№ 1282
гр. Варна, 02.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
десети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Константин Д. Иванов
Членове:Златина Ив. Кавърджикова
Николай Св. Стоянов
при участието на секретаря Марияна Ив. Иванова
като разгледа докладваното от Николай Св. Стоянов Въззивно гражданско
дело № 20253100501881 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Община Варна, с адрес на
управление гр. Варна, бул. „Осми приморски полк” № 43, срещу Решение
№2322/23.06.2025г. по гр. дело №6252/2024г. на ВРС, 10-ти състав, с което е
прието за установено по отношение на ищеца Д. М. Д., ЕГН **********, че
ответникът Община Варна не е собственик на ПИ №*** по КК и КР на гр.
Варна, одобР. със Заповед №РД-18-73 / 23.06.2008г. на изп. директор на
АГКК-Варна, находящ се в град В., кв. Г., местност „З.“, с площ 1185кв.м.,
трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно
ползване – ниско застрояване, номер на предходен план ***, при граници ПИ
№№ ***, ***, ***, ***, *** по същите КК и КР на гр. Варна, и като резултат е
осъден ответникът за разноски на ищеца.
Във въззивната жалба се твърди, че решението на ВРС е неправилно,
необосновано и постановено при съществени нарушения на материалния
закон и на съдопроизводствените правила. Обобщено оплакванията се свеждат
до неточен анализ на иначе коректно възприетата фактическа обстановка,
който е довел до погрешни решаващи изводи относно предпоставките на
придобивната давност в полза на ищеца (недоказани според въззивника) и на
основанието по чл.25, ал.1 от ЗСПЗЗ в полза на Община Варна (доказани
според въззивника) по отношение на спорния поземлен имот. В тази връзка
1
въззивникът прави свой анализ на събраните доказателства с извод за
доказаност на поддържаното от него придобивно основание. По същество
моли за отмяна на решението на ВРС, за отхвърляне на предявения иск и за
присъждане на разноски за две инстанции, а в о.с.з. чрез молба поддържа
исканията си.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемата страна депозира отговор, с
който оспорва жалбата и доводите в нея, като взема отношение по основните
въззивни оплаквания. Счита решението на ВРС за правилно и обосновано, за
което излага аргументи. Поддържа позицията си пред ВРС за изцяло доказани
елементите на придобивната давност в полза на ищеца върху спорния терен
през заявения период, за годност на имота да бъде придобиван чрез този
способ и за пълна липса на доказателства за права на ответника върху имота
на осн. чл.25, ал.1 от ЗСПЗЗ. В тази връзка прави свой анализ на събраните
доказателства. Моли за потвърждаване на решението на ВРС и за разноски
пред ВОС, а в о.с.з. поддържа позицията си.
При извършената служебна проверка по чл.269 от ГПК настоящият
съдебен състав на въззивния съд намира, че обжалваното съдебно решение е
валидно и допустимо. По останалите въпроси съдът взе предвид следното:
Производството пред ВРС е образувано по предявен от Д. М. Д.,
ЕГН**********, иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, за признаване
за установено в отношенията между страните, че ответникът Община Варна
не е собственик на ПИ №*** по КК и КР на гр. Варна, одобР. със Заповед
№РД-18-73/23.06.2008г. на изп. директор на АГКК-Варна, находящ се в град
В., кв. Г., местност „З.“, с площ 1185кв.м., трайно предназначение на
територията: урбанизирана, начин на трайно ползване – ниско застрояване,
номер на предходен план ***, при граници ПИ №№ ***, ***, ***, ***, *** по
същите КК и КР на гр. Варна.
Ищецът твърди, че владее явно, необезпокоявано и спокойно процесния
имот от м.09.2013г., когато го е завладял и оградил. Поради това е придобил
правото на собственост върху него по давност към края на 2013г. В началото
на 2024г. започнал да се снабдява с документи за признаване на правото му на
собственост чрез извършване на обстоятелствена проверка. На 27.02.2024г.
подал декларация по реда на чл.14 от ЗМДТ пред ответника, която не била
обработена. На 10.05.2024г. поискал официална информация от Община
Варна дали имотът е общинска собственост, на която получил отговор от
14.05.2024г., че теренът е общински и общината е в процедура по съставяне на
АЧОС. Ищецът оспорва правата на ответника по чл.25, ал.1 от ЗСПЗЗ,
поддържа своята собственост върху мястото и моли за установяването му със
съдебно решение, както и за присъждане на съдебни разноски. В о.с.з.
поддържа исканията си до съда.
2
В срока по чл.131 от ГПК ответникът депозира писмен отговор, в който
излага становище за допустимост, но неоснователност на иска. Твърди, че
Община Варна се легитимира като собственик на процесния имот по силата на
закона – на осн. чл.25, ал.1 от ЗСПЗЗ, в която връзка бил издаден и АЧОС
№11164/15.07.2024г., вписан в СВп – гр. Варна. Налице е идентичност между
новообразуван имот №*** ПНИ от 2002г. и този, вписан в АЧОС. Към датата
на влизане в сила на ЗСПЗЗ теренът не се намирал в урбанизираната
територия, поради което бил със статут на земеделска земя. За имота нямало
постъпили реституционни претенции. В ПКП към ПНИ бил записан като
собственик К. Б., но записът бил недостоверен, тъй като нямало дА. за
постъпили реституционни претенции и постановени решения за
възстановено/признато право на собственост по ЗСПЗЗ. А в ПНИ от 2002г. на
м. „З.“, землище „Г.“, в частта на НИ №*** имало грешка, защото в регистъра
към плана като собственици на НИ №*** били записани И. Н. и Н. Н., но те
нямали възстановени или признати права на собственост. Н. били позлватели,
които не били трансформирали ползването в собственост по реда на пар.4а от
ПЗР на ЗСПЗЗ. Ответникът оспорва ищецът да е придобил имота по давност,
тъй като имотът бил общински. Най-късно след ПНИ спорният НИ №*** не
принадлежал на никого и поради това бил придобит от Общината на осн.
чл.25 от ЗСПЗЗ. Така за периода от 25.03.1941г. до 01.06.1996г. и от
31.05.2006г. до 07.03.2022г. давност не е текла и респ. не може да е изтекла
към исковата молба. Оспорва и владението на ищеца да е било явно,
необезпокоявано и несъмнено. По същество моли за отхвърляне на иска и за
разноски, като в о.с.з. поддържа позицията и искането си до съда.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото, становищата на
страните и приложимия закон, съдът преценява, че установеното по делото от
фактическа страна в обжалваното решение е коректно и пълно и съответства
на установеното от настоящия съдебен състав, поради което и на осн. чл.272
от ГПК въззивният съд препраща към него. В допълнение няма и изводими от
въззивната жалба възражения за погрешно възприета от първоинстанционния
съд фактичска обстановка, а напротив – сочи се коректно възприета такава, но
неправилно тълкуване и анализ на доказателствата във връзка с правата на
страните, което потвърждава приложимостта на чл.272 от ГПК за случая.
Въз основа на изложената фактическа обстановка и приложимата към
нея нормативна регламентация, съдът достигна до следните правни изводи:
По допустимостта: Правен интерес от предявяването на отрицателен
установителен вещен иск е налице при твърдяно защитимо материално право
на ищеца, което неоснователно се оспорва от ответника. При наличие на тази
предпоставка ищецът разполага с възможността да избере процесуалния
способ за защита на субективното си право, като предяви отрицателен или
положителен иск (Решение №362/28.11.2011г. на ВКС по гр.д. №8/2011г., I г.о.;
Решение №352/14.10.2011г. на ВКС по гр.д. №1301/2010г., I г.о., и други).
С ТР №8/27.11.2013г. на ОСТГК на ВКС тази принципна постановка
3
беше допълнена в смисъл, че правният интерес следва да бъде доказан от
ищеца. В актуалната съдебна практика се възприема различно разбиране и
прилагане на цитираното ТР. Според част от практиката при недоказаност на
правата на ищеца производството по отрицателния иск за собственост
следвало да бъде прекратено, с оглед буквално приложение на ТР. В друга част
от практиката се възприема разбирането, че при спор за материално право
между страните по делото и при ангажирани доказателства в подкрепа на
правата на ищеца, то искът е допустим, а спорът следва да бъде разрешен по
същество. До момента това противоречие не е разрешено по задължителен за
съдилищата начин, при което настоящият съдебен състав възприема изцяло
второто разбиране, което е в съответствие както с принципа на правната
сигурност, така и с целта на всяко исково гражданско производство –
разрешаване на спора за материално право въз основа на всички събрани по
делото доказателства. В този смисъл е и актуалната практика на ВКС на РБ
(Решение №51/08.07.2022г. по гр. дело №2767/2021г. на 2-ро ГО на ВКС,
постановено именно по този процесуален въпрос; и много други).
В настоящия случaй извънсъдебният спор между страните по отношение
правото на собственост върху процесния имот се извежда ясно от насрещно
ангажираните доказателства от всяка от тях (гласни и писмени от ищеца, респ.
писмени ответника), както и от подаденото на 10.05.2024г. искане на ищеца за
информация от Община Варна, по което е получил отговор от 14.05.2024г., че
теренът е собственост на общината, за която тече процедура по съставяне на
АЧОС, издаден впоследствие през м.07.2024г. От друга страна съдебният спор
за материално право е недвусмислено потвърден от процесуалните позиции на
страните, всяка от които сочи себе си за собственик на недвижимия имот,
отричайки правата на насрещната. Всичко това ясно и еднозначно „доказва“
интереса от предявения отрицателен иск за собственост при доказателствено
обосновано (не декларативно) притежание от ищеца на защитимо вещно
материално право, оспорено от ответника с негови твърдения за конкуриращо
такова. Материалната легитимация на страните не може да се смесва с
процесуалната такава и е въпрос по основателността на предявения иск.
По предмета на доказване: Съобразно горната правна постановка, както
и цитираното ТР №8/27.11.2013г. на ОСТГК на ВКС, се достига до извода, че
по установителния иск за собственост ищецът следва да докаже своите
защитими вещни материални права, а ответникът – вещните си права,
противопоставими на ищеца, като на процесуално основание прценката на
легитимацията следва да започне от тази на ответната страна по отрицателния
установителен иск. В този смисъл въззивните доводи доколко ищецът е
доказал пълно и главно, че е собственик на процесния имот, следва да бъдат
разгледани след прецнката за несъмнена доказаност на правата на ответника
по делото.
По легитимацията на ответната страна: В издадения и приет по делото
АЧОС №11164/15.07.2024г. процесният ПИ №*** по актуалните КК и КР на
гр. В., кв. Г., м-ст „З.“, с площ 1185кв.м., е отразен като частна общинска
собственост на осн. чл.2, ал.1, т.7 от ЗОС вр. чл.25, ал.1 от ЗСПЗЗ. От
принципна гледна точка актовете за държавна и общинска собственост имат
4
идентична правна същност с актовете за установяване на права, издавани от
нотариусите. Всеки от тях, ако е съствен по надлежния ред и форма, има
характеристиките на официален свидетелстващ документ за действията пред
компетентния орган, но който само констатира собствеността, без да я
поражда. Съобразно ТР №11/21.03.2013г. по тълк д. №11/2012г. на ОСГК на
ВКС, КНА, АОС и АДС не се ползват с материална сила относно
констатациите за принадлежност на правото на собственост, които следва да
се докажат при спор, като се докажат предпоставките на самото записно в акта
придобивно основание. В този смисъл и съдът следва да разгледа правото на
собственост на ответника на заявеното от него в отговора на исковата молба и
отразено в АЧОС правно основание – чл.25, ал.1 от ЗСПЗЗ.
Съгласно цитираната разпоредба, както в редакцията й към 1995г., така и
в актуалната й редакция, земеделската земя,която не принадлежи на граждани,
юридически лица или държавата, е общинска собственост. Част от съдебната
практика приема,че нормата на чл.25, ал.1 от ЗСПЗЗ следва да бъде тълкувана
съвкупно с тази на чл.19, ал.1 от ЗСПЗЗ в насока на едно общо придобивно
основание при следните изискуеми предпоставки: 1/ земеделският имот да е
бил обобществен (включен в баланса на ТКЗС, ДЗС и др.), но да не е бил нито
изкупен от ползвателите по някои от предвидените пар.4 от ПЗР на ЗСПЗЗ
способи, нито рестиуиран по надлежния ред; 2/ да са били реализирани и респ.
доказани по делото условията на чл.19, ал.1, изр.2, ал.2 и ал.3 от ЗСПЗЗ. За
съотношението на нормите на чл.25, ал.1 от ЗСПЗЗ и на чл.19, ал.1 от ЗСПЗЗ е
налице и друга практика на ВКС, съобразно която в приложното поле на
чл.25, ал.1 от ЗСПЗЗ се включват и земеделските по смисъла на чл.2 от ЗСПЗЗ,
за които няма конкретни дА. да са били предвидени за възстановяване или на
преобразуване след предоставено ползване на конкретно лице. Независимо от
отликите без съмнение се касае до остатъчно (резултативно) предвидено в
закона право на общината, приложимо в случаите, при които за земеделския
имот няма никакви доказателства да е принадлежал на други правни субекти.
В настоящия случай видно от кредитираното от съда като мотивирано,
обективно и неоспорено заключение по СТЕ се изяснява, че в първия план (КП
от 1960г.) за имота, последният е бил записан на К. Б.. В КП от 1995г. на м-ст
З., одобрен със заповед №Р-317/03.08.1995г. на кмета на Община Варна, като
собственици на ПИ №*** (овощна градина) са били зписани лицата И. Н. и Н.
Н., като в същото време няма дА. на тях да е било предоставено право на
ползване по пар.4 от ПЗР на ЗСПЗЗ. В одобР.я със заповед №РД-1-
7706/385/20.09.2002г. на Областния управител на област Варна ПНИ на м.З.,
процесният ПИ (НИ) №*** е записан като собствен отново на същите лица –
И. Н. и Н. Н., видно също и от регистъра на терена към ПНИ и от
заключението по СТЕ. В действащите към момента КК и КР на гр. Варна,
одобР. със заповед от 23.06.2008г. на изп. директор на АГКК мястото
аналогично е отразено като собствено на Н.. А видно от СТЕ ПИ №*** по
ПНИ от 2002г. е идентичен с ПИ №*** по КП от 2008г., отразен и в АЧОС от
2024г., като този акт е изобщо първият АОС/АДС за имота. При тези дА. и тъй
като съгласно чл.28, ал.4 от ППЗСПЗЗ с ПНИ се индивидуализират
недвижимите имоти, правото на собственост върху които се придобива или
5
възстановява, по реда на пар.4к, ал.7 и при условията на пар. 4а, 4б и 4з от
ПЗР на ЗСПЗЗ, но също и незасегнатите от колективизацията поземлени
имоти с оглед нуждата от индивидуализация на всички теР. в местността,то
фактът на вписани в ПНИ конкретни правоимащи лица за процесния терен
изключва да се касае до такъв, който не е принадлежал на никого, за да бъде
придобит от общината на осн. чл.25, ал.1 от ЗСПЗЗ.
Горният извод не е изолиран, а е изцяло подкрепен и от втората част на
заключението по СТЕ, кредитирана от съда по вече мотивираните причини, за
липсата на дА. спорният терен с актуален №*** да е бил включван в блок на
ТКЗС и/или да е бил предоставян за ползване по реда на пар.4 от ПЗР на
ЗСПЗЗ, въз основа на което е направен и изводът на експерта, че теренът не е
земя по чл.19 от ЗСПЗЗ. Макар последният извод да съдържа и правен
елемент, той в случая е базиран и съответен на останалите обсъдени дА. в
заключението, поради което няма причина да не бъде споделен. В тази връзка
е показателно, че експертизата изобщо не е оспорена от ответника, нито е
било поискано да бъде назначена повторна поради евентуални съмнения за
неправилност. Ето защо може да бъде прието, че имотът е бил изключен от
кооперативна обработка, с оглед и на което не би могъл да бъде придобит от
Общината на осн. чл.25, ал.1 от ЗСПЗЗ.
Като коректив в обсъждания смисъл следва да се отчетат дА.те, че по
ПУП-ПУР от 2011г. на общински съвет – Варна ПИ №*** (записан по-рано на
сем. Н.) попада в кв.41, отреден за жилищно застрояване, от който се
предвижда отнемане в полза на Общината на 52 кв.м. за улична регулация; че
съгласно ОУП на Варна от 2012г. територията на имота е отредена за жилищна
с ниско застрояване; но в същото време изобщо някаква активност за терена
Община Варна е проявила за първи път едва през лятото на 2024г. след и с
оглед на сезирането й от ищеца с искания във връзка с публичноправните й
правомощия. Напълно различен подход би се очаквал „от собственика“ най-
късно във връзка с устройствените му намеР.я през 2011г. и 2012г., като
липсата на такъв на фона на горните обстоятелства подкрепя мотивирания по-
горе извод за липса на собственост в ответника.
По изложените групи съображения в тяхната съвкупност въззивният съд
намира за недоказано спорният имот да е бил придобит от ответника по
делото на осн. чл.25, ал.1 от ЗСПЗЗ, което следва да бъде установено като
краен резултат от производството, без нужда от разглеждане на останалите
спорни въпроси в производството.
По легитимацията на ищеца съдът намира за нужно да обсъди следното
за пълнота на изложението: В случая ищецът се позовава на придобивна
давност върху процесния терен, считано от 2013г. след завземане, до края на
2023г. вкл. и към предявяване на иска. При недоказани права на Общината
теренът е годен да бъде обект на придобивна давност, считано след ПНИ през
2002г. Затова и доводите за неприложимост на чл.79, ал.1 от ЗС в случая не
могат да бъдат споделени.
От съвкупния анализ на показанията на двамата свидетели се изясни, че
около 2012-2013г. Д. Д. е влязъл в процесния имот в кв. Г., м-ст З. и с помощта
6
на първия свидетел си е изградил парник (оранжерия) в него и го е оградил с
телена мрежа на циментови колове. От този момент и през годините Д.
редовно е посещавал мястото, отглеждал е зеленчуци в оранжерията,
поддържал е и почиствал поземления имот, тъй като зад него започвали гората
и детето и оттам влизали змии; периодично е поправял повредени от крадци
части от оградата; заменил е във времето и два модула от оранжерията, които
били откраднати; св. С. лично е помагал на ищеца да поддържа и почиства
мястото от трева и храсти; там през летните месеци се събирали приятели на
Д., в т.ч. свидетелите, с които си палели огън на открито. В мястото имало
стара постройка, в която Д. си държал вещи, мотики, маркучи и
принадлежности. И двамата свидетели, посещавали мястото поне два пъти на
година (първият) или през година (вторият), са категорични, че единствено
ищецът е имал ключ от входната врата на имота през всичките години. Тези
взаимодопълващи се, последователни и неопровергани от други доказателства
гласни такива няма причина да не бъдат кредитирани относно фактическата
власт на ищеца върху терена. Последната се потвърждава и от заключението
по СФЕ, че през разглеждания период е бил дешифриран обект с
характеристиките на парник или оранжерия, поддъжан в добро състояние. При
това положение въззивните доводи, че СФЕ опровергавала ползването от
ищеца с оглед липста на дА. за обработка на почвата са неоснователни, тъй
подобно култивиране на почвата изобщо не е твърдяно от ищеца. А при липса
на известни или поне предполагаеми права на ответника, както и при хипотеза
на завладяване, би следвало да се приложи и презумпцията по чл.69 от ЗС,
неопровергана в случая.
Обсъдените дА. са в подкрепа на легитимацията на ищеца по делото за
сметка на напълно недоказаната такава на ответника.
В заключение по изложените подробни съображения и поради съвпадане
на решаващите изводи на въззивния съд с тези на първоинстанциионния съд,
решението на последния следва да бъде потвърдено.
По разноските: С оглед изхода по делото пред ВОС разноските пред ВРС
не следва да бъдат ревизирани.
С оглед изхода по делото пред ВОС на въззиваемата страна се следват
разноски в доказания и неоспорен размер от 1000лв.
Воден от горното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №2322/23.06.2025г. по гр. д. №6252/2024г.
на ВРС, 10-ти състав.
ОСЪЖДА Община Варна, с адрес на управление гр. Варна, бул. „Осми
приморски полк” №43, представлявана от кмета, да заплати на Д. М. Д.,
ЕГН**********, сумата от 1000.00лв. – адвокатски хонорар за защита пред
ВОС, на осн. чл.78, ал.1 от ГПК.
7
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от получаване на съобщението от страните, при наличие на
предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8