Решение по дело №372/2019 на Административен съд - Сливен

Р Е Ш Е Н И Е  № 215

 

гр. Сливен 23.10.2019 г.

 

В   ИМЕТО   НА   НАРОДА

 

 

АДМИНИСТРАТИВЕН  СЪД  СЛИВЕН, в публично заседание на четиринадесети октомври,  две  хиляди деветнадесета година,  в  състав:

 

  АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ:  СВЕТЛАНА ДРАГОМАНСКА

 

при участието на прокурора Христо Куков и при секретаря Галя Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Светлана Драгоманска адм. дело № 372/2019 г. по описа на Административен съд Сливен, за да се произнесе, съобрази следното :

 

Производството е по реда на чл. 203 и сл. от АПК, във вр. с чл. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди.

Образувано е по искова молба от Р.Д.С., ЕГН **********, с адрес *** против Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" (ГДИН) при Министерството на правосъдието гр. София. Ищецът претендира обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки, неудобства и страдания и накърняване на човешкото му достойнство, за времето, през което изтърпява м. за н. „з. п. с.“ в Ареста С. Конкретизира претенциите си, а именно: за присъждане на обезщетение в размер на 3 000 лева за претърпени вреди от незаконосъобразни действия и бездействия на длъжностни лица от администрацията на Ареста при ОС „Изпълнение на наказанията“  г.С. в периода от 02.10.2017 год. до 08.12.2017 год., през който период е изтърпявал м. за н. "з. п. с.". Претендира и за сторените деловодни разноски.

Незаконосъобразната административна дейност, на която се основава исковата претенция за престоя в Ареста С. се изразявала в неосигуряване на з. л. на постоянен достъп до санитарен възел, течаща вода и чист въздух;  неосигурени условия за двигателна активност и на достатъчно жилищна площ. Претърпените вреди ищецът обосновава като следствие от допуснати от администрацията на ареста нарушения на чл. 29, ал.1 от Конституцията на РБ и чл. 3 от Европейската конвенция за правата на човека.

В с.з. ищецът се явява лично. Поддържа иска си.

Ответникът по иска - Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" при Министерство на правосъдието се представлява от юриск. П. С., която оспорва изцяло по основание и размер исковата молба. Счита претендираните от ищеца вреди за недоказани. По делото не били налични данни за  реално претърпени от ищеца вреди, в резултат на действия или бездействия на администрацията на Ареста С.

В с.з. представителят на Окръжна прокуратура Сливен дава заключение за неоснователност и недоказаност на предявения иск.

Съдът като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и взе предвид доводите и становищата на страните намира за установено следното от фактическа страна:

Съгласно писмо изх. № 992/08.10.2019 /год. (л.23), изготвено от г. и. ЗА Началник Затвор С. към Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" ищецът Р.Д.С. е бил з. за 72 ч. в арест С. към РС „ИН“ С. при ОС „ИН“ Б. на 03.10.2017 г. с постанавление на ОП Сливен по ДП 676/2017 г. на ОП Сливен и с протокол от 04.10.2017 г. на ОС Сливен на лицето е взета п. м. за н. „з. п. с.“ по същото ДП.  На 08.12.2017 год. ищецът е приведен в Затвора г. Б.

Съгласно справка рег. № 2058/03.10.2019г. /лист 24/ ищецът при з. му е бил настанен в арестно помещение на основание чл. 246 от ЗИНЗС. Всяка килия в ареста С. била с сквадратура 6,6 кв.м. и е обзаведена с 4-ри легла, както и монтирана маса за хранене. В арест С. килиите не разполагали със собствен санитарен възел и респективно с течаща вода, поради което, съгласно разпределението на времето задържаните се извеждали за сутрешен, обеден и вечерен тоалет ежедневно, когато им се осигурява време за личен тоалет и измиване на приборите за хранене като през останалото време от денонощието същите се извеждали за ползване на тоалетна при изявено желание от тяхна страна. През почивните дни на всички задържани лица се осигурявало време за къпане и пране. Арестът С. се помещава в сградата на ОД МВР С. и поради факта, че в същата конструктивно не е възможно да се изгради място за престой на открито задържаните лица ползвали правото си на разходка при извеждането им от килиите, преди и след хранене и при задоволяване на хигиенните и физиологични нужди, както и при извеждане за провеждане на телефонни разговори, на свиждания (два пъти в месеца с продължителност до 40 минути), извеждане за провеждането на срещи със защитници по делото, чиято продължителност няма ограничение и при срещи със защитници или повереници по чл. 91, ал. 2 от НПК - 1 час на ден, което включвало и кратка разходка по коридора. Достъпът на свеж въздух в килиите на ареста ставало през решетките на вратите на килиите за осъществяване на визуален контрол над задържаните лица и отвори с мрежа (с размери 110 на 80 см) над вратите на килиите.

По делото са представени и приети като доказателства заверени копия от медицинска справка, относно здравословното състояние на з. п. с. Р.С. и Заповед № Л-4102/06.10.2016 г. за вътрешния ред в арестите на Главен директор на на ГД „ИН“.

По допустимостта на исковете:

Искът за присъждане на обезщетение е предявен от лице, което твърди, че е претърпяло неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразна административна дейност - незаконосъобразни бездействия на длъжностни лица от администрацията на Ареста С. при Областна служба „Изпълнение на наказанията“ срещу Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" - юридическо лице към Министъра на правосъдието. Следователно исковата молба е подадена от лице с правен интерес и срещу пасивно легитимирания ответник по аргумент от чл. 205 от АПК във вр. с чл. 1, ал.2 от ЗОДОВ.. Твърдяната като незаконосъобразна дейност на служители от администрацията на Ареста –С. представлява административна дейност доколкото осъществяваната от тези органи и длъжностни лица специализирана дейност по изпълнение на н. м. за н. "з. п. с." не се ограничава с прилагане на законово предвидените ограничения във връзка с изпълнението на мярката и изтърпяване на наказанието, а обхваща и дейността по обезпечаване и осигуряване упражняването на правата от задържаните лица и изпълнението на техните задължения, съобразно правното им положение и статут. Ето защо съдът приема, че предявеният срещу Главна Дирекция "Изпълнение на наказанията" иск с правно основание чл. 1, ал.1 от ЗОДОВ, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, настъпването на които вреди се обосновава от фактическа страна с незаконосъобразни бездействия и действия при или по повод изпълнение на служебни задължения при осъществяване на административна дейност от служители на Ареста - г. С., е допустим и подлежи на разглеждане в производство по реда на чл. 203 и сл. от АПК.  

Въпросът дали е налице елемент от фактическия състав на чл. 1, ал.1 от ЗОДОВ е въпрос относно наличието на някоя от кумулативно предвидените в разпоредбата материалноправни предпоставки за ангажиране отговорността на държавата, поради което касае основателността на иска, а не неговата допустимост. Съгласно разпоредбата на чл. 204, ал.4 от АПК, незаконосъобразността на действието или бездействието се установява от съда, пред който е предявен искът за обезщетението.

Въз основа на установената по делото фактическа обстановка съдът намира, че предявеният иск срещу Главна Дирекция "Изпълнение на наказанията" гр. София за претърпени неимуществени вреди от администрацията на Ареста С. в периода от 02.10.2017 год. до 08.12.2017 год., през който период е изтърпявал м. за н. "з. п. с." се явява доказан по основание по следните съображения:

Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на нейни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Следователно отговорността на държавата възниква при наличието на няколко предпоставки, а именно: 1. Незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или на длъжностно лице на държавата; 2. Незаконосъобразният административен акт, респ. действие или бездействие да е при или по повод изпълнение на административна дейност; 3. Претърпяна вреда /имуществена и/или неимуществена/ и 4. Причинна връзка между незаконосъобразния акт, действие или бездействие и настъпилия вредоносен резултат. Тези нормативно регламентирани предпоставки трябва да са налице кумулативно - липсата на който и да е от елементите от правопораждащия фактически състав за възникване правото на обезщетение за претърпени вреди, възпрепятства възможността да се реализира отговорността на държавата по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ по предвидения специален ред, в исково производство по чл. 203 и сл. от АПК.

В конкретния случай с предявения иск се претендира обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразни бездействия и действия на длъжностни лица от администрацията на Ареста С. За квалифицирането на едно бездействие/действия като незаконосъобразно такова е необходимо да бъде установено неизпълнение/изпълнение на задължение за фактическо действие от страна на административен орган или на длъжностно лице от администрацията, което задължение е регламентирано в нормативен акт. Съгласно обстоятелствената част и петитума на подадената от Р.С. искова молба релевираните като основания на исковата претенция незаконосъобразни бездействия/действия на администрацията на Ареста С. се изразяват в неосигуряване на минимални битови и хигиенно-санитарни условия на з. л. - на постоянен достъп до санитарен възел, течаща вода; на пряк достъп на чист въздух и на един час престой на открито на ден и на минимална свободна жилищна площ.

В Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража, част четвърта, е регламентиран реда за изпълнение на м. за н. "з. п. с.". Съгласно чл. 240, ал.1 от ЗИНЗС, доколкото в тази част не е предвидено друго, разпоредбите относно осъдените на лишаване от свобода се прилагат и по отношение на обвиняемите и подсъдимите с мярка за неотклонение "задържане под стража".

Съгласно разпоредбата на чл. 43, ал.3 от ЗИНЗС минималната жилищна площ за един лишен от свобода не може да бъде по-малка от 4 кв. м. като в закона /в действащата за периода на исковата претенция редакция на §13 от ПЗР на ЗИНЗС/ изрично е било посочено, че тази разпоредба влиза в сила от 01.01.2019 год. В чл. 20, ал.2 от ППЗИНЗС е регламентирано, че в спалните помещения се осигурява пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено проветряване, а в ал.3 на чл. 20 - че на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. Съгласно § 6 от ПЗР на ППЗИНЗС /сега § 9 от ПЗР на ППЗИНЗС/, нормата на чл. 20 влиза в сила три години след приемането на програмата по §11 от ПЗР на ЗИНЗС от Министерския съвет за подобряване на условията в местата за лишаване от свобода. Очевидно е, че с оглед предвидения отлагателен срок за влизане в сила на посочените разпоредби, нормативно въведените изисквания за минимална жилищна площ, за постоянен достъп до санитарно помещение и течаща вода и за осигурен пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено проветряване на помещенията, не са част от действащото законодателство за периода на исковата претенция. От тази гледна точка формално не са налице нормативно регламентирани задължения за администрацията на местата за лишаване от свобода и на арестите в посочения по-горе смисъл. Това обаче не означава, че администрацията не е длъжна да осигури на лицата такива условия, които да не създават предпоставки за увреждане на тяхното физическо и психическо здраве и унизяване на човешкото им достойнство, в какъвто смисъл са и препоръките в докладите на Европейската Комисия за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание.

Въпросът, който се поставя в случая, е дали конкретните условия, при които Р.С. е бил поставен за времето на пребиваването му в Ареста С. при изпълнение на наложената му м. за н. "з. п. с.", сочат на накърняване на конституционно признатото му право по чл. 29, ал.1 от Конституцията на РБългария и на правото му по чл. 10, т.1 от Международния пакт за гражданските и политическите права съответно релевират нарушаване на забраната по чл. 3 от Европейската конвенция за защита на правата на човека.

Съгласно разпоредбата на чл. 29, ал.1 от Конституцията на РБългария никой не може да бъде подлаган на мъчение, на жестоко, безчовечно или унижаващо отношение. В чл. 10, т.1 от Международния пакт за гражданските и политическите права изрично се предвижда, че всяко лице, лишено от свобода, има право на хуманно отношение и на уважение на присъщото на човешката личност достойнство. В чл. 3 от Конвенцията е прокламирано, че никой не може да бъде подлаган на мъчение, на жестоко, безчовечно или унижаващо отношение. По отношение на лицата, изтърпяващи наказание за извършени углавни престъпления, както и по отношение на лицата, на които е наложена мярка за неотклонение "задържане под стража" /по аргумент от чл. 240 от ЗИНЗС/ във вътрешното законодателство на страната това основно право е регламентирано с нормата на чл. 3, ал.1 от ЗИНЗС, предвиждаща че осъдените /съответно задържаните лица/, не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко отношение. На това право на лицата съответства насрещното административно задължение, при изпълнение на наказанията съответно на мярката за неотклонение, да бъдат осигурени необходимите и достатъчни условия, обезпечаващи поддържането на физическото и психическото здраве на осъдените и задържаните лица, при зачитане на правата и достойнството им /чл. 2, т.3 от ЗИНЗС/.

Съдебната практика на Европейския съд по правата на човека /вкл. и във връзка с дела, водени срещу България/, е установила общи принципи и стандарти за преценката дали в конкретни случаи е налице нарушение на прокламираното в чл. 3 от ЕКПЧ основно право. В контекста на тази съдебна практика, по см. на чл. 3 от Конвенцията, "безчовечно или унижаващо отношение" предполага страдание или унижение, достигащи отвъд неизбежния елемент на страдание и унижение, свързан с дадена форма на легитимно третиране или наказание. Съгласно мотивите на Решение на ЕСПЧ от 02.02.2006 г. по делото Й. срещу България "мерките за лишаване от свобода могат често да съдържат такъв елемент, като държавата трябва да осигури на лишеното от свобода лице условия, които са съвместими с уважението към човешкото достойнство, така че начинът и метода на изпълнение на мярката не го подлагат на стрес и трудности с интензивност, която надминава неизбежното ниво на страданието, свързано със задържането и че като се имат предвид практическите нужди на лишаването от свобода, здравето и доброто му състояние са адекватно осигурени".

В случая от събраните по делото писмени доказателства се установява, че за периода 02.10.2017 год. до 08.12.2017 год. ищецът е бил настанен в Ареста С. във връзка с изпълнението на наложената му м. за н. "з. п. с.". В периода на з. С. е бил н. в арестно помещение с площ от около 7 кв. м. Видно от цитираното по-горе справка достъпът на свеж въздух в килиите на ареста ставало през решетките на вратите на килиите за осъществяване на визуален контрол над задържаните лица и отвори с мрежа (с размери 110 на 80 см) над вратите на килиите. Не се оспорва от ответника по иска и обстоятелството, че в помещението, в което е бил настанен ищецът не е имало санитарен възел и мивка с течаща вода. Налице е едно общо санитарно помещение, като осигуреният достъп до санитарното помещение е бил три пъти дневно - сутрин, обед и вечер. С оглед на гореизложеното съдът приема за доказани фактите досежно описаните в исковата молба битови и санитарно - хигиенни условия, при които е бил поставен ищецът при пребиваването му в Ареста С. от гледна точка на липсата на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, възможност за естествено проветряване и на свободна жилищна площ в помещението. Съгласно разпоредбата на чл. 128, ал.1 от ЗИНЗС при изпълнение на наказанието лишаване от свобода се създават условия за опазване на физическото и психическото здраве на лишените от свобода. А разпоредбата на чл. 86, ал.1, т.1 от ЗИНЗС предвижда правото на лишените от свобода на престой на открито не по-малко от един час на ден. По аргумент от чл. 240 от ЗИНЗС такова право имат и задържаните лица при изпълнение на наложена м. за н. "з. п. с.". От представената по делото справка от Ареста С. безспорно се установява, че в Ареста С. няма място или изградено помещение за престой на открито и съответно, че з. л. са били лишени от упражняване на правото им по чл. 86, ал.1, т.1 от ЗИНЗС. Дори да се приеме за вярно твърдението на ответника съгласно посоченото по-горе становище, че за осигуряване на двигателна активност и пряк достъп до свеж въздух задържаните лица се извеждали на кратка разходка по коридора на ареста, очевидно е че не може да се счита изпълнено изискването за осигуряване на задържаните лица ежедневно на не по-малко от един час престой на открито. За "осигуряване на двигателна активност" не може да се приеме и извеждането във връзка с провеждането на процесуално-следствени действия, за тоалет и свиждания.

По делото се установи, че администрацията на Следствен арест г.С. не е осигурила предписаните от закона условия, при които следва да пребивават лицата и. м. за н. „з. п. с.“, включително и ищеца. Конкретно хигиенните условия в ареста не са отговаряли на санитарните изисквания за здравословен живот, поради липсата на собствен санитарен възел и достъп до течаща вода; липсата на достъп до чист въздух. Като е допуснала престой на з. л. и в частност на ищеца С. при тези условия, администрацията на следствения арест е нарушила разпоредбата на чл. 3 от ЗИНЗС. Не са били осигурени условия за престой на открито е в противоречие с чл. 86, ал.1, т. 1 от ЗИНЗС.

При така установената фактическа обстановка съдът намира, че битовите и санитарно-хигиенните условия, при които ищецът С. е изтърпявал наложената му м. за н. "з. п. с." в Ареста С. в рамките на периода на исковата претенция 02.10.2017 год. – 08.12.2017 год.накърняват правата му по чл. 29, ал.1 от Конституцията на РБългария и респективно от страна на администрацията на ареста е допуснато нарушение на чл. 3 от Европейската конвенция за правата на човека и на чл. 3 от ЗИНЗС. Условията, при които е бил поставен неминуемо водят до потискане, унижаване, неблагоприятно засягане на личността и до физически болки и страдания. По степен и интензитет създаденото на С. неудобство е такова, което може да бъде квалифицирано като "п. с. и у. д.". Изпълнението на наложената м. за н. "з. п. с." и статута на з. л. при пребиваването му в Ареста С. и свързаните с това законови изисквания за сигурност и охрана на лицата неминуемо водят до ограничения, но в случая прилагането на нормативно регламентираните в ЗИНЗС и ППЗИНЗС мерки за изолация и произтичащите от тях ограничения са довели до необосновано нарушаване на основни субективни права и общочовешки ценности, защитени от ЕКПЧ /право на хуманно отношение и на уважение на присъщата на човешката личност достойнство/, като са рефлектирали неблагоприятно върху личната му сфера. С оглед обичайните правила за условия на живот съответстващи на изискванията за хуманно отношение, което да не накърнява човешкото достойнство, условията, в които е бил поставен ищеца при престоя му в Ареста С. предвид кумулативния им ефект следва да бъдат квалифицирани като у. и н. По делото няма данни и не се установява конкретно увреждане на здравето /физическо или психическо заболяване/ на С., което би могло да бъде разглеждано като последица от пребиваването му в Ареста С. Но в контекста на съдебната практика на ЕСПЧ и критиките към формалистичния подход на българските съдилища при отхвърляне на исковете за обезщетения за вреди от нечовешки и унизителни условия при изтърпяване на наказанията поради необоснованост и недоказаност на претърпени нематериални вреди, следва да се приеме, че ищецът е претърпял неприятни негативни изживявания, квалифицирани като у. и о. о. и н. т. С оглед причинените на ищеца С. неудобства произтичащи от липсата на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, на минимална свободна жилищна площ и възможност за двигателна активност и резултат от лошите битови и санитарно - хигиенни условия /липса на естествено проветряване и др./, които неудобства надхвърлят обичайните, свързани с изпълнението на наложената му м. за н. "з. п. с." и които са довели до понесени от него страдания, трудности и н. емоционални преживявания, надвишаващи неизбежното ниво присъщо на задържането, увреждането в степента и характера на преживените страдания от ищеца, имат за последица у. на неговото ч. д. и с това е налице нарушение на чл. 3 от ЕКПЧ.

При осъществяване на правно - регламентирана дейност длъжностните лица от администрацията на ареста са нарушили изискването по чл. 2, т.3 от ЗИНЗС, което е довело до накърняване на правото на з. л. на хуманно отношение и на уважение на присъщото на човешката личност достойнство. Действително по делото няма данни за извършени умишлени действия или бездействия на длъжностни лица довели до целенасочено поставяне на ищеца в неблагоприятни условия, до унизително отношение, което уронва човешкото му достойнство и до емоционални и физически страдания. Липсата на подобна цел обаче не може категорично да изключи нарушението на чл. 3 от Конвенцията. Освен това отговорността както по чл. 1, ал.1 от ЗОДОВ е обективна - държавата отговаря за вредите, причинени от нейни органи или длъжностни лица при изпълнение на административната дейност /вкл. от специализираните органи по Изпълнение на наказанията/, които вреди са последица от незаконосъобразните им актове, действия и бездействия /вкл. от нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС/, без значение дали са причинени виновно от тях, което отличава този вид отговорност от деликтната отговорност по чл. 45 от ЗЗД.

 За ангажиране отговорността на държавата по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е ирелевантно обстоятелството, че съществуват обективни трудности за привеждане на арестантските помещения в съответствия с изискванията и европейските стандарти за условията в арестите - необходимо и достатъчно е да бъде установено настъпване на вреди /неблагоприятно засягане на имуществени права и/или на защитени от правото нематериални блага, неимуществени субективни права и основни ценности/, което засягане следва закономерно от обективния факт на наличие на незаконосъобразна административна дейност. В този смисъл за възникването на отговорността на държавата е без значение, че в Ареста С. няма място или изградено помещение за престой на открито и липсва възможност за обособяването на такова.

В случая н. преживявания, физически и емоционален д. на ищеца надвишаващи неизбежното ниво присъщо на изпълнението на м. за н. "з. п. с.", макар и без конкретно увреждане на здравето, доколкото са довели до у. на човешкото му достойнство, представляват неимуществени вреди, причинени вследствие на незаконосъобразни бездействия на администрацията на ареста в нарушение на изискването по чл. 2, т.3 от ЗИНЗС във вр. с чл. 240 от ЗИНЗС за осигуряване на условия, обезпечаващи поддържането на физическото и психическото здраве на задържаните лица и зачитане на правата и достойнството им, които бездействия са рефлектирали върху личната сфера на ищеца, накърнявайки общочовешка ценност, защитена с нормата на чл. 3 от ЕКПЧ. Кумулативно са налице елементите от правопораждащия фактически състав за ангажиране отговорността на държавата по чл. 1, ал.1 от ЗОДОВ, с оглед на което съдът приема, че предявеният от Р.С. иск срещу Главна Дирекция "Изпълнение на наказанията" е доказан по основание.

Конкретният размер на следващото се обезщетение за претърпените неимуществени вреди /претендирано от ищеца като такова в размер на 3000 лв./, следва да бъде определен при съблюдаване изискването на чл. 52 от ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди се определя по справедливост. Понятието "справедливост" е морално-етична категория и включва съотношението между деянието и възмездието. Всъщност факта на осъждането само по себе си има характер на овъзмездяване, а размерът на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди следва да бъде определен при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериалните блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Спазването на принципа на справедливостта като законово въведен критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди изисква размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства касаещи начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице. Отчитайки посочените по-горе обстоятелства и периода на исковата претенция /времето, през което ищецът е бил поставен в условия унижаващи човешкото достойнство/, предвид характера и интензитета на породените страдания и негативни преживявания, без конкретно увреждане на здравето /физическо или психическо/, съдът приема, че искът следва да бъде уважен при определяне на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 150 /сто и петдесет /лева. В този смисъл е константната съдебна практика на ВАС, включително Решение № 13576 от 14.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № № 8386/2018г., III о..

С оглед на гореизложеното съдът намира, че по предявения от Р.С. иск срещу Главна Дирекция "Изпълнение на наказанията" по безспорен начин е установено и доказано наличието на всеки един от елементите от правопораждащия фактически състав за отговорността на държавата по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ  за претърпени от ищеца неимуществени вреди вследствие на незаконосъобразна административна дейност на администрацията на Ареста С., поради което исковата претенция се явява доказана по основание и следва да бъде уважена в размера на определеното от съда обезщетение за неимуществени вреди от 150 лева. В останалата си част до размера на претендираното от ищеца обезщетение от 3 000 лева искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

Относно разноските в полза на ищеца такива се следват за заплатена държавна такса дължима в размер на 10.00 лв.

Мотивиран от изложеното и на основание чл. 203 и сл. от АПК Административен съд гр.Сливен

 

Р          Е          Ш          И:

 

ОСЪЖДА Главна Дирекция "Изпълнение на наказанията" гр. София на основание чл. 1, ал.1 от ЗОДОВ ДА ЗАПЛАТИ на Р.Д.С., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 150 /сто и петдесет/ лева, представляваща обезщетение за претърпени от Р.Д.С. неимуществени вреди вследствие на незаконосъобразни бездействия на служители от администрацията на Ареста С., изразяващи се в неосигуряване на необходимите битови и санитарно-хигиенни условия; на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, на възможност за естествено проветряване на помещението и на един час престой на открито на ден при престоя му в Ареста С. при изпълнение на наложената му м. за н. "з. п. с." за периода 02.10.2017 год. – 08.12.2017 год..

ОТХВЪРЛЯ предявения от Р.Д.С., ЕГН **********, с адрес *** иск срещу Главна Дирекция "Изпълнение на наказанията" гр. София с правно основание чл.1, ал. 1 от ЗОДОВ  в останалата му част над 150 /сто и петдесет/ лева до пълния размер на претендираното обезщетение от 3 000 /три хиляди/ лева, като НЕОСНОВАТЕЛЕН. 

ОСЪЖДА Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" при Министерство на правосъдието гр. София да заплати на Р.Д.С., ЕГН ********** съдебно-деловодни разноски в размер на 10.00 /десет/ лева.

 

 

 

 

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване в 14- дневен срок от съобщаването му на страните, чрез връчване на препис от същото, пред Върховния Административен съд на РБългария.

На основание чл. 138, ал.1 от АПК, препис от решението да се изпрати на страните.

 

 

 

 

    АДМИНИСТРАТИВЕН  СЪДИЯ: