Р Е Ш Е Н И Е
Гр. София, 21.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, І-17 състав, в открито съдебно заседание на двадесет и пети
октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
СЪДИЯ:
СТИЛИЯНА ГРИГОРОВА
като
сложи за разглеждане докладваното от съдията гр.д. № 12944 по описа на съда за
2018 г., взе предвид следното:
Производството
е образувано по искова молба от „П.и.б.“ АД срещу Л.Р.Р. за признаване за
установено, че дължи на ищеца сумата от 160 000 евро, представляваща просрочена главница по договор за кредитна линия
от 03.05.2011 г., ведно със законната лихва от 24.08.2017 г. до окончателното
изплащане.
Ищецът
твърди, че по силата на договор № 000CL-S-000049 на 03.05.2011 г. предоставил на „ПЕР“ ООД кредит
в размер на 270 000 лева като за обезпечаване на задълженията на
кредитополучателя по други, предоставени от банката кредити, овърдрафти,
акредитиви и банкови гаранции.
Съдлъжници
по кредита били П.С.Е. и Л.Р.Р..
На
03.05.2011 г. между банката, от една страна, „ПЕР“ ООД като кредитополучател и П.Е.и
Л.Р. като съдлъжници се сключил договор за банков кредит № 000LD-S-000238 за сумата от 235 000
лева за погасяване на съществуващи задължения. Този кредит бил обезпечен със
средствата по договор за кредитна линия.
Поради
неизпълнение на условията по чл. 5 на раздел ІV от договора за кредитна линия,
сумите по кредита били усвоени на 19.07.2017 г. за частично погасяване на
изискуеми към тази дата задължения по договор за банков кредит № 000LD-S-000238/03.05.2011 г. Усвоената
сума от 270 000 евро включвала следните задължения по договора за банков
кредит: 25 540.16 евро главница, 239 801.84 евро лихва и 4 658
евро комисиона управление.
Кредитополучателят
и съдлъжниците дължали погасяване на усвоената по договора за кредитна линия
сума в деня, следващ усвояването й. В случая тази сума се дължала от 20.07.2017
г.
Крайният
срок за погасяване на задълженията по договора за банков кредит бил 31.05.2017
г. и към момента на усвояване на сумите по договора на кредитна линия
вземанията били изискуеми.
С писмо,
получено лично от Л.Р. на 27.07.2017 г. банката уведомила длъжника за
падежиралото задължение по договора за кредитна линия, но плащания не
постъпили. Поради това подала заявление до СРС за издаване на заповед за
незабавно изпълнение. Срещу постановената на 19.01.2018 г. заповед по чл. 417
от ГПК длъжникът Л.Р. възразил, поради което заявителят предявява иск за
установяване съществуването на вземането по заповедта.
След подаване
на заявлението ищецът прехвърлил вземането си на „Ю.“ ЕООД.
Ответникът
е подал отговор на исковата молба, в който сочи, че искът е недопустим, тъй
като след цедиране на вземането ищецът нямал качеството на кредитор и съответно
не бил легитимиран да предявява установителния иск по чл. 422 от ГПК.
Съдът, след като обсъди доводите
на страните и прецени събраните по делото доказателства, прие за установено
следното от фактическа и правна страна:
Предявен
е иск с правно основание чл. 422 от ГПК.
Не се
спори между страните и от приложеното по делото ч.гр.д. № 58200/2017 г. по
описа на СРС, 30 състав се установява, че на 24.08.2017 г. заявителят „П.и.б.“
АД е подал заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение, с която на
„ПЕР“ ООД, П.С.Е. и Л.Р.Р. да бъде разпоредено да заплатят на заявителя
посочените суми по приложеното извлечение от сметка.
Преди
издаване на заповедта по чл. 417 от ГПК, на 06.11.2017 г. заявителят е прехвърлил
на „Ю.“ ЕООД с договор от 06.11.2017 г. вземането, за което е подал заявление
до СРС.
Цедентът
е изпълнил задължението си да уведоми длъжника Л.Р.Р. за цесията, видно от
отбелязване на л. 35 от делото.
На
19.01.2018 г. СРС е издал заповед в полза на кредитора, с която е разпоредил „ПЕР“
ООД, П.С.Е. и Л.Р.Р. да заплатят на „П.и.б.“ АД сумата от 160 000 евро просрочена
главница по договор за предоставяне на кредитна линия от 03.05.2011 г., ведно
със законната лихва от 24.08.2017 г. до окончателното изплащане на вземането и
6 308.66 лева разноски.
Срещу
постановената на 19.01.2018 г. заповед по чл. 417 от ГПК от длъжника Л.Р.Р. е
постъпило възражение, поради което „П.и.б.“ АД предявява иск за установяване
съществуването на вземането по заповедта.
С
протоколно определение от 25.10.2019 г. между страните в производството са
отделени като безспорни обстоятелствата по сключване на договора за кредитна
линия, размера на вземането – 160 000 евро и че на 06.11.2017 г. е сключен
договор за цесия на това вземането между „П.и.б.“ АД, цедент и „Ю.“ ЕООД,
цесионер.
Спорен
по делото е въпросът легитимирана ли е банката да предяви иск за установяването
съществуването на вземане, за което в нейна полза е издадена заповед за
незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК, но е прехвърлила вземането си на трето
лице и длъжникът е уведомен за цесията преди образуване на исковото
производство.
По т.д.
№ 3228/2015 г. по описа на ВКС, ІІ т.о. е допуснато до касационно обжалване на
решение на АС – гр. Варна за отговор на въпроса при издадена заповед за
изпълнение в полза на банка на основание чл. 417, т. 2 от ГПК и настъпило след
издаване на заповедта частно правоприемство, основано на договор за цесия,
настъпило след издаване на заповедта за изпълнение, легитимиран ли е да предяви
иска за установяване на вземането по реда чл. 422, ал. 1 от ГПК цесионер, който
няма качество „банка“. Даденият от ВКС отговор е в посока недопустимост
цеционер, който няма качество „банка“ да
предяви иск за установяване на вземането.
Даденият
от ВКС отговор съдът намира приложим и в конкретния случай, независимо че
заповедта за незабавно изпълнение е издадена след прехвърляне на вземането.
Не се
спори, че към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417, т. 2 от ГПК –
извлечение от счетоводни книги на банка, заявителят е бил титуляр на вземането
към „Пер“ ООД, П.С.Е. и Л.Р.Р.. Специалното качество на заявителя и останалите
предпоставки за издаване на заповед за незабавно изпълнение се преценяват към
момента на подаване на заявлението, в случая - 24.08.2017 г. Съгласно чл. 411,
ал. 2 от ГПК съдът дължи да издаде заповед за изпълнение в тридневен срок от
постъпване на заявлението. В случая този срок не е спазен. Кредиторът не е бил
длъжен да уведомява съда за цесията, тъй като тя е ирелевантна за правото му да
получи заповед за изпълнение, основана на представен от него редовен от външна
страна документ – извлечение от счетоводните книги. Не би бил различен изводът
на сезирания съд и в хипотеза, при която заповедта е издадена в срока по чл.
411, ал. 2 вр. ал. 1 от ГПК. Именно за да не се стигне до заобикаляне на закона
не се допуска издаване на заповеди за незабавно изпълнение в полза на субекти
извън изрично посочените в чл. 417 от ГПК.
„Ю.“
ЕООД няма специално качество на лице, легитимирано да подаде заявление за
издаване на заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417
от ГПК. Доколкото исковото производство е продължение на заповедното (чл. 422,
ал. 1 от ГПК), придобиването на качеството „цесионер“ не легитимира лицето да
продължи производството, предявявайки иск по чл. 422 от ГПК. Обратно,
недопустим би бил иск, предявен от цесионер, който няма качеството на банка. С
тези мотиви в горецитираното решение ВКС е оставил в сила решението на ОС – гр.
Добрич, с което е обезсилено решение на ОС – гр. Варна, постановено по предявен
от цесионера срещу длъжника иск по чл. 4222 от ГПК.
Искът е
предявен от легитимиран ищец и е допустим.
Безспорни
са обстоятелствата по сключване на договор за кредитна линия между „П.и.б.“ АД
и Л.Р.Р. на 03.05.2011 г. и размера на претендираното вземане от 160 000
евро.
Установява
се, че на 27.07.2017 г. ответникът Л.Р.Р. е получил уведомление от „П.и.б.“ АД,
с което банката го кани да издължи сумата по договора за кредитна линия.
Ответникът
не ангажира доказателства да е изпълнил задължението чрез плащане в полза на
цесионера след 13.11.2017 г., когато е уведомен за прехвърляне на вземането по
договора от 06.11.2017 г., нито към цедента преди тази дата.
Предявеният
от банката иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК е основателен и съществуването на
вземането следва да се установи от настоящия съдебен състав.
Основателността
на иска обуславя отговорността на ответника за разноските, сторени от „П.и.б.“
АД в заповедното и в исковото производство.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш
И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявен от „П.и.б.“ АД, ЕИК *****
срещу Л.Р.Р., ЕГН ********** иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, че
ответникът дължи сумата от 160 000 евро, представляваща просрочена
главница по договор за предоставяне на кредитна линия от 03.05.2011 г., ведно
със законната лихва от 24.08.2017 г. до окончателното изплащане, за което е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл. 417 от ГПК от 19.01.2018 г. по ч.гр.д. № 58200/2017 г. по описа на СРС, 30
състав и което вземане е прехвърлено от „П.и.б.“ АД на „Ю.“ ЕООД, ЕИК ****** по
договор за продажба на вземане от 06.11.2017 г.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, Л.Р.Р., ЕГН **********,
с адрес *** да заплати на „П.и.б.“ АД, ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление *** сумата от 13 017.32 лева разноски за производството.
Решението е постановено при участието на „Ю.“ ЕООД,
ЕИК ********** – трето лице помагач на страната на ищеца „П.и.б.“ АД.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред
САС в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: