№ 518
гр. М., 24.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – М., ЧЕТВЪРТИ СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:АНЕЛИЯ ЦЕКОВА
при участието на секретаря СВЕТЛАНА СТ. СТАНИШЕВА
като разгледа докладваното от АНЕЛИЯ ЦЕКОВА Гражданско дело №
20241630102835 по описа за 2024 година
Предявен е иск с правно основание чл. 26 ал. 1, предложение първо
ЗЗД и по чл.26 ал.1, предложение трето от ЗЗД и по чл.55 ал.1 предложение
първо ЗЗД.
Ищцата, В. Р. Г., ЕГН ************, с адрес: **************, чрез
ЕАД Е. И., Булстат **********, със съдебен адрес: **************, е
предявила иск ПРОТИВ: ,,С.К.” АД, ЕИК **************, със седалище и
адрес на управление: ****************, представлявано от Х.М.Т..
В исковата молба се твърди, че на 29.11.2023 г. доверителката и е
сключила с ответното дружество договор за кредит, по силата на който са й
предоставени в собственост заемни средства в размер на 500.00 лева, при
фиксиран лихвен процент по заема 36,00%, годишен процент на разходите -
42,58% .
Съгласно договора за заем, същият следва да бъде обезпечен до края на
деня, следващ сключването му с банкова гаранция или поръчителство на
физическо лице, което се одобрява от ответното дружество.
В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията
визирани в договора, същият дължи неустойка визирана в договора в размер
на 348.56 лева, като начислената неустойка се заплаща заедно със следващата
погасителна вноска по кредита съобразно уговорения погасителен план.
Доверителката и е усвоила изцяло заемният ресурс, но не е дължала плащания
за неустойка.
Преценката за действителността на клауза за неустойката и за нейния
обоснован размер следва да бъде извършена с оглед претърпените вреди от
неизпълнението следва да се извърши при спазване на критериите, заложени в
1
т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1 /09, с което е дадено разяснение, че
условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка
произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в
гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на
неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за
всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат да
бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии- естеството
им на парични или непарични и размерът на задълженията, на които се
обезпечаван с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни
способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на
размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди.
Или, освен примерно изброените критерии, съдът може да съобрази и други
наведени в производството, но при всички случаи е задължен да ги разгледа,
съобразно всички събрани по делото доказателства и направени доводи, като
ги съотнесе към доводите на доверителя и съгласно разясненията в
задължителната тълкувателна практика на ВКС.
По силата на чл. 92 от ЗЗД неустойката представлява предварително
определено обезщетение за вредите от неизпълнението и обезпечава
изпълнението на договора, а в съдебната практика и в правната доктрина се
приема безпротиворечиво, че тя може да има и санкционна функция.
Неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на
поръчители или представяне на банкова гаранция е загубила присъщата на
неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетяват вреди
от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като
щети за кредитора биха настъпили единствено при настъпила
неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по
договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, като в този
случай няма да съществува възможност те да бъдат събрани и от имуществото
на лицата, които биха учредили лично обезпечение. Предвидената неустойка в
размер почти равен на заетата сума е загубила присъщите за неустойката
обезщетителна функция, без да зависи от вредите от неизпълнението на
договорното задължение и по никакъв начин не кореспондира с последици от
неизпълнението. Заемодателят не е търсил обезпечение на вземанията си по
договора за кредит, тъй като обезщетението не служи за обезпечаване на
изпълнение на задължението за погасяване на главницата и договорната лихва
по дълга, а за неизпълнено условие за отпускане на кредита. Предвидено е да
се кумулира към погасителните вноски като по този начин води до скрито
оскъпяване на кредита и създава единствено предпоставки за неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на потребителят, което е в противоречие
със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите
нрави.
На плоскостта на конкретния казус са предвидени следните ограничения,
създаващи условия кредитополучателят да не може да изпълни договорното
си задължение:
- за кредит от 500,00 лева, заемателят се е задължил да осигури поръчителство
на лица с визирани условия в договора.
2
Ограничение в процесния договор за заем е налице и по отношение на
изискванията относно лицата, които може да поръчителстват- те могат да
бъдат само физически, не и юридически лица. Така недобросъвестно и в
ущърб на потребителя, небанковата финансова институция е поставила към
нея неизпълними изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна
печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Неустойката е договорена в нарушение на изискванията на
добросъвестността и е излязла извън присъщата й обезпечителна функция. В
добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес е да получи
обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу
евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на
заемополучателя. Няма житейска и правна логика един кредитор да престира
без наличие на обезпечение, т.е. да е поел риска от евентуалното
неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде
предоставено обезпечение на дълга, тъй като на практика така се лишава от
гаранции срещу неизпълнението. Нормално и логично е след като
заемодателят поставя такива условия на заемателя, за да му отпусне кредит, то
при липсата на някои от тях, той да не отпусне заема.
Дори да се приеме, че кредиторът реално е имал за цел, макар и след
сключването на договора, да си осигури достатъчни обезпечения, той би
договорил достатъчен и разумен срок за осигуряване на поръчителство и
алтернативно и на други възможни за потребителя на небанкови финансови
услуги обезпечения, създаващи гаранции, че той ще може да се удовлетвори за
вземанията си. Явно е, че кредитодателят не е тьрсил обезпечение, тъй като е
поставил ограничения и е дал и неизпълнимо кратък срок за осигуряване на
поръчители- едва три дни след сключване на договора. Поставянето на
изискването за осигуряване на .лично обезпечение противоречи на целта на
Директива 2008/ 48, транспонирана в ЗПК. От член 8, параграф 1 от
Директива 2008/ 48 в светлината на съображение 28 става ясно, че преди
сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на
кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение
може да включва да се направи справка в съответната база данни. Задължение
за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди
отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 от Закона за
потребителския кредит.
В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочва, че в
условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да
не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без
предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да
упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те не процедират по този начин.
Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за
постигането на целта на Директива 2008/48, която се състои, както става ясно
3
от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските
кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области,
която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в
Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да
се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на
потребителски кредити. В този смисъл параграф 40-43 от Решение от 27 03.
2014 г. по дело С- 565/12 на четвърти състав на СЕС.
В този смисъл клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при
неосигуряване на поръчители е в пряко противоречие с целта на Директивата.
На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът
е отпуснат, като ако не го осъществи, дългът му нараства, тоест опасността от
свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Съдът има задължение да се
придържа към Директивата при тълкуването на националния закон, като той
следва да се тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата
(решения по дела С-106/89 Магleasing и 14/83 Von Colson).
Кредиторът в настоящият случай е поел риск да отпусне реално
необезпечен и само евентуално обезпечаем кредит, поради това
неблагоприятните последици за кредитодателя са самопричинени, тъй като
той не е спазил своето задължение за предварителна оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, поради което финансовата
институция не може да черпи права за себе си от собственото си
противоправно поведение, за да изведе легитимен интерес да претендира
описаната неустойка.
Неустойката по спорния договор има санкционен характер, но
поставянето на условие за обезпечение на задължение за всяка вноска с
поемане на поръчителство от физическо лице, което да отговаря на
изисквания, създаващи значителни за изпълнението им препятствия,
противоречи на принципа на добросъвестността, тъй като цели да създаде
предпоставки за начисляването на неустойката.
По изложените съображения, неустойката е излязла в разрез с
добросъвестността извън присъщите й функции. Предвидено е тя да се
кумулира към погасителните вноски като по този начин води до скрито
оскъпяване на кредита. По същество тя е добавка към възнаградителната
лихва на търговеца - заемодател и го обогатява неоснователно доколкото
именно лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този
смисъл би представлявала и печалбата на заемодателя.
Нормално, както разходите на търговеца, така и печалбата му, би
следвало да са включени в посочения в договора фиксиран лихвен процент,
чиито стойности в конкретния казус не отговарят на действителните
параметри по договора. Чрез уговореното в клаузата за неустойка в договора
се въвежда още един сигурен източник на доход на икономически по- силната
4
страна. От една страна, неустойката е включена като падежно вземане-
обезщетение на кредитора, а от друга - същата е предвидена в размер, който не
съответства на вредите от неизпълнението, тъй като е съизмерима с
предоставената сума по кредита. По този начин заобикаля ограничението в
чл.19, ал.4 ЗП при определяне ГПР.
Съгласно пар.1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя"
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. В този смисъл, макар да е предвидена като неустойка в
договора при неизпълнение, сумата по визирана в договора представлява
предварително отчетена в падежните вноски сума, която не е била известна на
потребителя, съобразно изискванията на чл. 5 от ЗПК. Клаузата в договора
предвиждаща неустойка противоречи на добрите търговски практики като
илюстрира директно уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като
задължава последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. /чл.143, т.5 ЗЗП/. Такава
разпоредба е в пряко противоречие и с добрите нрави, поради което е и
нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. Този извод се формира от естеството
на договора за кредит /потребителски с по-слаба и уязвима страна/, от
съотношението на заема и неустойката, от съотношението на законните лихви
и вземането за лихви, към което се калкулира и неустойката, както и от
съпоставка с вредите от неизпълнението.
Поради невключването на неустойката в посоченият в потребителския
договор размер на ГПР, последният не съответства на действително
прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, тъй като реалния
лихвен процент не отговаря на реализирания, увеличен със скрития добавък
от неустойката. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не
е реално прилагания в отношенията между страните представлява
„заблуждаваща търговска практика” по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от
Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-
453/10 е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики,
изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер
на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе
преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на
чл. 143 и сл. от ЗЗП. Нищожността на неравноправната клауза в договора,
сочеща неверен ГПР води до недействителност на кредитната сделка поради
неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Не е изпълнено и
изискването по чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК в договорът да бъде посочен лихвения
5
процент по кредита, тъй като потребителят е бил заблуден относно
действителния му размер в разрез с изискванията на добросъвестността.
Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1,
т. 9 и т. 10 от ЗПК да бъде посочен точният размер на дължимия лихвен
процент и на ГПР договорът за потребителски кредит като недействителен не
поражда права и задължения за страните по заемното правоотношение.
По силата на чл.2З от ЗПК, в този случай потребителят дължи само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита, поради което ответникът няма правно основание да претендира
исковите суми, тъй като е следвало в ГПР и във ГЛП да бъде посочено
вземането на кредитора за лихва, прикрито като неустойка, представляващо
част от компонентите на ГПР.
Моли съда да постанови решение, с което да се прогласи нищожността
на договор за кредит от 29.11.2023г., като противоречащ на императивните
изисквания на Закона за задълженията и договорите, Закона за защита на
потребителите и Закона за потребителския кредит, като противоречащ на
принципа на добрите нрави - чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД, заобикаляш материално -
правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващ договорното
равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10
от ЗПК и чл. 19, ал. З и ал. 4, чл. 21, ал.1 от ЗПК, относно същественото
съдържание на потребителските договори за кредит, както и да се осъди
,,С.Т." АД да върне на ищеца сумата от 50,00 лева, представляваща платена
без основание по договора, ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба до окончателното изплащане на сумата.
Ответникът ,,С.К.“ АД, ЕИК **************, със седалище и адрес
на управление ******************, чрез процесуалния си представител
адвокат Х. Н., вписан в АК град Р., в срока, предвиден за отговор взема
становище.
І. Относно допустимостта на иска.
Предявеният иск е допустим.
ІІ. Относно основателността на иска:
Счита, че предявеният иск е неоснователен.
ІІІ. Становище по обстоятелствата на които се основават исковете:
Предявен е иск от ищеца, с който се иска съдът да признае, че
ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ, предоставен от разстояние с №
1019914/ 29.11.2023 година, сключен между ищеца В. Р. Г. и Дружество ,,С.К.“
АД , като счита, че същият е нищожен, като сочи различни основания за това.
Предявен е и иск на основание чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД да бъде осъдено
Дружеството да заплати на ищеца сума в размер на 50 лв. като недължимо
платена по недействителен договор за потребителски кредит ведно със
законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда до нейното
окончателно изплащане, претендират и разноски в производството.
Възражения срещу иска и обстоятелствата на които се основават:
6
В действителност на 29.11.2023 година между дружество ,,С.К.“ АД като
кредитор и ищеца В. Р. Г., като Потребител по смисъла ЗПК е сключен
ДОГОВОР за ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ, предоставен от разстояние с №
1019914, по силата на който кредиторът е предоставил на ищеца заемна сума в
размер на 500 лв. (петстотин лева), която сума същият е бил длъжен да върне
заедно с дължимото възнаграждение за ползването и съгласно Погасителен
план.
Договорът е сключен от разстояние, като част от система за предоставяне
на финансови услуги от разстояние организирана от Кредитора и при спазване
на изискванията ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. На същата дата Дружеството е
предоставило на разположение на ищеца горепосочената сума, съгласно
изразеното от ищеца желание на каса на ,,Изипей“.
Следва да се има в предвид, че в чл. 20 и следващите от горепосоченият
договор е предвидена хипотеза, съгласно която при неизпълнение на
договорни задължения от страна на потребителя визирани договора, може да
му бъде начислена неустойка. Кредиторът обаче, не е договорно задължен да
претендира подобна неустойка.
По отношение на твърдението, че договорената неустойка в
горепосоченият договор е нищожна на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, като
противоречаща на добрите нрави е описан механизма на сключването на
договор за заем от разстояние.
Относно дължимата неустойка при не предоставяне на обезпечение
излага следното: Независимо, че такава неустойка не е начислявана и
събирана от дружеството, намира, че тази клауза е валидна и отговаряща на
всички изисквания на действащото законодателство.
На първо място съгласно правната теория и съдебната практика,
неустойката представлява самостоятелен договор съгласно по смисъла на чл. 8
ал. 1 от ЗЗД, като същата може да се материализира и като клауза в договор,
чието изпълнение обезпечава/така Решение № 80 от 25.01.2010 г по в.гр.д. №
1297/2009г. на Апелативен съд София, ГО, 3състав/. Тоест неустойката
представлява самостоятелно съглашение, което в случая е обективирано в
един и същ документ с договора за потребителски кредит. С оглед което счита,
че по отношение на нейната действителност, не се прилагат разпоредбите на
ЗПК и Директива 2008/48 , а общите условия на ЗЗД.
За да възникне задължение за неустойка, е необходимо наличието на
няколко предпоставки: неустойката да е уговорена между страните,
кредиторът да е изпълнил задължението си или да е бил готов да го изпълни;
да е налице неизпълнение на договорното задължение, чието изпълнение
неустойката обезпечава и обезщетява./Определение № 369 от 17.05.2016 г. по
т.д. № 2456/2015 г. на ВКС, 2 - ро търг. Отделение/, като всички тези
обстоятелства са налице в настоящият случай. Неустойката се дължи от
неизправната страна по договора, когато е налице онази форма на
неизпълнение, за която тя е уговорена, а именно - не предоставяне на
обезпечение по договора. Неустойката е винаги парична санкция, имаща за
цел да гарантира изпълнението „под страх“, че в противен случай би се
7
начислила /в този смисъл Решение № 59 от 29.04.2010 г. по т.д. № 687/2009 г.
на ВКС, ТК/. С оглед което е и нормално в случай, че задължението, което тя
обезпечава не бъде изпълнено - размерът на задължението на длъжника да
бъде увеличен. Това обстоятелство не би следвало да я прави нищожна, с
оглед факта, че това е присъщата за нея функция.
В случая тя е уговорена за неизпълнение на непарично задължение за
предоставяне на обезпечение, изпълнението не е обезпечено с други правни
способи, а нейният вид се определя в зависимост от това, дали заемателят по
Договора изпълни в някакъв момент своето задължение. С оглед на което и
размерът на неустойката се определя като процент от заетата сума, като
същата се начислява, докато не бъде изпълнено задължението, а това зависи
изцяло от волята на заемателя. Съгласно Решение № 122 от 18.07.2019 г. по
гр.д. 3238/2018 г. на ВКС, ,, Гр. Отделение, при определяне дали неустойката
противоречи на добрите нрави, съдът следва да вземе в предвид и
възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на
неизпълнението, за де не се превърне неустойката в средство за неоснователно
обогатяване, с каквато възможност разполага и заемателят по Договора.
Видно от Договора неустойката се дължи единствено за периода, в който
заемателят реално не е предоставил обезпечение, като ако такова бъде
предоставено впоследствие - същата спира да се начислява. Тоест причината
за евентуалното начисляване на такава неустойка би било единствено
виновното поведение на ищеца.
Счита, че така договореният размер на неустойката, като определен
процент съгласно чл. 46 ал. 1 от ОУ в размер на 0.9%, независимо, че в текста
на Договор за потребителски кредит е посочен вече изчисленият размер
обхващащ целият период на договора изпълнява предвидените в чл. 92 от ЗЗД
цели и не предвижда неоснователно разместване на блага /Решение № 89 от
02.10.2019 г. по т.д.№ 1213/2018 г. на ВКС 2 – ро тьрг. Отд./. Неустойката
освен обезщетителна функция има и други функции - обезпечителна и
санкционна, като целта е да се стимулира изпълнението и превенира
допускане на неизпълнение. В случая уговорената неустойка не излиза извън
присъщите и функции, като аргументи гласящи, че е „загубила присъщата и
функция“, т.к. няма данни за ответника да са настъпили вреди са
противоречащи на закона и на установената съдебна практика. Неустойката
има стимулираща роля за длъжника да изпълни точно задълженията си, тъй
като в противен случай ще носи отговорност, без кредиторът да трябва да
доказва настъпването на вредите и техният размер. При неустойката
настъпването на вредите е предполагаемо, макар и кредиторът да не трябва да
доказва техният размер. Въпреки това счита вредите от неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение за очевидни. С оглед на не
предоставянето на обезпечение, кредиторът е лишен от гаранция, че неговото
вземане някога ще бъде удовлетворено, което безспорно засяга неговия
интерес.
Основната цел на уговорената неустойка е да репарира причинените от
неизпълнение в срок вреди. Останалите цели предвидени с неустойката целят
да реализират точното изпълнение и ако не се постигна - да санкционират за
8
неизпълнение, както е в настоящият случай /в този смисъл Решение № 89 от
02.10.2019 г. по т.д. № 1214/2018 г. на ВКС 2 - ро търг. Отд./. С оглед
изложеното, счита, че задължението на заемателя да предостави обезпечение,
както и неблагоприятните за него последици от неизпълнение на това негово
задължение са валидни и не противоречащи на добрите нрави.
Няма въведено законодателно изискване относно размера на
неустойката, като няма въведено ограничение на максималният размер, като
дори е прието че нейният размер може да бъде и по - голям от размерът на
главното задължение.- Доколкото по - големият размер на неустойката е
обусловен от бездействието на длъжника, същият не може да се приеме като
изначално договорен в противоречие на добрите нрави. Нищожността, поради
противоречие с добрите нрави следва да се преценява към момента на
сключване на договора, а не въз основана размера, получаваш се в резултат на
неизпълнението. /Решение № 80 от 25.01.2010 г. по в.гр.д. № 1297/2009 г. на
Апелативен съд София, ГО, 3 състав/. Съгласно чл. 92 ал. 2 от ЗЗД, както и
съдебната практика се приема, че дори е неустойката да се приеме за
прекомерна, въпреки това тя е действително задължение, което може да бъде
намалявано, без обаче да отпада изцяло. Намаляването не цели да установи
пълна еквивалентност между неустойката и действително понесените вреди,
като този извод се налага от дефинитивно определения и обезпечителен и
санкционен характер /в тази насока Решение № 223 от 19.04.2016 г. по по т.д.
№ 3633/2014 г. на ВКС І ТО/. С оглед на което, ако се приеме, че същата е
прекомерно голяма, нейният размер би следвало да бъде намален и не би
следвало цялата клауза да бъде обявена за недействителна.
По правило неустойката представлява предварително определено
обезщетение /Определение № 100 от 25.01.2016 г. по гр.д. № 5831/2015 г. на
ВКС, 3 ГО/, с оглед което е нормално нейният размер да е предварително
уговорен между страните и включен, като част от погасителните вноски, като
изрично е записано, че това е дължимата вноска само при хипотезата на чл. 20
от Договора - а именно в случай, че заемателят не представи обезпечение.
Поради това счита включването на неустойката в падежните вноски за
правилно с оглед изискванията на закона.
Освен това съгласно ТР от 15.06.2010 г по тьлк.д. № 1 по описа на за
2009 г. на ОСТК гласи, че прекомерността на неустойката не я прави нищожна
поради накърняване на добрите нрави, като същата следва да се приеме за
нищожна, само ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън
присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Счита, че
с оглед изложеното до тук несъмнено се установява задължението за
неустойка, предвидено в договор за потребителски кредит предоставен от
разстояние № 1019914 от 29.11.2023 година отговаря на присъщите и функции
и не следва да бъде прогласяване за нищожна.
Счита, че не е налице изначална невъзможност да се осигури в
уговореният в Договора срок поръчител, който да отговаря на посочените
изисквания. Ищецът е бил запознат с условията на Договора, преди същият да
бъде сключен (с изпращането на първото електронно съобщение и
приложеният към него СЕФ, след което и с изпращането на второто
9
електронно съобщение), като същият не е бил длъжен да сключва договора
веднага, а е разполагал с възможността първо да открие лице, което да
отговаря на определените в Договора изисквания и което е съгласно да бъде
солидарно отговорно с него и след това да премине към подписването му.
Знаейки, че няма да може да изпълни задължението си ищцовата страна е
действала недобросъвестно, като по този начин е нарушила чл. 12 от ЗЗД,
който гласи, че при воденето на преговори е сключването на договори
страните трябва да действат добросъвестно - в противен случай те дължат
обезщетение. Въпросната неустойка се начислява САМ докато не бъде
предоставено обезпечение.
Няма разпоредба в закона, която да определя момента на предоставяне на
обезпечение. Това е допустимо да стане преди подписването на договора, но е
възможно и да бъде предоставено в процеса на изпълнение на същият. Именно
поради това и разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД предвижда възможност
задължението по договора да стане предсрочно изискуемо при не
предоставяне на обещаното обезпечение от страна на длъжника.
Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение,
при условие, че съдът е длъжен служебно да се произнесе по неравноправни
клаузи в потребителките договори. Освен това ищцата, без да прави опит за
доброволно уреждане на спора, използва формалното наличие на отделни
правоотношения с ответното дружество, за което са образувани множество
граждански дела по описа на МРС, като се определи справедлив размер на
адвокатското възнаграждение.
Доказателствата по делото са писмени.
Допусната е и назначена съдебно-икономическа експертиза, изпълнена
от вещото лице К. И., приета от съда и не оспорена от страните.
Съдът, след като прецени доводите на страните, доказателствата по
делото и на основание чл.235 ГПК приема за установени следните
обстоятелства:
Не се спори между страните, че на 29.11.2023г. в град Ш., между „С.Т.“
АД, като кредитор и В. Р. Г., от град М., като потребител е предоставен
Потребителски кредит под формата на паричен заем в общ размер на 500.00
лв., главница, лихвен процент по кредита – 36%; ГПР: 42.58 %, за срок от 7
месеца. Общата сума дължима към момента на сключване на кредите: 569.71
лв., съгласно сключен Договор за потребителски кредит, предоставен от
разстояние № 1019914 от 29.11.2023 г.
Установено е, че сумата е усвоена, както и че е заплатена изцяло.
Стой на разглеждане въпросът неустойката явява ли се в противоречие
със закона и с „добрите нрави” по смисъла на чл. 9 и чл.26 ал.1 от ЗЗД, което
от своя страна да обоснове основателността или отхвърлянето на
претенцията, основаваща се на чл.92 ЗЗД, във връзка ненавременно
изпълнение на парично задължение по ДРЗ.
В чл.17 от Договора за потребителски кредит предоставен от
разстояние № 1019914 от 29.11.2023 г. е разписано, че в случай, че страните са
10
договорили обезпечение в срок до 3 дни от сключването му е да осигури
действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за
поръчителство по чл.138 и сл ЗЗД в полза на кредитора със съответните
задължения. Другото обезпечение е безусловна банкова гаранция, за период
от сключване на договора за кредит до изтичане на 30 дни след падежа на
последната редовна вноска по погасяване и обезпечаваща задължение в
размер на договорената главница, лихви, неустойки и др.обезщетения, такси и
други, в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е
получила писмено искане от страна на кредитора за плащане на тези
задължения. В чл.27 ал.1 – ал.3 е посочен размер на неустойката, при
неизпълнение задължението в чл.17. В ал.2 на този член е договорено, че
страните се съгласяват, в случай на неизпълнение на задължението по
предоставяне на обезпечение, потребителят да заплаща периодично
начислената неустойка заедно с погасителната вноска. Договорена е още една
неустойка: при неизпълнение на плащане на дължимата сума в срок, освен
другите договорени неустойки – чл.28 от договора.
Това изчисление на дължимата неустойка никъде не е отразено в ДРЗ.
Основателността на претенцията по чл.92 ал.1 ЗЗД е обусловена от
установяването на три правнорелевантни факта: наличие на валидно
договорно задължение, неизпълнение на задължението, уговорена неустойка.
За да възникне задължение за плащане на неустойка по договорно
неизпълнение, следва да се установят кумулативно следните елементи на
сложен фактически състав: наличие на облигационна връзка - двустранна
правна сделка, валидно договорно задължение, от което да възникне
задължение за изпълнение. Освен облигационната връзка, е необходимо и
виновно неизпълнение - пълно или частично, на договорно задължение и не
на последно място, да е уговорена по размер неустойката за неизпълнение. В
конкретния случай не са налице всички елементи за възникване задължение за
плащане на неустойка, а именно: сключен между страните валиден договор,
както и уговорена неустойка и краен срок за плащане, методиката на
изчисление на тази неустойка, която се явява по-голяма от половината от
предоставения паричен заем.
Автономията на волята и свободата на договарянето са прокламирани
като основни конституционни свободи, чието зачитане е задължително, както
за частноправните субекти, така и за държавните органи.
Приложното им поле е ограничено от законодателя с чл.9 ЗЗД, според
който съдържанието на договорите страните могат да определят свободно
дотолкова, доколкото то не противоречи на закона и на добрите нрави.
Противоречие със закона е налице, когато има противоречие с правен
принцип, който макар и да не е изрично формулиран, е въплътен в много
отделни норми и е част от действащата правна система.
С не по – малко като значение ограничение на свободата на договаряне,
е накърняването на добрите нрави. Като морални норми добрите нрави нямат
правно действие. По силата на чл.26 ал.1 ЗЗД обаче на тях се придава и правно
значение, като нарушението им се поставя по последици наравно с
11
нарушението на закона. Особеност на добрите нрави е, че те не са писани и
конкретизирани, а съществуват като принципи или произтичат от тях,
съставляват морални норми на поведение, етични възгледи и правила за
поведение. Един от тях е принципът на справедливостта, който в
гражданските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки
признат от нормите на гражданското право интерес, като се търси максимално
съчетаване на интересите на отделните правни субекти. При това задължение
за зачитане на взаимните интереси на страните по сделките, за нарушаване на
принципа на справедливостта при сключването им, правоприлагащият орган
изхожда от законодателството, от своето правосъзнание и обстоятелствата в
конкретния случай.
Действително, неустойката освен обезщетителна /стимулираща/ има и
наказателна функция, чрез съчетанието на които се обезпечава надлежното
изпълнение от длъжника. В настоящия случай, клаузата за неустойка,
съдържаща се в приложения договор, не цели проявлението на посочените и
функции, а сочи на несправедливо по съдържание съглашение поради
обективната неравностойност на насрещните задължения, т.е. така опредЕ.та
неустойка освен че е прекомерно завишена, е в нарушение на чл.9 ЗЗД;
договорена в противоречие с добрите нрави, накърняването на които е
основание за нищожност на тази клауза от договора, съгласно чл.26 ал.1 от
ЗЗД.
Отсъствието на валидно съглашение за заплащане на неустойка води до
частична недействителност на сключения договор в тази му част. Като
непораждаща правно действие, вторичните въпроси относно дължимостта на
неустойката и възможността или невъзможността за намаляване на размера и
при определени законови хипотези, автоматично се изключват от обсъждане,
т.е. налице е частична недействителност на договора досежно клаузата за
неустойка, в тази част договора е нищожен и не поражда правно действие.
Недействителността на клаузата за неустойката обаче не води до
нищожност на целия договор, съгласно чл.26 ал.4 ЗЗД, когато може да се
предположи, че страните биха го сключили и без недействителните му клаузи
или когато порочната му част може да бъде заменена от повелителни законови
разпоредби. Съдът намира, че страните са сключили договора за паричен заем,
без клаузата за неустойка, тъй като основната им цел е била предоставяне за
заем за послужване и връщането му в определен срок по погасителен план.
Задължението за плащане на договорената цена, изпълнено при забава налага
извода, че при нищожността на клаузата за неустойка са текли във всички
случаи мораторните лихви. Съдът намира за основателни доводите на ищеца
за нищожност на договора, не изцяло, а само в клаузите за поръчителство и
неустойка, като противоречащ на добрите нрави.
От допуснатата и приета съдебно-икономическа експертиза, която
съда възприема изцяло, като дадена компетентно, обективно и без да е
заинтересована от изхода на делото и я приобщава като доказателство, се
установява, че в годишния процент на разходите 42.58% е включена
единствено годишния процент на лихвата – 36%, която се начислява върху
сумата на кредита. С договорената лихва, кредита се оскъпява с 13.93%, а с
12
размера на лихвата и неустойката, кредита се оскъпява с 83.65%. Само с
уговорената неустойка, чийто размер е 348.56 лв., кредита е оскъпен с
69.72%.
Вещото лице е посочило, че платените суми по договора са в размер на
822.67 лв. По пера: 500.00 лв. главница; 47.64 лихва; 238.21 неустойка и 36.82
лв. други приходи.
Съгласно императивните разпоредби на ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв види други/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. В посочената величина
/представляваща общ израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и
разбираем начин за потребителя да са включени всички разходи, които
длъжникът ще направи и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. В процесния договор за заем /кредит/, яснота относно
посочените обстоятелства липсва. Посочен е фиксиран годишен лихвен
процент по заема – 36.00%, посочен е ГПР на заема – 42.58%, говори се за
обезпечение – поръчител или банкова гаранция, но не се изяснява как тези
стойности се съотнасят към ГПР по договора. Годишният лихвен процент е
величина, чиито алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на
методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен
от законовия, е недопустимо.
Предвид договореното в чл.27 от договора че при неизпълнение
задължението за предоставяне на обезпечение - ,,договор за поръчителство‘‘
или банкова гаранция по същество е уговорена ,,скрита лихва‘‘ и по този
начин избягване на прекомерното увеличаване на ГЛП и ГПР по заемния
договор. Поставени са множество трудно и почти невъзможни за
изпълнение изисквания, които следва да бъдат осигурени в тридневен срок
от заемателя, или внасяне на банкова гаранция в рамките на един работен
ден от едно очевидно затруднено материално лице. В тази връзка, съдът
намира, че на ищцата не е останал никакъв избор, предвид материалното и
затруднение в момента и невъзможността да осигури поръчител или банкова
гаранция, като буквално е била принудена да сключи процесния договор с
клаузите за неустойка. Безспорно е установено, че ищцата добросъвестно е
изплатила изцяло дължимите суми по заемния договор. Изплащайки сумите
за включената към погасителните вноски неустойка тя реално не е получила
никаква еквивалентна престация, а единствено е обогатила неправомерно
ответника, възползвайки се от своята позиция и възможността за принуда.
Заемното кредитно правоотношение между страните по договора се
явява недействително на основание чл.22 от ЗПК и като такова не е в
състояние да породи присъщите за този тип сделка правни последици.
Съгласно нормата на чл.23 от ЗПК, при недействителност на договора за
кредит, длъжникът дължи връщане на кредитора само чистата стойност на
предоставения финансов ресурс, който съгласно констатациите от
заключението на вещото лице е изплатен изцяло. Това обуславя извода, искът
се явява основателен и следва да бъде уважен като такъв, поради нищожност
13
на уговорките, като противоречащи на закона и на добрите нрави.
Съгласно чл. 34 ЗЗД, ако договорът бъде признат за нищожен или бъде
унищожен, всяка от страните трябва да върне на другата страна всичко, което
е получила от нея. Даденото въз основа на нищожна договорна клауза е при
начална липса на основание за придобиването на имуществено благо, поради
което страната, която го е получила дължи връщането му изцяло. В ППВС №
1/79 г., първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване,
съответно получаване, на нещо при начална липса на основание - когато още
при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от
имуществото на едно лице в имуществото на друго. В установената съдебна
практика е прието като пример за начална липса на основание случаите, в
които е получено нещо въз основа на нищожен акт. Уредбата на нищожността
на договорите е дадена с императивни правни норми, установени в обществен
интерес. Нищожен е договорът, при сключването на който са допуснати
определени, изчерпателно изброени, правно значими пороци, вследствие на
което той не поражда изначално целените от страните по него правни
последици. Нищожността е най-тежката гражданскоправна санкция за
сключен договор по начин или със съдържание, което противоречи на
императивни правни норми или на правилата на морала. Всеки правен субект,
който има правен интерес, може да се позове на нищожността на договора и
да черпи изгодни правни последици от този факт. Тъй като порокът на
договора в посочените случаи не може да бъде отстранен (по принцип), когато
по него е била осъществена престация (от едната или от двете страни), следва
да се проявят правните последици на чл. 34, във връзка с чл. 55 ЗЗД, понеже
изначално липсва правно основание, оправдаващо даването. Обичайно
имуществено-правните последици от нищожния договор се релевират
едновременно с релевирането на самата нищожност, макар да не съществува
пречка от отделното им предявяване, като успешното провеждане на
претенцията за нищожност на договор е условие за проявяването им, но не и
за тяхното предявяване.
Съдът намира, предвид гореизложеното, че безспорно бе
установено накърняване на добрите нрави при сключване на процесния
договор за паричен кредит относно клаузите за обезпечение и при липса на
такова – начислена неустойка е нарушаване на етично-моралния принцип на
справедливостта в договорните правоотношения и на принципа за
необогатяване неправомерно за сметка на другиго- ищцата е престирала една
сума, с която ответникът се е обогатил, без да е налице необходимост за
това и без насрещна еквивалентна престация.
В чл. 55, ал. 1 ЗЗД са уредени три фактически състава. Според първия
подлежи на връщане полученото при начална липса на основание. Според
втория подлежи на връщане даденото с оглед на бъдещо основание, което не е
могло да бъде осъществено. Според третия подлежи на връщане даденото с
основание, което е отпаднало с обратна сила. Когато не са налице елементите
на някои от тези три фактически състава и когато въобще липсва друга
възможност за правна защита, а е увеличено без основание имущество на едно
лице за сметка на имуществото на друго лице, обеднелият разполага с иск по
14
чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
В конкретният случай, по предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1
ГПК разпределението на доказателствената тежест се определя от въведените
в процеса твърдения и възражения, които са обуславящи за съществуването
или за отричането на претендираните права на страните. При фактическия
състав по чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД за връщане на нещо, получено без
основание - ищецът въведе като твърдение и доказа факта на получаването на
вещ, респективно на плащането на парична сума, дадена без основание, а
ответникът не доказа основание за получаването или за задържане на
полученото.
Съобразно Постановление № 1/28.05.1979 г. на Пленума на ВС, съставът
на чл.55 от ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на нещо при липса
на основание, т.е. когато при самото получаване липсва основание за
преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго
лица.
Изплатените от ищцата суми, в размер на 822.67 лв. по Договора за
паричен заем, от които 238.21 лв. като неустойка, при условие, че не е налице
забавяне на вноските и изцяло кредитът е погасен, представлява
неравноправна клауза по разпореждане на закона и е нищожна, обосновава
извода, че плащането е извършено при начална липса на основание. Съобразно
разпоредбите на чл.23 от ЗПК ,,когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита”, т. е. ищцата е
върнала чистата стойност по договора, а именно 500.00 лева.
В настоящото производство, ищецът доказа предаването на сочената
сума на ответното дружество и нейното получаване от последния, а в тежест
на ответника е да установи пълно и главно наличието на правно основание за
получаване на сумата. Предвид изложеното и това, че клаузите за
договорената неустойка са нищожни и не съставляват валидно правно
основание за заплащане на тази сума, като освен нея е изплатена и лихва и
други приходи, получена от ответника в размер на 322.67 лева, е получена без
основание. В този смисъл е налице неоснователно обогатяване с платената от
ищцата по договора сума, след като тази клауза в договора е нищожна, а оттук
- полученото от ответника за погасяване на дълга над размер на отпусната
сума като главница се явява платено без основание и като такова то подлежи
на връщане.
При това разбиране, съдът намира, че предявената искова претенция
като основателна следва да бъде уважена.
Предвид изхода на делото, ответното дружество следва да заплати
дължимата държавна такса и разноските за вещото лице, тъй като ищцата е
освободена от заплащане на такси, както и да заплати на адвокат ЕАД Е. И. за
процесуално представителства на основание чл.38 ал.1 т.3 от ЗА.
Размерът на адвокатското възнаграждение следва да бъде определен на
базата за единствено уважения иск по чл.55 ал.1 ЗЗД, с оглед обстоятелството,
че съдът е задължен служебно да следи за неравноправни клаузи в
15
потребителските договори, съобразно чл.7 ал.2 ГПК.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от В. Р. Г., ЕГН ************, с адрес:
**************, чрез ЕАД Е. И., Булстат **********, със съдебен адрес:
**************, ЗА ОБЯВЯВАНЕ НИЩОЖНОСТ на Договор за
потребителски кредит, предоставен от разстояние № 1019914 от 29.11.2023 г.;
ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖНИ, като противоречащи на закона и на
добрите нрави, клаузите на Договор за потребителски кредит, предоставен от
разстояние № 1019914 от 29.11.2023 г. относно договореното обезпечение -
поръчителство или банкова гаранция, а при липсата им - уговорена неустойки;
ОСЪЖДА ,,С.К.” АД, ЕИК **************, със седалище и адрес на
управление: ****************, представлявано от Х.М.Т., ДА ЗАПЛАТИ
на В. Р. Г., ЕГН ************, с адрес: **************, сумата от 322.67 лв.,
представляваща недължимо платена сума по нищожни клаузи на Договор за
потребителски кредит, предоставен от разстояние № 1019914 от 29.11.2023 г.,
ведно със законната лихва върху нея, считано от 08.11.2024 година до
окончателното и изплащане.
ОСЪЖДА ,,С.К.” АД, ЕИК **************, със седалище и адрес на
управление: ****************, представлявано от Х.М.Т., ДА ЗАПЛАТИ
на ЕАД Е. И., Булстат **********, със съдебен адрес: **************, сумата
от 480.00 лв. с ДДС за оказаната безплатна правна помощ, защита и
съдействие на В. Р. Г., ЕГН ************, с адрес: ************** в
производството на основание чл.38 ал.1 т.3 от ЗА.
ОСЪЖДА ,,С.К.” АД, ЕИК **************, със седалище и адрес на
управление: ****************, представлявано от Х.М.Т., ДА ЗАПЛАТИ по
сметка на Районен съд – М. сумата от 100.00 лв., представляващи дължимата
държавна такса за уважената част от исковете; 280.00 лв. за изплатеното
възнаграждение на вещото лице и 5.00 лв. за служебно издаване на
изпълнителен лист, в случай на принудително събиране на сумите.
ОСЪЖДА В. Р. Г., ЕГН ************, с адрес: **************, ДА
ЗАПЛАТИ на ,,С.К.” АД, ЕИК **************, със седалище и адрес на
управление: ****************, представлявано от Х.М.Т., сумата от 300.00
лв., представляващи дължимо адвокатско възнаграждение, съобразно
отхвърлената част от исковете.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд - М. в
двуседмичен срок от връчването му на
страните.
16
Съдия при Районен съд – М.: _______________________
17