Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен
състав, в публично съдебно заседание на седемнадесети
април две хиляди и деветнадесета година, в състав:
младши
съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. №
10625 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 358411 от 12.03.2018
г., постановено по гр. д. № 46676/2017 г. по описа на Софийски районен съд
(СРС), І Гражданско отделение (ГО), 35-ти състав, първоинстанционният
съд е отхвърлил предявен от К.П.Г., ЕГН **********, срещу „УниКредит
Булбанк“ АД, ЕИК ******, положителен установителен
иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124,
ал. 1 ГПК вр. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за признаване
на установено, че ответното дружество дължи на ищцата сума в размер на 132,81 евро, представляваща недължимо
платена наказателна лихва по договор за банков кредит № ТR70997568/2007 г., като неоснователен. На основание чл. 78,
ал. 3 ГПК съдът е осъдил ищцата на плати на „УниKредит Булбанк“ АД сума в размер на 560 лв., представляваща разноски по делото.
Срещу така постановеното решение в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от К.П.Г., в която
се излагат подробни доводи за неправилност, необоснованост и
незаконосъобразност на първоинстанционното решение. Поддържа се, че е
налице влязло в сила съдебно решение, което доказва, че към всяка дата на
удържане на суми за наказателна лихва банката е дължала на ищцата сума в размер
на 7 946,52 евро, която се твърди да е получила в резултат на неправомерно
удържане на суми за възнаградителна лихва от
банковата сметка, обслужваща кредита. Сочи се и че определеният годишен лихвен
процент за кредита е в по-нисък в размер от 6,35 %. Акцентира се, че претендираната сума за платена без основание наказателна
лихва е начислена върху цялата главница, а не само върху изискуемата просрочена
такава. В тази връзка поддържа, че същата е начислена на основание нищожна по
смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП)
договорна клауза. Твърди се да е нищожна и клаузата на чл. 11.1.3. от договора
за кредит. Съобразно подробно изложените доводи във въззивната
жалба се иска първоинстанционното решение да бъде
отменено и предявеният установителен иск да бъде
уважен изцяло. Претендират се разноски и платени адвокатски хонорари съобразно
представен списък по чл. 80 ГПК.
В срока по чл. 263, ал.
1 ГПК е постъпил отговор на въззивната
жалба от насрещната страна – „УниКредит Булбанк“ АД,
в който се излагат доводи за неоснователност на същата. Моли се обжалваното
решение да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендират се разноски.
Направено е възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в законоустановения срок по реда на чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално
допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи
проверката си единствено за валидност,
допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми
на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). Съобразно така установените
си задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното
първоинстанционно решение е валидно и е допустимо. Възражението на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК за исковата сума е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителният иск е предявен в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, поради което е допустим.
Във връзка с релевираните във въззивната жалба
доводи за неправилност на обжалваното първоинстанционно
решение въззивният съд намира следното:
Софийски
районен съд, І Гражданско отделение (ГО), 35-ти състав, е сезиран с предявен по
реда на чл. 422 ГПК от въззивника-ищец – К.П.Г., срещу
„Уникредит Булбанк“ ЕАД положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за признаване на установено,
че ответното дружество дължи заплащане на сумата 132,81 евро, събрана при
начална липса на основание и представляваща наказателна лихва по договор за банков
кредит № ТR70997568.
По аргумент от
чл. 55, ал. 1 ЗЗД, който е получил нещо без основание или с оглед на
неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне, т.е. в посочената
разпоредба са уредени три самостоятелни фактически състава.
Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на нещо при
начална липса на основание, т. е. когато още при самото получаване липсва
основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на
друго. Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно
и главно доказване факта на получаване на процесната
сума от ответника, след доказване на който факт в тежест на ответника е да докаже,
че е налице основание за получаването, съответно за задържане на полученото.
Типичен случай на начална липса на основание е налице в случаите, в които е
получено нещо въз основа на нищожна сделка, респективно въз основа на нищожна
клауза от договор (в този смисъл т. 1 от Постановление
№ 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г. на Пленума на ВС).
Между страните
не е спорно и от събраните по делото доказателства се установява, че са били
обвързани от договор за банков кредит № ТR70997568 от 20.12.2007 г. (л. 8 и сл.
от делото пред СРС), сключен между ищцата, в качеството на кредитополучател, и
ответното дружество в качеството на кредитор, обезпечен с ипотека, за сума в
размер на 45 000 евро с краен срок на погасяване 20.01.2033 г. Уговорено е
заплащане на годишен лихвен процент за съответния период на олихвяване в размер
на 6.35 %, който се формира съобразно посоченото в т. 4 от договора.
По отношение на дължимите лихви е уговорено следното:
Съгласно чл. 11.2. при неиздължаване от страна на кредитополучателя
съгласно условията на договора на:
11.2.1. погасителна вноска по кредита, съответно частта за главницата от анюитетна вноска (когато кредитът се погасява чрез анюитетни вноски), за срока на забавата размерът на
изискуемата дължима лихва се определя, както следва:
11.2.1.1. цялата
неиздължена част от наличния кредит с ненастъпил
падеж (редовен дълг по главницата) се олихвява с лихва в размер на годишния
лихвен процент, установен в Раздел 1 , т. 4.1., буква „а“ или буква“ Б“ плюс
наказателна надбавка в размера по т 4.2. от договора;
11.2.1.2. – неиздължената, просрочена
и изискуема част от кредита се олихвява с лихва за просрочие
в размер на общия лихвен процент по т. 4.1., буква „а“ или буква“ Б“ плюс
надбавките по т. 4.2. и т. 4.3. до окончателното изплащане на просрочената сума;
11.2.2. при просрочие
на лихви – за срока на забавата цялата неиздължена част от кредита с ненастъпил падеж (редовен дълг по
главница) се олихвява с лихва за просрочие в размер
на общия лихвен процент по т. 4.1. плюс надбавка по т. 4.2. от договора.
Съгласно чл. 11.2.3., в случай, че кредитополучателят е в просрочие едновременно на лихва и на погасителна вноска по
главница, кредитът се олихвява с лихва в размер на установената в т. 4.1. буква
„а“ или „б“ плюс надбавките по т. 4.2. и т. 4.3., съобразно установеното в т.11.2.1.1. и т.11.2.1.2.
В т.4.2. е посочен размер от пет пункта на надбавка върху лихва за редовен
дълг при просрочие на лихва по т.11.2.2. или на главница по т.11.2.1.1.
В т.4.3. е посочен размер от пет пункта за надбавка върху лихва за
просрочена главница по т. 11.2.1.2 и т. 11.2.1 и/или лихва и главница по т.
11.2.3.
По делото не е спорно и от изслушаното заключение на съдебно-счетоводна
експертиза (л. 90 и сл. от делото пред СРС), което въззивният
съд кредитира като компетентно и обективно изгответно,
се установява, че за процесния период банката е
начислила на основание т. 11.2.2. вр.
т.4.2. от договора за кредит и е усвоила наказателна лихва в размер на 132,81
евро по процесния
договор за кредит, т.е. установява се, че ищцата е платила на ответника сума в претендирания размер на посочените в исковата молба дати.
Наказателните лихви са начислени върху размера на остатъчната главница към
съответната дата на всяка просрочена месечна вноска за лихва, с надбавка върху
лихвата за редовен дълг при просрочие 5.00 %. За процесният период дългът по кредита е олихвяем
с ГЛП в размер на 6.35 %. При изчисляване на ГЛП в размер на 1 M euribor + твърда надбавка в размер на
1,541 % по кредита не би имало просрочие, съответно
начисляване на лихви.
Спорен между страните по делото е въпросът получена
ли е от банката на валидно правно основание процесната
сума в размер на 132,81 евро, представляваща платена от ищцата наказателна
лихва по договора за банков кредит, начислена на основание т. 11.2.2. вр. т. 4.2.
от договора за кредит поради просрочени вноски за лихва и върху остатъчния
размер на главницата към датата на всяка просрочена вноска за лихва в процесния период.
В тази връзка спорно между страните, на първо място, е обстоятелството
действителна ли е договорната клауза, въз основа на което е начислена претендираната сума. Въззивникът-ищец поддържа, че същата е
неравноправна по смисъла на ЗЗП и като такава е нищожна, т.е. негодна да породи
правни последици.
Разпоредбите на Закона за
защита на потребителите (ЗЗП), касаещи неравноправни клаузи, са приложими единствено ако ищецът има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР ЗЗП, каквото качество безспорно се
установява, че К.Г. има по поцесния договор за
кредит.
Съгласно чл. 143 ЗЗП, в действащата редакция към датата на сключване на договора за кредит през 2007 г., неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, при определени хипотези, регламентирани в цитираната правна норма. Съгласно чл. 145, ал. 1 ЗЗП, неравноправната клауза в договор с потребител се преценява, като се вземат предвид вида на стоката или услугата – предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи.
Неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално. По аргумент от чл. 146, ал. 2 ЗЗП, не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Тежестта за доказване, при условията на чл. 154, ал. 1 ГПК, на индивидуално
уговаряне на оспорени клаузи е за търговеца – чл. 146, ал. 4 ЗЗП. В чл. 144 ЗЗП са посочени изключенията, при които определени хипотези,
регламентиращи неравноправни клаузи в договори с потребители, визирани в чл.
143 от ЗЗП, са неприложими. В обобщение, за да е нищожна като неравноправна договорна клауза в договор, сключен с
потребител, същата следва да
не е уговорена индивидуално и да осъществява някой от фактическите състави на
чл. 143 ЗЗП, като същевременно не попада в някое от изключенията на чл. 144
ЗЗП. Неравноправността на клаузата води до нейната нищожност, която е предмет на изследване винаги
към момента на сключване на договора.
С оглед дадените разяснения, въззивният съд
намира за основателно възражението на ищеца за нищожност на оспорената договорна
клауза – т. 11.2.2. вр. т. 4.2., въз основа
на която е начислена и усвоена от банката претендираната
сума. Клаузата е неравноправна на основание чл. 143, ал. 1, т. 5 ЗЗП. Същата предвижда, че при просрочие на лихви за срока на забавата
цялата неиздължена част от кредита с ненастъпил падеж (редовен дълг по
главница) се олихвява с лихва за просрочие в размер
на общия лихвен процент по т. 4.1. плюс надбавка по т. 4.2. от договора. Оспорената
клауза съдът тълкува при съобразяване с клаузата на т.11.2.1.2, съгласно която, отделно, при просрочие
се начислява и санкционна лихва по т. 4.3. от договора, която се изчислява върху просрочената сума. В конкретния случай клаузата на т. 11.2.2. вр. т. 4.2. е в разрез с принципа на
добросъвестност и създава значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя, като потребителят е задължен да заплати необосновано висока неустойка при евентуално неизпълнение на договорните му задължения. Лихвата,
начислена и върху недължима неизискуема част от главницата по договора за
кредит при просрочие
на вноска за лихва не
идва да обезщети банката за допуснатата забава в плащането на определена сума,
тъй като като такова обезщетение е предвидена лихвата
по т. 4.3 от Договора, а единствено води до неоснователно обогатяване на ответното дружество. Ето защо, клаузата на т. 11.2.2 вр. 4.2. нарушава
принципите на добросъвествостта и справедливостта и
поради това е нищожна и
от нея не могат да възникнат правни последици за ответника. Изложените съображения касят и клаузата на т.
11.2.1. от договора, касаеща неплащане на погасителна
вноска по кредита, съответно на част от главницата. От ответника не е доказано
съобразно изискването на чл. 154, ал. 1 ГПК същите да са индивидуално
уговорени. Напротив, от доказателствата по делото се установява, че обсъжданите
клаузи са част от предварително изготвени общи условия върху които ищцата, в
качеството на потребител, не е имала възможност на влияе. В този смисъл е и
представеното писмо от Комисията за защита на потребителите до ответното
дружество (л. 32 и сл. от делото пред СРС), касаещо
друг договор за кредит с клаузи за начисляване на наказателна лихва със
съдържание, идентично със съдържанието на процесните.
Не се установява да е налице и някое от изключенията, предвидени в чл. 144 ЗЗП
– хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 не попада в предметния обхват на
разпоредбата.
По изложените съображения въззивният съд намира, че
е налице фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на процесната сума, като дадена при начална
липса на основание – нищожна клауза от договор за банков кредит. Обсъждането на
останалите възражения и доводи за недължимост на претендираната сума е безпредметно, като освен това и не е
необходимо доколкото не са предмет на самостоятелна искова претенция, по която
съдът е сезиран да се произнесе. Поради несъвпадане на
изводите на двете съдебни инстанции обжалваното съдебно решение следва да се
отмени изцяло, включително и в частта за разноските, и предявеният положителен установителен иск следва да бъде уважен, като доказан и
основателен.
По разноските:
Съгласно чл. 78, ал. 1 вр.
чл. 273 ГПК и изхода на спора, ищецът има право на разноски за исковото и
заповедното производство. Такива са претендирани
съобразно представени списъци по чл. 80 ГПК пред въззивния
и районен съд, както следва: 25 лв. – държавна такса, 300 лв. – платен
адвокатски хонорар за заповедно производство, 25 лв. – държавна такса, 200 лв.
–депозит за вещо лице, и 500 лв. – платен адвокатски хонорар за първоинстанционното производство, 25 лв. – държавна такса,
и 300 лв. – адвокатски хонорар за въззивно
производство. Неоснователно е възражението на въззиваемия
по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на платения за заповедното производство
адвокатски хонорар, тъй като размерът на същия е под минималния установен такъв
съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения (Наредбата). Основателно с оглед
правната и фактическа сложност на делото е възражението за прекомерност на претендирания и платен адвокатски хонорар за първоинстанционното производство – 500 лв., поради което
същият следва да бъде намален до минималния такът
съгласно Наредбата – 300 лв. Плащането на претендираните
разноски и адвокатски хонорари в общ размер на 1 175 лв. – при отчитане на
намаления размер на адвокатското възнаграждение за първоинстанционното
производство, е доказано по делото, поради което и съобразно изхода на спора, въззиваемият-ответник следва да бъде осъден да ги заплати
на въззивника-ищец.
По аргумент от чл.
280, ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване пред ВКС.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 358411 от 12.03.2018 г., постановено по гр. д. № 46676/2017 г. по описа на
Софийски районен съд (СРС), І Гражданско отделение (ГО), 35-ти състав, включително и в частта за разноските по чл. 78, ал. 3 ГПК, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от К.П.Г., ЕГН **********,
с адрес ***, срещу „УниКредит Булбанк“ АД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление: град София, площад „******, положителен установителен иск с правно основание чл. 422 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, че „УниКредит Булбанк“ АД дължи
на К.П.Г., сума в размер на 132,81 евро, представляваща получена
без основание наказателна лихва по договор за банков кредит № TR 70997568/2007 г., начислена за периода 14.10.2014
г. – 30.11.2016 г., ведно със законна лихва от 09.05.2017 г. до окончателното
изплащане на вземането, за която сума е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 29241/2017 г. по описа на СРС, I ГО, 35-ти състав.
ОСЪЖДА „УниКредит
Булбанк“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: град София, площад „******, ДА
ЗАПЛАТИ на К.П.Г., ЕГН **********, с адрес ***, сума в размер на 325 лв. –
разноски за въззивното производство, сума в размер на
525 лв. – разноски за производството пред първоинстанционния
съд и 325 лв. – разноски за заповедното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.