№ 14682
гр. С, 26.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 128 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:С И
при участието на секретаря П А
като разгледа докладваното от С И Гражданско дело № 20241110116056 по
описа за 2024 година
Предявени са искове от Ф. Г. Г., ЕГН **********, с адрес гр.С, ул.“Я“ № ..., подадена чрез
адв.Д., със съдебен адрес гр.С, ул.“Д“ № .., насочени срещу „В К“ АД, ЕИК ..., със седалище
и адрес на управление гр.С, бул.“Д Н“ № 28, АТЦ С Ц ет.2, офис 73Г, за прогласяване за
нещожен на сключен между страните договор за паричен заем № .../29.07.2022 г. поради
противоречие със ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, а в условията на евентуалност – за прогласяване за
нищожни на клаузите на чл.4, ал.2, чл.1, ал.3 и чл.2, ал.1, т.8 от договора.
Претендира се присъждане на направените по делото разноски.
В исковата молба се твърди, че на 29.07.2022 г. страните са сключили договор за
паричен заем № ..., за сума в размер на 600.00 лв., при годишен лихвен процент от 40.32% и
ГПР от 49.39%. Сочи се, че договореният срок за връщане на заетата сума е 36 седмици, в
които следва да бъдат направени 18 погасителни вноски.
Ищецът обръща внимание на две от клаузите – тази на чл.1, ал.3 от договора, която
предвижда такса за допълнителната услуга по експресно разглеждане на искането за заемот
294.66 лв. и тази по чл.4, ал.1 от договора, която предвижда задължение на потребителя да
осигури обезпечение в полза на заемателя, като при неизпълнение на това задължение е
предвидена неустойка от 196.38 лв.
В същото време ищецът аргументира становище за нищожност на договора поради
нарушение на чл.10, ал.1 вр.чл.22 от ЗПК, а именно поради неспазване на предписаната от
закона форма, на основание чл.11, ал.1 т.10 вр. чл.22 от ЗПК – поради липсата на парвилно и
точно отразен ГПР и на разписана методика за формирането му. Подчертава се, че сборът от
всички вноски по кредита е 1183.22 лв., при което се надвишава предвиденото в чл.19, ал.4
от ЗПК ограничение.
Освен това ответникът оспорва неустоечната клауза по чл.4 от договора като
неравноправна и нищожна на основание чл.143, ал.2, т.5 от Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/, тъй като същата задължава потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано висока неустойка. Навежда доводи и че въпросната
клауза не е индивидуално уговорена, съгласно чл.146 от ЗЗП.
Като допълнителен довод се навежда противоречие на процесната клауза с добрите
1
нрави, вкл. и при целено заобикаляне на закона, тъй като предвидената с нея неустойка
излиза извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции и води до
оскъпяване на кредита, а и не е ясно какви точно вреди на кредитора би покрила. В този
смисъл се позовава на т.З от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т.д. №
1/2009 г., ОСТК.
По така изложените съображения от съда се иска да прогласи нищожността на
неустоечната клауза - чл.4 от договора.
Ищецът оспорва и предвиденото възнаграждение за експерсно разглеждане искането
за кредит като противоречащо на чл.10а, ал.2 от ЗПК, който въвежда забрана заемателят да
заплаща такси за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Според ищеца,
приоритетното разглеждане и изплащане на потребителския кредит, е част от усвояването на
кредита, поради което възнаграждение за такъв вид услуги не се дължи. Изразява становище,
че тази такса по своята същност представлява печалба за кредитора, надбавка към
главницата, която се плаща периодично, поради което трябва да е част от ГЛП и ГПР, като в
случая това законово изискване не е спазено. Отделно от това изразява съмнение, че
услугата, за която е предвидено процесното възнаграждение, му е предоставена.
Аргументира се становище, че клаузите не са формулирани по ясен и недвусмислен
начин, даващ възможност на потребителя да разбере икономическите последици от
сключването на договора.
Отделно от това се сочи, че кредиторът не е включил посочените две задължения в
ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата на чл.19, ал.4 ЗПК. В
исковата молба се цитира чл.22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, съгласно която разпоредба
договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя.
Като допълнителен довод за нищожността на договора се изтъква и противоречие с
чл.11, ал.1, т.9 вр. чл.22 от ЗПК вр. чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД, а именно уговорената уточвяване
на лихвения процент покредита, условията на прилагането му, за промяната му и т.н. По
така изложените съображения от съда се иска да прогласи нищожността на договора, а в
условията на евентуалност на изрично оспорените клаузи от него.
В срока за отговор, ответникът по делото е депозирал такъв, в който се съдържат
доводи по допустимостта и основателността на предявените искове.
По съществото на спора се поддържа становище за неоснователност на предявените
искове.
За ГПР се обръща внимание, че няма законово изискване да се посочи
математическия алгоритъм на изчисленията, поради наличието на нормативно предвидени
две задължителни математически формули. Обяснява се, че ГПР включва общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Сочи, че изчисленията за ГПР са направени към момента на сключване на
съответния договор за кредит, като в договора ясно се сочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, с оглед което същият е
законосъобразно формиран по определения в приложение № 1 към ЗПК начин.
В същото време се поддържа становище, че в ГПР не следва да се включва
предвидената неустойка, тъй като може за потребителя да не възникне задължение за
заплащане на такава.
Ответникът оспорва и твърденията в исковата молба, че с клаузата за неустойка се
цели заобикаляне на закона. Поддържа становище, че целта на процесната неустойка е
именно да обезпечи изпълнението на задължението на потребителя да върне отпуснатата му
2
в заем сума. Ответникът твърди, че така уговорената между страните неустойка не е
прекомерна с оглед размера на сумата по процесното договорно правоотношение, като
отчитайки и това какво задължение тя обезпечава и каква е основната цел на уговарянето й.
Заявява се и неприложимост на разпоредбата на чл.33, ал.1 от ЗПК, поради различния
период, за който се начисляват неустойката и законната лихва.
Ответникът обръща внимание и на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК, съгласно
която договорът за потребителски кредит следва да съдържа условията за издължаване на
кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни
лихвени проценти за целите на погасяването. В случая, според ответника, тази информация
се съдържа в самия договор, в който са определени размера, броя, периодичността и датите
на плащане на погасителните вноски, поради което твърди, че погасителният план е
инкорпориран в самия договор.
Сочи, че доколкото в него е уговорен фиксиран годишен лихвен процент, като не е
предвидено заплащане на суми, дължими при различни лихвени проценти, то не е било
необходимо да се посочва последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми. Позовава се на практиката на Съда на ЕС по Директива
2008/48/ЕО относно договорите за потребителски кредити, според която в договора за
кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез вноски, не трябва да се уточнява под
формата на погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за
погасяване на главницата, като не се допуска национална правна уредба, съгласно която
договорът за кредит трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, която показва
погасяването на главницата, лихвите и другите разходи. По тези съображения ответникът
иска да се приеме, че изискванията на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК са изпълнени от заемодателя.
Ответникът твърди, че услугата експресно разглеждане на документи е доброволна,
която няма нищо общо с такса за отпускане на кредита и не представлява действие по
усвояване или управление на кредита, тъй като го предхожда времево. Признава, че
действително експресното разглеждане на документи представлява услуга, предхождаща
одобряването на отпускането на кредит и усвояването му, която услуга няма задължителен
характер, но лицето, което кандидатства за кредит, по своя преценка избира дали да ползва
тази услуга. Сочи се, че ищецът е бил запознат с тези условия, избрал е доброволно да
ползва услугата по експресно разглеждане на документи срещу такса в конкретно посочен
размер, което се потвърждава от чл.1, ал.3 от договора. Целта на тази услуга, според
ответника е по-бързо разглеждане на искането и документите за кредит с оглед
необходимостта от получаване на бърз отговор. Аргументира се становище, че от една
страна потребителят е имал възможност свободно и доброволно да реши, дали да се
възползва или да изчака 10 дни, а от друга страна отправянето на такова искане създава за
заемодателя допълнително задължение за бърза реакция и съответно за ангажирането на
допълнителни ресурси. Твърди се, че таксата за експресно разглеждане представлява цената
на предоставяната от кредитора услуга, а именно по експресно разглеждане на документите
и поради това той е свободен да определи какъв да е нейният размер, като в този случай
приложение намира свободата на договаряне между страните, прогласена в чл. 9 от ЗЗД.
Самото пък заплащане на тази таксата е разсрочено с погасителните вноски по кредита,
което е в интерес на заемополучателите.
По така изложените съображения, от съда се иска да отхвърли предявените искове,
като присъди на ответника направените от него разноски.
В съдебно заседание ищецът се представлява от пълномощник, който поддържа
предявените искове. Ответникът взема писмено становище по съществото на спора.
По делото са ангажирани писмени доказателства, назначена и изслушана е съдебно-
3
счетоводна експертиза.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от фактическа и
правна страна следното:
По предявените искове с правно основание чл.26 ЗЗД, чл.146 от ЗЗП ищецът следва
да установи, че е сключил с ответника процесния договор за кредит, ответникът следва да
установи, че клаузите по процесния договор са индивидуално уговорени, че е изпълнил
задължението си да представи необходимата преддоговорна информация на ищеца, че
клаузите на договора осигуряват равнопоставеност на страните по него.
По делото не е спорно, а и от приетите писмени доказателства се установява, че
ищецът е кредитополучател, който е сключил с ответното дружество договор за паричен
заем Standard 14 № .../29.07.2022 г. Видно от отразеното в чл.1, ал.1, т.1 и 2 от договор, на
ищеца е предоставена съответната информация в стандартния европейски формуляр и в
отправено индивидуално предложение за сключване на договор за паричен заем. Ищецът е
подписал на 29.07.2022 г., процесния договор, ведно със съгласие за сключване на
застраховка „Живот“, въз основа на което е получил сумата от 600.00 лв. срещу задължение
да я върне за 36 седмици при вноска – на 18 двуседмични вноски, всяка от по 54,83 лв., респ.
65.74 лв. при неизпълнение на задължението по чл.4 за предоставяне на обезпечение. В
самия договор са изчерпателно изброени всички падежни дати /чл.2, ал.1, т.4 от договора./.
Изрично е посочено, че във всяка една от погасителните вноски се включва част от
дължимата главница, лихва и такса за експресно разглеждане. Страните са постигнали
съгласие за фиксиран лихвен процент от 40.32% и годишен процент на разходите от 49.39%.
Уговорено е и предоставяне от страна на кредитополучателя обезпечение в 3-дневен срок от
сключване на договора, изразяващо се в осигуряване на поръчител или банкова гаранция,
като при неизпълнение се дължи неустойка в размер на 196.38 лв. С оглед експресното
разглеждане на документите на ищеца, на него му е начислена такса в размер на 294.66 лв.
При тези данни и съобразно предвиденото в чл.22 от приложимия в случая Закон за
потребителския кредит, съдът намира процесния договор за действителен. Същият е
сключен в писмена форма и съдържа разяснение на правата на кредитополучателя, както и
на съществените елементи на сделката като срок, размер на годишната лихва и годишния
процент на разходите и др. Макар и да липсва погасителен план като отделно приложение,
месечните вноски и падежните дати са вписани в самия договор /чл.2, ал.1, т.4 от същия/. В
случая съдът намира за нужно да отбележи и че е спазено и изискването на чл.10, ал.1 от
ЗПК относно размера на шрифта, с който е изписано съдържанието на договора. За
установяване на този факт настоящият състав намира, че не са необходими специални
знания, доколкото този извод следва и от визуалната съпоставка на размера на буквите и
символите от набора от шрифтове с размер 12, предоставен на потребителите на софтуера за
текстообработка Word /част от пакета Microsoft Office/, с който съдът работи ежедневно.
С клаузата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК е установено, че в договора за потребителски
кредит следва да се съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите. В случая в разпоредбата на чл.2 от договора е посочен
годишният процент на разходите по кредита от 49.39 %.
Тук следва да се има предвид, че договорът за потребителски кредит представлява
двустранна сделка с възмезден характер, тъй като в този договор следва да е уговорен в
момента на сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита - арг. чл.11,
т.10 ЗПК, включващ общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит- арг. чл.19, ал.1 ЗПК. Следователно годишният
4
процент на разходите изразява задълженията на потребителя в процентно отношение към
размера на отпуснатия кредит, като в него се включва и уговорено заплащане на
възнаградителна лихва за възмездно ползване на заетата сума от кредитополучателя, какъвто
е настоящия случай.
Презюмира се, че всички разходи, свързани с отпускането и използването на
финансовия ресурс, предмет на договора за потребителски кредит, представляват
граждански плод (възнаградителна лихва). При формиране на годишния процент на
разходите, се включват не само тези, установени към момента на сключване на договора за
потребителлски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя - арг. чл.19,
ал.1 ЗПК. В чл.19, ал.3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите: 1. които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит; 2. различни от
покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока
или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез
кредит и 3. за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит,
разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания,
свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с
извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите,
свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор,
сключен с потребителя.
Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на
Република България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на потребителя,
на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по
договора за кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и
кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се даде възможност
на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да
получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно
техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат
със себе си и да обмислят.
В чл.10, б."ж" от посочената Директива е установено, че в договора следва да се
съдържа информация относно годишния процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит; посочват се всички
допускания, използвани за изчисляването на този процент. Тази разпоредба е транспонирана
и съответства на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, като съобразно с разпоредбата на
чл.23 от Директивата, съгласно която държавите-членки следва да установят система от
санкции за нарушаване на разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното
привеждане в изпълнение, в чл.22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК представлява основание за недействителност на договора за кредит.
В този смисъл съдът намира, че не следва разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК да се
тълкува разширително в смисъл, че нарушение, водещо до недействителност по чл.22 ЗПК е
налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице
такова посочване, но посочения в договора размер на ГПР не съответства на действително
прилагания между страните. Това е така, тъй като всъщност разширителното тълкуване на
посочената разпоредба, представлява тълкуване и прилагане по разширителен начин на
възприето от общностния законодател правило в разпоредбата на чл.10, § 2, б."ж" от
Директивата, осъществено от националния съд, което е недопустимо, след като
националното законодателство е възприело и транспонирало посоченото правило по точен и
пълен начин.
5
Неправилното изчисляване на годишния процент на разходите по кредита, чрез
невключване в неговото процентно изражение на задължение, което е установено в
двуседмичен размер чрез посочване на неговата стойност в договора, не води до
недействителност на договора за кредит на соченото от ищеца основание. Макар това
задължение за неустойка да оскъпява кредита, респ. да води до по-голям процент на
разходите по него, не следва да се прилага санкцията, установена в разпоредбата на чл.22
ЗПК. Това е така, тъй като в случаите, в които годишният процент на разходите надвишава
установения в закона максимум по чл.19, ал.4 ЗПК, приложение намира специалната
разпоредба на чл.19, ал.5 ЗПК установяваща, че санкция за неспазване на посоченото
изискване, е недействителност на съответната клауза от договора.
Съдът намира за необходимо да изясни, че нормативната цел, която е установена в
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г., е
осигуряване на максимална информираност на потребителите, при сключване на договори
за кредит при условия, които са отнапред установени от икономически по-силната страна в
правоотношението. Следователно и при нарушение на разпоредбите, установяващи
необходимото съдържание на договора за потребителски кредит, следва да намери
приложение установената в чл.22 ЗПК санкция, единствено в случаите, когато за
потребителя би останал неясен размера на задължението по кредита и начина на неговото
формиране. В процесния казус, макар предвидената неустойка за непредставяне на
обезпечение и дължимата такса за експресно разглеждане да не са включени в процентното
измерение на годишния процент на разходите по кредита, тези задължения са установени в
двуседмичен размер като част, която се добавя към размера на двуседмичната вноска по
кредита, поради което за потребителя съществува яснота относно точния размер на
задължението му и общата стойност на кредита.
По така изложените съображения съдът намира, че при сключване на договора за
кредит не е допуснато соченото нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
По така изложените съображения съдът намира, че договора за кредит отговаря на
нормативно установените изисквания за необходимо съдържание и не следва да намери
приложение разпоредбата на чл.22 ЗПК, поради което предявеният главен иск се явява
неоснователен.
Поради сбъдване на вътрешнопроцесуалното условие – отхвърляне на главния иск,
съдът дължи разглаждане на предявените под условие на евентуалност искове.
Относно таксата за експресно разглеждане на документи:
Съгласно договора за заем, таксата следва да се заплати при експресно разглеждане
на заявката за отпускане на паричен заем, като кредитополучателят е декларирал, че това е
негов доброволен избор. По делото не са представени доказателства относно съдържанието
на тази услуга, т.е. с колко се съкращава времето при експресно разглеждане на заявка за
кредит в сравнение със стандартната услуга, която предоставя кредитната институция.
Съгласно чл. 143, ал.1, т.10 ЗЗП неравноправни са клаузи, които налагат на
потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди
сключването на договора. В чл.146, ал.1 ЗЗП е посочено, че неравноправните клаузи са
нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, а не са такива дефинираните в чл.146, ал.2
ЗЗП – клаузи, изготвени предварително, при които потребителят не е имал възможност да
влияе върху съдържанието им. Ищецът е потребител на финансова услуга по смисъла на §
13, т. 1 ЗЗП, като ответникът не доказва, а и не твърди индивидуално уговаряне на клаузата
за заплащане на такса за експресно разглеждане на документи в предвидения в договора
размер. Оттук, така предвидената клауза според настоящия съдебен състав има и
неравноправен характер по смисъла на чл. 143, ал.1, т.10 ЗЗП и като такава се явява
нищожна клауза.
6
По отношение клаузата за неустойка, съдът намира следното:
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на
неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а
именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии,
като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на
поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата
уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между
размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /в този смисъл
решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните неустойката може да
изпълнява и наказателна функция. В случая обаче страните са уговорили клауза за
задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в
тридневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение са предвидели
неустойка в размер на 196.38 лв. Така предвидената клауза за неустойка поради
неизпълнение на договорно задължение за представяне на обезпечение противоречи и на
чл.21, ал.1 ЗПК. Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Предвидено е още
предварително, че неустойката ще се заплаща разсрочено. Съдът намира, че въведените в
договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават значителни
затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който
би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска
по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на
индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като
санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката е
предвидена да се кумулира към погасителните вноски, по който начин се отклонява от
обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита.
Включена по този начин в погасителните вноски, неустойката по същество е добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя.
Клаузата за неустойка изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.26,
ал.1, предл.3 ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на справедливост и излиза извън
обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за неустойката.
Действително няма пречка размерът на неустойката да надхвърля вредите от
неизпълнението. В случая обаче няма адекватен критерий за преценка на това надвишение,
доколкото, както вече се посочи, процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично
задължение, т.е. обезпечава изпълнението на задължението за обезпечение на главното
задължение. С оглед на това и санкционната функция на клаузата е вън от предмета на
задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе
до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване
на подлежаща на връщане сума допълнително с още около 15% от предоставената главница.
Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още
7
при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно
неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си
част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е
пречка за възникване на задължение за неустойка.
По отношение клаузата, предвиждаща размера на ГПР, съдът намира следното:
Съгласно чл.2, ал.1, т.8 от договора годишният процент на разходите по кредита
възлиза в размер на 49.39%.
От приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, която съдът кредитира на
основание чл. 202 ГПК като компетентно и обективно изготвена, се установява, че
съобразно информацията, посочена в чл.2 от Договора и на база допусканията и конкретните
параметри на кредита, изчисленият от вещото лице ГПР възлиза в размер на 49,39%.
Установява се, че максималният размер на ГПР, допустим от закона, е 57.57%. Вещото лице
дава заключение, че при клаузите на чл.2 от договора и вземайки предвид размера и сумите
им, при условие, че в ГПР са включени възнаграждение за гаранция и такса за експресно
разглеждане, размерът на ГПР възлиза на 715,97 %.
В същото време, както се установи по-горе процесните клаузи за таксата за експресно
разглеждане на документи и неустойка са нищожни и като такива не пораждат права и
задължения за страните, поради което не може да се приеме, че ГПР по договора е в размер,
надхвърлящ максималния такъв по чл.19, ал.4 от ЗЗП вр. ПМС № 426/18.12.2014 г. Ето защо
предявеният иск за пригласяване нищожността на клаузата на чл.2, ал.1, т.8 от договора
подлежи на отхвърляне като неоснователен.
По разноските:
При този изход на делото право на разноски има единствено ищецът. В тази насока
следва да се отбележи, че съдебната практика приема, че отговорността за разноски се
преценява с оглед основателността на предявената претенция срещу ответника - предявена
по главен иск или по съединен с него евентуален иск. Ако претенцията бъде уважена по
главния иск, ответникът дължи направените от ищеца разноски, ако главният иск бъде
отхвърлен или производството прекратено, тогава отговорността за разноски по делото се
определя от изхода по евентуалния иск – в тази насока определение № 70 от 05.02.2018 г.,
постановено по ч.т.д.№ 257/2018 г. по описа на ВКС, I т.о., ТК, определение № 477 от
04.11.2016 г., постановено по ч.т.д.№ 1218/2016 г. по описа на ВКС, I т. о., ТК и др. С оглед
на това разноски се следват
На основание чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата ответникът следва да
бъде осъден да заплати на адвокат Д. сумата в размер на 400.00 лв., представляваща
дължимото се възнаграждение за производството, определено по реда на чл.7, ал.2, т.1 от
Наредба № 1 на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Ф. Г. Г., ЕГН **********, с адрес гр.С, ул.“Я“ № ...,
срещу „В К“ АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, бул.“Д Н“ № 28, АТЦ С
Ц ет.2, офис 73Г, главен иск за прогласяване за нищожен на сключен между страните
договор за паричен заем № .../29.07.2022 г. поради противоречие със ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, както и
предявеният в условията на евентуалност иск за прогласяване за нищожна клаузата чл.2,
ал.1, т.8 от договора.
ПРОГЛАСЯВА по исковете с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, предявени от Ф. Г.
8
Г., ЕГН **********, с адрес гр.С, ул.“Я“ № ..., срещу „В К“ АД, ЕИК ..., със седалище и
адрес на управление гр.С, бул.“Д Н“ № 28, АТЦ С Ц ет.2, офис 73Г, за нищожни клаузите на
чл.4, ал.2 и чл.1, ал.3 от договор за паричен заем № .../29.07.2022 г.
ОСЪЖДА „В К“ АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, бул.“Д Н“ №
28, АТЦ С Ц ет.2, офис 73Г, да заплати на Ф. Г. Г., ЕГН **********, с адрес гр.С, ул.“Я“ №
..., сумата в размер на 378.96 лв., представляваща направени от ищеца разноски по делото.
ОСЪЖДА „В К“ АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, бул.“Д Н“ №
28, АТЦ С Ц ет.2, офис 73Г, да заплати основание чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 от Закона за
адвокатурата на адвокат М. Д., адрес гр.С, ул.“Д“ № .., сумата в размер на 400.00 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безпратна правна помощ и
съдействие на ищеца Ф. Г. Г., ЕГН ********** по настоящето гр.д.№ 16056/2024 г. по описа
на СРС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9