РЕШЕНИЕ
№ 45
гр. Бургас, 27.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на шестнадесети януари през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Албена Янч. Зъбова Кочовска
Членове:Таня Д. Евтимова
Радостина П. И.а
при участието на секретаря Станка Д. Чавдарова
като разгледа докладваното от Радостина П. И.а Въззивно гражданско дело №
20242100501901 по описа за 2024 година
Производството е по реда чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по постъпила въззивна жалба на ответника „КАМЕКС КОМЕРС“
ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.Бургас, ул.“Кооператор“ №
54, представлявано от Валентин Каравълчев, действащ чрез процесуалния си представител
адв. И. Найденов – БАК против решение № 1905 от 24.09.2024 г., постановено по гр.
дело № 4357/2024 г. по описа на Районен съд- Бургас, с което ответното дружество е
осъдено на основание чл.128, т.2 вр. с чл.242 от КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД да заплати на Х. И.
Д., ЕГН: **********, с адрес: ***** сумата от 933 лв.-главница, представляваща неплатено
брутно трудово възнаграждение за периода от 01.05.2024 г. до 31.05.2024 г., ведно със
законната лихва върху главницата, начиная от 28.06.2024 г. до окончателното й изплащане.
В жалбата се излагат съображения, че първоинстанционното решение е неправилно и
незаконосъобразно, с твърдения, че е немотивирано, постановено при неизяснена
фактическа обстановка, непълен доказателствен материал и допуснати процесуални
нарушения. Прави се оплакване, че въпреки своевременното оспорване на автентичността
на представените от ищеца писмени доказателства – трудов договор, длъжностна
характеристика към него, и три допълнителни споразумения и изявлението на ищеца, че ще
се ползва от тях районният съд незаконосъобразно не е открил производство по чл. 193 от
ГПК и не е разпоредил представянето им в оригинал. Оспорват се като неправилни доводите
на първата инстанция за постановения отказ, в които е прието, че оспорените документи са
заверени от адвокат, поради което не е било нужно представянето им в оригинал, както и
съображенията, че наличните по делото доказателства /според жалбоподателя вероятно
извършената справка от НАП/ не е необходимо уважаване на искането. В тази връзка се
възразява, че служебната справка от НАП не доказва нито размера на трудовото
1
възнаграждение, нито дали служителят е полагал труд, като наред с това счита, че същата
доказва само, че към датата на генерирането й в НАП е имало подадено заявление за
регистриран трудов договор, но не и реалното му сключване и изпълнение. За
необходимостта от представяне на оспорения документ в оригинал с оглед извършване на
експертно заключение именно върху оригинала в жалбата се цитира съдебна практика на
ВКС. На следващо място се сочи, че дори и да се счете за доказано какъв е размера на
уговореното брутно трудово възнаграждение /БТВ/, се възразява, че принципно
работодателят дължи на работника нетното трудово възнаграждение, т.е. сумата, явяваща се
остатък след удържане на личните здравно-осигурителни вноски и ДОД, доколкото той се
явява платец по тях, като в подкрепа на доводите си сочи съдебна практика на ВКС. Счита,
че с присъждане на БТВ се създава предпоставка за неоснователно обогатяване на ищеца за
сметка на ответника, поради което заявява, че дори и да се приеме, че БТВ на ищеца е
933лв., незаконосъобразно районният съд го е присъдил в пълен размер. На трето място се
излагат оплаквания, че първоинстанционният съд погрешно е кредитирал показанията на
разпитания свидетел, който също води дело срещу ответника, поради което в жалбата се
възразява, че показанията му са пристрастни. Възразява се, че изложеното от този свидетел
не доказва нито в кое дружество работи ищеца, нито каква е заплатата му. Развиват се и
оплаквания за неправилен отказ за уважаване на искането на ответника по чл. 176 от ГПК. В
заключение се прави извод, че въпреки разпределената доказателствена тежест ищецът не е
доказал да е престирал работна сила за ответника през м. май 2024г., нито какъв е бил
уговорения размер на трудовото му възнаграждение. По подробно изложените в жалбата
съображения се иска отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с което
исковата претенция да бъде отхвърлена. Моли за присъждане на разноските пред
настоящата инстанции. Иска се откриване на производство по чл. 193 от ГПК за оспорване
на представените от ищеца писмени доказателства – трудов договор, длъжностна
характеристика към него, и три допълнителни споразумения, както и задължаване на ищеца
на основание чл. 183 от ГПК да представи същите доказателства в оригинал. В съдебно
заседание въззивното дружество не изпраща представител. Представя писмено становище, в
което поддържа въззивната си жалба и моли за присъждане на разноските в настоящото
производство. Направено е и възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК.
В предоставения срок по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемият Х. И. Д., чрез
упълномощения си процесуален представител адв. К. Киров- САК е депозирал писмен
отговор по въззивната жалба, в която е изразил становище за неоснователността й. Счита, че
обжалваното решение е правилно, законосъобразно и обосновано, постановено при спазване
на материалния закон и процесуалните правила при аргументирана и всеобхватна оценка на
доказателствения материал и правилно приложение на процесуалния и материалния закон.
Сочи, че от събраните доказателства, в т.ч. и от масивите на НАП и НОИ е доказано, че
между страните е възникнало и изпълнявано трудово правоотношение, като преди датата на
възникване на правния спор работодателят доброволно внасял дължимите публични
вземания за осигуровки и данъци на ищеца. В тази връзка и позовавайки се на нормата на
чл. 75 от КТ се считат за неоснователни възраженията в жалбата за недействителност на
трудовия договор между страните. В писмения отговор се сочи, че районният съд
внимателно и процесуално обосновано е съобразил събраните по делото писмени
доказателства, които водят до извод, че между страните е съществувал сключен трудов
договор, определен е размера на дължимото възнаграждение и са събрани доказателства за
реалното полагане на труд. Заявява се, че доколкото ответника не е провел успешно
насрещно доказване за твърдението си, че е заплатил трудово възнаграждение на ищеца
съобразно изискванията на чл. 270, ал. 3 от КТ, то при липса на доказателства за извършено
плащане иска се явява основателен. Моли за потвърждаване на обжалваното решение и
присъждане на разноските за въззивното производство. В съдебно заседание въззиваемият,
чрез адвокатския си представител поддържа писмения си отговор. Моли за присъждане на
2
разноските по делото съгласно представен списък по чл. 80 от ГПК.
Бургаският окръжен съд, при служебната проверка на обжалваното решение,
извършена на основание чл.269 от ГПК, не установи съществуването на основания за
нищожност или недопустимост на същото, поради което намира, че то е валидно и
допустимо. Като взе пред вид събраните по делото доказателства, становищата на страните и
като съобрази закона намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Районният съд е бил сезиран с иск от Х. И. Д. за осъждане на ответника „КАМЕКС
КОМЕРС“ ЕООД да му заплати основание чл.128, т.2 вр. с чл.242 от КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД
/след направено уточнение/ сумата от 933 лв. – главница, представляваща брутно трудово
възнаграждение за периода от 01.05.2024г. до 31.05.2024г. по сключения помежду им трудов
договор № 29 от 28.09.2020г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата
подаване на исковата молба – 28.06.2024г. до окончателното й заплащане.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен писмен трудов договор от
28.09.2020г., надлежно регистриран в НАП, по силата на който ищецът е заемал длъжността
„резач“ при първоначално уговорено основно трудово възнаграждение в размер на 623 лв.,
платимо до 25-то число на следващия месец, при 0.6% допълнително трудово
възнаграждение за всяка прослужена година. Ищецът сочи, че с последващи допълнителни
споразумения, трудовият договор е изменян досежно размера на основното трудово
възнаграждение, като с последното споразумение от 29.12.2023г. същото е увеличено на
933лв. Излага се, че ответникът не е заплатил на ищеца дължимото му за м. май 2024г.
трудово възнаграждение, чието присъждане претендира в брутен размер за сумата от 933
лв., ведно със законната лихва за забавеното му плащане от подаване на исковата молба до
окончателното му изплащане.
В законовия едномесечен срок по чл. 131 от ГПК ответното дружество е представило
писмен отговор, в който е оспорило исковата претенция. Възразява, че между страните не е
съществувало трудово правоотношение, с мотив, че трудовият договор, представен от ищеца
не е подписан от представител на работодателя. Ответникът сочи, че е възложил дейностите
по оформяне на трудовите договори, декларирането им в НАП, изготвяне на ведомости за
заплати и т.н. на трето лице - счетоводна къща „ДФК АКАУНТ“ ЕООД, от чийто офис са
били иззети от прокуратурата счетоводни документи и компютърни системи, между които и
архиви на ответника. Заявява, че поради тази причина той няма как да провери дали ищецът
е бил назначен като негов работник, на каква заплата и длъжност. Предвид това е поискал
ответникът е поискал откриване на производство по чл. 193 от ГПК за оспорване на
автентичността на положените за работодателя подписи в представения от ищеца трудов
договор, длъжностна характеристика и допълнителни споразумения. Възразява също, че
ищецът не е полагал труд за исковия период. На следващо място се сочи и, че трудовото
възнаграждение е изплатено на ищеца в брой,поради което същото вече не е дължимо. В
допълнително становище по повод уточнението на ищеца, че претендира присъждане на
брутно трудово възнаграждение /БТВ/ ответникът възразява, че на ищеца следва да се
присъди нетното възнаграждение, доколкото удръжките, които работодателят следва да
направи по ДОД и осигурителни вноски не са дължими като трудово възнаграждение по
смисъла на чл. 128 от КТ, а са публично-правни задължения към Държавата и размерът им
следва да се приспадне от БТВ. Моли за отхвърляне на исковата претенция.
От фактическа страна по делото е установено следното:
По делото е представен писмен трудов договор № 29 / 28.09.2020 г., сключен между
страните, с положени от тях подписи, по силата на който ищецът е приел да изпълнява в
предприятието на ответното дружество- работодател длъжността „резач“, при пълно работно
време, срещу основно месечно възнаграждение от 623 лв., платимо до 25-то число на месеца,
следващ месеца на полагане на труда, с допълнително възнаграждение за прослужено време
в размер на 0.6% за всяка година. Договорът е сключен със срок за изпитване в полза на
3
работодателя от 6 месеца, като няма данни в същия срок трудовото правоотношение да е
прекратено. Предвид това на основание чл. 71, ал. 2 от КТ се счита, че трудовият договор е
продължил своето действие – като такъв за неопределно време.
Видно от представените допълнителни споразумения, трудовият договор е изменян
четири пъти като е увеличаван размера на основното месечно трудово възнаграждение на
ищеца, така, че с последното споразумение от 29.11.2023г. същото е уговорено в размер на
сумата от 933 лв.
Приложена е и справка по чл.62, ал.5 от КТ от 29.09.2020 г. за прието уведомление от
ответния работодател до НАП относно сключения с ищеца трудов договор, като видно от
извършената от първоинстанционния съд служебна справка в регистрите на НАП фигурира
вписване на процесното трудово правоотношение с начална дата -28.09.2020г. и с дата на
прекратяване -31.05.2024г. Във връзка с оспорване съществуването на трудово
правоотношение между страните и изпълняваната от ищеца трудова дейност за исковия
период по делото са ангажирани свидетелски показания чрез разпита на св. Г., който е също
работил в ответното дружество. В показанията си свидетелят сочи, че при изпълнение на
трудовите си задължения той често е посещавал обекта, на който ищецът е работел като
резач и поне два-три пъти го е виждал там през м. май 2024г. Заявява, че понастоящем и
двамата пак работели на същите си длъжности, на същото място, но при друг работодател.
С обжалваното решение, районният съд изцяло е уважил предявените искове. Приел
е, че между страните е било налице трудовото правоотношение за исковия период, поради
което на ищеца се следва дължимото му брутно трудово възнаграждение, което въпреки
доказателствената тежест, която носи ответникът не е доказал, че го е заплатил. Поради това
е присъдил претендираната сума от 933 лв. като дължимо брутно трудово възнаграждение за
м. май 2024г. на основание чл. 128, т. 2 от КТ, ведно с акцесорната претенция за забавеното
му плащане по чл. 242 от КТ вр. с чл. 86 от ЗЗД.
След служебна проверка на обжалваното решение, извършена на основание чл.269 от
ГПК, въззивният съд не установи съществуването на основания за нищожност или
недопустимост на същото, поради което намира, че то е валидно и допустимо. Настоящата
инстанция, като взе предвид доводите на страните, представените по делото доказателства и
като съобрази закона намира, че районният съд е установил правилно фактическата
обстановка по спора, като направените въз основа на нея фактически и правни изводи са
правилни, обосновани и при съобразяване на приложимия материален закон, като
въззивният съд напълно ги споделя и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
Съобразявайки изложените във въззивната жалба оплаквания и предвид ограничения
въззивен контрол по правилността на решението съгласно чл. 269 от ГПК съдът намира
жалбата за неоснователна по следните съображения:
На първо място неоснователно се явява оплакването в жалбата за недоказаност на
наличие на съществувало между страните трудово правоотношение. По делото е представен
писмен трудов договор, съдържащ волеизявленията и на двете страни по делото с
постигнато съгласие за възникване на трудово правоотношение помежду им, съдържащо
всички необходими елементи и уговорки – длъжност, месторабота, срок на действие,
възнаграждение. Възраженията на работодателя, че неговият законен представител не е
подписал трудовия договор нямат правно значение за действителността на трудовото
правоотношение, доколкото по делото той нито твърди, нито има данни при сключването му
ищеца- работник да е бил недобросъвестност, т.е. да е оборена презумпцията по чл. 8, ал.2 от
К, тъй като добросъвестността на работника се предполага /в т.см. решение № 467
/31.01.2013г. по гр.д.№ 2392/2013г. на четвърто г.о. на ВКС, докладчик Борислав
4
Белазелков/. Затова исканията по чл. 183 и чл. 193 от ГПК правилно за отхвърлени от
първата инстанция, доколкото ищецът няма задължение да съхранява трудовото си досие в
оригинал, а и самият ответник заявява, че то не се съдържа и при него. Дали подписът,
положен за работодателя е изпълнен от представляващия го законен представител или не,
това обстоятелство при наличие на останалите данни за подадено уведомление по чл. 62, ал.
5 от КТ за регистриране на трудов договор с ищеца и при липса необорена презумпция по
чл. 8, ал. 2 от КТ, не опорочава валидността на трудовия договор. Още повече, че самият
работодател признава, че е възложил тази дейност на трето лице, което означава, че
действията му не са извършени без представителна власт. Дори и ако подписът за
работодателя да е положен от лице без представителна власт, нормата на чл. 301 ТЗ
/приложима по аналогия в отношенията между търговец-работодател и работник/
предвижда, че когато едно лице действа от името на търговец без представителна власт се
счита, че търговецът потвърждава действията, ако не се противопостави веднага след
узнаването им /в т.см. определение № 359 от 31.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6904/2014 г.,
III г. о., ГК, докладчик съдията Диана Хитова/. Няма данни за подобно противопоставяне,
напротив на ищеца е изплащано трудово възнаграждение за целия срок на договора, като
дори същото е увеличавано. Наред с това фактът на възникването на трудовото
правоотношение между страните, както правилно е съобразил и районният съд се
потвърждава и от уведомлението до НАП по чл. 62, ал. 5 от КТ, че сключения договор е
приет, наличието на последващи споразумения за увеличаване на размера на трудовото
възнаграждение, както и данните, съдържащи се в регистъра на НАП за прекратяване на
трудовия договор на 31.05.2024г. Допълнителна индиция за наличие на възникнала между
страните трудова връзка са и събраните в първата инстанция свидетелски показания, които
установяват по категоричен и безпротиворечив начин изпълняването от ищеца на
възложената му трудовата функция, вкл. и за исковия период.
В тази връзка настоящата инстанция намира за неоснователни възраженията на
работодателя, че по делото не е доказано ищецът да е престирал труд за исковия период- м.
май 2024г. За доказване на това обстоятелство по делото са ангажирани свидетелски
показания, които установяват, че ищецът е изпълнявал трудовите си задължения за
процесния период. Районният съд правилно е дал вяра на тези показания доколкото същите
са еднозначни, безпротиворечиви и не се опровергват от останалия доказателствен материал.
За да бъде основателен искът с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ е необходимо да
са налице следните условия: трудов договор, сключен между страните; изпълнение на
задълженията по трудовия договор от работника или служителя и неизпълнение на
задължението на работодателя да заплати трудовото възнаграждение.
В случая всички тези предпоставки за налице, поради което напълно правилен и
обоснован се явява извода, до който е стигнал и районния съд, че между страните е било
налице трудово правоотношение за исковия период, през който ищецът е полагал работна
сила, поради което за ответния работодател е възникнало задължението да заплати на ищеца
следващото му се за м. май 2024г. трудово възнаграждение, което се претендира в размер на
5
933 лв. като брутно трудово възнаграждение.
Що се касае до възражението в жалбата, че на работника-ищец не се следва
присъждане на брутно трудово възнаграждение, а нетното, т.е. сумата, явяваща се остатък
след удържане на личните здравно-осигурителни вноски и ДОД, доколкото само
работодателят се явява платец по тях, съдът намира следното:
Съгласно чл. 128, т. 2 от КТ работодателят е длъжен в установените срокове да плаща
на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. В
уговореното трудово възнаграждение по чл. 128 от КТ се включват и допълнителните
възнаграждения - в уговорените или в нормативно определените задължителни минимални
размери. Така определеното възнаграждение всъщност представлява и „брутното трудово
възнаграждение” на работника или служителя, но същото е „брутно” не защото включва и
сумите, които работникът или служителят дължи за данъци, осигуровки и други плащания, а
защото включва основното трудово възнаграждение и добавките към него. Работодателят
съгласно чл. 272, ал. 1 от КТ има право да приспадне, т. е. да удържи от възнаграждението,
изплатените на работника или служителя аванси, надвзети от него суми, вследствие на
технически грешки, и суми във връзка с осъществяване на ограничената имуществена
отговорност, както и задължение да удържи съответно дължимите от работника или
служителя данъци и осигурителни вноски и суми по наложени по съответния ред запори.Т
ези удръжки работодателят може да направи и без съгласието на работника, следователно,
задължението му към последния е в размер на остатъка от чистата /нетна/ сума за
получаване.
По въпросът дали размерът на удръжките за данъка върху общия доход и
осигурителните вноски, се приспадат от общо начисленото на работника или служителя
брутно трудово възнаграждение, в съдебната практика се приема, че може да се присъди
брутното трудово възнаграждение или остатъка от чистата сума за получаване след
приспадане на дължимия данък и обществени осигуровки, но за целта в решението следва
да е ясно посочено дали се присъжда брутното трудово възнаграждение или се присъжда
остатъкът след приспадане от брутното трудово възнаграждение на дължимия данък върху
общия доход и осигурителните вноски. В първия случай, съдебният изпълнител при
събиране на дължимото трудово възнаграждение е длъжен да отдели суми за изплащане на
тези публично-правно задължения/ т.см. е решение № 154/24.06.2015г. по гр.д. №
6134/2014г.,както и цитираната в жалбата съдебна практика в същия смисъл/.
В случаят ответникът нито твърди, нито е ангажирал доказателства, че е платил както
дължимите от него и явяващи се част от брутното трудовото възнаграждение на ищеца
данъци и осигурителни вноски за посочения месец, така и дължимото на ищеца нетно
трудово възнаграждение за м. май 2024г. Доколкото ищецът претендира присъждане на
сумата от 933 лв. като твърди, че това е пълния му, а не частичен размер на брутно трудово
възнаграждение за м. май 2024г., въпреки, че от данните по делото е видно, че това е
основното му трудово възнаграждение по последното допълнително споразумение,
районният съд правилно е уважил иска в така в заявения макар и по-малък от дължимия
6
размер, с изричното отбелязване в решението, че се присъжда брутно трудово
възнаграждение. Ето защо, съобразно горецитираната съдебна практика на ВКС при
изпълнение от присъдената като брутно трудово възнаграждение сума в размер на 933лв.,
дължимият данък и осигурителни вноски ще се изплати, като те се приспаднат от така
присъдената сума.
По горните съображения настоящата инстанция намира, че правилно и напълно
обосновано на данните по делото районният съд е уважил исковата претенция като е
присъдил претендираната от ищеца като брутно трудово възнаграждение и неплатено за м.
май 2024г. сума от 933 лв., ведно с обезщетение за забава от подаване на исковата молба до
окончателното й изплащане.
Поради съвпадане на изводите на районния съд с тези на настоящата инстанция,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно, вкл. и в
частта за разноските.
С оглед изхода на спора, разрешен в настоящото производство, на основание чл. 78,
ал. 1 и чл. 80 от ГПК в полза на въззиваемият -ищец следва да се присъдят направените за
въззивната инстанция разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв.
Неоснователно е възражението на въззивника по чл. 78, ал. 5 от ГПК, като се има предвид,
че платеното и претендирано от въззиваемата страна като разноски адвокатско
възнаграждение от 500 лв. е в размер около минимума, изчислен съгласно НМРАВ, който
размер същевременно се явява справедлив и съобразен с фактическата и правна сложност на
делото, поради което не се явява прекомерен и не следва да бъде намаляван.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
Що се касае до възражението в жалбата, че на работника-ищец не се следва
присъждане на брутно трудово възнаграждение, а нетното, т.е. сумата, явяваща се остатък
след удържане на личните здравно-осигурителни вноски и ДОД, доколкото само
работодателят се явява платец по тях, съдът намира следното:
Съгласно чл. 128, т. 2 от КТ работодателят е длъжен в установените срокове да плаща
на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за извършената работа.В
уговореното трудово възнаграждение по чл. 128 от КТ се включват и допълнителните
възнаграждения - в уговорените или в нормативно определените задължителни минимални
размери. Така определеното възнаграждение всъщност представлява и „брутното трудово
възнаграждение” на работника или служителя, но същото е „брутно” не защото включва и
сумите, които работникът или служителят дължи за данъци, осигуровки и други плащания, а
защото включва основното трудово възнаграждение и добавките към него. Работодателят
съгласно чл. 272, ал. 1 от КТ има право да приспадне, т. е. да удържи от възнаграждението,
изплатените на работника или служителя аванси, надвзети от него суми, вследствие на
технически грешки, и суми във връзка с осъществяване на ограничената имуществена
отговорност, както и задължение да удържи съответно дължимите от работника или
служителя данъци и осигурителни вноски и суми по наложени по съответния ред
запори.Тези удръжки работодателят може да направи и без съгласието на работника,
следователно, задължението му към последния е в размер на остатъка от чистата /нетна/
сума за получаване.
По въпросът дали размерът на удръжките за данъка върху общия доход и
осигурителните вноски, се приспадат от общо начисленото на работника или служителя
брутно трудово възнаграждение, в съдебната практика се приема, че може да се присъди
7
брутното трудово възнаграждение или остатъка от чистата сума за получаване след
приспадане на дължимия данък и обществени осигуровки, но за целта в решението следва
да е ясно посочено дали се присъжда брутното трудово възнаграждение или се присъжда
остатъкът след приспадане от брутното трудово възнаграждение на дължимия данък върху
общия доход и осигурителните вноски. В първия случай, съдебният изпълнител при
събиране на дължимото трудово възнаграждение е длъжен да отдели суми за изплащане на
тези публично-правно задължения/ т.см. е решение № 154/24.06.2015г. по гр.д. №
6134/2014г.,както и цитираната в жалбата съдебна практика в същия смисъл/.
В случаят ответникът нито твърди, нито е ангажирал доказателства, че е платил както
дължимите от него и явяващи се част от брутното трудовото възнаграждение на ищеца
данъци и осигурителни вноски за посочения месец, така и дължимото на ищеца нетно
трудово възнаграждение за м. май 2024г. Доколкото ищецът претендира присъждане на
сумата от 933 лв. като твърди, че това е пълния му, а не частичен размер на брутно трудово
възнаграждение за м. май 2024г., въпреки, че от данните по делото е видно, че това е
основното му трудово възнаграждение по последното допълнително споразумение,
районният съд правилно е уважил иска в така в заявения макар и по-малък от дължимия
размер, с изричното отбелязване в решението, че се присъжда брутно трудово
възнаграждение. Ето защо, съобразно горецитираната съдебна практика на ВКС при
изпълнение от присъдената като брутно трудово възнаграждение сума в размер на 933лв.,
дължимият данък и осигурителни вноски ще се изплати, като те се приспаднат от така
присъдената сума.
По горните съображения настоящата инстанция намира, че правилно и напълно
обосновано на данните по делото районният съд е уважил исковата претенция като е
присъдил претендираната от ищеца като брутно трудово възнаграждение и неплатено за м.
май 2024г. сума от 933 лв., ведно с обезщетение за забава от подаване на исковата молба до
окончателното й изплащане.
Поради съвпадане на изводите на районния съд с тези на настоящата инстанция,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно, вкл. и в
частта за разноските.
С оглед изхода на спора, разрешен в настоящото производство, на основание чл. 78,
ал. 1 и чл. 80 от ГПК в полза на въззиваемият -ищец следва да се присъдят направените за
въззивната инстанция разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв.
Неоснователно е възражението на въззивника по чл. 78, ал. 5 от ГПК, като се има предвид,
че платеното и претендирано от въззиваемата страна като разноски адвокатско
възнаграждение от 500 лв. е в размер около минимума, изчислен съгласно НМРАВ, който
размер същевременно се явява справедлив и съобразен с фактическата и правна сложност на
делото, поради което не се явява прекомерен и не следва да бъде намаляван.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1905 от 24.09.2024 г., постановено по гр. дело №
4357/2024 г. по описа на Районен съд- Бургас.
8
ОСЪЖДА „КАМЕКС КОМЕРС“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр.Бургас, ул.“Кооператор“ № 54, представлявано от Валентин Каравълчев,ДА
ЗАПЛАТИ на Х. И. Д., ЕГН: **********, с адрес: ***** на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 80
от ГПК направените за въззивната инстанция разноски за платено адвокатско
възнаграждение в размер на 500 лв.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 3 от
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9