Номер 19658508.11.2020 г.Град София
Софийски районен съд143 състав
На 08.11.2020 година в закрито заседание в следния състав:
Председател:ДИАНА К. ХАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от ДИАНА К. ХАДЖИЕВА Частно гражданско
дело № 20201110144717 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 413, ал. 2 ГПК, във вр. чл. 411, ал. 2, т. 2 и т.3 от
ГПК.
Подадено е Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с вх. №
9005990/17.9.2020 г., с което се иска съдът да издаде заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК, с която да разпореди: Длъжникът Б. Г. П. , ЕГН **********,
от град Б да заплати на кредитора А сумата от 499,27 лв., представляваща главница по
договор за кредит № 557466/30.9.2018 г. ведно със законна лихва от 31.8.2020 г. до
изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 63,31 лв. за периода от 11.10.2018 г.
до 8.5.2019 г., неустойка за неизпълнение на задължение в размер на 115,22 лв. за периода от
6.11.2018 година до 8.5.2019 година, разноски и такси за извънсъдебно събиране на
задължението в размер на 202,50 лв., законна лихва в размер на 47,67 лв. за периода от
9.5.2019 г. до 27.8.2020 г. и 225,00 лв. разноски по делото, а именно: 25,00 лв. държавна
такса и 200 лв. възнаграждение на юрисконсулт.
Твърди се, че сумите са дължими поради - неизпълнение по Договор за кредит „Бяла
карта“ № 557466/30.9.2018 година, сключен между длъжника и „Аксес Файнанс“ ООД,
който е цедиран в полза на заявителя на 27.11.2019 година.
Съдът, като извърши проверка на предпоставките за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение намира, че заявлението следва да бъде частично
отхвърлено, тъй като е налице хипотезата на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т.3 от ГПК, тоест същото
противоречи на закона и добрите нрави, както и налице вероятна неравноправност на клауза
на която искането се основава, като съображенията за това са следните:
Претендираните вземания – за неустойка за неизпълнението на задължението за
предоставяне на обезпечение и разходи и такси за извънсъдебно събиране - са нищожни
поради противоречие със закона.
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. №
1/2013 г., ОСГТК „При проверка на правилността на първоинстанционното решение
въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако
нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е
ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на
някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили
пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските
права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище.“,
тоест първоинстанционният съд следи служебно и може да се произнесе по
действителността на договора или отделни негови клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 26
1
ЗЗД е императивна, а когато се касае за потребителски спор, съдът следи и за наличието на
неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ГПК, които също са нищожни ex lege, освен ако
не са индивидуално уговорени – арг. чл .146, ал. 1 ЗЗП.
Съгласно чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК (отм.), респ. чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК (Обн. ДВ. бр.18 от 5
Март 2010 г., в сила от 12.05.2010 г.), при забава на потребителя кредиторът има право само
на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, като обезщетението за забава
не може да надвишава законната лихва. Следователно допълнително възникващите
вземания на кредитора като последица на просрочие на потребителя са ограничени както по
вид, така и по размер. Предвиждането на друга парична последица води до частична
нищожност съгласно нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД – съответните клаузи се заместват от
императивния максимум, т.е. разходите, надхвърлящи законната лихва за забава не се
дължат. Тъй като не се касае до изрично изброените в чл. 22 ЗПК недостатъци на формата,
не са приложими и правилата при цялостна недействителност по чл. 23 ЗПК. При
нищожността наличието на индивидуално договаряне е без значение.
Всъщност не се касае до такса (цена на услуга), а до сума, която се дължи
автоматично при забава или предсрочна изискуемост, без срещу нея кредиторът да дължи
никакви конкретни действия или резултат. В най-добрия случай тя цели да покрие
евентуално допълнително положени от него усилия по събирането на кредита.
Същевременно се претендира и обезщетение за забава (мораторна лихва). При така
наведените твърдения и при липса на доказателства за противното изглежда, че клаузата
противоречи на горепосочените специални норми, които изключват правилата на чл. 309а
ТЗ и договорни клаузи в подобен смисъл.
Според твърденията на заявителя при сключване на договора, съобразно клаузата му,
длъжника – потребител е поел допълнително задължение да обезпечи изпълнението му,
респ. да минимизира риска на кредитодателя чрез предоставяне на обезпечение чрез
поръчителство, в срок от 3 дни след падежа, за което се твърди, че бели подписан договор за
поръчителство със срок от 30 дни, като съответно се твърд, че при непредоставянето на
поръчител се дължи неустойка. Очевидно е, че това допълнително задължение има за цел да
се възстанови основният дълг (главница и възнаградителна лихва) от трето
платежоспособно лице по един относително по-бърз и евтин начин. Неизпълнението му
може да доведе до, първо, липса на ликвиден финансов ресурс на кредитора, с който да
извършва търговска дейност, и по този начин да пропусне ползи, или с който да погасява
свои задължения, поради което да претърпи загуби (обезщетения или лихви, в случай че
набави средствата от другаде); второ, необходимост да се предприемат допълнителни
действия по издирване на секвестируемо имущество на потребителя, част от разходите за
които не могат или трудно могат да бъдат възстановени в изпълнително производство;
трето, в крайна сметка, независимо от номинално съществуващото основно задължение на
потребителя, то може да се окаже несъбираемо и в икономически аспект да се приравни на
загуба. Следователно поради акцесорния характер на задължението, неизпълнението му не
води до самостоятелни неблагоприятни последици – в действителност то единствено парира
възможен механизъм за тяхното избягване. Предвиденият механизъм обаче е бил изначално
несигурен – кредиторът е поел риск да отпусне реално необезпечен, а само обезпечаем
кредит.
Съгласно твърденията на заявителя в договора е предвидена неустойка при
неизпълнение на обсъжданото задължение. Ако се приеме, че неустойката служи за
покриване на първите два разгледани по-горе аспекта на вредите, които всъщност са
типичните вреди при забава на длъжника за плащане на основния дълг, то кумулирането й с
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху основния дълг, води до
превишаване на законовия максимум на вземанията при просрочие. Извън него кредиторът
би имал само правата по чл. 71 ЗЗД. В третия аспект неустойката дублира самия основен
2
дълг – ако длъжникът е неплатежоспособен, „загубата“ за кредитора е до размера на
главницата и възнаградителната лихва, които веднъж вече са претендирани със заявлението
за издаване на заповед за изпълнение, респ. с исковата молба и то спрямо същия длъжник.
Така с неустойката се стига до кумулиране на реално изпълнение и компенсаторно
обезщетение (чл. 79, ал. 1, пр. 1 и 2 ЗЗД), което нарушава забраната за неоснователно
обогатяване (арг. чл. 59 ЗЗД). Подобна клауза противоречи на горепосочените разпоредби на
ЗПК.
Следва да се отбележи, че вредите от забавата на изпълнение на парично задължение
обикновено и преобладаващо се съизмеряват в стойността на осигуряването на алтернативен
финансов ресурс, т.е. в лихвата и другите разходи по отпускане на кредит. Българското
законодателство предвижда лихва за забава, която значително (в сравнителноправен план)
надвишава ОЛП. На следващо място, уговарянето на неустойка във фиксиран размер, па
макар и дължима разсрочено, е от естество значително да надхвърли размера на вредите при
едно краткотрайно забавяне в осигуряването на обезпечение. Тоест, по начина на
уговарянето си тя надхвърля присъщите на неустойката обезщетителна, обезпечителна и
санкционна функции – така т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. №
1/2009 г. на ОСГТК на ВКС – поради което последната е нищожна.
При горното претендираната неустойка за неизпълнение на договорно задължение се
възприема от съда като нищожна. Всъщност не се касае до такса (цена на услуга), а до сума,
която се дължи автоматично при забава или предсрочна изискуемост, без срещу нея
кредиторът да дължи никакви конкретни действия или резултат. В най-добрия случай тя
цели да покрие евентуално допълнително положени от него усилия по събирането на
кредита. Същевременно се претендира и обезщетение за забава (мораторна лихва). При така
наведените твърдения и при липса на доказателства за противното изглежда, че клаузата
противоречи на горепосочените специални норми, които изключват правилата на чл. 309а
ТЗ и договорни клаузи в подобен смисъл.
По изложените съображения процесната клауза, за съда, преследва забранена от
закона цел, а именно да се присъди още едно обезщетение за забава. По тази причина тя
влиза в пряко противоречие с императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК и следва да се
приеме за нищожна. Същата противоречи и на императива на чл.10а, ал.2 от ЗПК, съгласно
който кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. В казуса извънсъдебното събиране на
вземането е от категорията на такса свързана с управлението на кредита и се явява за
настоящия съдебен състав клауза, която цели санкция за потребителя, който не е платил в
срок, като води до начисляването на допълнителни суми във вреда на кредитора.
Тази „наказателна“ клауза е и в пряко противоречие на забраната за неоснователно
обогатяване, като в същността си представлява неустойка, излизаща извън присъщите й от
закона функции, поради което се явява нищожна.
Следва да се посочи, че съдът винаги следи служебно за наличието на нищожни
клаузи в потребителските договори, при това и като се съобрази практиката на Съда на ЕС -
Решение от 27.06.2000 г. по съединени дела С-240/98 до С-244/98,Осеаnо Grupo Editorial SA
срещу Rocio Murciano Quintero (С-240/98) u Salvat Editores SA срещу Jose M. Sanchez Alcon
Prades и други (С-241/98 до С-244/98), като в този смисъл националния съдия, като съдия по
правото на ЕС е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните
клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993
година относно неравноправните клаузи в потребителските договори – така –решения по:
дело С-240/98- С-244/98, т. 27- т. 28; дело С-168/05; дело С-40/08; дело С-137/08, дело С-
243/08, т. 31, дело С-618/10, т. 41-42; дело С-472/11, т. 21-24, дело С-397/11, т. 26, дело С-
415/11, т. 44-т. 46/.
Следва да се посочи, че клаузата от процесния договор, на който заявителя основава
3
вземането си за неустойка за неизпълнение на договорно задължение очевидно е вероятно
неравноправна по смисъла на чл.143, ал.2, т.5 от Закона за защита на потребителите, при
което по смисъла на чл.146, ал.1 от Закона за защита на потребителите е и нищожна и на
това основание.
С оглед гореизложеното съдът намира, че следва да отхвърли заявлението в частта
по отношение вземането за неустойка за неизпълнение за задължението за предоставяне на
обезпечение по договора и в този смисъл и искането за такси за разходи за събиране и
разходи за дейност на служител, като в останалата част следва да уважи заявлението и
разпореди издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от
ГПК.
Мотивирано от горното и на основание чл.411, ал.2 т.2 от ГПК, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ДА СЕ ИЗДАДЕ Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК в
полза на заявителя, в следния смисъл:
„Длъжникът Б. Г. П. , ЕГН **********, от град Б да заплати на кредитора А сумата
от 499,27 лв., представляваща главница по договор за кредит № 557466/30.9.2018 г. ведно
със законна лихва от 31.8.2020 г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на
63,31 лв. за периода от 11.10.2018 г. до 8.5.2019 г., законна лихва в размер на 47,67 лв. за
периода от 9.5.2019 г. до 27.8.2020 г. и 225,00 лв. разноски по делото, а именно: 25,00 лв.
държавна такса и 200 лв. възнаграждение на юрисконсулт.“,
като в останалата част за сумите - неустойка за неизпълнение на задължение в
размер на 115,22 лв. за периода от 6.11.2018 година до 8.5.2019 година, разноски и такси за
извънсъдебно събиране на задължението в размер на 202,50 лв., отхвърля заявлението.
РАЗПОРЕЖДАНЕТО може да бъде обжалвано в едноседмичен срок от връчването
на заявителя пред Софийски градски съд с частна жалба.
Указва на заявителя, че за сумите в отхвърлената част има право да предяви
осъдителен иск по смисъла на чл.415, ал.3 от ГПК.
Препис от разпореждането да се връчи на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4