№ 6610
гр. София, 02.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Румяна М. Найденова
Членове:Василена Дранчовска
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20211100511477 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от З. К. С. срещу решение №
20154214 от 08.07.2021г., постановено по гр. д. № 1034/2020г. на СРС, 166 с-в.
С цитираното решение е отхвърлен предявеният от З. К. С. срещу Районен съд
Стара Загора иск с правна квалификация чл. 2б ЗОДОВ за заплащане на сума в размер
на 3000 лева – обезщетение за разглеждане и решаване на гр. д. № 220/2017 г. по описа
на Районен съд Стара Загора извън разумния срок.
В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение. Твърди
се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение на материалния и
процесуалния закон. Излага доводи, че СРС е следвало да вземе предвид цялата
продължителност на делото на съответната инстанция. Моли решението да бъде
отменено и искът да бъде уважен изцяло като основателен и доказан.
В установения от закона срок, въззиваемият и контролиращата страна не са
депозирали депозирал отговор на въззивната жалба.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а
разгледана по същество - неоснователна.
1
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен
диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по
правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните
указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за
допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на
относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до
проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни
материално правни норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически
констатации и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства
Относно правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд
намира наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.
На първо място, следва да бъдат обсъдени наведените от жалбоподателя доводи
за недопустимост на производството, предвид влязло в сила решение по делото, във
връзка с което което се претендират вредите. В настоящия случай се претендира
обезщетение за вреди от забавено правосъдие по висящо към момента на подаване на
исковата молба съдебно производство, поради което не е било необходимо
провеждането на административна процедура по гл. трета "а" ЗСВ, като процесуална
предпоставка за предявяване на иска – арг. от чл. 8, ал. 2 вр. чл. 2б, ал. 3 ЗОДОВ.
Действително от изисканите в настоящето производство справки се установява, че е
постановен влязъл в сила краен съдебен акт в производството, за което се
претендират вредите – л. 257 – л. 261 от настоящето дело. Спорният въпрос е дали
това обуславя недопустимост на предявения иск. Ето защо, правният въпрос по който
съдът следва да се произнесе е дали производство по иска с правна квалификация чл.
2б ЗОДОВ е допустимо в хипотезата, когато вредите се претендират от забавено дело,
което към момента на предявяване на иска е висящо, а към момента на приключване на
съдебното дирене е с обявен краен акт по същество, който е влязъл в сила.
Настоящият съдебен състав намира, че соченият фактически състав относно
допустимостта на иска по чл. 8, ал. 1 ЗОДОВ, следва да се преценява към момента на
подаването му. Действително по въпроса съществува противоречива съдебна практика.
В Решение № 153 от 13.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4658/2017 г. и определение
№ 287 от 27.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4658/2017 г., е прието, че приключването на
производството, по което се твърди че е допуснато нарушение на чл. 6, § 1 от
Конвенцията, след като е предявен иск за обезщетение по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, не е
процесуална пречка за упражняване правото на иск и основание за прекратяване на
гражданското дело, тъй като тълкуването в обратния смисъл ще противоречи на
установеното в закона правило, че никое друго учреждение няма право да приеме за
разглеждане дело, което вече се разглежда от съда.
Обратното приема ВКС в определение № 494 от 3.05.2017 г. на ВКС по гр. д. №
5234/2016 г., IV г. о., ГК, а именно - ако към момента на приключване на съдебното
дирене в исковото производство по чл. 2б ЗОДОВ, производството, за което се
претендира, че е забавено, е приключило с краен съдебен акт, то искът е недопустим.
Настоящият състав споделя практиката, посочена в Решение № 153 от
13.06.2018 г. на ВКС, IV ГО по гр. д. № 4658/2017 г. и определение № 287 от
27.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4658/2017г. В решение № 210 от 15.06.2015 г. по гр.д.
2
№ 3053/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о., също е прието, че допустимостта на иска по чл.2б
ЗОДОВ за обезщетение на вредите от нарушение правото по чл.6, §1 от Конвенцията
по висящо производство не е обусловена от изискванията на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ - да е
изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава
трета „а” от ЗСВ и да няма постигнато споразумение. При всички положения
допустимостта на производството се преценява към момента на предявяване на иска.
Следва да се отбележи, че настоящият съд не може да отправи директно искане за
тълкувателно решение, в каквато връзка са доводите на въззивника.
По същество на правния спор, въззивният съд намира следното. Предявените
искове са с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Нормата на чл.2б
от ЗОДОВ, с приемането й през 2012 г. /обн. ДВ бр. 98/2012 г./, създаде национален
компенсаторен механизъм за бавно правосъдие и по съществото си представлява
вътрешноправно средство за защита, самостоятелна хипотеза на отговорност на
държавата за вреди, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на
правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по чл.6 §1 от ЕКПЧ, като
претенцията за обезщетение, съгласно чл.8, ал.1 от ЗОДОВ, се разглежда по този закон
и по реда на ГПК. Материалноправната норма на чл.2б, ал.1 от ЗОДОВ има действие
от датата на влизането й в сила – 11.12.2012 г. и занапред, като обезщетение за вреди
от забавени съдопроизводствени действия може да се търси само по реда на ЗОДОВ,
съгласно чл.8, ал.1 от ЗОДОВ.
Чл. 2б от ЗОДОВ предвижда, че Държавата отговаря за вредите, причинени на
граждани от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен
срок, съгласно чл. 6 параграф 1 от Конвенция за защита правата на човека и основните
свободи (КЗПЧОС). Съгласно цитирания текст от ЕКЗПЧОС всяко лице, при
решаването на правен спор относно негови граждански права и задължения, има право
на справедливо гледане на неговото дело в разумен срок от независим и
безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Отговорността има деликтен
характер, ангажирането на която се осъществява чрез отделен иск, с който ищецът
може да установи пред националния съд наличие на нарушение по чл. 6, § 1 от
Конвенцията и да претендира обезщетение.
За да възникне отговорността на държавата по посочената разпоредба на чл. 2б
ЗОДОВ е необходимо производството по делото да е с продължителност, надхвърляща
рамките на обичайно необходимото време за разглеждане и решаване, като
причинените неимуществени вреди следва да произтичат пряко и непосредствено от
прекомерната продължителност на съдебния процес и да представляват закономерна
последица от забавянето, т.е. да е налице причинно - следствена връзка между
продължителността на действията на съответния държавен орган и вредоносния
резултат.
Преценката относно това дали срокът за разглеждане на конкретно дело е
разумен е различна и специфична за всеки отделен случай. Критериите, въз основа на
3
които съдът прави преценката си дали е допуснато нарушение по чл. 6, § 1 от
Конвенцията са посочени примерно в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ /така Решение № 66 от
2.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5813/2014 г., III г. о., ГК, както и Решение № 76 от
11.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5721/2015 г., III г. о., ГК/ - общата продължителност и
предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на
страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на
останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти,
които имат значение за правилното решаване на спора.
Предвид факта, че отговорността на държавата е ангажирана единствено
спрямо районен съд Стара Загора, то значимият период на продължителност на
производството, по което произнасянето според ищеца е извън рамките на разумния
срок, следва да обхване разглеждането на делото пред тази инстанция.
Дали даден период е разумен се оценява с оглед обстоятелствата по делото, като
се търси баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение
и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на
производството. При преценката си за разумността на релевантния период, съдът
прилага три критерия: сложност на делото, поведение на жалбоподателя и поведение
на компетентните органи. ЕСПЧ е определил като важни няколко фактора, за да се
реши дали делото е сложно: естеството на фактите, които следва да бъдат установени,
броя на страните и свидетелите, нуждата се получат документи по делото
/включително и от чужбина/, съединяването на делото с други дела, встъпването на
други лица в процеса и т.н.
Първоинстанционният съд е описал подробно хронологията на извършваните по
гр. д. № 220/2017 г. по описа на Районен съд Стара Загора процесуални действия,
поради което не следва да се преповтаря от настоящия съд. По същество, съдът намира
следното.
От датата на образуване на гр. д. № 220/2017 г. по описа на Районен съд Стара
Загора на 11.01.2017г. до датата на постановяване на решение на 18.09.2017г. не е
изминал такъв период, който да обоснове извод за нарушаване на разумния срок.
Делото е било висящо в период от 9 месеца от датата на образуване до постановяване
на решение. В този период делото няколко пъти е оставяно без движение, давани са
указания за отстраняване на нередовности на исковата молба, срокът за изпълнение на
указанията е бил продължаван по молба на назначения процесуален представител на
С.. Действително са постановени няколко отвода, но те са постановени в рамките на
няколко дни и по никакъв начин не са довели до забавяне на делото. Делото е
протекло в две съдебни заседания, като е било отложено за събиране на поискани от
страните доказателства. Във второто съдебно заседание делото е обявено за решаване,
а решението постановено в рамките на едномесечния срок, предвиден в ГПК.
4
Действително, това решение е било обезсилено от окръжния съд. Това обаче има
отношение по правилността на съдебния акт, но не и по отношение на действията на
съда за разглеждане и решаване на делото в разумен срок.
При повторното разглеждане на делото от Районен съд Стара Загора под същия
номер, делото е било висящо пред съда 5 месеца, от 18.06.2019 г. – датата на връщане
до 05.11.2019 г. - датата на постановяване на определението за изпращане на окръжен
съд Стара Загора за определяне на друг съд за разглеждане на делото. В този период от
пет месеца не са постановявани единствено отводи. Напротив, по делото са
извършвани процесуални действия, като новият докладчик конституирал
задължителни ответници по делото, съобразно указанията на въззивния съд по
обезсиленото решение и е дал указания на ищците за отстраняване на констатираните
нередовности. Поради командироване на съдията докладчик обаче и отвод на
останалите съдии, делото е изпратено на основание чл. 23, ал. 3 ГПК на Окръжен съд
Стара Загора за определяне на друг съд за разглеждането му. Този период от 5 месеца,
през който по делото са извършвани регулярно процесуални действия, също не може
да обоснове извод за нарушаване на разумния срок аз разглеждане на делото.
Периодът, през който делото е било изпратено за разглеждане по подадената
въззивна жалба на ОС Пловдив, не може да бъде вменен в забава на РС Стара Загора,
от който ответник единствено се претендират редите в настоящето производство,
поради което неоснователни са тези оплаквания на жалбоподателя. Въззивникът
посочва, че процесуалните действия на отделните съдебни инстанции не могат да
бъдат разглеждани изолирано, защото се осъществяват от един орган на власт – съдът.
В настоящия случай обаче вредите се претендират единствено от ответника РС Стара
Загора.
Неоснователни са изложените доводи, че СРС е следвало да вземе предвид цялата
продължителност на делото на съответната инстанция. Докато делото е било висящо пред
друг съд, РС Стара Загора не е можело да извършва процесуални действия.
Неоснователни са оплакванията във въззивната жалба, че отговорността на РС
Стара Загора произтича от постановяване на недопустим съдебен акт, който е бил
обезсилен и делото върнато за ново разглеждане. Предмет на така предявения иск е
единствено налице ли и забава в разглеждане на делото. В това производство не може
да се разглежда въпросът за правилността на постановените съдебни актове.
Ето защо, при разглеждането на делото от РС Стара Загора не се констатира
никакво забавяне, навеждащо на извод за нарушаване на правото на страните за
разглеждане на делото в разумен срок. С оглед изложеното, съдът намира, че
действията на РС Стара Загора по никакъв начин не са забавили приключване на
производството. Напротив, производствата са приключили бързо и не се констатират
никакви забавяния в действията на решаващия орган.
5
С оглед на гореизложеното, само на това основание, исковете подлежат на
отхвърляне, тъй като делото е разглеждано в разумен срок.
Съгласно практиката на ЕСПЧ (решение от 10.02.2011 г. по делото R. v. Bulgaria
по жалба № 18382/05, решение от 13.07.2017 г. по делото V. v. Bulgaria по жалба №
1849/08), както и тази на ВКС (решение № 272/27.01.2020 г., постановено по гр.д.№
924/2019 г. по описа на ВКС, IV-то г.о., решение № 306/18 от 22.10.2019 г., постановено
по гр.д.№ 4482/2017 г. по описа на ВКС, IV-то г.о. и др.), в исковото производство по
чл. 2б от ЗОДОВ пълно и главно доказване следва да бъде проведено от страна на
ищеца по отношение на вида и размера на имуществените вреди, както и на пряката
причинно-следствена връзка между тях и забавеното производство; а относно
неимуществените вреди съществува силна, макар и оборима презумпция, че
неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което
поначало не е необходимо ищецът да твърди изрично и да доказва обичайните,
типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което
гражданското съдебно производство е продължило извън рамките на разумния срок,
като притеснения за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход,
накърняване на чувството му за справедливост и на доверието му в правораздаването
и изобщо в държавността поради забавянето на делото. Поради липсата на една от
кумулативно дадените предпоставки за ангажиране на деликтната отговорност по
чл.2б, ал.1 от ЗОДОВ обаче, излишно е да се обсъждат останалите - наличие на реално
претърпени вреди и техния размер, поради което и тези доводи във въззивната жалба
са неоснователни.
Други оплаквания във въззивната жалба не са наведени, поради което съдът е
ограничен до посоченото в нея.
Поради съвпадане крайните изводите на двете съдебни инстанции, решението
следва да се потвърди.
По разноските за въззивната инстанция:
Въззивааемият не претендира разноски и не представя доказателства за такива,
поради което съдът не дължи произнасяне.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20154214 от 08.07.2021г., постановено по гр. д. №
1034/2020г. по описа на СРС, 166 с-в.
Решението е постановено при участието на Софийска районна прокуратура, на
6
основание чл. 10, ал. 1 от ЗОДОВ.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7