Р Е Ш Е Н И Е №236
гр.ВРАЦА,19.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Врачанският
окръжен съд,гражданско отделение,в публично заседание на пети юни две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
Председател:ТАТЯНА АЛЕКСАНДРОВА
Членове:МИРОСЛАВ ДОСОВ
ПЕНКА Т. ПЕТРОВА
при секретаря Миглена К.,като разгледа докладваното от
съдията Мирослав Досов въззивно гр.дело №280 по описа за 2019 год.,за да се
произнесе,взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
Н.В.П. ***, подадена от особения му представител адв.М.Д. *** против решение
№231/15.03.2019 год. по гр.дело №3474/2018 год. на РС-Враца в частта,с която
съдът е уважил предявените против него искове с правно основание чл.422 вр
чл.410 ГПК и чл.79 ЗЗД,като е признал за
установено,че дължи на "АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ" ЕАД -
гр.София,ЕИК ********* сумата от 600.00 лева,
представляваща главница по договор за паричен заем № 2305398, сключен на 12.05.2015 г. и договор
за прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г.; сумата 93.44 лв. договорна
лихва за периода от 11.06.2015 г. до 07.01.2016 г.; 45.00 лв. такса разходи;
148.37 лева обезщетение за забава за периода от 12.06.2015 г. до датата на
подаване на заявлението в съда-06.03.2018г.; ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 06.03.2018 г. до окончателното изплащането на
задължението.
Въззивникът, чрез
адв.Д. поддържа,че обжалваното решение е неправилно и необосновано и излага
своите подробни съображения.Счита,че исковата претенция в уважените й части не
е доказана със събраните по делото доказателства.Посочва,че не е получавал
уведомление по чл.99,ал.3 ЗЗД, съответно
цесията не е проявила своето
правно действие и той не дължи /на цесионера/ сумите,обект на заповедното
производство.Позовава се на нищожност на клаузите на договора за кредит,с които
е договорен фиксиран лихвен процент от 40.00 % и годишен процент на разходите
от 49.03% ,поради противоречието им с добрите нрави и на основание чл.146 ЗЗП,а
оттам и в съответствие с чл.22 ЗПК на недействителност на целия договор за
потребителски кредит.Моли решението на РС-Враца да бъде отменено в обжалваната
част,а претенциите на ищеца отхвърлени като неоснователни и недоказани.
В срока по
чл.263,ал.1 ГПК въззиваемата "АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ" ЕАД -
гр.София е депозирала отговор,в който също подробно мотивира
становище за неоснователност на
жалбата.Счита обжалваното решение за правилно и обосновано.Моли жалбата да бъде
оставена без уважение,а решението потвърдено. Претендира разноски.
Пред въззивната инстанция не са
събирани нови доказателства.
Въззивната
жалба е процесуално допустима-подадена е от лице с правен интерес в установения
от ГПК срок против подлежащ на обжалване съдебен акт.
След
анализ на всички събрани доказателства,поотделно и в пълнота,във връзка с
доводите и съображенията на страните,настоящият състав приема за установено от
фактическа страна следното:
Районен съд-Враца
е сезиран със заявление от "Агенция за събиране на вземания" ЕАД-
гр.София, с което се иска да бъде издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК
против Н.В.П. *** за следните парични вземания: главница в размер на 600 лева,
дължима поради неизпълнение на задължение по договор №2305398/12.05.2015г.
сключен между "Изи Асет Мениджмънт" АД и Н.В.П.; договорна лихва в
размер на 93.44 лева за периода от 11.06.2015г. до 07.01.2016г.; неустойка за
неизпълнение на договорно задължение в размер на 454.12 лв. за периода от
11.06.2015г. до 07.01.2016г.; обезщетение за забава в размер на 171.08 лв. за
периода от 12.06.2015г. до 06.03.2018г./датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение/, такса разходи в
размер на 45.00 лв. както и законната лихва от датата на депозиране на
заявлението в съда до окончателното изплащане на главницата. Претендира се и
присъждане на направените съдебни разноски за държавна такса в размер на 29.09
лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв.
Въз основа на заявлението е образувано ч.гр.дело №837/2018 г. по описа на
Районен съд-Враца и е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК №603/12.03.2018 г., с което заявлението е уважено изцяло. Заповедта е връчена на длъжника в условията на чл.47,ал.5 ГПК, поради което с разпореждане № 4420/20.06.2018 г. районният съд на
основание чл.415,ал.1,т.2 ГПК е указал на заявителя, че може да предяви иск за
установяване на вземането си. Съобщение с тези указания е връчено на заявителя
на 06.07.2018 г. и в срока по чл.415, ал.1 от ГПК,с молба с вх. №11414/01.08.2018г.,
дружеството е уведомило заповедния съд,че е предявило иск пред РС- Враца за
вземането си.
В исковата молба,
с която е сезиран РС-Враца, се твърди, че на 12.05.2015г.
между "Изи Асет Мениджмънт"АД и Н.В.П. е сключен договор за паричен
заем №2305398, въз основа на който на ответника П. е предоставена сумата в
размер на 600 лв. Ищецът твърди, че с договор за цесия от 16.11.2010г. е
придобил вземането на кредитора "Изи Асет Мениджмънт" АД, включително
и това към ответника П. по договор за паричен заем № 2305398/12.05.2015г., с
което обуславя правния си интерес и процесуалноправната си и материална
легитимация да претендира изпълнение на задължението за плащане от ответника.
Поддържа, че последният е неизправна страна по договора и дължи претендираните
суми, а именно: главница в размер на 600 лв.; сумата 93.44 лв. договорна лихва
за периода от 11.06.2015г. до 07.01.2016г.;
сумата 545.12 лева неустойка за изпълнение на договорно задължение за
периода от 11.06.2015г. до 07.01.2016г.; 45.00 лв. такса разходи; 171.08 лева
обезщетение за забава за периода от 12.06.2015г. до датата на подаване на
заявлението в съда; ведно със законната лихва върху главницата, считано от
06.03.2018 г. до окончателното изплащането на задължението. Поддържа
се в исковата молба, че крайният срок за погасяване на заема е 07.01.2016 г. и падежът
му е настъпил към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК
– 06.03.2018 г., поради което вземането е станало изискуемо поради изтичане на
уговорения срок на договора.
По делото е представено уведомително писмо за извършено
прехвърляне на вземания от цедента "Изи Асет Мениджмънт" АД към
цесионера "Агенция за събиране на вземания"АД до ответника П. за
извършената цесия от 16.11.2010 г., като няма данни то е да получено от
адресата, а и в исковата молба се поддържа, че уведомяването предстои да бъде
направено в исковото производство.
Направено е
искане да бъде приложено ЧГД №837/2018г. по опис на РС Враца. Към исковата
молба са представени писмени доказателства.
В съдебното производство връчването на исковата молба е реализирано в
условията на чл.47 ГПК, поради което и на основание ал.6 от същата разпоредба
съдът е назначил особен представител на ответника –адв. М.Д. ***.
В срока и по реда на чл.131 ГПК ответникът,
чрез назначения му особен представител адв.М.Д. е депозирал писмен отговор, с
който оспорва исковете и обстоятелствата, на които се позовава ищеца. Оспорва
представените писмени доказателства, както и уведомяването на ответника за
извършената цесия. Прави възражения за прекомерност на фиксирания годишен
лихвен процент и на претендираната неустойка, като се позовава на
неравноправност на клаузите от договора и на тяхна нищожност по смисъла на
чл.143, т.5 и т.18 от ЗЗП.
По делото е изслушано и прието
заключение на съдебно-счетоводна експертиза, с вещо лице Т.А., което е
констатирало, че заемната сума е по
договор за паричен заем № 2305398/12.05.2015г. и към датата на изготвяне на
заключението плащания по заема не са извършвани. Експертът е посочил, че за
периода на заема 11.06.2015г. до 07.01.2016г. са останали дължими суми, както
следва: главница- 600.00; договорена лихва за периода от 11.06.2015 г. до
07.01.2016 г. -93.44лв; неустойка по чл. 4 от договора-545.12лв.; разходи за
събиране на вземания по чл. 8 от договора-45.00 лв. или общо дължими суми-1283.56лв.
В заключението е направено изчисление на лихвата за забава на плащането върху главницата, като
е констатирано, че същото е в размер на 148.37 лв. Вещото лице е направило
изчисление и на лихвата за забава на плащанията на база главница и лихви от
заема, като същото е в размер на 172.35 лв.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел обективно съединените искове за частично основателни, като е приел за установено, че ответникът Н.П. дължи на "Агенция за събиране на вземания" ЕАД гр.София, сумата от 600.00
лева, представляваща главница по договор за паричен заем № 2305398, сключен на 12.05.2015г. и договор
за прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г.; сумата 93.44 лв. договорна
лихва за периода от 11.06.2015г. до 07.01.2016г.; 45.00 лв. такса разходи;
148.37 лева обезщетение за забава за периода от 12.06.2015г. до датата на
подаване на заявлението в съда-06.03.2018г.; ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 06.03.2018 г. до окончателното изплащането на
задължението. Съдът е отхвърлил исковете за сумата 545.12 лева неустойка
за изпълнение на договорно задължение за периода от 11.06.2015г. до 07.01.2016г.,
както и за сумата над 148.37лв. обезщетение за забава до пълния предявен размер
от 171.08 лв. като неоснователни. В мотивите си, съда е приел, че клаузата за неустойка противоречи
на добрите нрави още към момента на сключването на договора, поради което не е
налице валидно сключено съглашение и в тази си част договора не е породил
правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на
задължение за неустойка по чл. 8 от договора.
При така възприетата фактическа обстановка, настоящият съдебен състав прави
следните правни изводи:
Правната
квалификация на предявения установителен иск е чл.422 ГПК вр. с чл.410 ГПК и чл.79 ЗЗД.
С иска по
чл.422 ГПК се цели стабилизиране на заповедта за изпълнение, която да послужи
като титул за принудително събиране на вземането. В това исково производство
задължение на ищеца е да установи основанието и размера на вземането, за което
се е снабдил със заповед за изпълнение срещу ответника – длъжник,който от своя
страна следва да докаже, че е погасил задълженията си към ищеца.
Ищецът основава
своето право на вземане против ответника на основание договор за цесия от 16.11.2010г.
между него и "Изи Асет Мениджмънт"АД,съобразно който в негова полза
са прехвърлени вземания на цесионера, измежду които е и това срещу ответника.
Съгласно
чл.99,ал.1 от ЗЗД,както сочи и районния съд, кредиторът може да прехвърли
своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не
допускат това. Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал.2 от ЗЗД, прехвърленото
вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите
му принадлежности,включително с изтеклите лихви,ако не е уговорено противното. Съгласно
ал.3 на тази разпоредба, предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника
прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи,
които установяват вземането, както и да му потвърди писмено станалото
прехвърляне.
Действително
по делото няма данни уведомителното писмо за извършено прехвърляне на вземания
от цедента "Изи Асет Мениджмънт"АД да е стигнало до ответника, но в
случая приложение намира,както сочи и районния съд, последователната съдебна
практика на ВКС,според която с получаването на препис от исковата молба с
приложените към нея доказателства, включително и уведомлението, се приема, че
ответника е валидно уведомен за цесията. От изложеното следва, че ищецът е
материално легитимиран да претендира изпълнение на задълженията от длъжника, а
с получената искова молба ведно с уведомлението за извършената цесия на
вземането се счита, че ответника е запознат с промяната на кредитора по
кредитния договор. В тази му част,решението на районния съд е правилно и
допустимо.
Въззивната инстанция обаче не споделя изцяло направените
изводи за спазени изисквания на съответните разпоредби на ЗПК,при следните
съображения:
На ответника Н.П. е отпуснат паричен заем в
качеството му на физическо лице,което представлява предоставяне на
финансова услуга по смисъла на § 13, т.12 от ДР на ЗЗП и същият има качеството
на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК, както и по смисъла на § 13, т.1 от
ДР на ЗЗП.
След извършен анализ на съдържанието на
договора, настоящият съдебен състав приема, че договорът е за потребителски
кредит,чиято правна регулация се съдържа в Закона за потребителския кредит
/ЗПК/, а по силата на препращащата разпоредба на чл.24 ЗПК - и в Закона за
защита на потребителите /ЗЗП/.
Съгласно
разпоредбата на чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор,въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане. Законът въвежда императивни изисквания
относно формата и съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на
чл.10 и чл.11 ЗПК.
Разпоредбата на
чл.22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1,
чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2 ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен.
С оглед
императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в обществен
интерес за защита на икономически по-слаби участници в оборота, съдът е
задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне дори ако
нарушението на тези норми не е въведено като основание за обжалване /в този
смисъл са задължителните указания, дадени с т.1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013
г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
При извършената
служебна проверка относно действителността на сключения между страните договор,
въззивният съд констатира,че освен приетата от РС Враца клауза за неустойка за недействителна,
такива се явяват и договорената възнаградителна лихва, обезщетението за забава и
такса-разходи.
При сключване на
договора е спазена изискуемата се от чл.10,ал.1 ЗПК писмена форма на хартиен
носител. Анализирано съдържанието на договора отговаря на изискванията на
чл.11, ал.1, т.1-9 и т.11 ЗПК - съдържа дата и място на сключването, вид на
предоставения кредит, индивидуализация на страните, срок на договора, общия
размер на кредита и начин на усвояването му, размер на ГЛП, информация относно
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски.
Договорът обаче не отговаря на част от изискванията на чл.10, ал.1 ЗПК, както и
на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 и т.12 ЗПК.
В договора е
посочен годишен процент на разходите /ГПР/,но единствено като абсолютна
процентна стойност-49.03%.Липсва посочване на взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР, каквото е изискването на чл.11,ал.1,т.10 ЗПК.Според разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,други преки или косвени
разходи,комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит.В договора липсва конкретизация относно начина,
по който е формиран посочения процент ГПР, което води и до неяснота относно
включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното
изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин - чл.10, ал.1 ЗПК.
Липсва предоставяне
на предвидената в чл.11,ал.1, т.12 ЗПК информация относно правото на
потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи
при поискване и безвъзмездно,във всеки един момент от изпълнението на договора,
извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и
предстоящите плащания, който погасителен план трябва да посочва дължимите
плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания и да съдържа
разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата,
лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо,
допълнителните разходи.
В обобщение на
изложеното, настоящият съдебен състав намира,че съгласно разпоредбата на чл.22 ЗПК сключеният договор за потребителски кредит
№2305398/12.05.2015 г. между "Изи Асет Мениджмънт" АД,
гр.София и Н.В.П. е недействителен, тъй като не отговаря на част от
изискванията на чл.10, ал.1 ЗПК, както и на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 и
т.12 ЗПК. Последиците от обявяването на тази недействителност са регламентирани
в разпоредбата на чл.23 ЗПК, предвиждаща, че потребителят дължи връщане само на
чистата стойност на кредита, но не и на лихва или други разходи по кредита.
Настоящият съдебен състав намира, че в
конкретния случай чистата стойност на предоставения кредит е 600 лв., от които
съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза няма погасяване от
страна на ответника П., и за която сума
следва извода, че се дължи и искът е основателен.
Както се посочи по-горе съгласно чл.23 ЗПК,при
наличие на обявена недействителност на договора за потребителски кредит,
потребителят дължи връщане само на чистата стойност,при което присъдените с
обжалваното решение договорена лихва в размер на 93.44 лв., обезщетение за
забава в размер 148.37 лв. и такси в размер на 45.00 лв. не се дължат.
При горните съображения,обжалваното решение като
частично неправилно ще следва да се отмени, в частта,в която са присъдени
посочените по-горе договорена лихва в размер на 93.44 лв., обезщетение за
забава в размер 148.37 лв. и такси в размер на 45.00 лв.,като с оглед на
възприетата недължимост,поради установената недействителност на договора за
потребителски кредит и предявеният иск следва да се отхвърли и в тези части.
По разноските: С
оглед приетата частична неправилност на обжалваното решение,то ще следва да се
отмени и в частта за разноските,като на ищеца се присъдят такива,съобразено с
приетото в настоящото решение досежно частичната основателност на установеното
вземане,а именно-основателност на исковата претенция за установено вземане по
договора за потребителски кредит за главница в размер на 600 лв. Съгласно задължителната практика на съдилищата т. 12 от
Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК съдът, който разглежда иска по реда
на чл. 422,
респ. чл. 415, ал. 1 от ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени
както в исковото, така и в заповедното производство. При този изход на
спора въззивника следва да бъде осъден да заплати на въззиваемото дружество
деловодни разноски по компенсация в размер на 32.62 лв. за заповедното
производство,393.08 лв. разноски за исковото производство/150 лв.
юрисконсултско възнаграждение, редуцирано по ред на чл.78, ал.8 ГПК, вр. с
чл.37 Закона за правната помощ, вр. с чл.25, ал.1 ал. 2 от Наредбата
за заплащането на правната помощ/ и 269.96 лв. деловодни разноски за въззивната
инстанция. Размерът на дължимите разноски за юрисконсултско
възнаграждение в настоящият случай следва да се определи по указанията в
разпоредбата на чл.
78, ал. 8 от ГПК "в полза на юридическите лица и едноличните
търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са
били защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение не може
да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона
за правната помощ". Въз основа на посочената разпоредба следва,
че при определяне на дължимите разноски за юрисконсултска защита съдът се
ръководи от размерите, посочени в Наредбата за заплащането на правната
помощ, към която разпоредбата на чл. 37 от ЗПрП
препраща. Съгласно разпоредбите на чл. 25, ал. 1
от Наредбата за заплащане на правната помощ, за защита по дела и определен
материален интерес възнаграждението е от 100 до 300 лв. В случая сума от общо
300 лв., платима както за първоинстанционното, така и за въззивната инстанция,
съдът счита за справедлива с оглед правната и фактическа сложност на делото.
Съгласно указанията,дадени с
Тълкувателно решение №6/2012 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ВКС,ОСГТК,при
депозирана въззивна жалба от особения представител същият не дължи внасяне на
държавната такса,а задълженото лице е представляваната от него страна,а именно
въззивника Н.П..Дължимата държавна такса се присъжда с решението по спора в
тежест на съответната страна съобразно изхода на делото.Тъй като въззивната
жалба е частично основателна, в тежест на въззивника ще бъде възложена
държавната такса за въззивно обжалване в размер на общо 45.58 лв., съобразно
уважената част от исковата претенция, платима по сметка на ОС-Враца.
Водим от горното и на основание чл.271,ал.1,пр.3 ГПК, Врачанският окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 231/15.03.2019г.
постановено по гр.д.№ 3474/2018г. по опис на РС-Враца,в частта,с която
предявеният иск с правно основание чл.422 ГПК вр. с чл.410 ГПК и чл.79 ЗЗД. от "Агенция
за събиране на вземания" ЕАД гр.София против Н.В.П. е уважен за сумата в размер на 93.44 лв. договорна лихва за периода от 11.06.2015г. до
07.01.2016г.; сумата в размер на 45.00 лв. такса разходи; 148.37 лева
обезщетение за забава за периода от 12.06.2015г. до датата на подаване на
заявлението в съда-06.03.2018г., както и в частта за разноските и вместо него в тази му част ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ обективно предявените искове за сумата в размер на 93.44 лв. договорна лихва за
периода от 11.06.2015г. до 07.01.2016г.; сумата в размер на 45.00 лв. такса
разходи; 148.37 лева обезщетение за забава за периода от 12.06.2015г. до датата
на подаване на заявлението в съда-06.03.2018г., като неоснователни и недоказани.
ОСЪЖДА Н.В.П. ЕГН ********** да заплати на "Агенция
за събиране на вземания" ЕАД гр.София, ЕИК *********, гр.София направените
пред първата инстанция разноски в размер
на 393.08 лв., в заповедното производство по ч. гр.д. № 837/ 2018 г.на Районен
съд Враца в размер на 32.62 лв. и сумата в размер на 269.96 лв., представляваща разноски по компенсация за
въззивната инстанция съобразно
уважената част от исковете.
ОСЪЖДА Н.В.П. ЕГН ********** да заплати по сметка на
Окръжен съд– Враца държавна такса в размер на 45.58 лева за въззивно обжалване.
ПОТВЪРЖДАВА решението на РС-Враца в останалата му част.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:........... ЧЛЕНОВЕ:1..........
2..........