Решение по адм. дело №314/2025 на Административен съд - Перник

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по жалба на Е. Б. В. с искане за обявяване на нищожност на Заповед № ЛС-03-1902/20.10.1999г. на министъра на правосъдието и правната евроинтеграция, с която Е. Б. В. – старши надзирател в областно звено „Следствени арести – П****“ е отстранен от длъжност на основание чл. 259 от ЗМВР вр. с чл. 392 НПК.

Жалбоподателят твърди, че за възникнало произшествие в следствен арест-Перник със заповед ЛС-03-1884/18.10.1999г. на заместник министъра на правосъдието и правната евроинтеграция е образувано дисциплинарно производство срещу него. С предложение, обективирано в справка № 2976 от 18.10.1999г., е предложено да му бъде наложено дисциплинарно наказание „уволнение“. Министърът на правосъдието и правната евроинтеграция със заповед № ЛС-03-1902/20.10.1999г. изрично се е произнесъл по предложението от 18.10.1999г. Това волеизявление е първоначален индивидуален административен акт, който по-късно е послужил за основание за издаване на друга заповед, която няма отношение за валидността на сега оспорената заповед макар да има връзка между двете и последната да е с акцесорен характер. На 28.08.2000г. било изготвено второ предложение напълно идентично с предложението от 18.10.1999г. При образувано дисциплинарно производство, приключило със справка и предложение за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, че даже и с произнасяне по предложението, според жалбоподателя е недопустимо е да се образува второ дисциплинарно производство за същото нарушение срещу същият служител. За министъра на правосъдието, а и за всеки друг орган, към 21.09.2000г. не е съществувала предвидена в закона компетентност да пререшава влязъл в сила спор със същият предмет и еднакви страни. След обжалване по съдебен ред и на заповедта за отстраняване от длъжност и на заповедта за уволнение, ВАС, тричленен състав приел, че заповед ЛС-ОЗ-1902 от 20.10.1999г. на министъра на правосъдието и правната евроинтеграция е послужила за фактическо основание за издаване на заповед ЛС-ОЗ-3297 от 21.09.2000г. на министъра на правосъдието, с която със задна дата се налага дисциплинарно наказание „уволнение“ считано от датата на издаване на първата. Независимо, че липсвало основание за прекратяване на производството по отношение на заповед ЛС-ОЗ-1902 от 20.10.1999г. на министъра на правосъдието и правната евроинтеграция тричленен състав на ВАС го прекратил и по този начин заличил с обратна сила процесуалните действия извършени до прекратяването. Касационната инстанция оставила в сила определението, като постановила неправилен съдебен акт. Пропуснала да изложи каквито и да е съображения относно законосъобразността по прекратяването на производството. Била длъжна, но не извършила проверката за нищожност. Налице бил недопустим отказ от правосъдие от касационната инстанция. Независимо от “превратно” установените факти от министъра на правосъдието за открито към 20.10.1999г. дисциплинарно нарушение, щом писмените показания са дадени на 25.08.2000г., т.е извън дисциплинарното производство, че даже след налагане на наказанието, тогава законосъобразно волеизявление за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ не е могло и не може да се издаде от който и да е административен орган.

В съдебно заседание, жалбоподателят, редовно призован, не се явява, не се представлява. В писмени бележки по съществото на спора с вх. № 2588/24.10.2025г. /л. 135 и сл./, доразвива съображенията си за нищожност на оспорената заповед поради липса на компетентност на министъра на правосъдието и правната евроинтеграция да издава такава заповед. Съгласно чл. 254, ал.1 ЗМВР /отм/ заповедта за освобождаване от служба на сержантите се издавала от органа, който ги е назначил. Министърът нито е назначавал жалбоподателя, нито е компетентен да го освободи. Нямало закон, който да позволи на министъра на правосъдието в периода 20.10.1999г. до 21.09.2000г. като горестоящ орган на органа по чл. 200, ал.1 ЗМВР /отм/ да изземва за решаване въпроси от компетентността на по-долустоящия орган. По делото липсвали доказателства, че към 20.10.1999г. жалбоподателят е бил с мярка „задържане под стража“ или домашен арест. Оспорената заповед не била издадена на основание чл. 392 НК. Сигурен е, че министъра на правосъдието не може да установи съществуването на фактическите основания, посочени в Заповед ЛС-ОЗ-1902 от 20.10.1999г. Предмет на делото е само нищожността на оспорения акт и затова моли съда да се произнесе по нея и да обяви нищожността, да изпрати преписката на компетентния орган и да му присъди направените по делото разноски в размер на 40 лв.

Ответникът – министъра на правосъдието, в представения отговор, /л.22/, чрез юрисконсулт В. изразява становище за недопустимост на жалбата. Сочи, че оспорената заповед е част от процедурата по дисциплинарно производство, приключило със Заповед № ЛС-03-3297/21.09.2000 г. на министъра на правосъдието, с която е наложено дисциплинарно наказание “уволнение” на сержант Е. Б. В. - надзирател в следствен арест - Перник към областно звено “Следствени арести” П****, считано от датата на отстраняване в длъжност от 20.10.1999 г. Заповедите са обжалвани пред Върховен административен съд, където е образувано адм.д. № 8104/2000г. С Решение № 2976/03.05.2001г по адм.д. № 8104/2000г. тричленен състав на Трето отделение на ВАС, отхвърлил жалбата, подадена от Е. Б. В. против заповед № ЛС-03-3297 от 21.09.2000 г. на министъра на правосъдието, с която на В. е наложено дисциплинарно наказание “уволнение” и е освободен от служба, като неоснователна и е оставил без разглеждане жалбата срещу заповед № ЛС-03-1902/20.10.1999 г. за отстраняване от работа и искането на присъждане на парично обезщетение за времето, през което е останал без работа поради незаконното му уволнение. Е. В. подал касационна жалба срещу така постановения съдебен акт пред петчленен състав на ВАС, който със свое Решение № 10035/20.12.2001 г., постановено по адм. дело № 4733/2001 г. оставил в сила Решение № 2976/03.05.2001г по адм.д. № 8104/2000г. на ВАС. Въпреки влезлите в сила решения на ВАС, същият многократно подава жалби срещу заповед № ЛС-03-1902/20.10.1999 г. Ответникът счита жалбата за процесуално недопустима за разглеждане на основание чл. 159, т.1 и т.6 от АПК, тъй като посочената заповед не подлежи на оспорване и административният акт, с който му е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ е потвърден с влязъл в сила съдебен акт.

В съдебно заседание, ответникът, редовно призован, се представлява от юрисконсулт М. В., която оспорва жалбата. Претендира юрисконсултско възнаграждение. В писмени бележки /л.129/ поддържа становището си за недопустимост на жалбата.

Въпросът за допустимостта на жалбата е разрешен с Определение № 9207 от 06.10.2025г. по адм.д. № 9198/2025г. на Върховен административен съд, с което е отменено Определение № 1182/10.07.2025г. по адм.д. № 314/2025г. на Административен съд – П****. Решаващият състав не е споделил мотивите на Административен съд – П****, като е приел, че по оспорването на В. срещу заповед № ЛС -03 -1902/20.10.1999 г. на министъра на правосъдието и правната евроинтеграция не е постановено решение по същество на спора, а жалбата е оставена без разглеждане с влезлия в сила съдебен акт на ВАС, цитиран от АС. Тоест липсва влязло в сила решение, което да се ползва със сила на пресъдено нещо съобразно чл.177, ал.1 АПК. Поради изложеното не е налице и хипотезата на чл.159, т.6 АПК за оставяне без разглеждане на жалбата и прекратяване на производството. Предвид приключване на производството пред ВАС с решение №10035/20.12.2001 г., не е налице и хипотезата на чл.159, т.7 АПК - наличие на друго висящо производство пред съд между същите страни и на същото основание. По тези съображения, делото е върнато за продължаване на съдопроизводствените действия и произнасяне по съществото на жалбата.

Въпреки че на настоящия му състав са му известни множество определения, с които жалбата на В. против заповед № ЛС -03 -1902/20.10.1999 г. на министъра на правосъдието и правната евроинтеграция е оставяна без разглеждане през годините, включително и Определение № 5194/08.04.2019г. на ВАС по адм.д. № 3116/2019г. на същия състав на ВАС, който сега е върнал делото за разглеждане, указанията на горестоящата инстанция са задължителни за първоинстанционния съд, поради което съдът дължи произнасяне по същество.

Административен съд – П****, III състав, намира за установено от фактическа страна следното:

С оспорената заповед № ЛС-03-1902/20.10.1999 г. министърът на правосъдието и правната евроинтеграция отстранил от длъжност Е. Б. В. - старши надзирател в областно звено „Следствени арести – П***“ - за следното: На 15.10.1999 г. от следствен арест - П**** е избягало задържано лице. Назначената служебна проверка е установила, че на 15.10.1999 г. сержант В., като постови в този следствен арест към 24:00 часа извежда от килия № 5 задържания С. Г., връзват спящия гл. сержант Й. и заедно избягват от ареста. По случая е образувано следствено дело № 225/1999 г. по описа на Окръжна следствена служба – П**** и на серж. В. е повдигнато обвинение по чл. 299 НК и му е определена мярка за неотклонение „задържане под стража“. Същият е обявен за национално издирване и не се явява на работа. Предвид горното и на основание параграф 74 от ПЗР на Закона за съдебната власт, параграф 3 от ПМС № 5/18.01.1999г. и във връзка с параграф 5 от ПЗР на Закона за МВР, чл. 329 от НПК и чл. 259 от Закона за МВР, е заповядано Е. Б. В. – старши надзирател в областно звено „Следствени арести – П****“ да бъде отстранен от длъжност до неговото залавяне.

По делото е представена административната преписка по издаване на оспорената заповед – първоначално с писмо вх. № 1707/04.07.2025г. /л. 21 и сл./, впоследствие заверена с КЕП с писмо вх. № 2697/03.11.2025. и в оригинал в съдебно заседание от 11.11.2025г.

От приложените към нея доказателства е видно, че производството по издаването й е започнало със Заповед № ЛС-03-1884/18.10.1999г. на заместник-министъра на МППЕ за назначаване на служебна проверка за възникнало произшествие в областно звено „Следствени арести – П*****“. Резултатите от проверката са обективирани в справка с рег. № 2979/18.10.1999г. на началник – сектор „Охрана и контрол – юг“. Установено е, че на 15.10.1999 г. около 24:00 часа от следствения арест на областно звено “Следствени арести-П****” постовият сержант Е. Б. В. отключва килия № 5, извежда задържания по следствено дело № 49-Н/99 г. С. Г. и заключва с белезници ръцете на спящия дежурен по арест гл. серж. Г. В. Й. за таблата на леглото, а краката с колани. С. В. извежда задържания - С. Г. от ареста и заедно с него избягват. След 15-20 минути гл.серж. Й. успява да си освободи лявата ръка и да придърпа леглото до телефона и уведомява дежурния на РДВР - П****. Дежурният на РДВР-Перник мобилизира всички патрулни коли за търсене на бегълците, но не успяват да ги открият. С.. В. не е взел личното си оръжие, а само служебната си карта.

За случая веднага е уведомен ръководителят на областно звено ‘Следствени арести” ст. л.т И., а той уведомява дежурния офицер на Главна дирекция “С. а.”. Уведомен е началник сектор “Охрана и контрол-Ю*’ полк. Й. и зам. директор “Охрана и контрол” полк. Г., които веднага отиват на място и се запознават със случая. Взети са обяснения от останалите от дежурния екип - гл. серж. Й. и ст. серж. К..

За случая е уведомен директора на Окръжна следствена служба - П**** г-н Д. и следователя по делото г-н М.. Образувано е следствено дело № 225/99 г. по описа на Окръжна следствена служба срещу серж. В. и задържаният С. Г. по чл. 299 от НК.

З. С. Г. е от турски произход - [възраст], обвиняем за отвличане, незаконно лишаване от свобода за въоръжен грабеж и изнудване. По данни на неговия съкилийник - В. Б. Х., е предложил на серж. В. голяма сума пари за услугата.

Констатациите са, че с действията си серж. В. извършва предателство спрямо колегите и началниците си. С умишлените нарушения на служебните си задължения той причинява значителни вреди на държавата. За тези му деяния, съгласно чл. 204, ал. 2, т. 5 от ПП на ЗМВР и чл. 239, ал. 1, т. 3 и 5 от Закона за МВР се налага дисциплинарно наказание “Уволнение”, поради което предложението е да му се наложи такова.

Издадена е оспорената в настоящето производство Заповед № ЛС-03-1902/20.10.1999 г., с която министърът на правосъдието и правната евроинтеграция отстранил от длъжност Е. Б. В. - старши надзирател в областно звено „Следствени арести – П****“ до неговото залавяне. Като мотиви на заповедта са послужили констатациите в справката, които са възпроизведени в самата заповед.

По преписката са налични Постановление за вземане на мярка за неотклонение „задържане под стража“ от 29.12.1999г., предявено на В. на 17.05.2000г. и Постановление за изменение на мярка за неотклонение от 28.07.2000г., с което мярката е изменена в парична гаранция, поради изтичане на двумесечния максимален срок за задържане.

Не се спори между страните, че със заповед № ЛС-03-3297/21.09.2000 г. министъра на правосъдието е наложил дисциплинарно наказание “уволнение” на сержант Е. Б. В. - надзирател в следствен арест-П**** към областно звено “Следствени арести” П****, считано от датата на отстраняване в длъжност от 20.10.1999 г. със заповед № ЛС-03-1902/20.10.1999 г.

И двете заповеди са били обжалвани по съдебен ред, като оспорването е съединено с искане за присъждане на обезщетение за времето, през което е бил незаконно уволнен. С Решение № 2976/03.05.2001г по адм.д. № 8104/2000г. тричленен състав на трето отделение на ВАС, намира, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за отмяна на индивидуалния административен акт по реда на чл. 12, т. 3 и 4 ЗВАС, поради което подадената жалба следва да се отхвърли по отношение на уволнителната заповед. Подадената жалба, в частта, касаеща искане за присъждане на обезщетение за времето, през което жалбоподателят е бил без работа поради незаконното му задържане следва да се остави без разглеждане, тъй като гражданскоправните последици, настъпили в резултат на освобождаването от служба подлежат на разглеждане по общия исков ред. Намира, че следва да се остави без разглеждане и жалбата в частта, с която се иска отмяна на заповед № ЛС-03-1902/20.10.1999 г. за отстраняване на жалбоподателя от работа, поради това, че това, че не се касае за заповед, която подлежи на съдебен контрол за законосъобразност по реда на ЗВАС. Постановено е съдебно решение, с което е отхвърлена жалбата, подадена от Е. Б. В. против заповед № ЛС-03-3297 от 21.09.2000 г. на министъра на правосъдието, с която на В. е наложено дисциплинарно наказание “уволнение” и е освободен от служба, като неоснователна и е оставена без разглеждане жалбата срещу заповед № ЛС-03-1902/20.10.1999 г. за отстраняване от работа и искането на присъждане на парично обезщетение за времето, през което е останал без работа поради незаконното му уволнение.

Е. В. подал касационна жалба срещу така постановения съдебен акт пред ВАС на РБ, който със свое Решение № 10035/20.12.2001 г., постановено по адм. дело № 4733/2001 г. на петчленен състав оставил в сила Решение № 2976/03.05.2001г по адм.д. № 8104/2000г. на ВАС.

При така установените факти, съдът приема от правна страна следното:

Предмет на съдебен контрол в настоящото производство е Заповед № ЛС-03-1902/20.10.1999 г. на министъра на правосъдието и правната евроинтеграция по отношение на нейната валидност.

В АПК не съществуват изрично формулирани основания за нищожност на административните актове. В доктрината и съдебната практика е възприето, че такива са петте основания за незаконосъобразност по чл. 146 от АПК, но тогава, когато нарушенията им са особено съществени. Съобразно това, нищожен се явява само този акт, който е засегнат от толкова съществен порок, че изначално не е в състояние да породи правните последици към които е насочен. Липсата на компетентност на органа, издал акта, е винаги основание за неговата нищожност. Порокът във формата е основание за нищожност, само когато е толкова сериозен, че практически се приравнява на липса на форма и оттам – на липса на волеизявление. Нарушенията на административнопроизводствените правила са основания за нищожност само ако са толкова съществени, че нарушението е довело до липса на волеизявление. Като правило, нарушенията на материалния закон касаят правилността на административния акт, а не неговата валидност, поради което нищожен би бил на посоченото основание само този акт, който изцяло е лишен от законова опора – т.е. не е издаден на основание нито една правна норма и същевременно засяга по отрицателен начин своя адресат. Поради това единствено пълната липса на предвидените в приложимата материалноправна норма предпоставки за издаване на акта, би довело до нищожност на посоченото основание. Превратното упражняване на власт, също е порок, водещ само до незаконосъобразност като правило, и само ако преследваната цел не може да се постигне с никакъв административен акт, посоченият порок обуславя нищожност.

Към датата на издаване на оспорената заповед Е. В. е сержант в областно звено „Следствени арести“ – П****. Със ЗИД на Закона за съдебната власт, обн. ДВ, бр. 133 от 1998 г., § 74 от Преходни и заключителни разпоредби следствените арести, включително и тези на Националната следствена служба, преминават към Министерството на правосъдието и правната евроинтеграция заедно с ползваното от тях имущество, обслужващия и охранителния персонал и всички средства, предвидени по бюджета за 1998 г. за издръжка. С Постановление № 5 на МС от 18.01.1999 г. за изменение и допълнение на Постановление № 295 на Министерския съвет от 1997 г. за определяне на основните функции и задачи на Министерството на правосъдието и правната евроинтеграция (обн. ДВ, бр. 59 от 1997 г.) към основните функции и задачи на Министерство на правосъдието се добавя т. 12 в чл. 1 от приложението към чл. 1, ал. 1, а именно "12. ръководи следствените арести.

Заповедта, за която се иска обявяване на нищожност в настоящето производство, е издадена на основание чл. 259 ЗМВР/отм./ Текстът в приложимата редакция гласи: „Офицерите и сержантите могат да бъдат временно отстранявани от длъжност по реда на чл. 392 от Наказателно-процесуалния кодекс". Съответно текста на чл. 392 от НПК в приложимата редакция гласи: „Когато спрямо обвиняемия бъде взета мярка за неотклонение задържане под стража или домашен арест, началникът го отстранява временно от длъжност.“ В мотивите на заповедта е записано, че на серж. В. е повдигнато обвинение по чл. 299 НК и му е определена мярка за неотклонение „задържане под стража“. Същият е обявен за национално издирване и не се явява на работа

От горното следва, че отстраняването на обвиняем от длъжност е мярка за процесуална принуда, уредена в чл. 259 ЗМВР, вр. чл. 392 НПК. Този ред е специален с оглед категорията обвиняеми лица. Стига да са налице предвидените в тези два текста предпоставки, началникът е длъжен да издаде заповед за налагане на мярката. В случая началник по смисъла на чл. 259 ЗМВР /отм./ е министърът на правосъдието и правната евроинетеграция /издал впоследствие и заповедта за уволнение/, доколкото серж. В. е бил вече назначен при приемането на § 74 ЗИД на ЗСВ, с който следствените арести преминават на подчинение на Министерство на правосъдието. Съгласно чл. 19 от Закона за изпълнение на наказанията в редакцията към 1999г. общото ръководство на местата за лишаване от свобода и контролът върху тяхната дейност се осъществяват от Министерството на правосъдието и правната евроинтеграция. Едва с приемането на чл. 19а ЗИН (Нов - ДВ, бр. 62 от 2002 г.) - (1) Прякото ръководство и контролът върху дейността на местата за лишаване от свобода се осъществяват от Главна дирекция "Изпълнение на наказанията". Отстраняването е реализирано, при съобразяване на посочените обстоятелства – следствено дело, обвиняем с мярка за неотклонение, който при това се издирва, с цитираната вече заповед, считано от 20.10.1999г., в изпълнение на изискването на чл. 259 ЗМВР и чл. 392, ал. 1 НПК. В хипотезата на отстраняване, временната мярка е предвидена от законодателя именно с оглед окончателното изясняване на въпроса с виновността на служителя. Същият няма и как да се яви на работа, при положение, че се издирва, видно от материалите, е задържан едва на 17.05.2000г. В зависимост от изхода на наказателното производство, е възможно или възстановяването на статуса му, с всички законни последици, (при оправдателна присъда), или реализиране на отговорността му, (при осъдителна), като последиците се реализират и в двата случая, считано от датата на отстраняване. С други думи, при образувано срещу жалбоподателя наказателно преследване, административният орган не разполага с възможността да отстрани служителя на друго основание или да не го отстрани. Това се налага с оглед фактическата невъзможност на обвиняемия да изпълнява задълженията си /чл. 392, ал. 1 НПК/.

Възраженията на жалбоподателя за материална некомпетентност на органа биха могли да бъдат относими към освобождаването от служба на основанията по чл. 254 от ЗМВР /отм/. Съгласно чл. 254 ЗМВР /отм./, заповедта за освобождаване от служба на офицерите се издава от министъра на вътрешните работи, а за сержантите - от органа, който ги е назначил. В тази хипотеза би могло да се разсъждава, дали при заварено положение на служител към преминаване на следствените арести към МПЕ 1998г., следва да се търси кой е органа по назначаване. Оспорената заповед обаче не е издадена на основанията по чл. 253, а в специалната хипотеза на чл. 259 ЗМВР /отм./ За разлика от сега действащия Закон за изпълнение на наказанията и задържането под стража /в сила от 01.06.2009 г. /, Законът за изпълнение на наказанието в редакцията му, действаща към процесния за делото период не очертава толкова ясно, прецизно и изчерпателно правомощията на Министъра на правосъдието по отношение местата за лишаване от свобода. Докато сега в чл. 10, ал.2, т.5. изрично е посочено, че Министъра на правосъдието осъществява правомощията на орган по назначаване съгласно Закона за Министерството на вътрешните работи и Закона за държавния служител за държавните служители в Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" и териториалните й служби, то в предишната си редакция Закона за изпълнение на наказанията в чл. 19 сочи, че Министерство на правосъдието осъществява общото ръководство на местата за лишаване от свобода и контрола върху тяхната дейност, както и че организационната им структура се определя от Министъра на правосъдието. Като се има предвид препращането на чл. 20, ал. 4 от ЗИН / в редакцията към процесния период / към чл. 192, ал. 3 от Закона за Министерството на вътрешните работи / съобразена е редакцията към процесния период / в която е посочено, че възникването, съдържанието и прекратяването на служебните правоотношения на държавните служители - граждански лица в МВР се уреждат от този закон, а за неуредените случай се прилага Законът за държавния служител, то следва, че Министърът на правосъдието по аналогия с правомощията на Министъра на вътрешните работи / уредени в чл. 199 от ЗМВР / е назначавал пряко определени категории служители и през 1999г. е осъществявал ръководството и контрола на следствените арести.

С оглед на изложеното оспореният акт не страда от порок за липса на компетентност на органа - издател, поради което не са налице основания за прогласяването му за нищожен по чл. 146, т.1 от АПК.

Порокът във формата по чл. 146, т. 2 АПК е основание за нищожност само когато е толкова сериозен, че практически се приравнява на липса на форма и съответно - на липса на волеизявление на издателя на акта. В настоящия казус обжалваната заповед е издадена в писмена форма, съдържа мотиви и разпоредителна част, с която лицето се отстранява от длъжност до залавянето му. Посочен е издателят й и съдържа подписа на същия. Поради това не са налице основания за обявяването му за нищожен поради порок във формата. Обстоятелството дали фактическите основания в мотивите са коректни е релевантно към преценката за унищожаемост на акта, но не и към нищожността му. Предвид преклудиране на правото на жалба в тази част, съдът не разполага с процесуална възможност да осъществи съдебен контрол за законосъобразност на това основание.

Нарушението на административнопроизводствените правила при издаване на административния акт може да обуслови неговата нищожност само ако издаването му е по ред, който не съществува в правната действителност. В обсъждания случай редът е този по чл. 259 от ЗМВР/отм./.

Заповедта е издадена на съществуващо правно основание, поради което не страда от порок по чл. 146, т. 4 АПК, който да обуслови прогласяването й за нищожна. Нищожен е актът, когато е лишен изцяло от законова опора, при липса на каквото и да е основание и изобщо възможност за който и да е орган да издаде акт с такова съдържание. Тези предпоставки в случая не се наблюдават – в заповедта се съдържат фактическите обстоятелства и правното основание за издаването й. Следва да се посочи още, че жалбоподателят обвързва издаването на заповедта с наложеното му след това дисциплинарно наказание „уволнение“, като навежда доводи, че не е изслушван, има нарушения на процедурата по чл. 240 от ЗМВР /отм./ По въпроса за законосъобразността на уволнението има влязло в сила решение на тричленен състав на ВАС и настоящият състав въобще не следва да обсъжда тези доводи.

В заключение, при служебно извършената проверка не се констатираха основания за нищожност на административния акт, поради което жалбата на Е. Б. В. следва да се отхвърли като неоснователна.

При този изход на спора ответникът има право на сторените в производството разноски, като същите са своевременно поискани и следва да му се присъдят в размер на 200 лв. юрисконсултско възнаграждение съгласно чл. 143, ал. 3 АПК във връзка с чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ /изм.01.10.2025г./, чл. 37 от Закона за правната помощ.

Мотивиран от горното и на основание чл. 172, ал.2 АПК и чл. 143, ал.3 АПК, Административен съд – П***, III състав

 

РЕШИ:

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Е. Б. В. с искане за обявяване на нищожност на Заповед № ЛС-03-1902/20.10.1999г. на министъра на правосъдието и правната евроинтеграция.

ОСЪЖДА Е. Б. В., [ЕГН], [населено място], [улица], [адрес], да заплати на Министерство на правосъдието сумата от 200 /двеста/ лева, за юрисконсултско възнаграждение.

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва от страните с касационна жалба пред Върховния административен съд на Република България, в 14- дневен срок от съобщаването му.