, първоинстанционният съд е
приел, че между страните е бил сключен неформален договор за покупко-продажба, по
който ищецът е изпълнил задължението си за доставка на стоките, но насрещното
задължение за плащане на цената не е изпълнено. Прието е също, че с извършените от
ответника плащания на 26.02.2021 г. и на 29.03.2021 г. същият е признал дълга си по
процесната фактура. Поради това, районният съд е уважил предявения иск като
основателен до предявения размер от 685.08 лв. (съобразно намалението на
претенцията), ведно със законната лихва от образуване на заповедното производство
3
до окончателното плащане.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на
първоинстанционното решение се проверява само в рамките на наведените в жалбата
оплаквания. При тази служебна проверка, Бургаският окръжен съд намира
обжалваното решение за валиден и допустим съдебен акт, липсват нарушения на
императивни материалноправни норми.
С оглед събраните по делото доказателства и приложимите разпоредбите на
закона, БОС намира въззивната жалба за неоснователна, като изцяло споделя
окончателните правни изводи на районния съд и счита, че решението му следва да
бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Приетата и изяснена от първата инстанция фактическа обстановка по делото се
установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение и по нея не е налице
спор между страните, като във въвзивното производство не са ангажирани
доказателства, които да променят, поради което настоящият съд я възприема изцяло и
препраща към нея на основание чл.272 ГПК. Настоящата инстанция напълно споделя и
решаващите правни изводи на РС-Малко Търново за за основателност на исковата
претенция по чл.422 ГПК, вр. чл.79 ЗЗД, предвид наличието на облигационно
правоотношение между страните по неформален договор за продажба на дървесина, за
което е издадена фактура № 775/22.01.2020 г., доставяне на стоката от ищеца и
неизпълнение от ответника на задължението му да заплати цялата цена по фактурата.
Тези изводи на районния съд са правилни и в съответствие със закона, поради което
БОС препраща към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл.272
ГПК и по този начин същите стават част и от въззивното решение.
По изложените във въззивната жалба оплаквания и в допълнение към
съображенията на районния съд, следва да се отбележи следното:
Безспорно е по делото наличието на облигационно правоотношение между
страните по договор за покупко-продажба, обективиран в процесната фактура №
775/22.01.2020 г. на стойност от 1346.40 лв., по която доставките са извършени от
ищцовото дружество, а ответникът е направил частични плащания по нея. Тези
обстоятелства не се оспорват от ответната страната.
Във въззивната жалба са изложени възражения единствено за това, че
ответникът не е бил уведомен за фактурата и поради това претенцията била
неоснователна. Въззивният съд намира тези възражения за неоснователни, доколкото
обстоятелството дали дружеството е било уведомено или не за издадената фактура
(ответникът твърди, че е била получена от предишния счетоводител), не се отразява по
никакъв начин на задължението му за заплащане на цената на доставените му стоки.
4
При това положение и с оглед извършените от въззивника частични плащания по
сметката на ищеца с основание на банковите преводи „по фактура № 775“, настоящият
съд намира за правилен извода на първата инстанция, че по този начин е налице
признание от ответника на целия дълг по фактурата. Всъщност, това обстоятелство не
се и оспорва от въззивника. Ето защо и доколкото липсват доказателства за заплащане
изцяло на цената по процесната фактура, тежестта за което е на ответника, БОС намира
предявения иск по чл.422 ГПК, вр. чл.79 ЗЗД за основателен, поради което правилно е
уважен от районния съд в заявения размер от 685.08 лв., съобразно направеното
намаление на размера на претенцията по реда на чл.214, ал.1 ГПК. Настоящата
инстанция не следва да обсъжда направените едва в съдебно заседание възражения от
процесуалния представител на въззивника, касаещи съществуването на задължението,
тъй като не са били наведени във въззивната жалба и са преклудирани.
Предвид горното и с оглед липсата на други оплаквания във въззивната жалба,
БОС намира същата за неоснователна, като изцяло споделя решаващите правни изводи
на първата инстанция, поради което решението на РС-Малко Търново следва да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно.
С оглед изхода на спора и направените от двете страни искания за разноски,
съдът намира, че на въззивника такива не му се следват, поради неоснователността на
жалбата му, като на основание чл.78, ал.3 ГПК същият следва да заплати на
въззиваемата страна сумата от 300 лв. за платено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 49/23.06.2021 г., постановено по гр.д.№ 41/2021
г. по описа на РС-Малко Търново.
ОСЪЖДА „МАГИС-МГ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.Малко Търново, обл.Бургас, ул.“Янко Карагяуров“ № 14, на основание
чл.78, ал.3 ГПК да заплати на „СИЕНИТ-2000“ ООД, ЕИК102644849, със седалище и
адрес на управление с.Граматиково, ул.“Добри Чинтулов“ № 21, сумата от 300 лв.
(триста лева) за направените във въззивното производство пред БОС разноски за
платено адвокатско възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване (чл.280, ал.3 ГПК).
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
5
2._______________________
6