№ 5
гр. Варна, 06.01.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на
девети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Марин Г. Маринов
Членове:Магдалена Кр. Недева
Диана Д. Митева
при участието на секретаря Дарина Б. Баева
като разгледа докладваното от Диана Д. Митева Въззивно търговско дело №
20253001000478 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Приета е за разглеждане въззивна жалба на „ДЗИ – ОБЩО
ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД срещу решение № 321/25.07.2025г. постановено по
електронно дело 20253100900294 (ТД 294/2025 г.) по описа на Окръжен съд
– Варна, с което застрахователят е бил осъден на основание чл.405, ал.1 КЗ да
заплати на застрахован собственик М. Ю. Г. застрахователно обезщетение за
тотално увредено при пътен инцидент имущество, застраховано с полица
„Каско“, в размер на 26 646.60лв., ведно с лихва от подаване на иска
17.07.2024г върху част от 80 лв. и от изменението на иска 28.04.2025г върху
увеличения остатък и са били определени разноски в полза на ищеца.
Предварителните въпроси и допустимостта на производството са
разгледани от въззивния съд в определение № 641/18.11.2025г., като са
обсъдени неоснователни доказателствени искания, докладвани наред с
оплакванията по фактическите изводи и приложението на закона при
обосноваване на обжалвания първоинстанционния акт.
Въззивникът ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ ЕАД, чрез юрисконсулт
Н. се оплаква за игнорирани противоречия между гласни показания и
заключения на експерти, основани на предположения. Счита, че не са били
изяснени в цялост фактите по значимите за тоталното увреждане на
застрахования автомобил и причиняването на щетите по него, каквито са
скоростта на движение и маневрите, извършени от водача преди удара в
крайпътни обекти(метална барака, дърво и автобусна спирка), а това
нарушение е обусловило и неправилна преценка за липса на груба небрежност
на водача, като основание за изключване на отговорност на застрахователя.
1
По същество пълномощникът на осъденият ответник излага бланкетно
писмено становище, в което пледира за пълна отмяна на обжалваното решение
и отхвърляне на неоснователната претенция на застрахования.
Въззиваемият М. Ю. Г., чрез адв. А., оспорва в отговор оплакванията
на въззивника. Позовава се на установяване на всички значими за възникване
на отговорност на застрахователя факти на увреждане на самокатастрофирал
застрахован автомобил, потвърдени от автоконтрольор и причините, довели
до напускането на платното, посочени от разпитания водач, както и на двете
обосновани заключения, второто от които изготвено въз основа и на
свидетелските показания. Изложени са и доводи по правилното отхвърляне на
възражението на застрахователя за допусната груба небрежност от водача.
В бланкетна пледоария адвокатът на въззиваемия ищец моли за
потвърждаване на правилното уважаване на основателния иск.
Страните претендират насрещно и за определяне на разноски, като
списъци с неоспорени размери по чл. 80 ГПК са заявени от насрещните страни
в последно заседание (л. 35, 39).
За да се произнесе, въззивният съд съобразява следното:
Решението на първоинстанционния съд е действително (по критериите,
възприемани в мотивите към ТРОСГТК № 1/2011 г. на ВКС) и съответства на
предявен иск по чл. 405 ал.1 КЗ на застрахован собственик за присъждане на
обезщетение за настъпил риск по имуществена застраховка „Каско“ на МПС.
В диспозитива не са индивидуализирани уврежданията, за които се
присъжда поисканата от ощетения собственик сума, което принципно
съответства на индивидуализация на обезщетението като такова за
действителна стойност на погинало невъзстановяемо имущество (тотална
щета), така както са изложени и мотивите на първата инстанция по
приложение на правило на чл. 390 ал.2 КЗ.
Въззивният съд констатира, че първоначално претенцията е била
предявена като частичен иск, основан на твърдения, налагащи
квалифицирането на обезщетението като възстановителна стойност на
повреди по годна за ползване след ремонт вещ: ищецът е посочил, че
сервизните услуги за възстановяване на признати от служител на
застрахователя повреди (подробно описани в исковата молба) достигат до
27 000лв. Така описана и частично претендирана от застрахования сборна
застрахователна сума несъмнено е поискана за компенсиране чрез
възстановяване на увредената вещ(стойност на ремонта), след като
уведомения за щетата застраховател е отказал изцяло да поеме отговорността
си за компенсиране на същите описани повреди. Точната квалификация на
обезщетението обаче се определя не само от тези начални твърдения на ищеца,
но и от установените след упражнената защита на ответника факти и
уредените с императивни норми хипотези, за които съдът следи и служебно.
Макар и да не коригирал доклада по претенцията на ищеца, след приемане на
изменението на вида на защитата от частична в пълна, но само до размер от
26 646.60лв., обоснован след възражението на ответника за по-ниска
действителна пазарна стойност на имуществото, чието възстановяване би
надхвърлило застрахователната стойност, в обжалваното решение
първоинстанционният съд е изследвал и установил фактите по твърденията на
2
страните за обвързаността им с имуществена застраховка, настъпилото
застрахователно събитие и размера на причинените на собственика вреди,
пораждащи вземане за обезщетение за щети до нормативно лимитиран размер.
Затова постановеното решение за присъждане на застрахователна сума за
тотална щета (а не за ремонт на повреди), редуцирана с остатъчни ползи е
съответно на надлежно упражненото право на иск по чл. 405 ал.1 КЗ, а точната
законова хипотеза (общата по чл. 400 ал.2 или ал.1 вр. чл. 390 КЗ) по тази
претенция е въпрос по правилността на обжалваната част от решението и
въззивният съд следва да го коментира при разглеждана на спора по същество
(арг. от т.2 от ТР1/2013). Обжалваното присъждане на цялостно обезщетение
(за тотално погинало имущество) е допустимо.
Съдът, след преценка на изложените в жалбата оплаквания,
съобразно чл.269 от ГПК и събраните доказателства в двете инстанции,
приема за установено по същество следното от фактическа и правна
страна:
Нито във въззивната жалба, нито в отговора са изложени оплаквания
относно възникването на правоотношението поради което съдът приема за
безспорни между страните фактите, установени от първата инстанция,
относно сключен с полица № 440122031058595/29.12.2022г. между въззивника
и въззиваемия М. Г. като собственик на лек автомобил марка „Ауди А5“, с per.
№ *****, договор за имуществена застраховка„Каско +“, клауза „Пълно
каско“ за застрахователна сума 27 300 лв. Между страните няма спор и
относно изправността на застрахованото лице, което е платило в цялост към
датата на депозиране на исковата молба - 17.07.2024 г. (след съответни
указания на застрахователя) разсрочената на вноски застрахователна премия
от 2323.61лв., както и по регистрирането на застрахователното събитие по
претенция № 44010312300035 на застрахования за ремонт в доверен сервиз на
щета по опис № 44010312300035/03.01.2023г., в който представителят на
застрахователя е удостоверил начално констатирани 39бр. увреждания по
автомобила, изискващи подмяна и/или боядисване в предната част на
автомобила (в областта на арматурно табло, челно стъкло, преден капак и
броня, ляв преден калник и фар и др.). Безспорно е и произнасянето на
застрахователя по тази претенция с уведомление с изх. №0-92-2113/13.02.2023
г., с което въззивникът е отказал да заплати исканото застрахователно
обезщетение поради изключване от покритието на риска на увреждания,
причинени при управление на МПС от водач с груба небрежност.
Именно установяването на фактите по това спорно възражение на
застрахователя (заявено и в отговора по исковата молба) е посочено като
основно оплакване на въззивника и пред настоящата инстанция.
За установяване на спорния механизъм на ПТП, ощетеният собственик
се позовава на протоколиране на фактите на мястото на събитието от
автоконтрольор, посетил мястото на инцидента в рамките на по-малко от час
след произшествието ( л.8 от делото на ВРС). Като документ съставен от
компетентния орган на власт въз основа на непосредствени впечатления
относно мястото, следите от движение на МПС и сблъсък с околни обекти,
този протокол се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила
по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК за тези обстоятелства (Решение №
15/25.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 1506/2013 г., I т. о., ТК). Този протокол
3
убедително установява излизането от пътно платно на застрахования
автомобил, управляван от Г. Г. - брат на собственика (правоспособен водач, без
данни за алкохолно повлияване) в ранни часове (04.45 ч.) на 02.01.2026г. със
скорост, която не му е позволила да овладее автомобила непосредствено след
преминаване през многолентово кръстовище и установяването му в дясно
след удар на предната му част в търговски обект (метална барака, в
непосредствена близост до автобусна спирка и крайпътно дърво). Така
документираните обективни данни кореспондират и на събраните показания
на самия очевидец (л.114), който потвърждава, че на местопроизшествието не
е било установено движение със скорост над разрешената, но допълва
протоколираните констатации с данни за мокра настилка, изискваща
повишено внимание и намалена скорост за движение, позволяваща спиране
при внезапно препятствие, каквато шофьорът не е избрал и това е мотивирало
актосъставителя при налагането на административно наказание за нарушение
на правилото за движение по чл. 20 ал.2 ЗДвП(л. 82). Допълнително данни да
причините за отклонението от праволинейната траектория на движение са
събрани с показания на водача на МПС, също разпитан от
първоинстанционния съд ( л. 129 от делото на ВРС). Макар и да е в родствена
връзка с ищеца, по делото няма данни за някаква лична заинтересованост на
това лице от имущественото обезщетяване на увредения собственик, а и
сведенията, които свидетелят излага, са ясни, конкретни, детайлни и
последователни и не пораждат съмнение. Затова и въззивният съд не намира
основание да отрече доказателствената им стойност. Младежът (на 18 г. към
момента на ПТП) обяснява, че след като извършил завой на дясно на
кръстовището в посока към Автогара на зелен сигнал продължил по бул.
„Владислав“ до следващо кръстовище (с бул. „Съборни“), където на платното
откъм заграждението („мантинела“) на острова, отделящ платната за
насрещно движение се появили преминаващи кучета, които той не бил
забелязал по-рано и, за да избегне удар с тях, едновременно опитал да се
отклони в дясно и да спре („набих спирачки“), което задействало
антиблокираща система (ABS), но при опита на шофьора да „се върне в пътя“
с ново завъртане на волана колата поднесла и той загубил контрол върху нея.
Съпоставени с показанията на автоконтрольора, тези обяснения на водача не
показват каквото и да е противоречие. Напротив, именно допуснатото
„поднасяне“ върху мократа настилка след аварийно предприета маневра за
избягване на опасност е било прието и от наказващия орган като
неправомерно пропуснато от водача предварително съобразяване на скоростта
с внезапно възникващо препятствие.
Така описаните от свидетелите действия, като последователност на
извършване от водача и техните последици в условията на официално
удостоверено състояние на пътя и ориентирите за местоположение на
местопроизшествието (променени значително след изминалия период от почти
две години до огледа в хода на процеса) са били проверени от назначеното по
допълнителната автотехническа експертиза вещо лице инж. М.(л. 135 от
делото на ВРС). Автоекспертът е съпоставил описаното събитие и
характеристиките на автомобила и пътното платно и не е намерил някакви
противоречия с обективно въздействие на силите според физичните закони.
Вещото лице е потвърдило, че внезапната за водача поява на кучета в неговата
4
част от пътя е достоверна причина за спасителна маневра, която закономерно е
довела до загуба на контрол върху управлението, като обективно поднасянето
е било предотвратимо, но без категорична сигурност, че с избор на друга
траектория на спасителната маневра не би се реализирала друга рискова
ситуация(удар на някое от преминаващите кучета). Експертът е провел и
редица изследвания за обективно определяне на скоростта на движение на
МПС преди спасителната маневра(според интензитета на повредите
съпоставени с експериментални данни от „краш тест“), но не могъл да
потвърди, че тя е надвишавала разрешената за пътния участък в градска среда
скорост от 50 км/ч, тъй като деформациите по автомобила(заснети при описа
от служителя на застрахователя) не са били толкова тежки, колкото показват
сблъсъци с 64 км/ч. Същевременно вещото лице е уточнило, че липсват
достатъчно детайлни сведения за местоположението на препятствията, спрели
движението на автомобила и поредността, в която са нанесени ударите в тях,
тъй като описаните в протокола за ПТП дърво и барака(търговски обект) до
автобусната спирка вече са били премахнати и не могат да бъдат
допълнително изследвани за деформации, които биха имали значение за по-
точно отчитане на енергията на ударите и съответните сили, които са ги
нанесли. В същия смисъл са били и изводите на другия експерт, работил само
по данни от протокола за ПТП, който категорично е отказал да изчислява
скорост без спирачни следи и други обективни находки на терена, с които да
се проверяват субективни впечатления на свидетели (л.102). Това вещо лице
допълнително е предложило и вариант на осуетяване на инцидента със
своевременно спиране при възприемане на опасност в рамките на опасна зона
от 32.87 м(определена при разрешената скорост от 50 км/ч). Инж. М. обаче,
според който тази зона достига дори 43.17м и надхвърля значително
разстоянието от кръстовището до мястото на спирката, като най-далечното
възможно място за приключване на движението на МПС извън платното, се
въздържа да обсъжда този вариант, именно поради липса на точни данни за
мястото, където е възникнала опасността (появата на кучета) и траекторията
на животните след преминаване на ограждението.
Оплакването по съдържанието на тази втора експертиза съдът намира за
неоснователно, доколкото вещото лице е определило само предлолагаема
скорост, която да се сравни с посочената от свидетелите и съответно въз
основа на нея и опасна зона, включително с отчитане на системата за
сигурност (ABS) и видимостта. Заключението за техническа причина за
инцидента не е необосновано(както счита въззивника), а е единственото
възможно след допълването на доказателствата с гласните показания.
Настоящият състав преценява, че липсата на категоричен извод на експерта се
дължи не на липса на обосновка със специални знания и експертен опит, а на
непълнота на обективни данни към минал момент.
Въззивният съд преценява, че разликите в изводите на двамата експерти
не пораждат никакво съмнение в доказателствената стойност на
заключенията, доколкото двете вещи лица са приложили сходни методи, но
второто вещо лице е разполагало със значително повече изходни данни от
показанията на разпитаните свидетели (каквито първият експерт изрично е
посочил, че липсват). Затова, както вече е обосновал при разглеждането на
въпроса относно допускането на още доказателства, настоящият състав не
5
намира, че заключенията си противоречат и съответно липсва процесуално
основание за продължаване на доказателствената дейност с друга експертиза
по същите въпроси и без промяна на изходните данни. Същевременно второто
и по-пълно заключение не само че не опровергава, а напротив, потвърждава
със значителна степен на вероятност достоверността на показанията на водача
за скорост, непревишаваща разрешената, което е и житейски оправдано при
преминаване през поредица от регулирани със светофари кръстовища на
основен пътен участък в центъра на града. При това положение, както
финалното заключение, така и свидетелските показания и официално
удостоверените данни от местопроизшествието формират една обща, взаимно
допълваща без вътрешни нелогични противоречия, картина на поведение на
водач, който действително е нарушил задължението си за повишена
предпазливост при неблагоприятни атмосферни условия и е избрал
недостатъчно подходяща скорост за движение, непосредствено преди
спасителната маневра, довела и до реализиране на риска от увреждането на
застрахования автомобил. Същите факти е приел за установени и
първоинстанционния съд. Оплакванията в тази връзка се оказват
неоснователни.
Въззивният съд преценява, че именно въззивникът, заявил възражението
за изключен риск (уговорен в т.9.1.8. от ОУ към договора за застраховката
Каско) е заинтересован да установи онова поведение на водача, ползващ
правомерно застрахования автомобил, което би могло да се квалифицира като
умишлено или грубо небрежно увреждане. Именно застрахователят, сезиран
непосредствено след събитието, е бил и в състояние чрез своите служители да
проведе собствено разследване на причините за инцидента и да се погрижи за
допълнителното фиксиране на следите от него по начин, позволяващ
доказването им по-късно. Документирането на значимите на отговорността на
застрахователя обстоятелства обаче е останало ограничено до снимковия
материал на уврежданията само на автомобила и въпреки, че съставения
протокол за ПТП не съдържа точни измервания и заявителя на щетата не е
признал неизгодно за себе си по-тежко нарушение на правилата за движение
(декларирано е управление с 40 км/ч), служителите му са приключили
доброволното уреждане на претенцията с отказ, без да са осигурили
допълнителни доказателства за обосновката му( вкл. и с допълнително
заснемане и на следите върху ударените, непосочени в скицата, крайпътни
обекти). Затова и въззивният съд, както и първата инстанция, намира, че
непълнотата на изходните данни, въз основа на които да може да се изгради
друга, различна от посочената от водача, версия на причиняването на
увреждането, включително и по отношение на силата на удара, индикираща
по-висока скорост, остава в тежест на въззивника.
При това съвпадение на фактическите констатации и липса на конкретни
оплаквания и по приложението на закона, въззивният съд не намира основание
за корекция и на правните изводи. Уговореното между страните изключване на
застрахователно покритие при груба небрежност на водача трайно се
възприема в съдебната практика като хипотеза на съзнателно увеличаване
многократно риска от настъпване на ПТП, което е в причинно-следствена
връзка с реализираното увреждане (решение №366 от 17.06.2024 г. по гр. д.
№3980/2023 г. на ВКС, ІV г. о.). За да бъде небрежността груба, не е
6
достатъчно да са нарушени правилата за движение, налагащи повишено
внимание за избягване на опасности, а ползването на автомобила да е явно
несъответно на грижата, която и най-лошия стопанин не би пропуснал да
прояви за своето имущество. Примери за случаи на такова грубо поведение са
навлизане в оживено кръстовище при неколкократното несъобразяване с
ограничителни знаци и пътна маркировка, или конкретни особености на
пътя(неравност пред завой), съчетано с превишена скорост;
преминаването на червен светофар; преминаване през ЖП прелез при
спусната бариера и светеща сигнализация( Определение № 317 от 13.05.2020
г. на ВКС по т. д. № 2007/2019 г., I т. о., ТК, Определение № 606 от 27.11.2020
г. на ВКС по т. д. № 224/2020 г., I т. о., ТК). Не може обаче да се обоснове
такава повишена степен на небрежност в процесния казус, доколкото не се
установява съзнателно пренебрегване на забрани, а само пропусната грижа за
потенциално предвидима внезапна опасност при принципно спазено
ограничение на скоростта. Затова и въззивният съд споделя квалифицирането
на установеното нарушение като израз на обикновена, а не груба небрежност,
респективно и извода за неоснователност на възражението за изключване на
поетия риска при такова управление на водача.
По отношение на останалите елементи от фактическия състав на
отговорността на застрахователя не са посочени никакви оплаквания.
Проверката на въззивния съд се ограничава до приложението на императивни
материално-правни норми в обществен интерес, а такива биха били правилата
за защита на потребителите на застрахователни услуги, ограничаващи
ползването на неравноправни клаузи, наложени от доставчик в общи условия.
В случая обаче, лимитирането на отговорността на застрахователя не
произтича от уговорки, а от законово правило и затова и въззивният съд
намира за приложима уредбата по чл.390 ал. 2 КЗ. При липса на спор пред
настоящата инстанция относно стойността на ремонтните работи
(39 171.954лв.) и установената пазарна цена като действителна стойност, за
която увредения автомобил може да се замени изцяло с подобна в техническо
и експлоатационно състояние вещ (31 163.17лв) над договорената между
страните максимална застрахователна сума от 27 300лв., въззивният съд
изцяло споделя изводите за възникнало право на застрахования да получи
обезщетение за „тотална щета“ след приспадане на също неоспорена от
въззивника съхранена от собственика стойност на останките до 653.40лв.,
съответна на пазарна цена на металния отпадък. За обосноваване на точния
размер на дължимото обезщетение настоящия състав препраща към мотивите
на първата инстанция.
Изключването на прилагането на правилото по чл. 390 ал.1 КЗ,
уреждащо специален случай на последици от забава на кредитор, е напълно в
съответствие с общия принцип за пораждането на такава забава само при
неоснователно отказано съдействие от страна на застрахования кредитор за
надлежно предложено от длъжника-застраховател доброволно изпълнение.
При категоричен отказ на застрахователя, от заявилия своевременно и
обосновано претенция увреден собственик не може да се изисква да изпълни
и задължение за дерегистрация, което е обусловено от признаване на
тоталната щета от застрахователя и затова неговата забава не е отпаднала и
заплащането на дължимата лихва, считано от пропуснатия срок за доброволно
7
уреждане на претенцията не може да се поставя под условие. В този смисъл са
и по-подробно обоснованите мотиви на първата инстанция, към които
настоящия съд също препраща.
В заключение и въззивният съд достига до извод за неизправност на
застрахователя, пораждаща основателна претенция на застрахования за
търсената застрахователна сума. Осъдителното решение на първата
инстанция следва да се потвърди в цялост.
В съответствие с този резултат от разглеждане на неоснователната
жалба, липсва предпоставка за ревизиране на разпределянето на
отговорността за разноски в първата инстанция.
За разпределянето на разноски в настоящото производство съдът
отчита, че неоснователното обжалване ангажира отговорност на въззивника за
разходите, направени от насрещната страна. Представени са доказателства за
заплатен в брой хонорар на адвоката, извършил възложената му с договор
защита по въззивната жалба в размер на 3350лв. Този размер е обявен и в
списъка на страната и не е оспорен от въззивника, поради което и тази сума
следва да му се възложи за плащане, на осн.чл. 78 ал. 3 ГПК.
На осн. чл. 11 от ЗАКОН за въвеждане на еврото в Република България,
присъдените от първата инстанция суми се считат превалутирани,
респективно и разноските, направени в лева се определят в евро.
Мотивиран от гореизложеното и на осн. чл. 271 ГПК, съставът на
Варненски апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 321/25.07.2025г. постановено по
електронно дело 20253100900294 (ТД 294/2025 г.) по описа на Окръжен съд –
Варна.
ОСЪЖДА „ДЗИ - Общо застраховане" ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Витоша“ № 89Б да заплати
на М. Ю. Г. ЕГН ********** с адрес: ***** сумата от 1712,83 €(хиляда
седемстотин и дванадесет евро и осемдесет и три евроцента), равняващи се на
направени по настоящото дело съдебно-деловодни разноски в размер на
3 350лв, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен
касационен съд по общия ред на глава 22 от ГПК при условията на чл.280 ал. 1
и 2 ГПК в месечен срок от връчването на електронни преписи на страните,
заявили чрез пълномощниците си съгласие за уведомяване през ЕПЕП.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8