Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 07.08.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на десети юли две
хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №13355 по описа на СГС за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ищеца В.П.П. срещу решение от 28.01.2019 г. по гр.д. №50418/2017 г. на
Софийския районен съд, 150 състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният от
жалбоподателя срещу П.на Р.Б.осъдителен иск с правно основание чл.2 ал.1 т.3
пр.1 ЗОДОВ за разликата над сумата от 3000,00 лв. до пълния претендиран размер
от 4000,00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи
се в болка и страдание за периода от 11.01.2013 г. /датата на привличането и в
качеството на обвиняем/ до 09.02.2017 г. /датата на окончателното и
оправдаване/.
В жалбата се твърди, че решението е
незаконосъобразно, необосновано и неправилно. Поддържа, че неправилно СРС е
приел, че дължимото и се обезщетение за претърпените неимуществени вреди следва
да бъде редуцирано, с оглед водено срещу нея и друго наказателно производство,
предхождащо процесния период, тъй като срещу нея не е водено такова. Предвид
изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и
да уважи изцяло предявения иск за обезщетение за претърпените неимуществени
вреди. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна П.на Р.Б.в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по жалбата.
Решението не е обжалвано от ответника в частта, в която искът с
правно основание чл.2 ал.1 т.3 пр.1 ЗОДОВ за
заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е уважен до посочения по-горе
размер и в частта, в която изцяло е уважен предявеният иск с правно основание чл.2 ал.1 т.3 пр.1 ЗОДОВ за заплащане
на обезщетение за имуществени вреди, поради което
решението в тези части е влязло в законна сила.
Образувано е и по въззивна жалба на ответника П.на Р.Б.срещу решение от 15.07.2019 г. по гр.д. №50418/2017
г. на Софийския районен съд, 150 състав, с което е допълнено на основание
чл.250 ГПК решение от 28.01.2019 г. по гр.д. №50418/2017 г. на Софийския
районен съд, 150 състав, като жалбоподателят е осъден да заплати на В.П.П.
законна лихва върху главницата от 430,00 лв. за периода 09.02.2018 г. до
окончателното плащане.
В жалбата се твърди, че решението е
неправилно, тъй като присъждането на лихва върху лихва е недопустимо и
ограничено от нормата на чл.10 ал.3 ЗЗД. Предвид изложеното, жалбоподателят
моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да бъде отхвърлено искането
за присъждане на законна лихва върху обезщетението за претърпените имуществени
вреди.
Въззиваемата
страна В.П.П. в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по жалбата.
Решението не е обжалвано от ответника в частта, в която посоченото
по-горе решение е допълнено с присъждане на законната лихва върху обезщетението
за неимуществени вреди, поради което решението в тази част е влязло в законна
сила.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
По жалбата на ищеца
В.П.П.:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и
правилно по следните съображения:
Тъй като решението на СРС е влязло в законна
сила в посочената по-горе част, то основанието на предявения иск е установено
със сила на присъдено нещо, поради което спорът по настоящото дело се
съсредоточава върху обстоятелството дали първоинстанционният съд правилно е
приложил критериите, релеватни за определяне размера на претърпените от ищеца
неимуществени вреди.
Съгласно чл.2 ал.1 т.3 пр.2 ЗОДОВ,
държавната отговаря за вреди, причинени от обвинение в извършване на
престъпление, ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради
това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е
престъпление. Съгласно
разрешенията, дадени в ТР №5 от 15.06.2015 г. на ОСГК на ВКС по тълк.д. №5/2013
г., съдът е легитимиран да представлява държавата по искове за обезщетение за
вреди по чл.2 ЗОДОВ /ред. преди ЗИД на ЗОДОВ - ДВ, бр.38 от 18.05.2012 г./ само
в случаите по ал.1 т.4 и т.5 за прилагане от съда на задължително настаняване и
лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени поради
липса на законно основание и за прилагане от съда на административна мярка,
когато решението му бъде отменено като незаконосъобразно. В останалите хипотези
на чл.2 ЗОДОВ, какъвто е настоящият, пасивно легитимирана да отговаря по тези
искове е П.на РБ. Отговорността на държавата за дейността на правозащитните
органи е обективна, безвиновна - тя отговаря независимо дали вредите са
причинени виновно от длъжностните лица. Съгласно ЗОДОВ, държавата отговоря чрез
органите, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени
вреди. При обективната отговорност се прилага принципът на риска, а не на
вината. Когато е без значение дали увреждането се дължи на виновното поведение
на длъжностно лице, то отговорността за вреди се поема от този, който е създал
риска, в конкретния случай - П.на РБ.
За да бъде ангажирана
отговорността на държавата по чл.2 ал.1 т.3 пр.2 ЗОДОВ, освен наличие на влязла
в сила акт, с който наказателното производство срещу ищеца е прекратено, тъй
извършеното деяние не е престъпление, какъвто в случая безспорно се установи,
че е налице, ищецът следва да докаже и действителното настъпване на вредите,
вкл. и техния размер, както и причинна връзка между вредите и незаконното
обвинение. На репариране подлежат само действително настъпилите вреди - в този смисъл т.11 от ТР №3/22.04.2005 г.
по тълк.д. №3//2004 г. на ОСГК на ВКС.
Размерът на претърпените
неимуществени вреди се определя на базата на критерия за справедливост, като
това понятие по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно. То е свързано с
преценката на редица конкретно съществуващи обстоятелства, обуславящи размера
на обезщетението. Последното следва да е съразмерно с конкретно претърпените
вреди, като удовлетворява изискването за справедливост. Такива обстоятелства
са: продължителността на наказателното производство, тежестта на
престъплението, за което е обвинението, броя на деянията, по които е било
незаконното повдигнатото обвинение, ограничаването на гражданските права, вида
на мярката за неотклонение и нейния срок, личностните качества на ищеца,
общественото му положение и начина, по който се е отразило обвинението на ищеца
- върху личния, професионалния, обществения му живот, чувствата, честта и
достойнството му, продължителност и интензитет на терзанията. От правно
значение са само действително търпените неудобства в резултат на обвинението.
/В този смисъл Постановления №4/1964 г. и №18/1968 г. на Пленума на ВС; Решение
№344/24.11.2014 г. по гр.д. №2378/2014 г. на ІV ГО на ВКС; Решение
№18/20.02.2014 г. по гр.д. №2721/2013 г. на ІV ГО на ВКС; Решение
№26/04.03.2009 г. по гр.д. №4724/2007 г. на ІІІ ГО на ВКС; Решение
№23/03.02.2009 г. по гр.д. №816/2008 г. на ІІ ГО на ВКС; Решение
№1199/11.02.2009 г. по гр.д. №4997/2007 г. на І ГО на ВКС/.
Не са нужни специални знания, а и
безспорно е доказано, че ищецът вследствие на образуваното срещу него
наказателно производство е понесъл неимуществени вреди, изразяващи се в редица
неприятни преживявания, като тревога, несигурност, напрежение и безпокойство
относно неясното си бъдеще. Повдигането на обвинение срещу някого има
свойството да създаде силни негативни емоции у него, с оглед не само на
потенциалната възможност да понесе предвидената в закона наказателна репресия,
а и относно възможността това да повлияе в отрицателен план на отношенията му с
неговите роднини, приятели и въобще с всички, с които има социални контакти.
От показанията на свид. А.Г.се
установява, че през 2013 г. ищецът е била притеснена, плачела е и се е
притеснявала, че ще бъде вкарана в затвора, тъй като срещу нея се е водило дело
за някакви автомобили. Свидетелят сочи още, че ищецът е била в депресивно
състояние, имала е здравословни проблеми и се е налагало да приема лекарства.
Съдът кредитира показанията на
разпитания по делото свидетел, като ги цени при условията на чл.172 ГПК, а
именно с оглед на другите събрани данни по делото, като има предвид възможната
заинтересованост на свидетеля от изхода на делото. Личните впечатления на свидетеля
са логични и последователни, изнесените с него факти относно личните терзания и
преживявания на ищеца са житейски оправдани, предвид ситуацията, в която се е
намирал към този момент. Впечатленията на свидетеля са трайни и регулярни,
продължили не само през целия период на воденото наказателно преследване, а и
преди него. Доколкото претендираните неимуществени вреди се изразяват в
засягане на емоционалното и душевно състояние на индивида, то напълно нормално
е за такъв тип вреди да свидетелстват близки до ищеца хора. Същевременно,
обаче, съдът не кредитира показанията на свид. Г.по отношение на твърденията му
за нарушаване на здравословното състояние на ищеца, изразяващо се в соченото
депресивно състояние, тъй като същите не са годни доказателствени средства да
установят причинно–следствената връзка между влошено здравословно състояние и
повдигнатото и поддържано обвинение.
От ангажираните по делото писмени
доказателства е установено безспорно наличието на влязла в сила оправдателна
присъда срещу ищеца, като до момента на влизането и в сила същият е понесъл
неимуществени вреди, изразяващи се в емоционални болки и страдания.
Наказателното производство срещу него в двете му фази е продължило в период от
над 4 г. Следователно може да се приеме, че този период не надвишава рамките на
„разумния срок“ по смисъла на ЕКЗПЧОС и НПК. В този смисъл не е нарушено
правото на ищеца за справедливо и публично гледане на делото в разумен срок от
независим и безпристрастен съд, съгласно чл.6 ЕКЗПЧОС.
Ищецът е бил обвинен в
извършването на умишлено престъпление против собствеността по чл.206 ал.3 пр.1
вр. ал.1 пр.1 вр. чл.26 ал.1 НК, което е тежко и за което е предвидено
наказание е лишаване от свобода от три до десет
години, лишавана от права по чл.37 ал.1 т.6 и 7, и конфискация на част или на
цялото имущество. Наложена и е била мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 2000,00 лв.
При определяне на размера на
обезщетението, съдът съобрази както събраните по делото писмени и гласни
доказателства, така и отзвукът на факта на повдигнато обвинение сред близки и
познати на ищеца, нарушеното спокойствие, засегнатото чувство за справедливост,
чест и достойнство, обидата от приетите във връзка с наказателното производство
действия срещу нея, и обстоятелството, че е била под стрес.
Трайна и
непротиворечива е практиката на ВКС, че неимуществените вреди от всички
паралелно водени в един и същи период наказателни производства имат глобален
характер и следва да се разпределят по отделно водените дела за вреди от всяко
от незаконните обвинения. По делото обаче не е установено, че паралелно с
процесното обвинение срещу ищеца през същия период е имало висящи и други
наказателни производства, които да са били предмет на обезщетения по други
граждански дела, поради което следва дължимото се на ищеца обезщетение да бъде
редуцирано, с оглед наличието на други наказателни производства, както
неправилно е приел първоинстанционния съд.
Съдебното минало на
пострадалия е фактор, който също следва да бъде отчетен при преценка на
личността му, но доколко повдигането на обвинение за деяние, което лицето не е
извършило, се е отразило негативно на физическото здраве, психиката му, на
контактите и социалния му живот се преценява с оглед конкретиката на случая. В
този смисъл е и решение №112/14.06.2011 г. по гр.д. №3782/2010 г. на ІV ГО на
ВКС.
С оглед на изложеното, съдът споделя
извода на СРС, че справедливото обезщетение за претърпените от ищеца
неимуществени вреди е в размер на сумата от 3000,00 лв.
Поради съвпадането на крайните изводи на
въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС –
потвърдено, като правилно и законосъобразно.
По жалбата на ответника П.на Република България:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният
съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените
оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и
на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в
жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Пропуснатата полза, изразяваща се в
загуба на законната лихва върху внесената като парична гаранция или върху
иззета като веществено доказателство сума, е в причинна връзка с незаконното
обвинение в извършване на престъпление, за което ищецът е оправдан. Предвид
прекратяването на наказателното производство, тъй като деянието не е
престъпление, сумите се явяват задържани без правно основание, а размерът на
вредата се изразява в законната лихва по чл.86 ал.1 ЗЗД. В този смисъл е и
практиката на ВКС – цитираните от първоинстанционния съд съдебни актове, както
решение №281 от 04.10.2011 г. по гр.д. № 1684/2010 г. на ІІІ ГО на ВКС, в които
е прието, че разпоредбата на чл.86 ал.1 ЗЗД предвижда презумпцията, че в този
случай вредите са най-малко в размер на законната лихва.
Искането за присъждане на законна лихва
има акцесорен характер и доколкото в случая предявеният иск за обезщетение за
имуществени вреди, изразяващи се в посочените по-горе пропуснати ползи, е
уважен, то и на ищеца се дължи законната лихва върху присъденото му
обезщетение, а сочената от ответника разпоредба на чл.10 ал.3 ЗЗД е
ирелевантна.
Поради съвпадането на крайните изводи на
въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС –
потвърдено, като правилно и законосъобразно.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на
въззиваемата страна В.П.П. на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят
разноски във въззивното производство в размер на сумата от 100,00 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №23857/28.01.2019 г., постановено по гр.д. №50418/2017 г. по
описа на СРС, ГО, 150 състав, в обжалваната част.
ПОТВЪРЖДАВА решение №165542/15.07.2019 г., постановено по гр.д. №50418/2017 г.
по описа на СРС, ГО, 150 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА П.на Р.Б.да заплати на В.П.П., ЕГН **********, съдебен адрес:
*** – чрез адв. К.П., на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 100,00 лв., представляваща разноски във
въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.