№ 116
гр. София, 05.01.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 169 СЪСТАВ, в публично заседание на
шести октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ИНА М. ГЕНЖОВА
при участието на секретаря ДИМИТРИНА Д. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от ИНА М. ГЕНЖОВА Гражданско дело №
20241110107430 по описа за 2024 година
Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.
Производството е образувано по искова молба, подадена от „..“ ЕООД,
чрез адв. В., срещу П. Г. К., с която по реда на чл. 422 ГПК е предявен
установителен иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД, с който ищецът
претендира да бъде признато за установено, че ответницата дължи на „..“
ЕООД сумата от 600 лв., представляваща изискуема и непогасена главница по
договор за потребителски кредит № .. г., сключен между „..“ ЕООД и П. Г. К.,
вземанията по който са прехвърлени в полза на „..“ ЕООД чрез договор за
цесия от 19.04.2023 г., ведно със законната лихва за забава от датата на
подаване на заявление по чл. 410 ГПК – 28.06.2023 г. до окончателното
погасяване на дълга.
Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърдения,
че на 09.07.2021 г. между „..“ ЕООД, в качеството му на кредитодател, и П. Г.
К., като кредитополучател, бил сключен договор за потребителски кредит №
8180, по силата на който на ответницата била предоставена в заем сумата от
600 лв., която следвало да върне в срок до 08.07.2022 г. Ответницата не
изпълнила задълженията си по кредита, като били налице непогасени
вземания в общ размер на 882,79 лв., от които 600 лв. за главница и 282,79 лв.
– договорна лихва. По силата на сключен договор за цесия от 19.04.2023 г.,
1
кредитодателят прехвърлил в полза на „..“ ЕООД вземанията по процесния
договор за потребителски кредит, за което обстоятелството на ответницата
било изпратено уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Ищецът твърди, че разполага
с издадена в негова полза срещу кредитополучателя заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 36183/2023 г. по описа на СРС, 169 с-в, срещу която
ответницата възразила. В тази връзка, моли съда да признае за установено, че
ответницата дължи на дружеството сумата от 600 лв., представляваща
непогасено вземане за главница по процесния договор за потребителски
кредит, ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на сумата.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответницата, чрез адв. С., е подала отговор на
исковата молба, с който взема становище за неоснователност на предявения
иск. Оспорва сключването на договор за потребителски кредит № .. г. При
условията на евентуалност твърди нищожност на договора поради липсата на
съгласие за сключването му в предписаната от закона форма. Оспорва
получаването на заемната сума. Твърди, че договорът за кредит е
недействителен, тъй като в съдържанието му не бил посочен механизма на
формиране на ГПР. Оспорва твърдението на ищеца, че вземането е с настъпил
падеж, както и валидността на договора за цесия от 19.04.2023 г. Оспорва
получаването на уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Моли съда да отхвърли
предявения иск като неоснователен. Претендира разноски.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид доводите на страните и
прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК, приема
за установено следното:
От приложеното по настоящето дело ч.гр.д. №36183/2023г. на СРС, 169
състав, се установява, че в полза на „..“ ЕООД е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК за следните суми:
сумата от 600 лева – главница по договор за потребителски кредит № .. г.,
сключен между „..“ ЕООД и П. Г. К., ведно със законната лихва, считано от
28.06.2023г. до изплащане на вземането, 282,79 лева – възнаградителна лихва
за периода от 09.07.2021г. до 08.07.2022г.
Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника, като в
законоустановения срок същият е подал възражение, че не дължи сумите по
2
заповедта, поради което на заявителя е указано, че може да предяви иск за
установяване на вземането си в едномесечен срок, като довнесе дължимата
държавна такса. Настоящите искове са предявени в указания срок.
Между „..“ ЕООД в качеството на заемодател и П. Г. К. в качеството на
заемател е сключен договор за потребителски кредит № .. г., по силата на
който е отпуснат заем в размер на 600 лева , който е следвало да се върне
разсрочено на 12 месечни погасителни вноски, единадесет от тях в размер от
61,79 лева и последната от тях в размер от 61,66 лева, като във всяка вноска е
включена част от дължимата главница, лихва и такса за разглеждане на
кредита. Крайният срок на договора е 08.07.2022 г. Уговорен е годишен лихвен
процент в размер на 12,27 % и годишен процент на разходите в размер на 49,71
%. Според договора, Таксата за разглеждане се дължи в деня на подписване на
индивидуалния договор за кредит, като същата бива възстановена от Клиента
с дължимите месечни вноски съгласно погасителния план, Приложение към
индивидуалния договор за кредит. Размерът на Таксата за разглеждане е
посочен в индивидуалния договор за кредит.
Установява се от представения по делото договор за прехвърляне на
парични вземания от 19.04.2023г., и Приложение №1 към него, че кредиторът
„..“ ЕООД е прехвърлил вземането си срещу П. Г. К. като длъжник на „..“
ЕООД. Представено е уведомление до длъжника за извършената цесия, както
и разписка, че пратката е върната непотърсена. Представено е и пълномощно,
с което цедентът е упълномощил цесионера „..“ ЕООД да уведоми
дължниците за извършеното прехвърляне на вземания.
По делото и изслушано и прието заключение на съдебно-счетоводна
експертиза, което съдът намира за обективно и компетентно дадено и
кредитира изцяло. Вещото лице след проверка в счетоводството на ищеца е
установило, че по договор за потребителски кредит № .. г. е била усвоена сума
в размер на 600 лева, за което е представена разписка за извършено плащане
№2000000261815499/10.07.2021г. с получател П. Г. К. и основание „Договор за
кредит 8180“. Вещото лице е посочило, че не са осчетоводени постъпили
плащания по процесния кредит, като към датата на издаване на заповедта за
изпълнение и към момента на извършване на цесията са както следва: 600 лева
главница, 40,55 лева – договорна лихва за периода 08.08.2021г. – 08.07.2022г.,
100,88 лева - такса за разглеждане на документи.
3
Други относими и допустими доказателства по делото не са
представени.
При така установените факти от значение за спора съдът приема от
ПРАВНА СТРАНА следното:
Предявени са положителни установителни искове с правна
квалификация чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от
ЗЗД във вр. с чл.9 от ЗПК за установяване дължимостта на сумата от 600 лева,
представляваща главница по договор за потребителски кредит № .. г., за която
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по
ч.гр.д. №36183/2023г. по описа на СРС, 169 състав.
Установява се от събраните по делото доказателства, че сумата по
договор за кредит е усвоена от кредитополучателя. Не се установява към кой
момент същият е изпаднал в забава и кога е било обявено за предсрочно
изискуемо задължнието му. Процесното правоотношение представлява
договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние по смисъла на
чл.6 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР).
Сключен е договор за цесия между „..“ ЕООД и ищеца по делото, с
който вземанията на кредитора по договора са прехвърлени на ищцовото
дружество. По отношение на длъжника прехвърлянето на вземането има
действие от деня, когато му бъде съобщено от предишния кредитор /чл.99,
ал.4 от ЗЗД/. Правнорелевантно за действието на цесията е съобщението,
извършено от цедента.
По силата на принципа за свобода на договаряне няма пречка старият
кредитор да упълномощи новия за извършване на уведомлението. Това
упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и
ал. 4 ЗЗД. Предвид изложеното, установеното в чл.99, ал.4 ЗЗД задължение на
цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането
има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото
задължение, т.е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането.
Ненадлежното уведомяване или липсата на такова, за прехвърляне на
вземането, би имало значение само при условие, че ответникът е платил
своето задължение по договора за кредит. В случая, няма твърдение че
ответникът е платил преди връчване препис от исковата молба на различно от
цесионера-ищец лице. Не се твърди по делото да е извършено плащане на
4
стария кредитор /цедента/, в който случай неуведомяването на длъжника за
извършената цесия би имало значение.
В случая по делото са представени доказателства, че цедентът е
упълномощил цесионера да извърши това съобщаване от негово име. От
представените доказателства не се установява уведомлението да е достигнало
до длъжника, в установената трайна съдебна практика /в този смисъл Решение
№ 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о., Решение №
3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о., и Решение
№78/09.07.2014 г., постановено по т.д. 2352/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о./, е
възприето становището, че поради отсъствие на специални изисквания в
закона за начина, по който следва да бъде уведомен длъжникът за извършената
цесия, то надлежно уведомяване е налице и тогава, когато уведомлението е
връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият
кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като факт,
настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното
право, получаването на уведомлението, макар и като приложение към
исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при
решаването на делото, с оглед императивното правило на чл.235, ал.3 ГПК.
Предвид изложеното съдът приема, че ответникът е надлежно уведомен за
цесията с връчване на препис от исковата молба и приложенията към нея, сред
които е и уведомлението за цесията.
По отношение на сключения договор за заем е приложим закона за
потребителския кредит, доколкото съдът приема, че същият представлява
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. За да бъде валидно сключен
договорът за потребителски кредит е необходимо да отговаря на предвидените
в разпоредбите на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК и
чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК. Съгласно трайно установената съдебна практика на
ВКС /решение № 23/07.07.2016 г. 5 по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, I т.о. и
др./ се приема, че за неравноправния характер на клаузите в потребителския
договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали
страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва
да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т.
3 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
5
Съдът намира, че клаузата от сключения между страните договор,
предвиждаща заплащане на такса за разглеждане в размер на 100,80 лева е
нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 10а, ал. 2
ЗПК изрично забранява на кредитора да събира от потребителя такси за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита, какъвто именно е
характерът посочената такса, поради което и на това основание уговорката се
явява нищожна.
На следващо място посочената такса несъмнено се явява разход по
кредита и е следвало да бъдат включени в ГПР, същата е в размер
надвишаваш повече от два пъти дължимата по договора възнаградителна
лихва за целия му срок. Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в
заблуждение относно реалните разходи по кредита, които ще направи –
нарушение на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Така уговорената такса по
същество има за цел да увеличи размера на възнаградителната лихва по
договора, като по този начин се цели заобикаляне на императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите
не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Отделно от това, посочването
само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат
спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, т.
10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да
може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го
сключи.
Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв
годишен процент от общия размер на предоставения кредит
представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички
разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при
формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да
тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава
задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР,
противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
При тълкуване обхвата на закрилата, предоставена от разпоредбата на
6
чл. 22 ЗПК, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да се съобрази пар. 2 от
ДР на ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива
2008/ 48/ ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г относно
договорите за потребителските кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета. От изложеното следва, че при съмнение в действителния смисъл на
законовите разпоредби същите следва да бъдат тълкувани с оглед постигане
целите на цитираната Директива 2008/48/ ЕО. Съгласно Съображение 19 от
Директивата, за да се даде възможност на потребителите да взимат своите
решения при пълно знание на фактите, те следва да получават адекватна
информация относно условията и стойността на кредита и относно техните
задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да
вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно най-пълна
прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази
информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите,
приложим за кредита и определен по еднакъв начин навсякъде в Общността. В
тази насока и в Съображение 24 от същата Директива е посочено, че е
необходимо на потребителя да се предостави изчерпателна информация преди
да сключи договора за кредит, независимо от това, дали в маркетинга на
кредита участва кредитен посредник, или не. Според Съображение 31 от
Директивата за да се даде възможност на потребителя да познава своите права
и задължения по договора за кредит, този договор следва да съдържа цялата
информация по ясен и кратък начин. С оглед цитираните цели на Директивата
следва да се приеме, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до
недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК ще е налице не само, когато в
договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова
посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и
ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на
посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова
посочване, но посочения в договора ГПР не съответства на действително
прилагания между страните. И в трите хипотези е налице еднакво
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като потребителят се явява
реално лишен от възможността за преценка относно действителния
размер на ГПР, което право Директивата и ЗПК целят да му признаят и
гарантират. Както бе посочено по-горе, в настоящия случай е налице
посочване само на цифровата величина на ГПР (50%), която не обезпечава
7
получаването на каквато и да информация относно вида, размера и
компонентите, включени в годишния процент на разходите. С оглед на това не
може да се приеме за основателно становището на ищеца за липса на
противоречие с императивната разпоредба на чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК.
Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по
смисъла на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди заемателя относно цената
и икономическите последици от сключването му. Същевременно, посочването
на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация
относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия
размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по
смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече
недействителност на договора в неговата цялост.
С оглед всичко изложено по-горе, съдът приема, че не са спазени
посочените изисквания на ЗПК, поради което договорът за паричен заем е
недействителен. За разлика от унищожаемостта, която се инициира от
съответната страна, за нищожността съдът следи служебно и при
констатиране се позовава на същата в мотивите при обсъждане
основателността на исковете. Имайки предвид последиците й, съгласно чл. 23
ЗПК, ответникът дължи връщане само на чистата стойност по кредита, но не и
лихви (вкл. Договорна лихва и лихва за забава) или други разходи. С оглед
всичко изложено, на връщане подлежи само чистата стойност на заема –
сумата от 600 лв. Съгласно чл.12 ЗВЕРБ дължимата сума в евро е в размер на
306,78 евро.
Ответникът не ангажира доказателства за извършени плащания по
договора за кредит, поради което предявеният иск е основателен. С исковата
молба е уточнено, че ищецът не претендира установяване на други вземания
по издадената заповед за изпълнение.
При този изход на спора на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноски съразмерно с уважената
част от иска. Ищецът е представил списък с разноски, в който претендира
заплащане на разноски в настоящото производство в размер на 300 лева за
8
депозит за вещо лице и 25 лева за държавна такса, както и 25 лева за държавна
такса в заповедното производство, както и 200 лева юрисконсултско
възнаграждение. Съдът намира, че юрисконсултското възнаграждение следва
да бъде определено в размер на 100 лева, като ответника бъде осъден да
заплати на ищеца общо 425 лева разноски в исковото производство и 25 лева в
заповедното производство. Съгласно чл.12 ЗВЕРБ дължимата сума за
разноски в евро е в размер на 217,30 евро в исковото производство и 12,78
евро в заповедното производство.
По изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск с правна квалификация ч.гр.д.
№36183/2023г. по описа на СРС, 169 състав, предявен от „..“ ЕООД, ЕИК ..,
със седалище и адрес на управление гр. София, .., срещу П. Г. К., ЕГН
**********, с адрес гр. София, .., че П. Г. К. ДЪЛЖИ на „..“ ЕООД следните
вземания, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по
ч.гр.д. №36183/2023г. по описа на СРС, 169 състав: сумата от 600 лв.,
представляваща изискуема и непогасена главница по договор за
потребителски кредит № .. г., сключен между „..“ ЕООД и П. Г. К., вземанията
по който са прехвърлени в полза на „..“ ЕООД чрез договор за цесия от
19.04.2023 г., ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на
заявление по чл. 410 ГПК – 28.06.2023 г. до окончателното погасяване на
дълга.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК П. Г. К., ЕГН **********,
да заплати на „..“ ЕООД, ЕИК .., разноски по делото в размер на 425 лева, с
равностойност в евро в размер на 217,30 евро, както и разноски в
заповедното производство в размер на 25 лева, с равностойност в евро в
размер на 12,78 евро.
След влизане в сила на решението заверен препис от същото да се
приложи по ч.гр.д. №36183/2023г. по описа на СРС, 169 състав.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
9
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10