Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 26.03.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на деветнадесети февруари
през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Пламен Генев
при секретаря Н.Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №12948
по описа за 2018
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 07.06.2018
год., постановено по гр.дело №19922/2016 год. по описа на СРС, ГО, 54 с-в, е
признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“
ЕАД срещу Д.П.Т. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл.
150 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца
сумата от 1 879.37 лв.,
представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода от м.септември
2012 год. до м.април 2015 год. в топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.“**********,
абонатен №199187, сумата от 28.44 лв., представляваща такса за дялово разпределение за периода от м.септември 2012 год. до
м.април 2015 год., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело
№60903/2015 год. по описа на СРС, ГО, 54 с-в – 09.10.2015 год. до окончателното
изплащане, сумата от 250.97 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата, представляваща цена на доставена топлинна енергия, за периода от
31.10.2012 год. до 30.09.2015 год., като са отхвърлени исковете за установяване
вземане за цена на топлинна енергия за разликата до пълния предявен размер, за
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата,
представляваща цена на топлинна енергия, за периода от 30.09.2012 год. до
30.10.2012 год., за цена на услугата дялово разпределение за разликата до
пълния предявен размер и за установяване на вземане за обезщетение за забавено
плащане на таксите за дялово разпределение в размер на 4.33 лв. за периода от
30.09.2012 год. до 30.09.2015 год.; отхвърлени са изцяло предявените по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу Л.В.Т.искове с правно основание чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД и
ответникът Д.П.Т. е осъден да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД направените разноски
по делото в размер на 525.61 лв. и направените разноски в заповедното
производство в размер на 92.42 лв., а ищецът е осъден да заплати на адв. М.Д.
на основание чл. 38, ал. 2 ЗА сумата от 389.17 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение по делото.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“
ЕООД.
Срещу решението в
частта му, в която са уважени предявените срещу Д.П.Т. искове, е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от посочения ответник. Жалбоподателят
поддържа, че неправилно СРС бил приел, че собственик или ползвател на процесния
имот през исковия период. Доказателствената тежест в тази насока била на ищеца,
но последният не бил ангажирал никакви доказателства. Представените косвени
доказателства не били достатъчни, за да се приеме наличието на облигационно
правоотношение между страните. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че
разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ е специална по отношение на чл. 16, ал. 1 ЗЗД. СРС не бил приложил чл. 62, ал. 2 ЗЗП. От данните по делото било видно, че
радиаторите в имота са демонтирани, но въпреки това първоинстанционният съд бил
приел, че ищецът има вземане за доставка на топлинна енергия за отопление в
размер на 123.75 лв. Ищецът не бил доказал, че абонатната станция е въведена в
експлоатация. Видно било от заключението на вещото лице по съдебно-техническата
експертиза, че топломерът не бил преминал в срок задължителната метрологична
проверка. Освен това било допуснато нарушение на чл. 197 ГПК, тъй като не били
посочени материалите, които се предоставят на вещото лице за изготвяне на
експертизата. Така вещото лице било работило по материали, които не били
представени като доказателства по делото и по такива, изготвени единствено от
ищеца. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а
исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по
делото.
Ответникът по
жалбата „Т.С.” ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Третото
лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Решението на СРС
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите,
изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Установено е по делото, че
процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която
се намира този
имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също така, че ответникът е собственик на процесния
апартамент №21 – обстоятелство, което се установява
въз основа на съвкупната преценка на
писмените доказателства по делото – 3 бр. документи за главен отчет и списък на
етажните собственици – приложение към протокол от 10.09.2002 год. за проведено
Общо събрание на етажните собственици на процесната сграда, подписани от
ответника и които документи са частни свидетелстващи и обективират неизгодни за
него обстоятелства – чл. 180 ГПК /истинността им не е била оспорена и надлежно
опровергана в процеса/ и в този смисъл имат силата на извънсъдебно признание, а
именно, че същият притежава самостоятелен обект в сградата – процесното жилище
и в същото има монтирани 4 бр. радиатори с 4 бр. ИРРО, че е титуляр на
клиентска партида №199187, както и че абонатната станция в процесната сграда е
била въведена в експлоатация. Въззивният съд приема, че тези извънсъдебни
признания отговарят на истината при преценката им по реда на чл. 175 ГПК с
оглед всички обстоятелства по делото, в т.ч. данните в представения по делото
констативен акт за установяване годността за приемане на строежа от 04.10.2004
год., отнасящ се до абонатната станция в процесната сграда.
Следователно
ответникът се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла
на § 1, т. 13 от ДР на ЗЕЕЕ /отм./, респ. § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима
редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./, респ. има качеството на битов
клиент по смисъла на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /нова – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в
сила от 17.07.2012 год./.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за
битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е
предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая е несъмнено, че
Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били
публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че
ответникът е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по
чл. 150, ал. 3 ЗЕ /която норма законосъобразно СРС е приел, че е специално па
отношение на общото правило на чл. 16, ал. 1 ЗЗД/. Поради изложеното,
настоящият съдебен състав приема, че през исковия период между страните по
делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за
битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и
Общите условия.
Според
разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът
за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/
и в действалата през процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Реално
потребената от ответника топлоенергия в определено количество за исковия
период, както и нейната стойност, в т.ч. стойността на услугата дялово
разпределение, са установени въз основа на съвкупната преценка на писмените
доказателства по делото – документи за главен отчет и индивидуални справки за отопление
и топла вода, изготвени от „Т.С.“ ЕООД и на заключенията по допуснатите и
изслушани в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза и
съдебно-счетоводна експертиза, които при преценката им по реда на чл. 202 ГПК
подлежи на кредитиране.
Представените документи
за главен отчет са подписани от Д.П.Т. и обективират извънсъдебните му
признания за изправност на уредите и конкретно отчетените от тях данни, в т.ч.
за надлежното въвеждане в експлоатация на абонатната станция в процесната
сграда, които при преценката им по реда на чл. 175 ГПК с оглед всички
обстоятелства по делото въззивният съд приема, че отговарят на истината.
Неоснователно е
възражението на жалбоподателя за допуснато нарушение на чл. 197 ГПК, тъй като в
определението си от 31.01.2018 год. първоинстанционният съд е посочил
материалите, които се предоставят на вещото лице, определено да изготви
заключението по допусната съдебно-техническа експертиза, чрез препращане към
задачите на експертизата, формулирани в исковата молба. Заключението е
изготвено при съобразяване на дадените указания в посочения съдебен акт, като
същото е основано и на изходящи от самия ответник документи. Въз основа на
същото въззивният съд приема за установено, че в процесния имот радиаторите са
демонтирани, а топлинната енергия за битово горещо водоснабдяване се начислява
по показанията на 1 бр. водомер за топла вода, че делът на ответника за сградна
инсталация и битово горещо водоснабдяване е бил изчислен в съответствие с правилата на
действащата нормативна уредба, както и че забавата от 4 месеца да се извърши метрологичната
проверката на общия топломер през 2012 год. не е пречка да се приеме, че от
техническа гледна точка това средство за техническо измерване е било годно.
Неоснователен
е и доводът на жалбоподателя относно приложението на установената в
разпоредбата на чл. 62 ЗЗП забрана за непоискани доставки. Съгласно
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/2016
год. на ВКС по тълк.дело № 2/2016 год., ОСГК, за отношенията, възникващи при
доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се
прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на чл.
62 вр. с § 1 от ДР на ЗЗП. Това е така, защото непоискана е тази доставка, при
която доставчикът предоставя характеризиращата договора престация на
потребител, без той да е изразил съгласие за това. Именно поради това законът
постановява, че непоръчаната от потребителя доставка на централно отопление не
поражда за потребителя задължение за плащане – чл. 62, ал. 2 ЗЗП. Законодателното
решение не е в колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията в
топлоенергетиката към този момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ /в редакция след
изменението ДВ, бр. 30/2006 год./ изисква решение на общото събрание на
етажните собственици за присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа.
Потребителите на топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост могат
да имат различни интереси, включително по въпроса да бъде ли сградата
топлоснабдена. Принципът, който законодателят е възприел при регламентирането
на начина на избягване на конфликти между етажните собственици е „решава
мнозинството“. Затова при доставката на централно отопление в сградите в режим
на етажна собственост искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен
собственик /той не би могъл да получи енергията, без да ползва сградната
инсталация като обща част/, а от мнозинството етажни собственици, които по общо
правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части.
Потребителят на услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът на права
върху отделни обекти може да откаже заплащането на доставено против волята му
централно отопление в тези обекти, но не може да откаже заплащането на
отдадената от сградната инсталация или от отоплителните уреди в общите части
енергия при доставката на централно отопление в сградата.
С
оглед така дадените разрешения, въззивният съд приема, че непоискана доставка
на топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост /включително за
сградна инсталация и отопление на общите части/ е налице тогава, когато е
направено надлежно искане при условията на чл. 153, ал. 2 ЗЕ за прекратяване на
топлоподаването до абонатната станция в сградата, но въпреки това същото не е
своевременно прекратено от топлопреносното дружество. Отделно от това всеки
собственик на индивидуален обект в сградата може по споразумение с
топлопреносното дружество да спре подаването на топлинна енергия за отопление и
битово горещо водоснабдяване на собствения си имот, като остане потребител
единствено на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и на енергия
за общите части на сградата. В разглеждания случай нито се твърди, нито се
доказва наличието на искане за прекратяване на топлоподаването по реда на чл.
153, ал. 2 ЗЕ. Няма и доказателства за спиране на топлоподаването в процесното
жилище – напротив, както вече бе посочено по-горе, установено е от заключението
по съдебно-техническата експертиза, както и от писмените доказателства по
делото, че топлинната енергия за имота през процесния период се е разпределяла
по данни от 1 бр. водомер за топла вода /не е била ползвана топлинна енергия за
отопление/. Следователно доставената през исковия период топлинна енергия не се
явява непоискана, респ. ответникът дължи нейната стойност.
На следващо място,
установено е въз основа на заключенията на вещите лица по съдебно-техническата и
съдебно-счетоводната експертизи, че стойността на реално доставената топлинна
енергия за периода от м.септември 2012 год. до м.април 2015 год. възлиза на 1 879.37 лв. /определена според отчетеното
количество на подадената топлинна енергия: 353.66 лв. – за сградна инсталация и
1 525.70 лв. – за битово горещо водоснабдяване; посочената сума не включва
стойност на топлинна енергия за отопление в имота, както твърди ищецът/, а стойността
на услугата дялово разпределение за периода от м.септември 2012 год. до м.април
2015 год. – на 28.44 лв., до
които и размери релевираните главни претенции законосъобразно са били уважени
от първоинстанционния съд, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до
окончателното изплащане /чл. 422, ал. 1 ГПК/.
Задълженията за
заплащане на стойността на доставената топлинна енергия за периода от м.септември
2012 год. до м.февруари 2014 год. включително са възникнали като срочни – в
30-дневен срок след изтичане на месеца, за който се отнася, съгласно клаузата
на чл. 33, ал. 1 от Общите условия от 2008 год. /действали до 12.03.2014 год./.
Съгласно
действалите през периода от м.март 2014 год. до м.април 2015 год. Общи условия
на ищеца, в сила от 12.03.2014 год., месечната дължима сума за доставена
топлинна енергия на клиента се формира въз основа на определения за него дял от
топлинната енергия за разпределение в СЕС и обявената за периода цена, за която
сума се издава ежемесечно фактура от продавача – чл. 32, ал. 1, а след отчитане
на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от
търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността
на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.
Клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по
чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача – чл. 33, ал. 1 от горепосочените Общи условия.
Изравнителният резултат води до възникване на ново вземане в полза на
топлопреносното предприятие, когато начислените прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия – в този случай според чл.
33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния
период, в 30-дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на
продавача.
Доколкото в
частност ищецът се легитимира като кредитор на главно вземане в размер на 1 879.37
лв. и не се спори, че ответникът е в забава по отношение на задължението си за
заплащане на стойността на доставената през исковия период топлинна енергия, то
акцесорната претенция се явява установена в своето основание за периода от 31.10.2012
год. до 30.09.2015 год., а нейният размер възлиза на 250.97 лв. /предвид заключението по
съдебно-счетоводната експертиза и при съобразяване на диспозитивното начало в
гражданския процес/, до който искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД законосъобразно е бил
уважен от СРС.
Ето защо
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено, като правилно.
При този изход на
спора жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл. 280,
ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 07.06.2018 год., постановено по
гр.дело №19922/2016 год. по описа на СРС, ГО, 54 с-в, в обжалваната му част.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца
трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/