Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,
22.04.2021 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., IІІ-В състав, в публично
съдебно заседание на седeмнадесети февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Н. ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: МАРИЯ ИЛИЕВА
при секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 15695 по описа за 2019
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258- чл.273 ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на „Топлофикация София“-ЕАД, гр.София, подадена чрез
юрк.Й.Г.срещу решение от 02.10.2019 г., постановено
по гр.дело № 13540/2018
год. по описа на СРС, ІІ Г.О., 172 с-в, в частта, с която са отхвърлени предявените от „Топлофикация София“-ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***,
срещу П.П.И., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***, обективно съединени
осъдителни искове за главница за разликата над 525,54
лв. до пълния предявен размер от 935,40 лв.
и за мораторна лихва за забава за разликата над 86,58 лв.
до пълния предявен размер от 108,45 лв. Във въззивна жалба е направено искане, решението да
бъде отменено, в обжалваната част,
и вместо това да бъде постановено друго, с което бъдат уважени изцяло
предявените осъдителни искове срещу ответницата
П.П.И..
Твърди се, че решението в обжалваната част е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалноправни разпоредби на закона, по
съображения изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски
по делото.
Въззиваемата страна- ответник П.П.И., чрез
пълномощника си адв.Н.А., оспорва жалбата, по съображения изложени в
депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата да
бъде оставена без уважение, като неоснователна, а първоинстанционното решение –потвърдено
в обжалваната част, като правилно и законосъобразно.
Въззиваемите
страни- ответници П.Т.И. и С.Т.И., чрез пълномощника си адв.Н.А., оспорват
жалбата, по съображения изложени в депозирана по делото писмена молба. Молят
жалбата да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а
първоинстанционното решение –потвърдено в обжалваната част, като правилно и
законосъобразно.
Третото лице -
помагач - „Т.С.“-ЕООД, гр.София, не взема становище по подадената въззивна
жалба.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за
установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана
по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
С приемането на
новия ГПК, в сила от 01.03.2008 г. бе въведено ограниченото въззивно обжалване.
Съгласно императивната норма на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението и по неговата допустимост- в обжалваната
част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Това
означава, че в решаващата си дейност въззивният съд следва да се ограничи до
преценка на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а на неговата правилност- само по
посочените в жалбата конкретни доводи за неправилност на това решение. Служебно
въззивният съд проверява правилността на решението само по отношение на
приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на
тези норми е в обществен, а не в личен интерес и поради това не може да зависи
от волята на страните. Само в този случай диспозитивното начало и
състезателността като доминиращи принципи на гражданско- процесуалното право
следва да отстъпят пред принципа на служебното начало. /т.1 от ТР № 1/2013г. на
ОСГТК на ВКС/.
В случая обжалваното решение е валидно
и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите изложени от СРС обосноваващи окончателен извод за неоснователност
на предявените от ищеца Топлофикация София“-ЕАД, гр.София срещу ответницата
П.П.И., обективно съединени осъдителни искове с правно
основание чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, в частта, в която същите са
отхвърлени. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата
на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146
от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като
е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон.
В жалбата на ищеца не са изложени каквито и
да е конкретни доводи и твърдения, относими към предмета на спора. Жалбоподателят,
чрез своя процесуален представител юрк.Й.Г.се е задоволил единствено да посочи
общо, че решението на СРС е неправилно, като постановено в нарушение на материалноправни разпоредби на закона, както и в коя част обжалва същото, без
обаче да излага каквито и да било конкретни оплаквания относими към предмета на
правния спор. Изложените във въззивната жалба доводи, съдът намира, че са
неотносими към предмета на правния спор.
За
разлика от въззивното обжалване по ГПК /отм./, при въззивното обжалване по действащия
ГПК – чл.269 от ГПК, порокът следва да е указан чрез посочване в какво точно се
изразява, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на
първоинстанционното решение до посоченото. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността на
първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане, но
въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за
правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди – чл.271 и
чл.272 от ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни съображения за
неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е неефективна,
тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания
акт.
Въпреки,
че съгласно разпоредбата на чл.260, т.3 от ГПК въззивната жалба следва да
съдържа "указание в какво се състои порочността на решението",
липсата на указание относно порочността на решението не прави тази жалба
нередовна и съответно не е основание за оставянето й без движение и
последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във въззивната
жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея
жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на фактическите
и правни изводи на първоинстанционния съд. Извън този срок жалбоподателят не
може да допълва въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи неправилност на
решението, когато тези доводи не са свързани с прилагането на императивни
материалноправни норми. Да се приеме обратното /че жалбоподателят може да
допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението неограничено,
до приключване на делото пред въззивната инстанция/ би обезсмислило въведените
в чл.266, ал.2 от ГПК времеви ограничения за попълване на делото с нови факти и
доказателства. /в този смисъл постановеното
по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело № 3418/2013 г.,
Г. К., І Г. О. на ВКС/.
С оглед на това и предвид липсата на конкретни
оплаквания в жалбата във връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение,
относими към предмета на спора, въззивната проверка следва да се ограничи до
въпросите, за които въззивният съд следва да следи служебно. При тази служебна
проверка се установява, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Същото е и правилно, като не са нарушени императивни материалноправни норми, а
по останалите въпроси въззивният състав препраща към мотивите на СРС на основание
чл. 272 ГПК.
При така изложените съображения и поради
съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение,
включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да
бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част.
С оглед изхода на спора,
на въззивника- ищец не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция.
При липса на направено искане за присъждане на разноски, такива не следва да се
присъждат и на въззиваемите страни- ответници по делото.
Така мотивиран, Софийски градски съд, Г.О.,
ІІІ-В състав,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 02.10.2019 г., постановено по гр.дело № 13540/2018 год. по описа на СРС, ІІ
Г.О., 172 с-в, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО е
постановено при участието в процеса на „ Т.С.“-ЕООД, гр.София, като трето лице
– помагач на ищеца “Т.С.” ЕАД, ***.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.