Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр. София, 02.05.2019 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-А въззивен
състав, в открито съдебно заседание на петнадесети април през две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
като разгледа докладваното от съдия Луканов въззивно
гр. дело № 6105 по описа за 2018г. на Софийски градски съд, за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството
по реда на Част втора, Дял втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален
кодекс (ГПК).
Образувано е
по въззивна жалба от а.А.А.
- непълнолетна, действаща лично и със съгласието на своята майка Т.Й.А. срещу съдебно
решение № 318970 от 22.01.2018г., постановено по гр. дело № 36599/2017г. по
описа на Софийския районен съд (СРС), ІІ ГО, 70 състав.
С обжалваното
решение са уважени исковете на „Т.С.“ ЕАД с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване на
вземане на дружеството срещу а.А.А., действаща лично
и със съгласието на своята майка Т.Й.А., за сума в размер на 1 840.06 лева,
представляваща дължимата цена на доставена през периода от 01.10.2013г. до
30.04.2016г. топлинна енергия до топлоснабден имот -
ателие № 3, находящо се в гр. София, ул. ******, с аб. № 388090, ведно със законната лихва, считано от
25.11.2016г. до окончателното плащане, и на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, сумата от 261.72 лева,
представляваща обезщетение за забавено изпълнение на главницата през периода от
30.11.2013г. до 18.11.2016г., за които вземания на 13.12.2016г. е издадена
заповед по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 67498/2016г. по описа на СРС, 70-и
състав. Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 181.56
лева – разноски пред СРС в производството по чл. 422 от ГПК и 92.04 лева –
разноски в производството по ч.гр.д. № 67498/2016г. по описа на СРС, 70-и
състав.
Решението е
постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца – „Б.“
ООД.
Във въззивната жалба ответникът а.А.А.,
действаща лично и със съгласието на своята майка Т.Й.А. поддържа оплаквания за
неправилност на постановеното решение поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довело до необоснованост на
формираните от първоинстанционния съд изводи, както и
за нарушение на материалния закон. Твърди, че решението е постановено в
противоречие със събраните по делото доказателства, тъй като през исковия
период жалбоподателката не е живяла и не е била
потребител на предлаганите от ищеца услуги за този адрес. Поддържа, че не е
имала облигационни отношения с ищцовото дружество
през исковия период. Излага подробни съображения, че за сочения в исковата
молба имот и период валидни договорни отношения са съществували само между
ищеца и Т.Й.А., поради което и исковете срещу а.А.А.
са неоснователни. Иска от съда да отмени обжалваното решение и да бъдат
отхвърлени исковете на „Т.С.“ ЕАД. Претендира разноски по производството.
С молба от
01.11.2018г. въззивникът, чрез представителя си по пълномощие, иска да бъдат
присъдени разноските в цялост съобразно представеното адвокатско пълномощно и
списък по чл. 80 от ГПК пред първоинстанционния съд,
а за въззивното производство иска присъждане само на
държавната такса от 43.39 лв. Не представя списък по чл. 80 от ГПК. Не сочи
доказателства.
С молба от
21.03.2019г. въззивникът, чрез представителя си по пълномощие, поддържа въззивната жалба и не сочи доказателства. Отново заявява
искане за присъждане на разноски.
Въззиваемата
страна „Т.С.“ ЕАД, както и третото лице - помагач „Б.“ ООД не изразяват
становище по жалбата. Не сочат доказателства и не претендират разноски.
В открито
съдебно заседание въззивникът лично поддържа въззивната
жалба по изложените в нея съображения. В хода на устните състезания пледира за
отхвърляне на исковете, поради недоказаност. Моли да бъде отменено решението на
първоинстанционния съд и претендира разноски съгласно
списък по чл. 80 от ГПК, представен с отговора на исковата молба пред първата
съдебна инстанция.
Въззиваемата
страна „Т.С.“ ЕАД и третото лице - помагач „Б.“ ООД, редовно призовани, не се
представляват в открито съдебно заседание и не сочат доказателства.
Пред въззивната инстанция не са събирани нови доказателства.
Софийският
градски съд, в настоящия си въззивен състав, като взе
предвид подадената въззивна жалба и съдържащите се в
нея оплаквания, съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се
на релевантните правни норми, приложими към разглеждания спор и вътрешното си
убеждение, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната
жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана и с правен
интерес от обжалването страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което същата е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Съгласно чл.269, изр.2 от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният
съд е обвързан от посоченото от страната във въззивната
жалба, като служебно правомощие има да провери спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл са и дадените
указания по тълкуването и прилагането на закона с т.1 от Тълкувателно решение №
1/2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
І. По
валидността на обжалваното решение.
Обжалваното
решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен
вид и е подписано от разгледалия делото съдия.
ІІ. По
допустимостта на обжалваното решение.
Решението е
допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки и са липсвали
отрицателните за предявяване на исковете, а съдът се е произнесъл именно по
исковете по чл. 422 от ГПК, с които е бил сезиран, поради което няма
произнасяне в повече от поисканото.
ІІІ. По
съществото на спора съдът приема следното:
Съгласно чл.
271, ал. 1 от ГПК, когато констатира, че оспореното решение е валидно и
допустимо, въззивният съд следва да реши спора по
същество, като потвърди, отмени изцяло или отчасти първоинстанционното
решение.
От събраните
в първоинстанционното съдебно производство
доказателства се установи, че със заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК, вх. № 3078921/25.11.2016г. на СРС, „Т.С.“ ЕАД е
поискало да бъде издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу а.А.А., действаща лично и със съгласието на своята майка Т.Й.А., като претендира сумите: 1 840.06 лв.
– главница, представляваща доставена от дружеството топлинна енергия за битови
нужди през периода от 01.10.2013 г. до 30.04.2016 г. за топлоснабден
имот – ателие № 3, находящо се в гр. София, ул. ******,
с аб. № 388090, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК – 25.11.2016 г. до
окончателното плащане на вземането, както и за сумата от 261.72 лева,
представляваща обезщетение за забавено изпълнение на главницата през периода от
30.11.2013г. до 18.11.2016г. Образувано е ч.гр.д. № 67498/2016г. на СРС, 70 състав
по което за посочените суми, както и за разноските по заповедното производство,
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 13.12.2016г., връчена
на длъжника на 01.02.2017г. В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК малолетната а.А.А., действаща чрез своята майка и законна представителка Т.Й.А. е подала възражение, в което е
посочила, че не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед.
Дружеството е уведомено за оспорването и възможността да предяви установителен иск на 09.05.2017г. В изпълнение указанията
на съда е депозирана искова молба вх. № 2011802/05.06.2017г. на СРС, като е
образувано гр. д. № 36599/2017г. на СРС, 70 състав. От районния съд е поискано
да установи с решението си, че а.А.А., действаща чрез
Т.Й.А. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумите, за които е издадена заповедта за изпълнение
по чл. 410 от ГПК, в производството по ч.гр.д. № 67498/2016г. на СРС, 70 състав.
В срока по
чл. 131, ал. 1 от ГПК, пред първата инстанция ответникът а.А.А., действаща чрез своята майка Т.Й.А., е депозирала писмен
отговор на исковата молба. В същия оспорва дължимостта
на претендираните от ищеца суми по основание, като
изрично заявява, че не ги оспорва по размер. Оспорва да е потребител на ТЕ в
имота през процесния период и да е имало валидна
облигационна връзка между страните.
За да
постанови решението си, първоинстанционният съд е
обсъдил приетите доказателства, съобразил е, че ответникът а.А.А., малолетна към датата на сделката, представлявана от
своята майка и законен представител Т.Й.А. е придобила вещното право на строеж
върху процесния имот - ателие № 3, както и че с разрешение
за ползване № СТ-12-649/18.11.2006г., издадено от ДНСК сградата е била въведена
в експлоатация на 18.11.2005г., вкл. с външно топлозахранване
и оборудвана абонатна станция. Приел е за установено, че със заявление-декларация
от 05.10.2005г., депозирано пред ищеца от Т.Й.А. – майка и законен представител
на малолетната към онзи момент а.А.А., е направено искане
за откриване на партида при ищеца за същия имот – ателие № 3, находящо се в гр. София, ул. ******, като с искането
законния представител на ответника е заявила съгласието си за приемане на
общите правила на ищеца за продажба на ТЕ на потребители за битови нужди.
Районният съд
е съобразил неоспорените писмени доказателства, вкл. съобщенията към фактури и
извлечение от сметка относно доставеното количество топлинна енергия до топлоснабдения имот и нейната стойност. Приел е, че за процесния период от 01.10.2013г. до 30.04.2016г., топлинната
енергия за ателие № 3, находящо се в гр. София, ул. ******
е в размер на сумата от 1 840.06 лева, като е съобразил също, че от ответната
страна не са сочени доказателства за плащането й. В този смисъл изцяло е уважил
иска за главницата от 1 840.06 лева.
По иска за
установяване дължимост на претендираната
лихва за забава е съобразил липсата на възражение от ответника по чл. 150, ал.
3 от ЗЕ, а същевременно е приел, че законният представител на ответника е приел
общите условия на ищеца, което е обективирано в
заявлението-декларация за откриване на партида за топлоснабдения
имот. Позовал се е на общите условия за процесния
период, които са обвързващи и за ответника. На основание чл. 84, ал. 1 от ЗЗД,
считано от деня следващ последния ден от 30-дневния срок от изтичането на
периода, за който се отнася доставената топлинна енергия, купувачът е изпаднал
в забава за изпълнение на задължението си за заплащане на цената на доставената
топлинна енергия и по изложените съображения е приел, че ответникът дължи
обезщетение в размерите по чл. 86 от ЗЗД. Обезщетението за заявения от ищеца
период на забавата от 30.11.2013г. до 18.11.2016г., върху главницата от 1
840.06 лева възлиза на сумата 261.72 лева, съгласно неоспорените писмени
доказателства, за която сума е уважил и предявения иск с правно основание чл.
422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
По
основателността на подадената въззивна жалба досежно правилността на обжалвания съдебен акт настоящият
съдебен състав намира следното:
Въззивната
жалба е неоснователна.
Възраженията
на въззивника за оспорване на постановеното решение
са в насока на неправилна преценка на доказателствата и необоснованост на
правните изводи на съда, както и до нарушение на материалния закон.
Доводите във въззивната жалба са изцяло неоснователни.
Настоящият съдебен състав споделя мотивите,
изложени в обжалваното решение, и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
В допълнение, както и в отговор на
наведените във въззивната жалба доводи, съдът излага
следните съображения:
Предявени са за разглеждане кумулативно
обективно съединени искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правно основание
чл.415, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.79, ал.1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 150 от ЗЕ, както и във вр. с чл.86, ал. 1 от ЗЗД.
Спорните отношения между страните по
делото се развиват в периода от м.10.2013г. до м.04.2016г. вкл. През този
период отношенията се регулират от действащите правни норми на ЗЕ (обн. в ДВ бр.107/09.12.2003г.) и Наредба № 16-334/06.04.2007г.
за топлоснабдяването, както и от общите условия (ОУ) за
продажба на топлинна енергия, изработени от ищеца и обвързващи него и неговите
потребители, които не са възразили в срок срещу тях.
За да се приеме, че ответникът дължи
сумите, търсени от него като стойност на доставена ТЕ, ищецът следва да
установи при условията на главно и пълно доказване (създаващо сигурното
убеждение у съда за осъществяване на твърдения факт), че ответникът е
потребител на ТЕ, че в абонатната станция (АС) в сградата, където е имота на
ответника има монтиран топломер, годно средство за търговско измерване (СТИ),
че дяловото разпределение е извършвано законосъобразно, което включва
установяване на извършваните отчети на индивид. разпределители от ФДР - „Б.“
ООД и правилно изчисляване на стойностите на различните компоненти, съставящи
цената на доставената ТЕ. В този смисъл настоящият съдебен състав приема, че районният
съдия правилно е докладвал делото и е разпределил доказателствената
тежест между страните по спора.
Съгласно приложимата норма на чл. 153,
ал. 1 от ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда
- етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Т.е. според
приложимата правна норма, за да възникне валидно правоотношението по
покупко-продажба на топлинна енергия, което да обвързва въззивникът и въззиваемата страна, не е задължително да се сключи индивидуален
писмен договор между потребителя и доставчика на услугата, а облигационната
връзка между страните възниква по силата на закона. Достатъчно е да се
установи, че ответникът е потребител на топлинна енергия по силата на правото си на собственост или на
ограничено вещно право на ползване, както и че общите условия по продажбата
на топлинна енергия обвързват страните.
Въззивният съд приема, че въз основа на
приетите от първата съдебна инстанция доказателства, в процесния
период именно а.А.А. е носител на правото на
собственост по отношение на топлоснабдения имот.
Следва, че през периода от м.10.2013г. до м.04.2016г. а.А.А.,
действаща в същия период чрез законната си представителка и майка Т.Й.А., е била
потребител на топлинна енергия в топлоснабдения имот
– ателие № 3, находящ се в гр. София, находящо се в гр. София, ул. ******, с аб.
№ 388090. В този смисъл е неоснователно възражението на въззивника,
че за сочения в исковата молба имот и период валидни договорни отношения са
съществували само между ищеца и Т.Й.А.. Последната е осъществявала правни и
фактически действия в отношенията с ищеца само като законна представителка –
майка на малолетния собственик а.А.А., а не в лично
качество.
Настоящият съдебен състав счита, че
придобитото веднъж качество на потребител на ТЕ законът не свързва със срок и
не го поставя под условие, в зависимост от различните нови основания (формални
или не) за пораждане на търговски отношения с нови потребители на ТЕ. Загубването
на това качество става при отчуждаване на топлоснабдения
имот или настъпване на други законоустановени факти,
прекратяващи облигационни отношения. Доколкото няма данни между страните да е
сключен индивидуален писмен договор уреждащ техните отношения, то като
съдържание на съществуващото между тях отношение следва да се считат посочените
в ЗЕ и в общите условия права и задължения на страните, против които въззивника да е възразил по смисъла на чл. 150, ал.3 от ЗЕ.
Законът облича фактическите отношения по потреблението на ТЕ в договорна форма,
като приема, че ако физическо лице ползва ТЕ за битови нужди, а „Т.С.“ ЕАД му
доставя такава ТЕ, то между тези страни съществува договорна връзка,
неформална, със съдържание посочено в закона и в ОУ. Съгласно чл. 153, ал. 2 и
ал. 3 от ЗЕ, най-малко две трети от носителите на собствеността в сградата -
етажна собственост, следва да са поискали прекратяване на топлоснабдяването.
В този смисъл въззивният съд приема, че правилно
районният съд е приел наличието на договорна връзка между страните и при
постановяването на този извод не е допуснато нарушение на материалния закон. По
така изложените съображения съдът счита, че през процесния
период въззиваемото дружество е имало задължение да
доставя топлоенергия в имота на жалбоподателя, а последната - да я заплаща,
чрез своите законни представители (арг. от чл. 3, ал.
2 от Закона за лицата и семейството). Доколкото не се установи потребителят да
са се възползвал от правото си по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ – в срок до 30 дни след
влизането в сила на общите условия (ОУ) да внесе заявление, в което да е предложил
специални условия, то следва, че за продажбата на ТЕ са приложими публично
известните ОУ.
Разпоредбата на чл. 139, ал. 1 от ЗЕ
регламентира, че разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е посочен в ЗЕ (чл. 139 - чл. 148).
Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на
топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация,
топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление
на имотите (чл.142, ал.2 от ЗЕ), като според чл.145, ал.1 от ЗЕ топлинната
енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на
дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз основа на
показанията на топломерите в отделните имоти.
Обстоятелството колко точно
количество топлинна енергия е доставено в сградата и конкретно в жилището на
ответника, е от значение единствено към доказването размера на иска, като
евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му
съгласно чл.162 от ГПК. От приетите и неоспорени писмени доказателства, в
производството пред първостепенния съд е установено, че въззивникът дължи за процесния период сума в размер на 1 840.06 лв., за
доставена ТЕ в имот – ателие № 3, находящо се в гр.
София, ул. ******, с аб. № 388090.
Въведените доводи с молбата от
01.11.2018г., които са възпроизведени и в молбата от 21.03.2019г., от
упълномощения представител на въззивника, не следва
да се обсъждат, тъй като са несвоевременно направени и са преклудирани.
Следва изрично да се посочи, че в настоящото производство не намира приложение
приетото в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, тъй като съдът не обсъжда
въпроси относно ответника а.А.А., с оглед нейния
интерес, като ненавършило пълнолетие дете, респ. не следи служебно за интереса на
тази страна по делото, нито се произнася за мерките относно упражняването на
родителските права, личните отношения, издръжката на детето и ползването на
семейното жилище.
Във въззивната
жалба не са изложени никакви възражения за уважения иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК,
вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД - за сумата от 261.72 лева,
представляваща обезщетение за забавено изпълнение на главницата от 1 840.06 лв.
през периода от 30.11.2013г. до 18.11.2016г., поради което и на основание чл.269,
изр.2 от ГПК, съдът намира първоинстанционното
решение за правилно и в тази част.
Други относими
към спора възражения във въззивната жалба не се
излагат, а въззивният съд не установи да е допуснато
нарушение на императивна материалноправна норма при
постановяване на оспореното първоинстанционно
решение.
По така изложените съображения, въззивната жалба е неоснователна. Тъй като изводите на въззивната инстанция изцяло съвпадат с тези на районния
съд, първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено.
Предвид цената на исковете и на
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не
подлежи на касационно обжалване.
ІV. По разноските:
Разноски във въззивното
производство са претендирани своевременно от
страната, която има право на такива, поради което съдът дължи произнасяне и за
разноските пред СГС.
С оглед липсата на реално извършени
процесуални действия във въззивното производство,
настоящият съдебен състав приема, че на въззиваемия-ищец
не следва да се присъждат разноски.
Така мотивиран и на основание чл.
271, ал. 1 от ГПК, Софийски градски съд, ГО, ІІ-А въззивен
състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № 318970 от 22.01.2018г., постановено по гр. дело № 36599/2017г. по описа на Софийския районен съд, ІІ ГО, 70 състав.
Решението е постановено при участието на трето лице – „Б.“ ООД, помагач на ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.