Решение по к. адм. дело №1458/2025 на Административен съд - Пловдив

Производство по чл.208 и сл. от АПК.

Образувано е по касационна жалба от М. Н. А. от Затвора [област] срещу решение № 2721 от 21.03.2025 г., постановено по адм. дело № 1679 по описа на Административен съд [област] за 2024 година, ХVІ състав, по отношение на неуважената част от иска за разликата над присъдените 100 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, до пълния предявен размер от 5000 лева.

Според касатора решението е неправилно, а присъденото обезщетение е недостатъчно и неотговарящо на действителните вреди, претърпени от касатора за период от 528 дни. Твърди се, че съдът неправилно не е кредитирал свидетелските показания. Моли исковата претенция да бъде уважена изцяло.

Ответникът чрез процесуалния представител счита касационната жалба за неоснователна и моли бъде потвърдено обжалваното решение. Претендира се юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Окръжна прокуратура [област] дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Административен съд [област], ХХІІІ касационен състав, намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.211, ал.1 АПК и от страна по делото, за която обжалваното съдебно решение в частта, с която е отхвърлен предявеният иск в пълен размер, е неблагоприятно, поради което касационната жалба е процесуално допустима, но разгледана по същество и в пределите на касационната проверка по чл.218 АПК е неоснователна поради следните съображения:

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на М. Н. А. срещу ГДИН, с която се иска присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за престоя в Затвора [област] в размер на 5000 лева за периода 01.02.2023 г. – 30.07.2024 г. (датата на предявяване на иска), както и законна лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.

С обжалваното решение съдът след обсъждане на събраните по делото доказателства и анализ на чл.284 ЗИНЗС е стигнал до извод, че предявеният иск е частично доказан и основателен само за неосигуряване на достатъчно жилищна площ за период от 13 дни. За да стигне до този извод, съдът е установил, че ищецът е пребивавал в Затвора [област] от 01.02.2023 г. до 10.07.2024 г., когато е преместен в Затвора [област], поради което за периода от 11.07.2024 г. до 30.07.2024 г. искът следва да се отхвърли като неоснователен и недоказан. Съдът е приел, е ищецът е претърпял твърдените от него неимуществени вреди, изразяващи се в описаните в исковата молба негативни психически състояния единствено по отношение на пренаселеност за 13 дни – от 01.02.2023 г. до 13.02.2023 г. – в Затвора [област]. Всички други твърдения на ищеца за незаконосъобразни действия на затворническата администрация според съда са недоказани, защото от събраните писмени и гласни доказателства е установено, че на ищеца е осигурено пребиваване в помещения със съответен на капацитета им брой настанени лица, като е спазено изискването за осигурена минималната жилищна площ от 4 [жк], санитарен възел, мебели, осветеност, отопляемост, проветряване, хигиенизиране, перални дейности, ползване на баня. Размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди от незаконосъобразните действия/бездействия на затворническата администрация съдът е определил по реда на чл.52 ЗЗД по справедливост и при съобразяване с решението на ЕСПЧ от 27.10.2015 г. по делото „Н. и други срещу [държава]“, както и с останалата практика на ЕСПЧ по въпросите за размера на присъжданите обезщетения. Съответно, съобразявайки характера на деянието, естеството и степента на претърпените вредни последици от ищеца и периода, отчитайки икономическия стандарт на страната, съдът е приел, че обезщетението, което е най-справедливо в този случай е в размер на 100 лева за 13 дни на пренаселеност от исковия период. Т. обезщетение според съда ще овъзмезди претърпените от ищеца неимуществени вреди и ще съответства на установените по делото факти. Съответно в останалата част до пълния предявен размер от 5000 лева искът е отхвърлен като неоснователност поради липса на незаконосъобразни действия или бездействия на ГДИН.

Решението е правилно в обжалваната му част.

Въз основа на установените факти съдебният състав е направил обосновани и съответни на материалния закон изводи, които напълно се споделят от настоящия касационен състав и няма да бъдат преповтаряни, като на основание чл.221, ал.2 АПК препраща и към мотивите на обжалваното решение.

Първоинстанционният състав е приложил изцяло стандартите на ЕКПЧ. Правилно са приложени нормите на чл.284 ЗИНЗС и чл.3 ЕКПЧ. Правилно е определен и размерът на обезщетението, като същият е съобразен изцяло с релевантните факти и съдебната практика по идентични дела, в т.ч. и с актуалната практика на ЕСПЧ, съгласно която размерът на присъжданото от националните съдилища обезщетение е важен критерий за преценката дали вътрешноправното средство за защита на задържаните лица е ефективно, като не следва да пада под 30% от присъжданото от ЕСПЧ при сходни обстоятелства.

Доводите, наведени в касационната жалба, освен че са бланкетни, са идентични с възраженията, изложени в исковата молба, обсъдени са от първоинстанционния състав и няма да бъдат преповтаряни.

Неоснователно е възражението на касатора, че свидетелските показания са изцяло игнорирани. Напротив, показанията на свидетеля са правилно преценени от първоинстанционния състав и не доказват всички факти, на които касаторът е основал исковата си претенция. Тези показания са общи и неконкретни, макар и непосредствени, самият свидетел е заинтересован от изхода на делото като лице, което също изтърпява наказание лишаване от свобода, и не дават добра и надеждна информация за условията в затвора, от една страна, а от друга страна, преценката за условията в затвора е винаги субективна. Свидетелят говори за личните си преживявания и усещания от престоя си в Затвора [област], поради което некредитирането на показанията е правилно, доколкото не допринасят с нищо за установяване на правнорелевантните факти от значение за присъждане на обезщетение в по-голям размер. Както правилно е посочил това и първоинстанционния състав, свидетелските показания не са достатъчни за доказване на незаконосъобразно бездействие от страна на администрацията.

Предвид всичко изложено настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно и следва да бъде оставено в сила. Неоснователно е искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, тъй като чл.286, ал.2 и ал.3 ЗИНЗС са специални правни норми и дерогират общото правило на чл.143, ал.3 АПК. Липсата на изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на иска, означава, че такова не се дължи.

Затова и на основание чл.221, ал.2 АПК Административен съд [област], ХХІІІ касационен състав,

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2721 от 21.03.2025 г., постановено по административно дело № 1679 по описа на Административен съд [област] за 2024 година, ХVІ състав.

ОТХВЪРЛЯ искането на юр. Ч. за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в полза на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“.

Решението е окончателно.