№ 18820
гр. София, 20.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на
шести октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско
дело № 20251110133950 по описа за 2025 година
Предявен е установителен иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК,
под евентуалност по чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, от Г. Г. М. срещу „Ф.Б.“ ЕООД за
прогласяване нищожност на Договор за потребителски кредит
№1360661/23.06.2024 г.
В искова молба са изложени фактически твърдения, че страните по спора
са сключили по реда на ЗПФУР договора за потребителски кредит, с предмет
заемна сума от 4000,00 лв. при ГПР от 49,66%. Според чл. 5 от договора,
кредитът се обезпечава с поръчителство от „М.Б.“ в полза на ответното
дружество, за което трябвало да се плати от потребителя допълнително
възнаграждение. Твърди се, че в договора не е посочено какъв е размерът на
възнаграждението за предоставяне на поръчителството а след усвояване на
заемните средства ищецът установил, че за това е начислена по кредита и сумата
4240,00 лв. –такса за обезпечение с поръчителство. Твърди се, че ищецът не е
получил препис от договора. Поддържа се, че договорът е недействителен като
неподписан -с липса на съгласие; не е спазена формата по чл. 10, ал. 1 от ЗПК,
вкл. на евентуален договор за допълнителната услуга; сумите по клаузата за
поръчителство не са посочени в договора за кредит, респ. евентуален договор за
поръчителство не е подписван; липсва яснота как е формиран ГПР, като в него
не е включена таксата по чл. 5 и обявеният ГПР не съответства на
действителните разходи, съгласно чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК. По отношение на
клаузата на чл. 5 счита за неравноправна и нищожна, като уговорена в
противоречие с чл. 143, ал. 2, т. 9 от ЗЗП, чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал.4, чл. 19, ал.1 и
4 от ЗПК.
По реда на чл. 131 от ГПК не е постъпил отговор на искова молба.
Ответникът дава становище, с което оспорва исковете с доводи, че при
договорите за кредит ГПР е изчислен по предвидената в ЗПК формула и
съответства на чл. 19, ал. 4 от с.з., а пар. 1 от ЗПК касае разходи по
допълнителни услуги, чието уговаряне е задължително условие за отпускане на
кредита; ищецът е имал избор за вида поръчителство, поради което сумата по
договора за гаранция предварително не е известна и възнаграждението не е
1
предмет на заемното правоотношение; чл. 5 от договора касае предварителен и
доброволен избор на ищеца за предоставяне на допълнителна възмездна услуга
от трето лице и уговорка е индивидуално уговорена, доколкото ищеца сам е
избрал в електронния формуляр.
Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по
делото доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235,
ал. 2 ГПК, по свое убеждение намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
Ответното дружество не спори по твърдението на ищеца, че помежду им
е сключен Договор за потребителски кредит №1360661/23.06.2024 г. по реда на
чл. 6 от ЗПФУР, както и наличието на оспорената клауза. По реда на чл. 190 от
ГПК ответникът е задължен да представи договора, в т.ч. договора за
допълнителна услуга, като е предупреден за правните последици при
процесуално бездействие. До края на съдебното дирене ответникът не е
изпълнил процесуалното задължение, а с оглед естеството на правния спор и
обстоятелството, че на съда е служебно известно наличието на заемни
правоотношения на ответника с потребители по договори с идентично
съдържание, намира, че следва да се приложи чл. 161 от ГПК и съдът приема за
доказани твърденията на ищеца. Съдът е посочвал и по-рано, че при тази
договорна конструкция договорът за гаранция е пряко свързан с договора за
кредит, по смисъла на § 1, т.1 ДР на ЗПК, тъй като за предоставянето на услуга
„гарант“ потребителят дължи през целия срок на договора заплащане на
възнаграждение на гаранта, за обезпечаване на задължението по заема.
Обстоятелството, че в преддоговорната информация кредиторът е вписал
изявлението си, че възнаграждението не се включва в общия разход по кредита,
или във формирането на ГПР, не променя този извод. С клаузата на чл. 5 от
договора за заем се заобикалят императивните правила на ЗПК по чл. 19, ал. 4
относно максималния размер на ГПР, съответно със сключването на договора за
гаранция. Възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство има
характер на допълнително възнаграждение за ползване на заемните средства и
отговаря на дефиницията за разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК, поради което следва да бъде обявен в общия му размер. Разходът за
възнаграждение в полза на поръчителя е известен на заемодателя, последният
може да получи като одобри за поръчител. Едноличен собственик на капитала на
„Ф.Б.“ ЕООД е „М. СЕ“ и същите са свързани лица по см. на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ.
Следователно, договорът за заем и договорът за предоставяне на поръчителят се
счита за сключен от потребителя с един и същ търговец, от една страна, а от
друга – договорът за предоставяне на поръчителство представлява допълнителна
уговорка между потребителя и заемодателя, сключена в противоречие с чл. 16 от
ЗПК. Това е така, защото договорът няма самостоятелен характер, неговия
предмет и уговорените права и задължения могат да бъдат предоставени във
връзка с усвояване и управление на договора за кредит; условията и
възнаграждението по него зависят изцяло от главното задължение по заема.
Договорът за потребителски кредит се явява правопораждащия факт, с оглед на
който длъжникът сключва договора за предоставяне на поръчителство. Ето защо
съдът приема, че договорът за паричен заем е сключен в нарушение на чл.11,
ал.1,т.10 от ЗПК, тъй като не е посочен действителния размер на разходите по
кредита, който включва всички лихви и такси, съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Не може да се приеме, че между страните има уговорка за допълнителни услуги,
доколкото условията по повод и при които е сключен договора за кредит и
договора за гаранция сочат еднозначно за конструкция, предназначена да
прикрие действителните разходи по кредита (вж. в този смисъл Решение от
21.03.2024 г. по д. № C‑714/22 на СЕС). Договорът само формално покрива
изискването за посочване на ГПР, но реалната му стойност не съответства на
2
заявеното от кредитора. Това поведение кореспондира и с търговска практика,
от страна на търговеца към потребителя, която е заблуждаваща, тъй като
противоречи на изискването за добросъвестност и професионална
компетентност, и съдържа невярна информация, която възможно да промени
съществено икономическото поведение на средния потребител да вземе
информирано решение за стойността на кредита и дали да договаря с този
кредитор – арг. от чл.68д от ЗПП. Обстоятелството, че в договора за заем не е
посочен действителния размер на ГПР е равнозначно на неизпълнение на
задължението по чл. 11, ал. 1. т. 10 от ЗПК и води до нищожност на целия
договор за паричен заем, на осн. чл.22 от ЗПК. С тези съображения съдът намира
предявеният главен иск за основателен, а по евентуалният иск не дължи
произнасяне, доколкото не се сбъдна процесуалното условие за неговото
разглеждане.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът
трябва да заплати на ищеца сторените деловодни разноски за сумата 1960 лв. за
платена държавна такса и възнаграждение на адвокат.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожност по предявения от Г. Г. М., с ЕГН:**********,
срещу „Ф.Б.“ ЕООД, с ЕИК:**********, иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22
от ЗПК, на Договор за потребителски кредит №1360661/23.06.2024 г.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, с ЕИК:**********, да заплати на Г. Г. М., с
ЕГН:**********, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата 1960,00 лева –
съдебни разноски.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3