Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, …..06.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI „А“ въззивен
състав, в открито заседание на четиринадесети декември две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Углярова в.гр.д.
№ 6254 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 307070 от 19.12.2019г.,
постановено по гр. д. № 29810/2019 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 61 състав,
са уважени предявените искове с правно основание по чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр.
чл.149 ЗЕ от „Топлофикация – София“ ЕАД срещу Т.Д.Г., за осъждане на ответника да
заплати на ищеца сумата от 35,58 лева, представляваща стойността на доставена
от дружеството топлинна енергия по договор за покупко – продажба на топлинна
енергия по общи условия за недвижим имот, находящ се в гр.София, ж.к.“*******за
периода от м.05.2015г. до м.04.2016г., както и сумата от 18,84 лева,
представляваща цена на услуга дялово разпределение за периода м.05.2016г. –
м.04.2017г., ведно
със законната лихва върху главницата от датата на депозиране на исковата молба –
29.05.2019г. до окончателното изплащане на вземането, като исковите претенции
са отхвърлени за сумата над 35,58 лева до пълния претендиран размер от 924,07
лева за главница топлинна енергия и за периода от м.07.2014г. до м.04.2017г., за
сумата над 18,84 лева до пълния претендиран размер от 54,92 лева за главница
дялово разпределение и за периода м.05.2015г. до м.04.2017г., както и за сумата
от 159,78 лева лихва за забава за периода 16.09.2015г. – 26.03.2018г. върху
главница за топлинна енергия и за сумата от 10,99 лева лихва за забава за периода
11.07.2015г. – 26.03.2018г. върху главница за дялово разпределение.
Решението е постановено при участието на
трето лице – помагач „Т.С.“ ЕООД, на страната на ищеца – „Топлофикация – София“
ЕАД.
Въззивникът – ищец „Топлофикация –
София“ ЕАД обжалва решението в частта, в която претендираните вземания са били отхвърлени,
с оплакване за неправилност и нарушение на материалния закон. Жалбоподателят
поддържа, че първоинстанционният съд не бил взел предвид клаузата на чл. 31,
ал. 2 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди. Сумите
за топлинна енергия били начислявани от ищеца по прогнозни месечни вноски. След
края на отоплителния сезон били изготвяни изравнителни сметки от фирмата,
извършваща дяловото разпределение, на база реален отчет на уредите за дялово
разпределение в съответствие с Наредба № 16-344 от 06.04.2007 г. за
топлоснабдяването. Такова било и изискването, установено в чл. 155, ал. 1, т. 2
ЗЕ. Съгласно чл. 32, ал. 3 от Общите условия, когато при изравнителна сметка
било установено, че начислената на купувача сума е по-голяма от реално
потребената от него енергия, със сумата в повече, в случай, че са налице
просрочени задължения, се погасявали най-старите от тях. Погасяването на
задължения, предхождащи процесния период, със сумите за възстановяване било в
съответствие с договореното между страните, което имало силата на закон за тях.
Действително в една от хипотезите на чл. 32 от Общите условия съществувала
възможност за клиентите да искат възстановяване на суми, но само в случай, че
същите са заплатени и не желаят с тях да бъдат погасявани задължения за следващ
период. При положение, че не били заплатени задължения за предходен период, не
можело да се иска възстановяване на суми, които не били постъпили по сметка на
дружеството. В този смисъл чл. 32, ал. 3 от Общите условия предоставял
възможност за сторниране на суми, предхождащи изравнителната сметка. Доколкото
били погасени най-старите задължения на клиента, които се явявали
най-обременителни, предвид ежедневно натрупващото се обезщетение за забава, то
извършеното сторниране било в интерес на клиента. Най-стари били тези
задължения, чието изискуемост била настъпила най-напред. В случая не можело да
става дума за отказ от погасителна давност. Възможността за погасяване на
задължения по описания начин била известна на клиента по силата на Общите
условия, за които нямало твърдения да са оспорени, а извършеното погасяване на
задължения не било погасено по давност към момента на осъществяването му. Не
било необходимо изрично съгласие на длъжника за извършването му, като
хипотезата на чл. 105 ЗЗД била неотносима в случая. Дължимостта на сумите извън
процесния период не била предмет на спора в настоящото производство, като тяхната
изискуемост била безспорна. По делото нямало данни за извършена рекламация в
предвидения в чл. 70, ал. 6 от горепосочената наредба 30-дневен срок. Освен
това се твърди, че напълно необосновано и при липса на доказателства за
извършено плащане от страна на ответника, районната съдебна инстанция е
постановила решение, с което предявеният иск е почти напълно отхвърлен. По
изложените съображения моли съда да отмени решението в обжалваната част и да уважи
предявените искове като присъди и направените по делото разноски. Релевира се
възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско
възнаграждение.
Въззиваемият – ответник Т.Д.Г.,
посредством надлежно упълномощен процесуален представител, е депозирал писмен
отговор в срока по чл.263, ал.1 ГПК, с който въззивната жалба се оспорва изцяло
по подробно изложени съображения. Конкретно се поддържа, че ответникът в
производството не е оспорвал количеството начислена топлинна енергия за
процесния период за съответния имот, като от представената от ищцовата страна
разпечатка – Извлечение от сметка за аб.№ 308213 се установява, че ищецът не е
претендирал сума за главница за топлинна енергия по обща фактура №
**********/31.07.2017г., доколкото самият той е посочил, че преди входиране на
исковата молба тази сума е била платена, поради което и салдото по главницата е
отразено от ищеца като 0,00 лева. На следващо място се сочи, че правилно и
законосъобразно съдът е съобразил релевираното в производството възражение за
изтекла в полза на ответника погасителна давност, поради което и предявените
искове са били отхвърлени на това основание. Моли се първоинстанционният
съдебен акт да бъде потвърден в обжалваната от ищеца част като правилен и
законосъобразен. Претендират се разноски в производството по представен по реда
на чл.80 ГПК списък.
Третото лице – помагач в производството,
не е депозирало писмено становище на въззивната жалба.
Софийски градски
съд, II А въззивен състав, след преценка по реда на въззивното производство на
твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства,
намира следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
При извършената
служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
По отношение на
неговата правилност, въззивният съд намира следното:
По делото не е
спорно, че ответникът е собственик на процесния топлоснабден имот – находящ се
в гр. София, ж.к.“*******ап.**, че му е
доставяна топлинна енергия от ищеца през процесния период и такава е ползвана
от него, както и че в сградата, в която се намира топлоснабдения имот, е
извършвана услугата топлинно счетоводство от фирма за дялово разпределение
"Т.С." ЕООД.
Липсва спор между
страните в производството и досежно количеството начислена топлинна енергия за
процесния имот през процесния период.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за частично основателна.
По отношение на
оплакването във въззивната жалба, която очертава и предметния обхват на
въззивната проверка, следва да се отбележи на първо място следното:
Действащата през
процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ предвижда, че
потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат
доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1). на 10 равни
месечни вноски и две изравнителни вноски; 2). на месечни вноски, определени по
прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска и 3). по реална
месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация и
изравняването на сумите за действително консумираното количество топлинна
енергия за всеки отделен потребител са уредени в Наредба № 16-ЗЗ4 от 06.04.2007
г. за топлоснабдяването.
Анализът на
цитираната нормативна уредба води до извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1, т.
1 или т. 2 ЗЕ, задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски
/равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на
съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният
резултат, съответно издадената в тази връзка фактура, не влияе на дължимостта
на месечните вноски в установените за тях срокове, а единствено до възникване
на ново вземане в полза на една от страните по облигационното отношение в
размер на разликата между начислената сума по прогнозните вноски и стойността
на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на
периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски са в по
– голям или по – малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане
възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие.
Новото "изравнително" вземане обаче винаги е самостоятелно и различно
от вземанията на топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни или
прогнозни/, а не се касае до корекция на тези вноски със задна дата.
Съгласно чл. 33,
ал. 1 от Общите условия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР,
отнасящи се за процесния период, клиентите са длъжни да заплащат месечните
вноски в 30 – дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата
на дружеството. С публикуването клиентът се уведомява за задължението и неговия
размер и то има характер на покана. По силата на чл. 114, ал. 2 ЗЗД, когато е
уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече
от деня, в който задължението е възникнало, т. е. за процесните главници, по
отношение на които се прилагат общите условия, приети през месец февруари 2014
г., давността тече от деня, в който съответното задължение е възникнало, т. е.
от деня, следващ изтичането на съответния месец.
Съгласно чл. 33,
ал. 1 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от
"Топлофикация - София" ЕАД, в сила от 12.03.2014 г., клиентите са
длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок
от датата на публикуването им на интернет страницата на дружеството. В чл. 32,
ал. 2 от тези ОУ е предвидено, че след отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът
издава за отчетния период кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1
и фактура за потребено количество топлинна енергия за отчетния период,
определено на база изравнителните сметки. Съгласно чл. 33, ал. 2, клиентите са
длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено
количество топлинна енергия за отчетния период в 30-дневен срок от датата на
публикуването на интернет страницата на продавача. Според чл. 33, ал. 4,
продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за
задълженията по чл. 32, ал. 2, ако не са заплатени в срока по ал. 2.
Въззивният съд
намира, че по своята правна същност ежемесечното публикуване на дължимите суми
на интернет страницата на топлопреносното дружество представлява покана от
кредитора до длъжника, в която е конкретизиран размерът на дължимата сума за
изтеклия отчетен период. Следователно за задълженията, възникнали при
действието на ОУ от 2014 г., давността започва да тече от датата на
възникването им - чл. 114, ал. 2 ЗЗД. Ето защо задълженията за периода от м.
05. 2014 г. до м. 04. 2016 г. включително, са погасени по давност –тригодишният
давностен срок е изтекъл преди депозиране на исковата молба в съда на 28.05.2019
г.
Издаването на
изравнителните сметки не променя срока, в който месечните вноски стават
дължими, а следователно и момента, от който започва да тече погасителната
давност за тях. Съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011
г. по тълк. дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, понятието "периодични
плащания" по смисъла на чл. **, б. "в" ЗЗД се характеризира с
изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими
вещи, имащи един правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително
определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално
определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и
плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл. 155 и цитираните
по-горе разпоредби от общите условия, вземанията на топлофикационното дружество
съдържат всички гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по
смисъла на чл. **, б. "в" от ЗЗД.
Изводът, че процесната
част от вземанията за главници за отоплителен сезон м. 05. 2014 г. – м. 04.
2015 г. и за отоплителен сезон м.05.2015г. – м.04.2016г. са погасени по давност
не се променя предвид издадените от ищеца на основание чл. 32, ал. 2 от ОУ от
2014 г. обща фактура от 31.07.2015 г. и обща фактура от 31.07.2016г., в които са
посочени срокове за плащане 19.09.2015 г. и съответно 14.09.2016г. Издаването
на общите фактури не променя падежа на месечните задължения за съответните
отчетни периоди. Общата фактура обективира месечните задължения за целия
отчетен период, след отчитане на уредите за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки, т.е. при съобразяване на резултата от изравнителните
сметки и добавяне на сумите за доплащане от клиента, респ. изваждане на сумите
за връщане на клиента. Падежът на месечните задължения за стойност на потребена
топлинна енергия обаче остава същият.
С оглед изложените
съображения, прогнозните месечни вноски за периода м. 05. 2014 г. – м. 04. 2016
г. се явяват погасени по давност, доколкото исковата молба е депозирана в съда
на 28.05.2019 г. и тригодишната погасителна давност е изтекла по отношение
всички вземания, чиято изискуемост е настъпила до месец април включително, като
това обстоятелство не може да бъде променено от последващо издаване на нови общи
фактури от 31.07.2015 г. и от 31.07.2016г. Издаването на такива фактури не
променя настъпването на изискуемостта по отношение на месечните вноски.
Така мотивиран,
въззивният съд намира, че законосъобразно районният съд е приел за погасени по
давност вземанията за периода м. 05. 2014 г. – м. 04. 2016 г., поради което в
тази част първоинстанционният акт следва да бъде потвърден като правилен.
На следващо място
следва да бъде посочено, че видно от събраните по делото писмени
доказателствени средства, представени от
ищеца към исковата молба, ведно с представените от третото лице – помагач в
производството корекции по индивидуални справки за отопление и топла вода е, че
ищецът претендира в производството и сумата в размер на 562,88 лева,
представляваща главница за предоставена топлинна енергия за периода от
01.05.2016г. до 30.04.2017г., обективирана в приложената по делото фактура от
31.07.2017г., неоспорена от страните. В тази връзка и конкретно за визираната
претендирана сума, от въззиваемия ответник в производството е релевирано с
отговора на исковата молба възражение за плащане, респективно в негова тежест,
съобразно правилата на чл.154, ал.1 ГПК, е било да установи същото при
условията на пълно и главно доказване, в какъвто аспект не са ангажирани в
процеса каквито и да било доказателствени средства.
Последицата от
правилата за разпределение на доказателствената тежест в гражданския процес е,
че за съда е осъществено само онова фактическо твърдение, което той може да
приеме за безспорно установено въз основа на събраните по делото доказателства.
По силата чл. 154 ГПК всяка от страните следва да проведе пълно главно
доказване относно обстоятелствата, на които основава своите искания или
възражения, като извлича изгодни за себе си правни последици. По правилата на
гражданския процес, главното доказване (онова, за което страната носи
доказателствена тежест) трябва да бъде винаги пълно: да създаде абсолютна
достоверност – сигурно убеждение на съда в истинността или неистинността на
съответното фактическо твърдение; само насрещното доказване може да се задоволи
да бъде непълно. В конкретният случай не е налице спор между страните в
производството, че ответникът е собственик на процесния топлоснабден имот, че
между топлопреносното предприятие и ответника като потребител за продажба на
топлинна енергия през процесния период е съществувало валидно правоотношение за
покупко – продажба на топлинна енергия; използването от ответника на
претендираното количество топлинна енергия и нейната стойност. В този смисъл и
при липса на ангажирани доказателства от страна на въззиваемия – ответник за твърдяното
от негова страна изпълнение на задълженията му по договора, а именно – за
плащане на дължимата цена за потребена топлинна енергия, на което се основават
възраженията му, както и с оглед изричното оспорване на това обстоятелство от
страна на въззивникът – ищец, въззивният състав на съда намира релевираното във
въззивната жалба възражение за основателно, респективно първоинстанционният
съдебен акт следва да бъде отменен в частта, в която е отхвърлен искът с правно
основание по чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.149 ЗЕ за сумата над 35,58 лева до сумата
от 598,46 лева, представляваща стойността
на доставена от дружеството топлинна енергия по договор за покупко – продажба
на топлинна енергия по общи условия за недвижим имот, находящ се в гр.София,
ж.к.“*******ап.**, за периода от 01.05.2016г. до 30.04.2017г.
По иска с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
По отношение
режима на забавата за дължими суми за консумирана топлинна енергия за периода
от м.07.2016 г. до м.04.2017 г. са приложими Общите условия на топлопреносното
предприятие, одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, влезли в сила в
края на месец юли 2016 г./, съобразно които купувачите са длъжни да заплащат
месечните дължими вноски за топлинна енергия в 45 – дневен срок след изтичане
на периода, за който се отнасят – чл. 33, ал. 1 от ОУ, като съгласно чл. 33,
ал. 4 от общите условия, продавачът начислява обезщетение за забава в размер на
законната лихва само за задълженията, неплатени в посочения срок. Следователно
изпадането в забава не е обусловено от изпращането на покана до длъжника.
Според нормата на чл. 84, ал. 1 от ЗЗД когато денят за изпълнение на
задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му /не е
нужно отправянето на покана/. В конкретиката на настоящия случай, дължима се
явява лихвата за периода от 16.09.2016 г. до 26.03.2018 г., която съдът
определи по чл. 162 ГПК в размер на 87,09 лева върху сумата за топлинна енергия
дължима по фактура от 31.07.2017г.
Изложеното
обосновава извод за основателност на претенцията на ищеца до размера на сумата
от 87,09 лева, като до посочения размер и за периода от 16.09.2016г. до 26.03.2018г.
искът следва да бъде уважен, респективно първоинстанционният съдебен акт да
бъде отменен като неправилен в съответната част.
Въззивната жалба
срещу решението в частта, с която исковете за главница за дялово разпределение и
лихви са отхвърлени е бланкетна – в нея не са наведени никакви доводи за
неправилност на изводите на районния съд. При постановяване на
първоинстанционното решение в тази част не са нарушени императивни
материалноправни норми, поради което и съобразно чл. 269 ГПК въззивният съд
няма правомощието да провери правилността му, а следва да го потвърди в същите
части на основание чл. 271, ал. 1 и чл. 272 ГПК.
При този изход на
спора право на разноски имат и двете страни съобразно уважената и отхвърлената
част от исковете.
В първоинстанционното
производство:
Ищецът в
първоинстанционното производство е сторил разноски за сумата от 50,00 лева –
държавна такса, както и разноски за юрисконсултско възнаграждение, като съдът
при съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото,
намира, че размерът на юрисконсултското възнаграждение, определен на основание
чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 от Наредба за
заплащането на правната помощ, следва да бъде определен в размер от 100 лв.
Съразмерно с уважената част от исковете на същия следва да се присъдят разноски
в размер на 91,82 лв. за първата инстанция, респективно на същия следва да се
присъдят допълнително разноски в размер на 84,72 лева.
Ответникът е
сторил разноски в първата инстанция в размер на 450,00 лв. – адвокатско
възнаграждение, съгласно договор за правна защита и съдействие от 07.08.2019г.,
видно от който сумата е заплатена изцяло и в брой при подписване на договора,
които съразмерно с отхвърлената част от исковете му се следват в размер на 174,55
лева, респективно първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта,
в която ищецът е осъден за заплати сумата над 174,55 лева до присъдения размер
от 428,70 лева.
Във въззивното
производство:
Въззивникът - ищец
е претендирал разноски в производството в размер на заплатена държавна такса –
25 лева, както и разноски за юрисконсултско възнаграждение, като съдът при
съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото, намира,
че размерът на юрисконсултското възнаграждение, определен на основание чл. 78,
ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на
правната помощ, следва да бъде определен в размер от 100,00 лв. Съразмерно с уважената част от исковете на
въззивника следва да се присъдят разноски в размер на 76,50 лева.
Въззиваемият –
ответник е сторил разноски пред въззивната инстанция в размер на 250,00 лв. –
адвокатско възнаграждение, съгласно договор за правна защита и съдействие от
07.08.2019г. и приложена разписка за получаване на сумата, които съразмерно с
отхвърлената част от исковете му се следват в размер на 97,00 лева.
Своевременно релевираното възражение за прекомерност на претендираното
адвокатско възнаграждение съдът намира за неоснователно, доколкото същото е в
размер под минималния такъв, предвиден в Наредба № 1 от 09 юли 2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Предвид размера на обжалваемия интерес,
настоящото решение не подлежи на касационно обжалване, съобразно с
ограничението по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК /изм. ДВ, бр. 100/21.12.2010 г., ДВ,
бр. 50/2015 г., ДВ, бр. 86/2017 г. /.Така мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 307070 от
19.12.2019г., постановено по гр. д. № 29810/2019 г. по описа на Софийски
районен съд, ГО, 61 състав, В ЧАСТТА, в която е отхвърлен
предявеният от „Топлофикация – София“ ЕАД срещу Т.Д.Г. иск с правно
основание по чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр.
чл.149 ЗЕ за сумата над 35,58 лева до сумата от 598,46 лева, представляваща
стойността на доставена от дружеството топлинна енергия по договор за покупко –
продажба на топлинна енергия по общи условия за недвижим имот, находящ се в
гр.София, ж.к.“*******за периода от 01.05.2016г. до 30.04.2017г., В ЧАСТТА, в която е отхвърлен
предявеният от „Топлофикация – София“ ЕАД срещу Т.Д.Г. иск с правно основание
по чл. 86, ал.1 ЗЗД за сумата до 87,09 лева,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за стойността на доставената топлинна енергия и за периода от 16.09.2016г.
до 26.03.2018г., както и В ЧАСТТА, в
която на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК „Топлофикация – София“ ЕАД е осъдена да
заплати на Т.Д.Г. сумата над 174,55 лева до присъдения размер от 428,70 лева,
представляваща разноски в първоинстанционното производство, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Т.Д.Г.,
ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на „Топлофикация – София“ ЕАД, ЕИК*******,
със седалище и адрес на управление *** на основание чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр.
чл.149 ЗЕ сумата от 562,88 лева, представляваща стойността на доставена от
дружеството топлинна енергия по договор за покупко – продажба на топлинна
енергия по общи условия за недвижим имот, находящ се в гр.София, ж.к.“*******за
периода от 01.05.2016г. до 30.04.2017г., както и на основание чл. 86, ал.1 ЗЗД
сумата в размер на 87,09 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата за стойността на доставената топлинна енергия
за периода от 16.09.2016г. до 26.03.2018г.,ведно със законната лихва върху
главницата от датата на депозиране на исковата молба – 29.05.2019г. до окончателното
изплащане на вземането.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 307070 от 19.12.2019г.,
постановено по гр. д. № 29810/2019 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 61
състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Т.Д.Г., ЕГН **********, с адрес ***, да
заплати на „Топлофикация – София“ ЕАД, ЕИК*******, със седалище и адрес на
управление ***, на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от още 84,72 лева,
представляваща разноски в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА Т.Д.Г., ЕГН **********, с адрес ***, да
заплати на „Топлофикация – София“ ЕАД, ЕИК*******, със седалище и адрес на
управление ***, на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 76,50 лева,
представляваща разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА "Топлофикация - София "
ЕАД, с ЕИК*******, седалище и адрес на управление *** да заплати на Т.Д.Г., ЕГН
**********, с адрес *** на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 97,00 лева –
разноски във въззивното производство.
Решението е постановено при участието на трето
лице-помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на касационно
обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.