№ 554
гр. София, 03.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на първи ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Нели С. Маринова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова
като разгледа докладваното от Нели С. Маринова Въззивно гражданско дело
№ 20221100503202 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20212442/16.11.2021 г., постановено по гр. д. № 62016/20 г.
по описа на СРС, 113 състав, е признато за установено, че М. П. С. дължи на
„Т.Б.А.Б.“ ЕАД сумата от 1466,97 лв., представляваща главница по договор за
потребителски кредит № **********/07.04.2017 г., ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение – 12.12.2018 г. до окончателното й плащане, за които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
ГПК по ч. гр. д. № 78362/18 г. на СРС. С решението са отхвърлени
предявените установителни искове от „Т.Б.А.Б.“ ЕАД срещу М. П. С. за
горницата над 1466,97 лв. до пълния предявен размер от 3181,53 лв. по иска
за главница по договор за потребителски кредит № **********/07.04.2017 г.,
за сумата от 811,05 лв. - договорна лихва за периода от 25.05.2018 г. до
26.07.2018 г., и за сумата от 237,81 лв., представляваща обезщетение за забава
в размер на законната лихва за периода от 25.05.2018 г. до 03.12.2018 г. С
решението М. П. С. е осъдена да заплати на „Т.Б.А.Б.“ ЕАД на основание чл.
1
78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 81,35 лв. – разноски в заповедното
производство и сумата в размер на 240,18 лв. – разноски в исковото
производство, съразмерно на уважената част от исковете, а „Т.Б.А.Б.“ ЕАД е
осъдено да заплати на адв. М.Л.Л. от САК на основание чл. 38, ал. 2 ЗА
сумата от 32,66 лв., представляваща възнаграждение за оказана безплатна
адвокатска помощ на длъжника в заповедното производство /ч. гр. д. №
78362/18 г. на СРС/, и сумата от 346,21 лв., представляваща възнаграждение
за оказана безплатна адвокатска помощ на ответника в първоинстанционното
исково производство.
С определение № 20011109/07.02.2022 г., постановено по гр. д. №
62016/20 г. по описа на СРС, 113 състав, е изменено решение №
20212442/16.11.2021 г., постановено по делото, в частта за разноските, като
„Т.Б.А.Б.“ ЕАД е осъдено да заплати на адв. К.И. Б. от САК на основание чл.
38, ал. 2 ЗА сумата от 32,66 лв., представляваща възнаграждение за оказана
безплатна адвокатска помощ на длъжника в заповедното производство /ч. гр.
д. № 78362/18 г. на СРС/, като е оставена без уважение в останалата й част
молбата, подадена от адвокатско съдружие „Б. К.“ чрез адв. К.И. Б., за
изменение на решение № 20212442/16.11.2021 г. по гр. д. № 62016/20 г. по
описа на СРС, 113 състав, в частта за разноските.
Подадена е въззивна жалба от „Т.Б.А.Б.“ ЕАД срещу решение №
20212442/16.11.2021 г., постановено по гр. д. № 62016/20 г. по описа на СРС,
113 състав, в частта, в която е отхвърлен иска за главница за сумата от
1234,56 лв., иска за договорна възнаградителна лихва в размер на 811,05 лв.
за периода от 25.05.2018 г. до 26.07.2018 г., и иска за обезщетение за забава в
размер на 237,81 лв. за периода от 25.05.2018 г. до 03.12.2018 г. Твърди, че
решението в обжалваната му част е неправилно, тъй като е постановено в
нарушение на материалния закон. Поддържа, че банката е спазила
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, като в чл. 9 от процесния договор за
потребителски кредит са посочени размера на приложимия лихвен процент и
условията за прилагането му, а в чл. 9.1. е посочен размера на лихвения
процент, с който ще се олихвява предоставения кредит – 29,59 %. Твърди, че
решението е неправилно в частта, в която е прието, че уговорената договорна
възнаградителна лихва е нищожна като противоречеща на добрите нрави.
Поддържа, че процесният договор за кредит е потребителски кредит по см. на
ЗПК и банков кредит по см. на чл. 430 ТЗ, като при банковия кредит
2
задължително следва да има уговорена възнаградителна лихва. Посочва, че в
случая процесният договор за потребителски кредит е необезпечен и че
размерът на договорната възнаградителна лихва не надвишава трикратния
размер на законната лихва. Твърди, че възприемането на тълкуването, че
размерът на възнаградителната лихва следва да бъде съобразен с добрите
нрави, е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
определяща максимален размер на ГПР - пет пъти размера на ОЛП. Иска се
от съда да постанови решение, с което да отмени първоинстанционното
решение в обжалваната му част, и вместо това да постанови друго решение, с
което да признае за установено по отношение на ответницата, че дължи на
ищеца по договор за потребителски кредит № **********/07.04.2017 г.
сумата в размер на 1234,56 лв. – главница, договорна възнаградителна лихва в
размер на 811,05 лв. за периода от 25.05.2018 г. до 26.07.2018 г., и
обезщетение за забава в размер на 237,81 лв. за периода от 25.05.2018 г. до
03.12.2018 г.
Въззиваемата страна – М. П. С. е подала отговор на въззивната жалба в
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. Твърди, че правилно съдът е приел, че част от
клаузите, съдържащи се в процесния договор за потребителски кредит, са
нищожни – клаузата за такса за оценка на риска и за договорна
възнаградителна лихва. Посочва, че поради нищожността на клаузата за
договорна лихва, целият договор за кредит е недействителен, тъй като същият
не би бил сключен от търговеца без наличие на клауза за лихва. Поддържа, че
в случай, че съдът приеме, че договорът за потребителски кредит не е
недействителен, то не е налице основанието, на което е предявен иска за
установяване на дължимостта на процесните вземания, а именно – настъпила
предсрочна изискуемост на вземането. Моли за отхвърляне на въззивната
жалба. Претендира разноски.
Подадена е въззивна жалба и от М. П. С. срещу решение №
20212442/16.11.2021 г., постановено по гр. д. № 62016/20 г. по описа на СРС,
113 състав, в частта, в която е признато за установено, че дължи сумата от
1466,97 лв. – главница по договор за потребителски кредит №
**********/07.04.2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано
от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение –
12.12.2018 г. до окончателното й плащане. Твърди, че решението в
обжалваната част е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на
3
материалния и процесуалния закон. Поддържа, че процесният договор за
потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 във вр. с чл. 11,
ал. 2 ЗПК /преди сключването на договора не са представени Общи условия/,
чл. 10 ЗПК /не отговаря на изискванията за форма и шрифт/, липсва
погасителен план, клаузата за договорна лихва е нищожна, поради което
предявените искове следва да бъдат отхвърлени изцяло, в т. ч. и за
претендираната главница. Поддържа, че в случай, че съдът приеме, че
договорът за потребителски кредит не е недействителен, то не е налице
основанието, на което е предявен иска за установяване на дължимостта на
процесните вземания, а именно – настъпила предсрочна изискуемост на
вземането. Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени
решението в частта, в която е признато за установено, че ответницата дължи
на ищеца сумата от 1466,97 лв. – главница по договор за потребителски
кредит № **********/07.04.2017 г., ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение – 12.12.2018 г. до окончателното й плащане, и вместо това да
постанови друго решение, с което да отхвърли иска в тази му част.
Претендира разноски.
Въззиваемата страна – „Т.Б.А.Б.“ ЕАД е подала отговор на въззивната
жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. Твърди, че процесният договор за
потребителски кредит съдържа всеки един от съществените елементи,
предвидени в ЗПК, и валидно обвързва страните по него. Поддържа, че
Общите условия не са задължителен елемент от договора за потребителски
кредит, щом той има установеното от закона задължително съдържание.
Моли за отхвърляне на въззивната жалба.
Софийски градски съд, след като взе предвид доводите на страните и
като като обсъди събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите
на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа
страна следното:
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ във вр. с чл. 9 ЗПК и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД.
Ищецът „Т.Б.А.Б.“ ЕАД твърди, че е сключил с ответника М. П. С.
договор за потребителски кредит № **********/07.04.2017 г., по силата на
4
който е предоставил на ответника кредит срещу задължението на ответника
да върне получената сума, ведно с възнаградителна лихва. Поддържа, че
поради неплащане на дължими погасителни вноски /с падежи - 25.05.2018 г.,
25.06.2018 г. и 25.07.2018 г./, ответникът е изпаднал в забава, поради което е
обявил всички вземания по договора за кредит за предсрочно изискуеми, като
е уведомил длъжника. Твърди, че падежът на всички останали вноски по
кредита е настъпил към датата на подаване на исковата молба в съда, поради
което кредитът е станал изискуем в пълен размер. Посочва, че въз основа на
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК е било
образувано ч. гр. д. № 78362/18 г. по описа на СРС, 113 състав, по което е
била издадена заповед за изпълнение и изпънителен лист за процесните суми,
както и че след подадено възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК са били
дадени указания за предявяване на иск за установяване на съществуването на
процесните вземания. Иска се от съда да постанови решение, с което да
признае за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца по
договор за потребителски кредит № **********/07.04.2017 г., както следва:
3181,53 лв. – главница, ведно със законната лихва върху главницата, считано
от 12.12.2018 г. до окончателното й плащане, 811,05 лв. – договорна
възнаградителна лихва за периода от 25.05.2018 г. до 26.07.2018 г. и 237,81
лв. – обезщетение за забава за периода от 25.05.2018 г. до 03.12.2018 г.
Претендира разноски.
Ответникът – М. П. С. оспорва исковете като неоснователни. Твърди, че
процесният договор за потребителски кредит е нищожен поради
противоречие с изискванията за форма и шрифт по чл. 10 ЗПК и
непредставянето на екземпляр от Общите условия при сключването му.
Поддържа, че клаузата, която предвижда еднократна оценка на рискаа, е
нищожна поради противоречие със закона и добрите нрави. Твърди, че
изявлението на кредитора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем не
е достигнало до длъжника. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира
разноски.
Не се спори между страните по делото, а и от представения като
доказателство по делото договор за потребителски кредит №
**********/07.04.2017 г. се установява, че между „Т.Б.А.Б.“ ЕАД, като
кредитодател, и М. П. С., като кредитополучател, е сключен договор за
потребителки кредит за сумата от 4000 лв., като към отпуснатия кредит се
5
включва и еднократна такса за оценка на риска, дължима в деня на
подписване на договора за кредит, с уговорен годишен лихвен процент в
размер на 29,59 %, ГПР – 45,11 % и срок на кредита – 25.12.2019 г. Съгласно
чл. 10 от договора общото задължение по договора възлиза на сумата от
6529,73 лв., която сума е разсрочена на 31 погасителни вноски, всяка в размер
на 204,05 лв., ведно с последна изравнителна вноска в размер на 204,18 лв.
По делото е представена като доказателство и декларация от М. П. С. от
07.04.2017 г., в която е посочено, че при сключването на „Рамков договор за
платежни услуги за физически лица“ с „Т.Б.А.Б.“ ЕАД банката е
предоставила лично подписани от банката „Общи условия за предоставяне на
услуги от „Т.Б.А.Б.“ ЕАД“, както и че е запозната с тях и ги приема.
Видно от уведомление за настъпила предсрочна изискуемост от „Т.Б.А.Б.“
ЕАД до М. П. С. поради неизпълнение на задълженията по договор №
**********/07.04.2017 г. и просрочие в плащането на вноски с падежи:
25.05.2018 г., 25.06.2018 г. и 25.07.2018 г., на основание чл. 16, т. 2 от
договора цялото непогасено задължение към „Т.Б.А.Б.“ ЕАД е обявено за
предсрочно изискуемо, считано от 26.07.2018 г.
От обратната разписка за доставка на пратка ИД PS 1421 005D2К Т, с
бар код: 9118121000476, се установява, че длъжникът е търсен на посочения в
договора за потребителски кредит адрес за връчване на уведомлението за
предсрочна изискуемост. Пратката не е потърсена от получателя и е върната
на 19.11.2018 г.
От приетото по делото и неоспорено от страните заключение на съдебно
– счетоводната експертиза се установява, че към 12.12.2018 г. /датата на
подаване в съда на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
417 ГПК/ са отчетени плащания в общ размер от 612,00 лв., с които са
погасени: 1298,47 лв. – главница, 1238,68 лв. – договорна лихва и 74,85 лв. –
обезщетение за забава.
Непогасените суми по кредита към 12.12.2018 г. са в общ размер –
4230,41 лв., от които: 3181,53 лв. – главница, 811,05 лв. – договорна лихва и
237,83 лв. – обезщетение за забава към 04.12.2018 г.
От извлечението от разплащателната сметка на М. П. С. се установява,
че кредитът е усвоен на 07.04.2017 г., като по сметка е преведена сума в общ
размер от 4 480 лв., с основание: „Усвояване на кредит с код от СмартИнфо:
6
**********“, като на същата дата е удържана сума в размер на 480,00 лв., с
основание: такса за отпускане/усвояване/одобрение.
При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът
приема от правна страна следното:
Въззивните жалби са допустими – подадени са в срока по чл. 259, ал. 1
ГПК от процесуално легитимирани страни срещу подлежащ на инстанционен
контрол съдебен акт.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в
обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че
решението е валидно и допустимо – в обжалваната част.
Във връзка с доводите, изложени във въззивните жалби по отношение на
правилността на решението в обжалваната част, въззивният съд намира
следното:
От представения като доказателство по делото и неоспорен от страните
договор за потребителски кредит № **********/07.04.2017 г. се установява,
че между „Т.Б.А.Б.“ ЕАД, като кредитодател, и М. П. С., като
кредитополучател, е сключен договор за потребителки кредит.
Договорът за кредит представлява разновидност на договора за заем за
потребление, който е реален договор, и за да се приеме, че е сключен и е
породил действие, следва да е налице реално предаване на заемната сума от
заемодателя на заемателя. При предаване на паричната сума е налице
възникнало облигационно правоотношение, което поражда едностранно
задължение за заемателя да върне заетата сума.
В случая, от неоспореното от страните заключение на съдебно –
счетоводната експертиза се установява, че кредитът е усвоен на 07.04.2017
г., като по банковата сметка на М. П. С. е преведена сума в общ размер от 4
480 лв., с основание: „Усвояване на кредит с код от СмартИнфо:
**********“, като на същата дата е удържана сума в размер на 480,00 лв., с
основание: „такса за отпускане/усвояване/одобрение“, уговорена в чл. 7.1. от
договора. По този начин предоставеният кредит по процесния договор е
изцяло усвоен.
Тъй като процесният договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява договор за потребителски кредит за валидността му
7
и правните му последици следва да се съобразят изискванията на специалния
закон - ЗПК в релевантната му за периода редакция.
Съдът следи служебно за нищожността на договорните клаузи, предмет на
договора, когато тя е свързана с противоречие на закона или на добрите нрави
и това противоречие произтича пряко от твърденията и доказателства по
делото /ТР № 1/20 г. на ОСГТК на ВКС/. Освен това съдът следи служебно и
за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител /чл.
7, ал. 3, изр. 1 ГПК/.
Процесният договор за потребителски кредит е сключен в писмена
форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи
на договора са с еднакъв по вид, формат и размер шрифт /чл. 10, ал. 1 ЗПК/.
Дори и да се приеме, че шрифтът на договора е по – малък от 12, то това
обстоятелство не води до недействителност на договора на основание чл. 22
ЗПК, тъй като шрифтът, който кредитодателят е използвал в договора, не
затруднява кредитополучателя да се запознае със съдържанието му.
За да се отговори на въпроса дали процесният договор е нищожен поради
противоречие със закона, следва да се имат предвид разпоредбите на глава VI
от ЗПК – „Недействителност на договора за потребителски кредит,
неравноправни клаузи“, според които всяка клауза в договор за
потребителски кредит с фиксиран лихвен процент, която определя
обезщетение за кредитора, по - голямо от посоченото в чл. 32, ал. 4 ЗПК, е
нищожна, а когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1 – 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Съгласно т. 9 и т. 10 на чл. 11 от ЗПК договорът трябва да съдържа
лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или
референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен
процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения
процент, като и годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин.
В случая, договорът за потребителски кредит съдържа информацията,
посочена в т. 9 и 10 на чл. 11 ЗПК – посочен е годишният лихвен процент –
29,59 %, и общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на
8
сключване на договора, а именно – 6529,73 лв., посочен е и годишният
процент на разходите – 45,11 %.
Императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, според която
годишният процент на разходите не може да бъде по - висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България, е
в сила от 23.07.2014 г. и е приложима по отношение на процесния договор за
потребителски кредит, който е сключен на 23.03.2015 г.
Към датата на сключване на договора за потребителски кредит размерът
на законната лихва е 10 % при основен лихвен процент, определен от БНБ, 0
% плюс 10 пункта отгоре. В случая, определеният в договора размер на ГПР
не надвишава пет пъти размера на законната лихва. Следователно посочената
клауза не е нищожна поради противоречие със закона – чл. 19, ал. 5 от ЗПК.
Налице са и другите изисквания, предвидени в ЗПК – изготвен е
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски – изискване на чл. 11, ал. 1, т. 7 и
11 ЗПК, който е обективиран в процесния договор. Предвидена е и
възможността кредитополучателят да се откаже от кредита в определен срок,
налице е информация за размера на лихвения процент на ден /чл. 11, ал. 1, т.
20 от ЗПК/. Установен е фиксиран лихвен процент, изключващ
необходимостта да се съдържа методика за изчисляване на референтен
процент, съгласно чл. 33а ЗПК /чл. 11, ал. 1, т. 9а/.
На следващо място, въззивният съд счита, че клаузата, касаеща размера
на фиксирания годишен лихвен процент по заема – 29,59 %, не е нищожна
поради противоречие с добрите нрави.
Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. по
тълк. дело № 1/09 г. на ОСТК на ВКС, добрите нрави са неписани и
несистематизирани морални правила без конкретика, но които изхождайки от
принципа за справедливост са общоприети в обществото и субектите на
правото следва да се ръководят от тях. Въпреки тяхната абстрактност законът
им е придал правно значение, защото правната последица от тяхното
нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона
/чл. 26, ал. 1 ЗЗД/.
Възнаградителната лихва е цена за предоставеното ползване на заетата
9
сума. Съгласно трайната практика на ВКС, обективирана в Решение №
906/30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/03 г., II г. о., Решение № 378/18.05.2006 г.
по гр. д. № 315/05 г., II г. о., и Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. №
6295/14 г., IV г. о., по действащото българско право максималният размер на
договорната лихва /възнаградителна или компенсаторна/ е ограничен
единствено от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да
определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на
добрите нрави. Прието е, че противно на добрите нрави е да се уговаря
възнаградителна лихва по необезпечен заем, надвишаваща трикратния размер
на законната лихва, и възнаградителна лихва по обезпечен заем,
надвишаваща двукратния размер на законната лихва.
В случая, се касае за необезпечен краткосрочен заем, уговорената лихва е
възнаградителна, а размерът й не надхвърля трикратния размер на законната
лихва по просрочени парични задължения, определен по реда на чл. 1, ал. 1 от
ПМС № 72/08.04.1994 г., който към момента на сключване на договора е 10
%. Ето защо, съдът приема, че така уговореният размер на договорната
възнаградителна лихва не противоречи на добрите нрави, на принципа на
справедливост и добросъвестност в гражданския и търговския оборот и за
еквивалентност на насрещните престации.
На следващо място, от доказателствата по делото се установява, че към
момента на приключване на съдебното дирене пред първоинстанционния съд
/13.10.2021 г./ падежът на всички погасителни вноски по процесния договор
за потребителски кредит е бил настъпил /последната падежна дата е
25.12.2019 г./. Ето защо, обстоятелството дали обявяването на предсрочната
изискуемост е достигнало до длъжника е ирелевантно за изискуемостта на
задълженията.
От неоспореното от страните заключение на съдебно – счетоводната
експертиза се установява, че към 12.12.2018 г. /датата на подаване в съда на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК/ са отчетени
плащания в общ размер от 2 612,00 лв., с които са погасени: 1298,47 лв. –
главница, 1238,68 лв. – договорна лихва и 74,85 лв. – обезщетение за забава.
Непогасените суми по кредита към 12.12.2018 г. са в общ размер – 4230,41
лв., от които: 3181,53 лв. – главница, 811,05 лв. – договорна лихва и 237,83 лв.
– обезщетение за забава към 04.12.2018 г.
Предвид данните, съдържащи се в заключението на съдебно –
счетоводната експертиза, за размера на непогасените задължения по
10
процесния договор и формирания от първоинстанционния съд извод за
нищожност на клаузата за таксата за оценка на риска /в тази част решението е
влязло в сила като необжалвано/, дължимата сума за главница възлиза на
2701,53 лв., за договорна възнаградителна лихва за периода от 25.05.2018 г.
до 26.07.2018 г. – 811,05 лв. и за обезщетение за забава – 237,83 лв. за периода
от 25.05.2018 г. до 03.12.2018 г.
Предвид изложеното по – горе, следва да се признае за установено по
отношение на ответника, че дължи на ищеца, както следва: сумата от 2701,53
лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит №
**********/07.04.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 12.12.2018
г. до окончателното плащане, договорна възнаградителна лихва в размер на
811,05 лв. за периода от 25.05.2018 г. до 26.07.2018 г. и обезщетение за забава
в размер на 237,81 лв. за периода от 25.05.2018 г. до 03.12.2018 г.
В частта, в която е отхвърлен искът за главница за разликата над сумата
от 2701,53 лв. до предявения размер от 3181,53 лв., решението е влязло в сила
като необжалвано.
Поради частично разминаване в крайните изводи на въззивния съд с тези
на първоинстанционния съд решение № 20212442/16.11.2021 г., постановено
по гр. д. № 62016/20 г. по описа на СРС, 113 състав, следва да се отмени като
неправилно в частта, в която са отхвърлени предявените установителни
искове за разликата над сумата от 1466,97 лв. до сумата от 2701,53 лв. –
главница по договор за потребителски кредит № **********/07.04.2017 г., за
сумата от 811,05 лв. – договорна възнаградителна лихва за периода от
25.05.2018 г. до 26.07.2018 г. и за сумата от 237,81 лв. – обезщетение за забава
в размер на законната лихва за периода от 25.05.2018 г. до 03.12.2018 г., като
вместо това следва да се постанови друго решение, с което да се признае за
установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца още 1234,56 лв. –
главница по договор за потребителски кредит № **********/07.04.2017 г.,
ведно със законната лихва, считано от 12.12.2018 г. до окончателното
плащане, договорна възнаградителна лихва в размер на 811,05 лв. за периода
от 25.05.2018 г. до 26.07.2018 г. и обезщетение за забава в размер на 237,81 лв.
за периода от 25.05.2018 г. до 03.12.2018 г. В частта, в която е уважен искът за
главница по договор за потребителски кредит № **********/07.04.2017 г., до
размера на сумата от 1466,97 лв., ведно със законната лихва, считано от
12.12.2018 г. до окончателното плащане, решението следва да бъде
потвърдено като правилно.
Предвид изхода на спора първоинстанционното решение, изменено в
частта за разноските с определение от 07.02.2022 г., следва да бъде отменено
в частта, в която ищецът е осъден да заплати на адв. К. Б. от САК, на
основание чл. 38, ал. 2 ЗА, горницата над сумата от 5,50 лв., представляваща
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на длъжника в
заповедното производство /по ч. гр. д. № 78362/18 г. по описа на СРС/, както
11
и в частта, в която ищецът е осъден да заплати на адв. М.Л. от САК, на
основание чл. 38, ал. 2 ЗА, горницата над сумата от 58,30 лв., представляваща
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на ответника в
първоинстанционното производство.
Предвид изхода на спора ответницата следва да бъде осъдена да заплати
на ищеца още 127,45 лв., представляваща разноски за заповедното
производство, както и още 376,28 лв., представляваща разноски за исковото
производство.
Предвид изхода на спора право на разноски във въззивното производство
има въззивникът „Т.Б.А.Б.“ ЕАД, който не е направил искане за присъждане
на разноски във въззивното производство, поради което такива не следва да
му се присъждат.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20212442/16.11.2021 г., постановено по гр. д. №
62016/20 г. по описа на СРС, 113 състав, изменено с определение №
20011109/07.02.2022 г. по гр. д. № 62016/20 г. по описа на СРС, 113 състав, в
частта, в която са отхвърлени предявените от „Т.Б.А.Б.“ ЕАД, ЕИК: *******,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „******* *******, срещу
М. П. С., ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ул. „******* *******, искове,
както следва: за горницата над сумата от 1466,97 лв. до сумата от 2701,53 лв.
– главница по договор за потребителски кредит № **********/07.04.2017 г.,
за сумата от 811,05 лв. – договорна възнаградителна лихва за периода от
25.05.2018 г. до 26.07.2018 г. и за сумата от 237,81 лв. – обезщетение за забава
в размер на законната лихва за периода от 25.05.2018 г. до 03.12.2018 г., както
и в частта за разноските, в която „Т.Б.А.Б.“ ЕАД, ЕИК: *******, е осъдено
да заплати на адв. К.И. Б. от САК, ЕГН: **********, на основание чл. 38, ал.
2 ЗА, горницата над сумата от 5,50 лв., представляваща възнаграждение за
оказана безплатна адвокатска помощ на длъжника в заповедното
производство /по ч. гр. д. № 78362/18 г. по описа на СРС/, и на адв. М.Л.Л. от
САК, ЕГН: **********, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, горницата над сумата
12
от 58,30 лв., представляваща възнаграждение за оказана безплатна адвокатска
помощ на ответника в първоинстанционното исково производство /гр. д. №
62016/20 г. по описа на СРС/, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО , че М. П. С., ЕГН: **********, с адрес:
гр. София, ул. „******* *******, дължи на „Т.Б.А.Б.“ ЕАД, ЕИК: *******,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „******* *******, ет.
6, още 1234,56 лв. – главница по договор за потребителски кредит №
**********/07.04.2017 г., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване в съда на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
417 ГПК - 12.12.2018 г. до окончателното плащане, договорна
възнаградителна лихва в размер на 811,05 лв. за периода от 25.05.2018 г. до
26.07.2018 г. и обезщетение за забава в размер на 237,81 лв. за периода от
25.05.2018 г. до 03.12.2018 г.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА М. П. С., ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ул. „*******
*******, да заплати на „Т.Б.А.Б.“ ЕАД, ЕИК: *******, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ул. „******* *******, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК още 127,45 лв., представляваща разноски за заповедното производство, и
още 376,28 лв., представляваща разноски за исковото производство.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13