№ 22558
гр. София, 09.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 35 СЪСТАВ, в публично заседание на
първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЦВЕТИНА Р. ЦОЛОВА
при участието на секретаря МАРГАРИТА Р. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ЦВЕТИНА Р. ЦОЛОВА Гражданско дело №
20241110167369 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по искова молба на Р.Л.Ц против
„Пенсионна осигурителна компания Д-Р“ АД.
Ищцата Р.Л.Ц навежда твърдения, че в частта относно присъдените разноски на
атакуваното от нея съдебно решение мотивите на съда са разбираеми, но волята на
съда да присъди разноските в посочения размер в решението размер била напълно
неясна. Излага, че мотивите на процесното решение в частта за присъдените разноски
не съответствали на диспозитива на същото, доколкото съдът в тази част от една
страна приемал, че по отношение на претенцията на ответника за присъждане на
разноски при наличие на доказателства за упълномощен адвокат, който го е
представлявал в производството, на същия следвало да бъдат присъдени само
сторените разноски за възнаграждението му, при положение, че същият е претендирал
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 650 лева и за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 500 лева, а от друга страна съдът приемал, че по аргумент
от чл. 78, ал. 1 ГПК, страната има право на разноски само за един процесуален
представител в рамките на едно производство, независимо дали се касае за адвокат
или юрисконсулт и независимо от това колко и какви процесуални представители са го
защитавали. Ето защо ищцата моли съда да постанови решение, с което да прогласи
нищожността на Решение № 2302 от 21.03.2022 г. от 29.11.2021 г. по гр. д. №
*****/2021 г. по описа на СРС, 175 състав в частта му относно присъдените деловодни
разноски. Претендира разноски за настоящото производство.
Ответникът „Пенсионна осигурителна компания Д-Р“ АД е подал отговор на
исковата молба, с който оспорва иска като недопустим, неоснователен и недоказан.
1
Излага твърдения за недопустимост на предявения иск, доколкото въпросът за
разноските бил предмет на приключило съдебно производство, поради което не
подлежал на преразглеждане. По същество оспорва иска като неоснователен по
аргумент, че оспореното решение в частта му за разноските е валидно, доколкото
съдът се е произнесъл по претендираните разноски като е подвел фактите към
относимите правни норми, съответно ги е обявил в диспозитива на решението като
правни последици. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер
на 100 лева.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата на страните, по реда на чл. 235,
ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено следното:
Съдът намира, че е сезиран с установителен иск с правно основание чл. 270, ал. 2
ГПК, по който иск в доказателствена тежест на ищеца е да докаже при условията на
пълно и главно доказване наличието на твърдения от него порок в оспорваното
съдебно решение, обуславящ неговата нищожност в частта му относно присъдените
разноски.
В чл. 270, ал. 2 ГПК е уредена процесуалната защита срещу нищожните
съдебни решения. Разпоредбата дава възможност да се прогласи нищожност на
съдебно решение по исков ред, и то безсрочно /в този смисъл са разясненията, дадени
в т. 8 и 9 ППВС №1/1985 г./. Тъй като нищожното съдебно решение създава
привидност за признати и присъдени права, а постановилия го съд не може сам да
констатира нищожността и да произнесе ново валидно решение, несъмнено е, че
обявяването на нищожността може да бъде искана от всяка от страните по делото.
Нищожността на съдебното решение е последица от най-тежкия му порок, който
е налице в следните фактически хипотези: постановено е от ненадлежен орган или
ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, неизразено в писмена
форма, неподписано или толкова неразбираемо, че смисълът му не може да се извлече
и по пътя на тълкуването. Всички те касаят начина на формиране и изразяване на
волеизявлението на съда – ТР №1 от 10.02.2012 г. на ВКС по тълк. д. №1/2011 г. на
ОСГТК на ВКС. Нарушаването на императивна материалноправна или
процесуалноправна норма при постановяване на съдебно решение може да доведе до
неговата недопустимост или неправилност, но не и до нищожността му /решение №15
от 26.01.2015 г. по гр.д. №3298/2014 г. на I ГО на ВКС/.
В случая оспорваното решения на Софийски районен по гр. д. № *****/2021 г. по
описа на СРС, 175 състав е постановено в писмена форма от надлежен съдебен състав,
действащ еднолично, от лице със съдийска правоспособност, подписало съдебния акт.
Мотивите на съдебното решение, както е разяснено в Постановление № 7 от
30.12.1959 г. на Пленума на ВС на РБ и множество решения на състави на ВС и на
2
ВКС, трябва по ясен, разбираем, непротиворечив и логичен начин да дават кратък и
същевременно обоснован отговор на важните и съществени въпроси, поставени за
решаване по делото; да съдържат необходимите фактически и правни съображения,
изложени кратко и пълно. Изчерпателното, ясно и разбираемо мотивиране на
съдебното решение е гаранция и за справедлив съдебен процес, защото само така се
гарантира правото на страните да узнаят волята на съда, както и да упражнят
пълноценно правото на защита. Ако мотивите са неразбираеми и противоречиви в
резултат на формално-невалидни умозаключения, които не могат да са логически
следствия от дадени условия, които противоречат на опита и/или научното познание,
тогава е налице необоснованост на решението, което сочи на допуснато съществено
нарушение на съдопроизводствените правила. Възможно е неяснотата в
съображенията на съда, изложени в съдебния акт, на практика да се приравнява на
липса на мотиви, което също съставлява нарушение, както на чл. 12 и чл. 235, ал. 2
ГПК, но още и на чл. 236, ал. 2 ГПК, все форми на неправилност на съдебния акт. Ако
между формираната воля на съда и нейното външно изразяване има несъответствие,
налице е очевидна фактическа грешка, която се отстранява по реда на чл. 247 ГПК.
Ако волята на съда е неясна, но установима, тогава порокът на съдебния акт се
отстранява по реда на тълкуването му.
В случая ищцата е навела твърдения за нищожност на съдебните решение
единствено поради неразбираемост на волята на съда относно присъдените разноски,
доколкото според ищцата мотивите били ясни, но неясно било защо съдът присъжда
възнаграждение в посочения размер.
Съдът намира, че горецитираното съдебно решение по гр. д. № № *****/2021 г.
не страда от посочения в исковата молба порок за абсолютна неразбираемост.
Напротив, същото е напълно ясно, като волята на съда е разбираемо отразена. Всяко
съдебно решение представлява единство от мотиви и диспозитив и при евентуално
съмнение относно точната воля на съда, отразена в диспозитива, следва да бъдат
анализирани и мотивите.
В случая съдът ясно е посочил, че на ищеца по гр.д. № *****/2021 г. се дължат
разноски само за един процесуален представител, както и че на ищеца се дължат
претендираните разноски за адвокатско възнаграждение. С диспозитива на решението
съдът е присъдил на ищеца именно сумата, претендирана като разноски за платено
адвокатско възнаграждение.
Съдът намира за необходимо да посочи още, че макар да не е задължителна
предпоставка за завеждането на иска по чл. 270, ал. 2 ГПК, при съмнение за неяснота
волята на съда, ищцата разполага с възможността да поиска тълкуване по чл. 251 ГПК,
от която възможност няма данни да се е възползвала. В случай пък, че е налице
противоречие между формираната в мотивите воля и външното й изразяване в
3
диспозитива, налице е възможността за отстраняване на очевидна фактическа грешка
по реда на чл. 247 ГПК.
По изложените съображения, съдът намира предявеният иск с правно основание
чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожността на решение Решение № 2302 от
21.03.2022 г. от 29.11.2021 г. по гр. д. № *****/2021 г. по описа на СРС, 175 състав в
частта му относно присъдените деловодни разноски за неоснователен и като такъв
следва да бъде отхвърлен.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има ответникът. Същият претендира
присъждането на разноски за юрисконсултско възнаграждение, която претенция съдът
намира за основателна. Предвид неголямата правна и фактическа сложност на делото,
съдът намира, че на ответника следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Р. Л. Ц., ЕГН: ********** срещу „Пенсионно-
осигурителна компания Д-Р“ АД, ЕИК: ********* иск с правно основание чл. 270, ал.
2 ГПК за прогласяване нищожността на Решение № 2302 от 21.03.2022 г. от 29.11.2021
г. по гр. д. № *****/2021 г. по описа на СРС, 175 състав в частта му относно
присъдените на „Пенсионно-осигурителна компания Д-Р“ АД, ЕИК: *********
деловодни разноски.
ОСЪЖДА Р. Л. Ц., ЕГН: ********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати
на „Пенсионно-осигурителна компания Д-Р“ АД, ЕИК: ********* сумата в размер на
100 лева – разноски за юрисконсултско възнаграждение в настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на
страните с въззивна жалба пред Софийски градски съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4