№ 667
гр. Монтана, 09.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – МОНТАНА, ЧЕТВЪРТИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:АНЕЛИЯ ЦЕКОВА
при участието на секретаря БОРИСЛАВА В. КУЗМАНОВА
като разгледа докладваното от АНЕЛИЯ ЦЕКОВА Гражданско дело №
20251630101889 по описа за 2025 година
Предявени са в обективно съединени искове с правно основание чл.26
ал.1, предложение първо ЗЗД и чл.26 ал.1, предложение 3 ЗЗД.
В условията на евентуалност се иска обявяване нищожност на отделна
клауза от договор на същите основания.
Ищецът, Д. Н. Н., ЕГН **********, от село **********8,
обл.**********, чрез процесуалния си представител адвокат М. В. М., вписан
в Адвокатска колегия *********, е предявил иск Против: "Н*******, ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление: гр. ********* (Литекс Тауър),
ет. 10, представлявано от И. Н. Х. – Управител и "********" ООД, ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление: гр. ********* ул.
***********,с управител К***********.
В исковата си молба твърди, че доверителят му е страна по ДОГОВОР
ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ № 202506060827190070 от 06.06.2025г.,
сключен с ,,****** ООД.
Съгласно ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ №
20250606О827190070 от 06.06.2025г. трябва да върне сумата по кредита, която
се явява сума от 960 лева, при сума на получаване 800.00 лева, при срок на
кредита от 8 месеца, при ГПР от 64.58%.
В т.З.2.1. от ,,РАЗДЕЛ ІІІ. ПРАВА И ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА СТРАНИТЕ ПО
ДОГОВОРА ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ“ към общите условия от
ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ е предвидено: При сключване на
Договора за потребителски кредит или преди предоставяне на заемната сума,
Кредитополучателят може да представи на ДРУЖЕСТВОТО обезпечение по
кредита. Обезпечението може да се предостави както по желание на
1
кредитополучателя, така и с оглед искане на Дружеството, в случай че
последният изиска такова. Обезпечението може да бъде: а) банкова гаранция,
издадена от банка, оперираща на територията на Република България; б)
гаранция, издадена от небанкова финансова институция, оперираща на
територията на Република България; в) поръчител по смисъла на чл. 138 от
Закона за задълженията и договорите (ЗЗД).
В т.3.2.4. При сключване на договора за кредит или преди отпускане
на заемната сума, поръчителят следва да сключи с Дружеството договор за
поръчителство по чл. 138 ЗЗД, с който се задължава да спрямо Дружеството да
отговаря за изпълнение на цялото задължение на кредитополучателя (общата
сума, дължима от потребителя по смисъла на § 1, т. 2 ЗПК.
С цел да се обезпечи ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ №
202506060827190070 от 06.06.2025г. доверителят му сключва Договор за
гаранция от 06.06.2025г. с “********” ООД, с който да се обезпечи
първоначално сключеният договор. Във връзка с така сключения Договор за
гаранция доверителят му следва да заплати допълнително такса за гаранция в
размер на 616 лева, разсрочена на 8 месечни вноски от по 88 лева.
Счита, че ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ №
202506060827190070 от 06.06.2025г. сключен с ,, ****** ООД, е нищожен на
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. с чл.11 ал.1 т.10 и чл. 19, ал.4 от ЗПК вр. с
чл.22 от ЗПК.
В ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ е посочена само
абсолютна стойност на ГПР. Липсва ясно разписана методика на формиране
годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са
включени в него и как се формира същият. Не става ясно какво се включва в
общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото е
предвидена дължимост и на неустойка. От изложеното не може да се направи
еднозначен извод, че разходите са включени при формиране на ГПР, нито че
същите са изключени. Ето защо, не е ясно по какъв начин е формиран, неясни
са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се
формира годишното оскъпяване на заема.
На следващо място, съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя , настоящи и бъдещи /
лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/
, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Съгласно § 1. Точка 1 от ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
2
клаузи и условия. С оглед цитираната разпоредба заплащането на сумата по
договора за поръчителство следва да бъде разглеждано като елемент от общия
разход по кредита за потребителя, тъй като то е пряко свързано с договора за
потребителския кредит, известно е на кредитора и се заплаща от потребителя.
Доколкото сключването на Договор за поръчителство е въздигнат, като
елемент от сключването на договор за паричен заем, без когото последният не
може да бъде сключен. Налице е заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от
ЗПК като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по Договора за
гаранция се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута
определена с ПМС № 426/2014г.
В условията на евентуалност, счита че клаузата на Т.3.2.1. от ,,
РАЗДЕЛ ІІІ. ПРАВА И ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА СТРАНИТЕ ПО ДОГОВОРА ЗА
ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ“ към общите условия от ДОГОВОР ЗА
ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ № 20250606082719007О от 06.06.202511 и т.8 от
,, Част І. Идентификационни данни и данни за контакт на
кредитора/кредитния посредник:“ към Стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити, са нищожни на
основание чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД, чл. 143 ал.1 и чл. 146 от ЗЗП, по изложени
съображения.
Сключването на договор за възлагане на поръчителство е въздигнат в
условие за отпускането на кредита, което ако не бъде осъществено, няма да
бъде отпуснат последния. Посочената клауза, води до нееквивалентност на
насрещните престации. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26,
ал. 1, пр. 3 ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да
не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез
създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива са
принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и
търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото
облагодетелстване на някоя от страните, за сметка на другата.
Моли съда да постанови решение, с което да прогласи, че
ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ № 202506060827190070 от
06.06.2025г., сключен с ,, ****** ООД, е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от
ЗЗД вр. с чл.11 ал.1 т.10 и чл. 19, ал.4 от ЗПК вр. с чл.22 от ЗПК, а в условията
на евентуалност, съдът да прогласи, че клаузата на Т.3.2.1. от ,, РАЗДЕЛ ІІІ.
ПРАВА И ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА СТРАНИТЕ ПО ДОГОВОРА ЗА
ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ“ към общите условия от ДОГОВОР ЗА
ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ № 202506060827190070 от 06.06.2025г. и т.8 от
,,Част І. Идентификационни данни и данни за контакт на кредитора/кредитния
посредник:“ към Стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити са нищожни на основание чл.26 ал.1
пр.3 от ЗЗД, чл. 143 ал.1 и чл. 146 от ЗЗП,
Съдът да прогласи, че Договор за гаранция от 06.06.2025г. сключен с
******** ЕООД във връзка с обезпечаването на ДОГОВОР ЗА
ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ № 202506060827190070 от 06.06.2025г е
нищожен на основание чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД, както и на основание чл.26 ал.1
3
пр.2 вр.с чл.19 ал.4, от ЗПК и чл. 143 от ЗЗП.
Претендира направените в настоящото производство разноски.
Ответникът, „******“, ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление в гр. ********* ПК 1797, район „*****“, ул. „********* (Литекс
Тауър), ет. 10, представлявано от законния представител И. Н. Х., в качеството
на управител, чрез младши юрисконсулт Давидия Давидова (с пълномощно
№ 3/07.08.2025 г.) в законоустановения срок и на основание чл. 131 от
Гражданския процесуален кодекс (ГПК) представя писмен отговор, като
изразява становище за редовност на предявените искови претенции и
неоснователност на същите.
1. По отношение на допустимостта и редовността на исковите
претенции: Исковата молба се явява допустима за разглеждане, но същата
е нередовна, доколкото не са посочени електронен адрес за връчване при
условията на чл. 38 и 38а и заявление дали желае връчване на посочения
електронен адрес, както и телефонен номер на ищеца и неговите
представители или пълномощници.
2. Ако се отстранят посочените нередовности, същата се явява
допустима за разглеждане.
Между същия ищец и същия ответник в периода от май месец
2025 г. е депозирана още една искова молба пред Районен съд – Монтана с
ищец Д. Н. Н. и ответник „******“ ООД, с предмет прогласяване
нищожността на договори за кредит, а именно гр. д. № 720/2025 г. по описа на
Районен съд – Монтана.
Моля да бъде приложена разпоредбата на чл. 213 ГПК и
производствата пред Районен съд – Монтана съд да бъдат съединени, тъй като
в настоящия случай образуването на множество дела е инициирано не с цел да
бъдат защитени законните права и интереси на ищеца, а се преследва една
нетипична за гражданския процес цел.
По отношение на обстоятелствата, на които се основава исковата
претенция:
На основание чл. 175 ГПК признава следните факти: -
сключването на 06.06.2025 г. на договор за кредит № 202506060827190070
между страните по делото; както и предоставяне на заемната сума в размер на
800.00 лева от кредитора на кредитополучателя.
Оспорва следните твърдения на ищеца: - недействителност на
договора за потребителски кредит № 202506060827190070 от 06.06.2025 г. на
основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и нарушаване
разпоредбите на чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК; задължение за
кредитополучателя да сключи договор за гаранция; възнаграждение за
договора за гарант следва да се включи като разход в ГПР по договор за
кредит; сключването на договор за гаранция е изискано от кредитора;
сключването на договор за гаранция е било задължително за отпускане на
заема; наличие на клауза за неустойка; - наличие на законово изискване за
посочване на методика в договор за кредит, отпуснат при фиксиран лихвен
процент;
4
Не възразява срещу приемане на представените с исковата молба
писмени доказателства.
По отношение на основателността на исковата молба: Процесният
договор за кредит отговаря на императивните изисквания на ЗПК. Съгласно
чл. 19, ал. 4 ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България. Посоченият в
договора ГПР е уговорен в допустимите параметри по чл. 19, ал. 4 ЗПК и не
надвишава определения размер. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК лихвите са част от
компонентите, формиращи ГПР. След като в самия закон е предвиден
максимален размер на ГПР, който не следва да надвишава пет пъти законната
лихва, посоченият в договора фиксиран годишен лихвен процент по заема е в
рамките на допустимия от закона размер, като част от ГПР по заема.
Уговорените в договора размери на ГПР и на лихвения процент не са
нищожни.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за кредит следва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Информация за размера на ГПР е налична в чл. 10, ал. 4 от договора, а
общата сума, дължима от кредитополучателя – в ал. 5 на чл. 10 от договора.
ГПР е изчислен при базовото допускане, че договорът за кредит ще остане в
сила за уговорения срок и че кредиторът и потребителят ще изпълнят
задълженията си при спазване на условията и сроковете, предвидени в
договора за кредит. Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО
не поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на
компонентите на годишния процент на разходите. Те са нормативно
определени в чл. 19, ал. 1 ЗПК, респ. Приложение № 1 към ЗПК. Тъй като
компонентите, които следва да се включат в ГПР са нормативно определени,
то и за кредитора не е налице задължение за тяхното посочване в договора за
кредит (в този смисъл и т. 3 Решение по дело С-932/19 във връзка със
съображение 13 от преамбюла на Директива 93/13 относно неравноправните
клаузи в потребителските договори).
Както е посочено по-горе, чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисква ГПР да се
изчисли към момента на сключване на договора за кредит, към който до
знанието на кредитора не е било сведено, че потребителят ще обезпечи
договора за кредит чрез предоставяне на гаранция, съответно нейния размер.
Потребителят не е бил длъжен да предостави обезпечение по кредита, още
помалко същото да е под формата на гаранция, по която да се дължи
възнаграждение. Разходът за възнаграждение нито е бил известен на
кредитора, нито е бил задължителен за сключването на договора за кредита, за
да бъде включен в ГПР (по арг. § 1, т. 1 ЗПК). „******“ ООД получава като
насрещна престация по договора за кредит единствено възнаградителна
лихва, поради което не е налице твърдяната нееквивалентност на
престациите.
5
Претендира отхвърляне на предявените срещу дружеството искови
претенции и присъждане на сторените деловодни разноски, включително
360.00 лева юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът, „********" ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление в гр. ********* ул. „********" № ****** представлявано от
законния му представител К***********, в качеството му на управител чрез
главен юрисконсулт П*********, в срока, предвиден за отговор представя
становище по исковете.
Исковата молба се явява редовна и допустима за разглеждане, но
претенцията е неоснователна.
Ответникът признава по реда на чл. 175 ГПК сключването на договор за
гаранция от 06.06.2025 г. при посочените в исковата молба условия.
Ответникът оспорва следните твърдения на насрещната страна:
Потребителят е бил длъжен да сключи договор за гаранция, за да му бъде
отпуснат кредит; Сключването на договор за възлагане на поръчителство е
въздигнат условие за отпускането на кредит; Договорът за гаранция
противоречи на добрите нрави.
Срещу възнаграждение в размер на 616 лева, дружеството обезпечава
задължение в размер на 960 лева за срок от осем месеца, поради което и не
може да се приеме, че е налице нееквивалентност на престациите, която да
обуславя недействителност на облигационното правоотношение.
Накърняване на добрите нрави ще има когато сделката/ уговорката
дотолкова влиза в непримирим конфликт с трайно установените, възприети в
обществото неписани морални норми на поведение, че буди крайна форма на
възмущение поради накърняване на чувството за справедливост,
непоносимост и в крайна сметка - осъждане с пълно отрицание.
Процесният случай несъмнено не би могъл да се разглежда на
гореописаната плоскост, тъй като договорът е сключен по инициатива на
потребителя, който е бил надлежно уведомен за правата и задълженията си по
договора за гаранция, в същия е налице предвидено право на отказ без да сочи
причини в 14 дневен срок от сключването (чл. 5) и право едностранно да
прекрати правоотношението на всеки един етап от неговото развитие (чл. 14).
Всяко от изброените права потребителят би могъл да упражни след сключване
на договора за кредит и усвояване на заемната сума по същия.
Неоснователно възражението на ищеца, че договорът за гаранция е
неравноправен, защото с уговарянето на възнаграждението по него се стига до
нарушаване на нормативно предвидения размер на ГПР и заобикаляне на
закона. Ищецът не сочи доказателства, от които да бъде направен извод, че
потребителят е бил задължен да сключва договор за гаранция. От
представените писмени доказателства е видно, че е налице такава
възможност, но не и задължение, още по малко са налице негативни
последици от евентуалното непредставяне на обезпечение по кредита,
включително гаранция от ответното дружество. Договорът за гаранция е извън
материалния обхват на ЗПК, което безспорно се установява от разпоредбата на
чл. 1 ЗПК. Договорът за кредит и договорът за гаранция са сключени между
6
различни лица, по различно време и са с различен предмет.
Дружеството претендира присъждане на сторените от ответника
разноски, включително юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК в
размер на 100 лева.
Доказателствата по делото са писмени.
Съдът, след като прецени доводите на страните, доказателствата по
делото, по свое вътрешно убеждение и на основание чл.235 ГПК, приема
за установени следните обстоятелства:
Няма спор между страните, че с ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ
КРЕДИТ № 202506060827190070 от 06.06.2025г., сключен с ,,****** ООД, е
създадена облигационна връзка.
Кредиторът не е включил в ГПР по процесния договор за предоставяне
на гаранция.
В ГПР в договора за кредит е включен единствено разход за
възнаградителна лихва.
Съгласно представения от ответника Договор за потребителски кредит,
под формата на заем в размер на 800.00 лева. Посочената сума представлява
главницата и чистата стойност на кредита. Същата се предоставя на
кредитополучателя НЕ ПО –КЪСНО ОТ ДВА РАБОТНИ ДНИ, считано от
датата на сключване на договора – 06.05.2025 г. Посочена е банковата сметка
по която еднократно кредитополучателя получава в пълен размер уговорената
главница. Задължението е да се върне главницата и лихвите в срок до
07.02.2026 г. договореният лихвен процент по кредита е 50.87 %, годишен
процент на разходите /ГПР/ – 64.58 %. Общата сума, дължима от
кредитополучателя е в размер на 960 лв., съгласно чл.10 ал.2 от цитирания
договор.
Установено е също така, че в т.3.2.1. от „РАЗДЕЛ III. ПРАВА И
ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА СТРАНИТЕ ПО ДОГОВОРА ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ
КРЕДИТ“ към общите условия от ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ
КРЕДИТ е договорено между страните:
- При сключване на Договора за потребителски кредит или преди
предоставяне на заемната сума, Кредитополучателят може да представи
на ДРУЖЕСТВОТО обезпечение по кредита. Обезпечението може да се
предостави както по желание на кредитополучателя, така и с оглед
искане на Дружеството, в случай че последният изиска такова.
Обезпечението може да бъде: а) банкова гаранция, издадена от банка,
оперираща на територията на Република България; б) гаранция, издадена от
небанкова финансова институция, оперираща на територията на Република
България; в) поръчител по смисъла на чл. 138 от Закона за задълженията и
договорите (ЗЗД).
В т.3.2.4. При сключване на договора за кредит или преди отпускане
на заемната сума, поръчителят следва да сключи с Дружеството
договор за поръчителство по чл. 138 ЗЗД, с който се задължава да
спрямо Дружеството да отговаря за изпълнение на цялото задължение
7
на кредитополучателя (общата сума, дължима от потребителя по смисъла
на § 1, т. 2 ЗПК.
Няма спор и относно обстоятелството, че за обезпечаване на
потребителския кредит, е сключен Договор за предоставяне на гаранция №
********** от 06.06.2025г. между “********” ООД Д. Н. Н..
Във връзка с така сключения Договор за гаранция
кредитополучателят следва да заплати допълнително такса за гаранция в
размер на 616 лева, разсрочена на 7 месечни вноски от по 88 лева. Срокът на
договора е 08.02.2026 г.
В случая е спорен въпросът, основателен ли е иска за обявяване
нищожността на целия договор за потребителски кредит или само за
неустоечната клауза и следва ли да се обяви нищожността на Договора за
предоставяне на гаранция.
Съгласно Закона за потребителски кредит, Чл. 19 ал.1 Годишният
процент по кредита изразява общите разходи по кредита на потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
/2/ ГПР по кредита се изчислява по формула съгласно Приложение № 1,
като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни
допускания.
/3/ При изчисляване на ГПР по кредита не се включват разходите: 1.
Които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит. ГПР по процесния договор е
определен, като е взето предвид само договорената възнаградителна лихва.
Размерът на годишния процент на разходите по кредита, определен
съгласно Приложение № 1 на Закона за потребителския кредит е 64.58 %.
От събраните в хода на делото доказателства се установява, че двете
страни са знаели още при сключване на договора, че няма да бъде
изпълнено задължението на кредитополучателя да осигури гаранция, съгласно
клаузите на договора и в него, в деня на сключването му е договорена и
същата с нарочен договор.
Вземайки предвид действието само на чл. 19, ал.1, като се включат
всички разходи свързани и известни още при сключване на договора, то ГПР
ще бъде коренно различен.
Посоченото навежда на извода, че чрез договора за предоставяне на
гаранция по същество е уговорена ,,скрита лихва“ и по този начин
избягване на прекомерното увеличаване на ГЛП и ГПР по заемния договор.
Поставени са множество трудно и почти невъзможни за изпълнение
изисквания относно обезпечение на договора за кредит, като неустойката
е начислена автоматично още при подписването на договора. В тази
връзка, съдът намира, че на ищеца не е останал никакъв избор, предвид
материалното и затруднение в момента и невъзможността да осигури
8
необходимото обезпечение, като буквално е бил принуден още с
подписването на договора безусловно да приеме и посоченото юридическо
лице, с което да сключи договор за предоставяне на гаранция. По повод
определената гаранция, начислена към месечната погасителна вноска по
кредита, кредитополучателя реално не е получил никаква еквивалентна
престация, а единствено е обогатил неправомерно ответника, възползвайки
се от своята позиция и възможността за принуда.
От друга страна, това е по-скоро неустойка, определена с договора за
потребителски кредит. Съгласно чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, т.е. клаузата за неустойка
освобождава кредитора от задължението да доказва вредите - като проявление
и размер, и на причинната връзка между виновното неизпълнение на
длъжника и настъпването им. Освен обезпечителна и обезщетителна функция
неустойката изпълнява и наказателна функция, тъй като кредиторът е в
правото си да претендира неустойка и когато вреди изобщо не са настъпили,
или не са настъпили в предвидения размер. Следователно в този случай
кредиторът не се обезщетява, тъй като не е претърпял вреда, а длъжникът ще
заплати неустойка и тя ще бъде санкция за неговото неизпълнение.
За да възникне задължение за плащане на неустойка по договорно
неизпълнение, следва да се установят кумулативно следните елементи на
сложен фактически състав: наличие на облигационна връзка - двустранна
правна сделка, валидно договорно задължение, от което да възникне
задължение за изпълнение. Освен облигационната връзка, е необходимо и
виновно неизпълнение - пълно или частично, на договорно задължение и не
на последно място, да е уговорена по размер неустойката за неизпълнение. В
конкретния случай не са налице всички елементи за възникване задължение
за плащане на неустойка, а именно: да е установено неизпълнение на
договорно задължение. Автономията на волята и свободата на договарянето
са прокламирани като основни конституционни свободи, чието зачитане е
задължително, както за частноправните субекти, така и за държавните органи.
Приложното им поле е ограничено от законодателя с чл. 9 ЗЗД, според който
съдържанието на договорите страните могат да определят свободно
дотолкова, доколкото то не противоречи на закона и на добрите нрави.
Противоречие със закона е налице, когато има противоречие с
правен принцип, който макар и да не е изрично формулиран, е въплътен
в много отделни норми и е част от действащата правна система. С не по –
малко като значение ограничение на свободата на договаряне, е
накърняването на добрите нрави. Като морални норми добрите нрави
нямат правно действие.
По силата на чл. 26, ал. 1 ЗЗД обаче на тях се придава и правно
значение, като нарушението им се поставя по последици наравно с
нарушението на закона. Особеност на добрите нрави е, че те не са
писани и конкретизирани, а съществуват като принципи или произтичат
от тях, съставляват морални норми на поведение, етични възгледи и.
правила за поведение. Един от тях е принципът на справедливостта, който в
9
гражданските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки
признат от нормите на гражданското право интерес, като се търси
максимално съчетаване на интересите на отделните правни субекти. При
това задължение за зачитане на взаимните интереси на страните по
сделките, за нарушаване на принципа на справедливостта при
сключването им, правоприлагащият орган изхожда от законодателството,
от своето правосъзнание и обстоятелствата в конкретния случай.
Действително, неустойката освен обезщетителна /стимулираща/ има и
наказателна функция, съчетанието на които се обезпечава надлежното
изпълнение от длъжника. В настоящия случай, клаузата за неустойка,
начислена автоматично още при подписването на договора, е договорена
в противоречие с добрите нрави, накърняването на които е основание за
нищожност на тази клауза от договора, съгласно чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
Не е установено виновно неизпълнение на договорно задължение, за да се
приеме, че за кредитора са настъпили вреди, които следва да бъдат
обезщетени.
Ищецът се позовава на нищожност на целия договор за потребителски
кредит, или на отделна негова клауза, в условията на евентуалност, както и на
целия договора за предоставяне на гаранция, сключен в противоречие с чл.26
ал.1 предложение 3 ЗЗД, при накърняване на добрите нрави и нарушение на
закона и това се установи безспорно.
Нищожен е договорът, при сключването на който са допуснати
определени, изчерпателно изброени, правно значими пороци, вследствие
на което той не поражда изначално целените от страните по него правни
последици. Нищожността е най-тежката гражданскоправна санкция за
сключен договор по начин или със съдържание, което противоречи на
императивни правни норми или на правилата на морала. Всеки правен субект,
който има правен интерес, може да се позове на нищожността на договора и
да черпи изгодни правни последици от този факт. Обичайно
имуществено-правните последици от нищожния договор се релевират
едновременно с релевирането на самата нищожност, макар да не
съществува пречка от отделното им предявяване, като успешното провеждане
на претенцията за нищожност на договор е условие за проявяването им, но не
и за тяхното предявяване.
Съдът намира, предвид гореизложеното, че безспорно бе
установено накърняване на добрите нрави при сключване на процесния
договор, в който е начислена гаранция автоматично е в нарушение на
етично-моралния принцип на справедливостта в договорните
правоотношения и на принципа за необогатяване неправомерно за сметка
на другиго- ищецът е престирал една сума, с която ответникът се е
обогатил, без да е налице необходимост за това и без
насрещна еквивалентна престация. Установения размер на гаранцията от 616
лв. при разрешен кредит от 800.00 лв. е твърде красноречив за прекомерното
обогатяване на кредитора и сочи на нееквивалентност на престациите, в
ущърб на кредитополучателя.
При това разбиране, съдът намира, че предявената искова
10
претенция като основателна досежно признаване за нищожна
гаранционната клауза, а не целия договор за потребителски кредит и в тази
част следва да бъде уважена.
Нищожността на тази клауза от договора не може да обоснове извода
за нищожност на целия договор за потребителски кредит, а следва да
бъде обявена за нищожна само клаузата, посочена в т.3.2.1 от посочения
раздел на Договора за потребителски кредит.
В тази връзка, съдът намира за неоснователен иска за обявяване на
целия договор за потребителски кредит за нищожен и следва да го отхвърли
като такъв.
Относно иска за обявяване нищожността на Договора за
предоставяне на гаранция от 06.06.2025 г., сключен с „********“ ЕООД.
В чл.1 ал.2 от договора за кредит са договорени клаузите по одобряване
и усвояване на кредита и съответното обезпечение. Посочено е
възнаграждението за издаване на гаранцията в размер на 616.00 лв.
Посоченото навежда на извода, че чрез т. нар. ,,договор за
предоставяне на гаранция“ по същество е уговорена ,,скрита лихва‘‘ и по
този начин избягване на прекомерното увеличаване на ГЛП и ГПР по заемния
договор. Поставени са за изпълнение изисквания към кредитополучателя
или да предостави банкова гаранция, при условие, че се иска разрешаване на
банков кредит от едно очевидно затруднено материално лице или да сключи
договор за гаранция с конкретно посочено дружество. Няма данни да е
изследвана кредитната задлъжнялост и възможността на заявителя за кредит
да възстановява редовно и без затруднение месечната вноска съобразно
погасителен план. В тази връзка, съдът намира, че на ищеца не е останал
никакъв избор, предвид материалното му затруднение в момента и
невъзможността да осигури банкова гаранция, като е бил заставен и принуден
да приеме сключването на процесния договор за предоставяне на гаранция.
Още повече, че договорените суми за плащане по Договора за
предоставяне на гаранция ищецът реално не е получил никаква
еквивалентна престация, а единствено е обогатил неправомерно
ответника, възползвайки се от своята позиция и възможността за налагане
принуда, като по - силната икономически страна.
Ищецът се позовава на нищожност на договора за предоставяне
на гаранция, сключен в противоречие с чл.26 ал.1 предложение 3 ЗЗД, при
накърняване на добрите нрави и това се установи безспорно.
В конкретния случай, при разглеждане на системата от сделки, може да
бъде обоснован извод, че със сключването на договора за предоставяне на
гаранция, в допълнение на договора за потребителски кредит, се цели
заобикаляне на уредбата на Закона за потребителския кредит (ЗПК), поради
което уговорките на двата договора следва да се разглеждат общо и
неразделно. В случая реалното усвояване на кредита е поставено в пряка
зависимост от предоставяне на поръчителство от посочено от кредитодателя
лице. С оглед на това, дължимото възнаграждение по договора за
предоставяне на гаранция следва да се квалифицира като такса или
11
комисиона за действия, свързани с усвояване на кредита, като
възнаграждението е уговорено в противоречие с чл. 10а, ал. 2 от ЗПК.
Претендираното възнаграждение не е включено в годишния размер на
разходите, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и не е
предвидено в договора.
Сключването на този допълнителен договор за гаранция води до
заобикаляне разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Видно е, че с плащането
по договора за гаранция ГПР надвишава многократно допустимия размер
от 50%. Двата договора следва да се разглеждат именно като част от
едно кредитно правоотношение, доколкото изпълнението на договора за
заем е предпоставено и е непосредствено от сключването на договор за
предоставяне на гаранция. Нарушението на разпоредбата на чл.19, ал.4
ЗПК има за последица недействителност на договорките между страните.
В тази връзка, изводът на съда, че иска е основателен, съобразно и двете
посочени основания за нищожност и следва да бъде уважен изцяло.
Предвид изхода на делото, отхвърлянето на първия иск и уважаването
на другия, ответните дружества следва да заплатят на ищеца платената от
него държавна такса, както и да заплатят адвокатско възнаграждение, за
оказаната безплатна правна помощ, защита и съдействие на представляващия
го адвокат.
Договорено е, че правната помощ по договора се предоставя на клиента
безплатно по реда на чл.38 ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата. Минималното
адвокатско възнаграждение по предявените искове се определя по реда на чл.
7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска
работа/ загл. Изм.ВД, бр.14 от 2025 г./, като минималното адвокатско
възнаграждение за защита при този материален интерес е 400 лева и тъй като
са предявени кумулативно два иска с такъв интерес и адвокатско
възнаграждение се дължи за всеки от тях, то по първия, частично уважен иск
адвокатското възнаграждение е в размер на 220 лв.с вкл.ДДС, и по втория –
440.00 лв. с вкл.ДДС. Освен това не са налице предпоставките на чл. 78, ал. 5
ГПК, която предвижда възможност за намаляване на адвокатското
възнаграждение, ако то е прекомерно с оглед действителната правна и
фактическа стойност на делото. Настоящото производство се
характеризира както с фактическа, така и с правна сложност, още
повече, че ще бъде определено от съда, като се присъди в полза на
процесуалния представител на ищеца адвокатско възнаграждение, платимо от
двамата ответници.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ иска за ОБЯВЯВАНЕ НИЩОЖНОСТТА на ДОГОВОР ЗА
12
ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ № 202506060827190070 от 06.06.2025г.,
сключен с „******“ ООД, ИЗЦЯЛО, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОБЯВЯВА НИЩОЖНОСТТА на клаузата на Т.3.2.1. от „ РАЗДЕЛ
III. ПРАВА И ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА СТРАНИТЕ ПО ДОГОВОР ЗА
ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ № 202506060827190070 от 06.06.2025г., сключен
с ,, ****** ООД и т.8 от „ Част I. Идентификационни данни и данни за контакт
на кредитора/кредитния посредник“ към Стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити,
на основание чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД, чл.143 ал.1 и чл.146 от ЗЗП;
ОБЯВЯВА НИЩОЖНОСТТА на Договор за предоставяне на гаранция
№ ********** от 06.06.2025г. между “********” ООД Д. Н. Н., във връзка
с обезпечаването на ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ №
202506060827190070 от 06.06.2025г., сключен с ,, ****** ООД, на основание
чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД, както и на основание чл.26 ал.1 пр.2 вр.с чл.19 ал.4, от
ЗПК и чл.143 от ЗЗП, поради заобикаляне на закона и поради накърняване на
добрите нрави.
ОСЪЖДА "Н*******, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. ********* ул. ******** 3 (Литекс Тауър), ет. 10,
представлявано от И. Н. Х. – Управител, ДА ЗАПЛАТИ на Д. Н. Н., ЕГН
**********, адрес: село **********8, обл.********** сумата от 51.17 лв.,
представляваща платената държавна такса.
ОСЪЖДА "Н*******, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. ********* ул. ******** 3 (Литекс Тауър), ет. 10,
представлявано от И. Н. Х. – Управител, ДА ЗАПЛАТИ на адвокат М. В. М.,
вписан в АК – *********, сумата от 240.00 лв. с вкл.ДДС, представляващи
адвокатско възнаграждение за оказана правна защита и съдействие на
основание чл.38 ал.1 т.2 от ЗА на Д. Н. Н., ЕГН **********.
ОСЪЖДА "********" ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. ********* ул. ******** № ****** с управител
К***********, ДА ЗАПЛАТИ на Д. Н. Н., ЕГН **********, адрес: село
**********8, обл.********** сумата от 51.17 лв., представляваща платената
държавна такса.
ОСЪЖДА "********" ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. ********* ул. ******** № ****** с управител
К***********, ДА ЗАПЛАТИ на адвокат М. В. М., вписан в АК – *********,
сумата от 480.00 лв. с вкл.ДДС, представляващи адвокатско възнаграждение
за оказана правна защита и съдействие на основание чл.38 ал.1 т.2 от ЗА на Д.
Н. Н., ЕГН **********.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд
- Монтана в двуседмичен срок от връчването му на страните.
13
Съдия при Районен съд – Монтана: _______________________
14