№ 2012
гр. Плевен, 17.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Христо Ст. Томов
при участието на секретаря Галя Р. Николова
като разгледа докладваното от Христо Ст. Томов Гражданско дело №
20254430100436 по описа за 2025 година
Постъпила е искова молба от Н. И. И. от гр. Плевен против „Т.Б.А.Б”
ЕАД гр. С. В молбата се твърди, че на 30. 05. 2023 год. ищцата е подписала
договор за потребителски кредит с ответното дружество, съдържащ клаузи,
които могат да бъдат счетени за неравноправни. Твърди се, че процесният
договор противоречи на добрите нрави и императивните разпоредби на
закона, създаден е в ущърб на потребителя, като създава значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията на доверителката ми,
произтичащи от договора. Твърди се, че в разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП се
съдържа легално определение на понятието "неравноправна клауза" в договор
с потребител, съгласно което такава е всяка уговорка във вреда на същия,
която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, като различните хипотези на неравноправни уговорки са
неизчерпателно изброени в 20 точки от посочения текст. Твърди се, че освен
това според чл. 146 ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, а съгласно ал. 2 не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и
поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието
им особено в случаите на договор при общи условия. Твърди се, че в този
1
смисъл са и разрешенията, дадени в Директива 93/13/ЕИО. Твърди се, че в
конкретния случай процесният договор за потребителски кредит е сключен
при общи условия, т. е. при предварително определени от ответника
договорни клаузи. Твърди се, че това е видно и от самия договор, който
представлява стандартизиран бланков формуляр, чието съдържание е
предварително изготвено, поради което трябва да се приеме, че същият не е
бил предмет на предварително договаряне между страните и ищецът не е имал
възможност да влияе върху съдържанието му. Твърди се, че неравноправна
клауза, върху която ищцата не е могла да повлияе, е клаузата за заплащане на
застраховка. Твърди се, че от договора за потребителски кредит се установява,
че ищцата е застраховано лице за кредитополучателите на потребителски
кредити- чл. 324 и сл. от КЗ, предоставена от "Кардиф Животозастраховане,
клон България" и "Кардиф общо застраховане, клон България", чрез "Т.Б.А.Б"
ЕАД в качеството му на застрахователен посредник, действащ при условията
на чл. 382 от КЗ. Твърди се, че според условията на застрахователния договор
премията по застраховките се заплаща ежемесечно, като е включена в размера
на погасителната вноска. Твърди се, че действайки като застрахователен
посредник "Т.Б.А.Б" ЕАД не договаря за себе си, а от името и за сметка на
застрахователя и правото да получи застрахователната премия е на
застрахователя- чл. 313 от КЗ. Твърди се, че при настъпване на
застрахователното събитие "Т.Б.А.Б" ЕАД, като трето правоимащо лице по
договора за застраховка, има право да получи застрахователното обезщетение,
но не и да търси реално изпълнение на вноските по премията. Твърди се, че
обстоятелството, че банката е включила вноските за застраховка към
главницата по кредита не я легитимира като титуляр на това вземане спрямо
кредитополучателя. Ищцата счита, че клаузата за заплащане на застраховка е
неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на
потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, предвид и размера на вноските по кредита и тази
по сключения договор за застраховка. Твърди се, че съобразявайки
свързаността с договора за кредит и договорката да се разсрочи и изплаща
заедно с погасителната вноска по заема, е налице и заобикаляне на
разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, налагаща ограничение в размера на ГПР.
Твърди се, че разходите за заплащане на процесната допълнителна услуга са
2
част от общите разходи по кредита и следва да се отчитат при изчисляването
на ГПР, което води до нарушаване на сочената норма. Твърди се, че е
нарушена и императивната норма на чл. 33 ал. 1 от ЗПК, регламентираща че
при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. Твърди се, че е недопустимо
под формата на застраховки редиторът да начислява други, дължими от
потребителя суми, различни от лихвата. Твърди се, че наред с това
предвидените застрахователни премии водят до значително оскъпяване на
ползвания заем, като завишават размера на главницата, съответно влияят
върху размера на възнаградителната лихва. Твърди се, че съгласно чл. 21 ал. 1
от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна, поради което и
клаузите за застраховки не могат да породят правни последици. Твърди се, че
освен това в договора за потребителски кредит е посочен ГПР в размер на 38.
85 %, но не са посочени взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите. Твърди се, че този пропуск в
текста на договора води до неспазване на изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от
ЗПК, според който в договора за потребителски кредит трябва да съдържа
взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР по определения в
приложение № 1 от ЗПК начин. Твърди се, че това нарушение на закона е
достатъчно да обоснове недействителността на процесния договор на
основание чл. 22 от ЗПК, без дори да се обсъждат останалите аргументи за
неговата недействителност. Твърди се, че в такава насока е и решение № 2428
от 25. 04. 2024 год. по в. гр. д. № 3706 / 2023 год. на Софийски градски съд, в
което е прието, че съгласно чл. 19 ал. 1 от ЗПК ГПР изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Твърди се, че съдът на ЕС
е имал повод да се произнесе в решение от 20. 09. 2018 год. по дело С-448/17.
че ситуацията, в която договор съдържа само математическа формула за
изчисляването на ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това
изчисляване данни, следва да се приравни на непосочване на ГПР, тъй като не
може да се счете, че потребителят е напълно запознат с условията по
бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му
3
и следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат отражение
върху обхвата на задължението му. Твърди се, че ако към ГПР бъде включена и
застрахователната премия и таксата за оценка на риска, неговият размер ще
надвиши пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения,
който е и максималният допустим съгласно чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Твърди се, че
всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение
спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в
лева) е оскъпяването му по кредита. Твърди се, че това се явява и в директно
противоречие с чл. 3 пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Твърди се, че
това се отбелязва и в решение на СЕС по дело C-377/14. Твърди се, че
бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика
обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които
се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19 ал. 1 от ЗПК.
Твърди се, че целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които
следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. Твърди се, че от
посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 10 от
ЗПК е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и
изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът
ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Твърди се, че в
конкретния случай това е особено съществено предвид обстоятелството, че в
чл. 10 от договора е посочена общата сума за заплащане от потребителя, но в
тази величина не е включена споменатата в чл. 7.1 застрахователна премия в
размер на 2 351,40 лв. Твърди се, че е налице пълно разминаване между
посочения в договорите ГПР, дължимата сума за заплащане и действително
дължимата величина в края на заемния период. Твърди се, че предвид това и в
контекста на цитираната съдебна практика потребителят дължи връщане само
на чистата стойност на кредита. В заключение ищцата моли съда да прогласи
на основание чл. 22 във вр. с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за недействителен
сключения между страните договор за потребителски кредит от 30. 05. 2023
год., а в случай на отхвърляне на горния иск при условията на евентуалност да
прогласи за нищожни клаузите на чл. 7. 1 и чл. 10 от процесния договор.
Претендира се присъждане на направените деловодни разноски.
4
С определение от 06. 10. 2025 год. е приет за съвместно разглеждане в
настоящото производство предявеният от „Т.Б.А.Б” ЕАД гр. С против Н. И. И.
от гр. Плевен насрещен иск за сумата от 2 898, 88 лв., представляваща чистата
стойност на кредита.
Ответното дружество ангажира становище, че исковата молба е
неоснователна.
Ищцата ангажира становище, че насрещната искова молба е
основателна.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено
следното:
Безспорно по делото е, че на 30. 05. 2023 год. между Н. И. И. от гр.
Плевен и „Т.Б.А.Б“ ЕАД гр. С е бил сключен договор за потребителски кредит
№ 720031147950, по силата на който ответното дружество е предоставило на
ищцата сумата в размер на 4 000 лв., която ищцата се задължила да върне на
60 месечни вноски при лихвен процент в размер на 34. 12 % и годишен
процент на разходите в размер на 38. 85 %. Доколкото се касае за договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ал. 1 от ЗПК по отношение на
процесния договор са приложими разпоредбите на ЗПК и ЗЗП. Съобразно
изискванията на тези два закона, а и разпоредбата на чл. 7 ал. 3 от ГПК, съдът
дължи служебна проверка относно действителността на договора. При
установено несъответствие на договорните клаузи с повелителните законови
норми, уреждащи потребителските договори, съдът е задължен да приеме, че
уговорките, сключени в нарушение на закона, не са породили правно действие.
В чл. 11 ал. 1 от ЗПК е установено съдържанието на договора за
потребителски кредит. Част от това императивно установено съдържание е
годишният процент на разходите по кредита (ГПР)- чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.
Съгласно чл. 19 ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи,
които трябва да заплати длъжникът, а не същият да бъде поставен в
5
положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще
дължи. Неизпълнението на гореизложеното поставя потребителя в подчертано
неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация
колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19 ал. 1 от ЗПК.
Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи
във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена
разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК е задължително в договора да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изчерпателно да бъдат
посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени
при формиране на ГПР. Съдържанието на термина „общ разход по кредита за
потребителя“ е изяснено с § 1 т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, като не се
включват нотариалните такси. Според чл. 3 буква "ж" на Директива
2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 год.
относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива
87/102/ЕИО на Съвета тази норма "общи разходи по кредита за потребителя"
означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви
други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с
договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на
нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора
за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в
допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително
6
условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите
условия. Съгласно чл. 10 пар. 2 б. "ж" от тази директива договорът за кредит
посочва по ясен и кратък начин ГПР и общата сума, дължима от потребителя,
изчислена при сключването на договора за кредит, и всички допускания,
използвани при изчисляването на този процент. В чл. 23 от същата е
предвидено, че държавите-членки установяват система от санкции за
нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно настоящата
директива, и вземат всички необходими мерки за гарантирано прилагане на
тези санкции, като те трябва да бъдат ефективни, пропорционални и
възпиращи. От гореизложеното следва изводът, че застрахователните премии
представляват общ разход по кредита за потребителя, който следва да бъде
включен в състава на годишния процент на разходите съгласно чл. 19, ал. 1 от
ЗПК, в случаите, в които сключването на застрахователния договор е
задължително условие за получаване на кредита или задължително условие за
ползване на кредита при конкретните параметри (напр. срок на договора,
размер на възнаградителната лихва и на допълнителните разходи и пр.). Също
така следва изводът, че при наличие на посочените от закона условия,
застрахователната премия представлява разход по кредита за потребителя
независимо от това, дали тя се заплаща пряко от потребителя на
застрахователя, или в договора е уговорено потребителят да бъде кредитиран с
размера на премията, като същата бъде заплатена от търговеца кредитор за
сметка на потребителя. Законът не провежда разграничение между тези две
хипотези, защото и в двата случая плащането на премията е за сметка на
потребителя и оскъпява размера на получения от него кредит чрез извършване
на допълнителни разходи. В тази насока следва да бъде съобразено и
задължителното за българските съдилища Решение на Съда на ЕС от
21.03.2024 г. по дело С-714/22, съобразно което чл. 3, б. „ж“ от Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г.
относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива
87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за
допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски
кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при
разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на
разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага
изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат
7
в обхвата на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по смисъла
на тази разпоредба, а оттам и на понятието "годишен процент на разходите" по
смисъла на посочения чл. 3, б. „и“, когато закупуването на посочените услуги
се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните
разходи по този кредит. За да осигури по-голяма защита на потребителите,
законодателят на съюза е възприел широко определение на понятието "общи
разходи по кредита за потребителя" (Решение от 16 юли 2020 г. по дело C-
686/19, т. 31 и цитираната съдебна практика), което включва всички разходи,
които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които
са известни на кредитора (Решение от 21 април 2016 г. по дело C-377/14, т.
84), а за да обезпечи тази защита, чл. 22, параграф 3 от Директива 2008/48
задължава държавите членки да гарантират, че разпоредбите, които приемат за
изпълнение на тази директива, не могат да бъдат заобиколени посредством
начина, по който са формулирани договорите (Решение от 11 септември 2019
г. по дело C 383/18, т. 30). С оглед на изложеното, в решението на СЕС е
прието, че съдът следва да провери, от една страна, дали закупуването на
съответните допълнителни услуги представлява условие за получаването на
кредита или е задължително за получаването му при договорните клаузи и
предлаганите условия, и от друга страна, дали действително става въпрос за
допълнителни услуги, уговорени към договор за кредит, а не за конструкция,
предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Уточнено
е, че при тази проверка съдът не може да се основе единствено на
обстоятелството, че допълнителните услуги са били поискани свободно при
сключването на този договор за кредит или че дължимите по този договор
суми и разходите за тези услуги са били посочени отделно в първоначалния
погасителен план. Прието е, че съдът трябва да вземе предвид всички
разпоредби на разглеждания договор за кредит и неговите общи условия,
както и правния контекст и фактическите обстоятелства, в които се вписва
този договор, за да установи дали сключването му е обусловено от
закупуването на съответните допълнителни услуги, или е станало
задължително по силата на тези разпоредби и общи условия или при
предлаганите условия, и дали в действителност с разглежданата договорна
конструкция не се цели възнаграждението за заетата сума да бъде отчасти
изведено извън рамките на договора посредством уговорки относно тези
8
допълнителни услуги, така че то да не се съдържа изцяло в посочения договор
и следователно да не попада в обхвата нито на понятието "общи разходи по
кредита за потребителя", нито на понятието "ГПР" по смисъла на Директива
2008/48. Съдът следва да провери дали невключването на цената на
посочените допълнителни услуги в ГПР всъщност има за цел да се заобиколи
забраната по член 19 ал. 4 от ЗПК, който предвижда, че този процент не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в лева и във валута, определена с постановление на Министерския
съвет на Република България. При съобразяване на всички посочени
обстоятелства настоящият съдебен състав приема, че предоставянето на
кредита в случая е било обусловено от сключването на договора за застраховка
– всички клаузи на договора са част от предварително изготвено от банката
типово съдържание на договор за потребителски кредит при тези параметри,
върху което потребителят не е имал възможност да влияе и което има изцяло
декларативен характер. Макар формално в договора да е посочено, че
сключването на застраховка се извършва по желание на потребителя, видно е,
че размерът на застрахователната премия е бил предварително определен и е
включен в съдържанието на договора за кредит още при неговото сключване
като част от размера на главницата по погасителния план. Сключените
застраховки и договорът за кредит са от една и съща дата, като ответникът е
действал като застрахователен агент при сключване на застраховките.
Предвид гореизложеното съдът приема, че сключването на застраховката е
представлявало условие за отпускане на процесния кредит и съгласно нормата
на чл. 19 ал. 1 от ЗПК вр. § 1 т. 1 от ДР на ЗПК размерът на застрахователната
премия е следвало да бъде включен в годишния процент на разходите- в този
смисъл и решение на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 год. по дело
C-714/22 год. В последното е прието, че посочването на ГПР, който не
отразява точно всички разходи, лишава потребителя от възможността да
определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването
на този процент. Когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР,
включващ всички предвидени разходи, се допуска този договор да се счита за
освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да
води единствено до връщане от страна на съответния потребител на
предоставената в заем главница. В случая в процесния договор за
потребителски кредит е посочен процент на ГПР от 38. 85 %, с което
9
формално изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК е било изпълнено. В
същото време обаче от съдържанието на договора не може да се направи извод
за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР- в чл.
10 от договора е посочено формално кои са взетите предвид допускания при
изчисление на размера на ГПР, но не и кои са конкретните разходи, които са
съобразени при изчисляване на този размер по точно тази сделка, сключена с
длъжника. Така не може да се установи дали в посочения размер на ГПР са
включени всички общи разходи по кредита по смисъла на § 1 т. 1 от ДР на
ЗПК, респ. дали посоченият размер от 38, 85 % е правилно изчислен и дали в
разходите по кредита е включена и застрахователната премия. Видно от
заключението на вещото лице Т. И. е, че тази премия е включена в главницата,
което води до неправилно определяне на действителния ГПР по договора за
кредита. В самото заключение вещото лице е изчислило по- висок ГПР от
този, отразен в процесния договор за кредит. Липсата на яснота относно
начина на формирането на годишния процент на разходите следва да се
приравни на непосочване на ГПР, тъй като не може да се счете, че
потребителят е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на
подписания договор към момента на сключването му и следователно, че
разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на
задължението му. Не следва да се игнорира и фактът, че уговорената между
страните застрахователна премия е в необичайно висок размер /над 50 % от
главницата по кредита/, което обуславя по-голяма трудност при изпълнение на
паричните задължения на кредитополучателя по договора, като същевременно
не обезпечава висок риск от настъпване на застрахователно събитие, което
прави сключването на тази застраховка ненужно с оглед интересите на
длъжника и икономически необосновано. Поради това резонно е приетото от
някои съдилища /напр. СГС в постановеното решение № 5231 от 11. 08. 2025
год. по в. гр. д. № 812/ 2025 год./, че сключването на застраховка към договора
за потребителски кредит в случая не цели реално предоставяне на
застрахователна услуга, а представлява конструкция, посредством която да
бъде генерирано допълнително възнаграждение за банката, което да бъде
изключено от общите разходи по кредита и да бъде заобиколена
императивната разпоредба на чл. 19 ал. 4 от ЗПК.
С оглед на гореизложеното съдът приема, че процесният договор не
отговаря на императивното изискване относно неговото съдържание,
10
установено в чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, поради което се явява недействителен-
арг. от чл. 22 от ЗПК- и следва да бъде обявен за такъв. В този смисъл
предявеният от Н. И. И. от гр. Плевен отрицателен установителен иск се явява
основателен и следва да бъде уважен.
Предвид уважаването на главния иск съдът намира, че не се е сбъднало
процесуалното условие за разглеждане на исковете за прогласяване за
нищожни клаузите на чл. 7. 1 и чл. 10 от процесния договор, но следва да се
уважи предявеният при условията на евентуалност насрещен иск, като в полза
на ответника „Т.Б.А.Б” ЕАД гр. С се присъди сумата от 2 898, 88 лв.,
представляваща чистата стойност на кредита.
При този изход на делото и на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищцата направените
деловодни разноски в размер на 628, 25 лв., от които 278, 25 лв. внесена
държавна такса и 350 лв. депозит за вещо лице. На същото основание ищцата
следва да бъде осъдена да заплати на ответника деловодни разноски в размер
на 455, 95 лв., от които 155, 95 лв. държавна такса по насрещния иск и 300 лв.
юрисконсултско възнаграждение.
На основание чл. 38 ал. 2 от ЗА ответното дружество следва да бъде
осъдено да заплати на процесуалния представител на ищцата адвокатско
възнаграждение. При определянето на размера на дължимото се
възнаграждение съдът съобрази разясненията, дадени в постановеното на 25.
01. 2024 год. решение на СЕС, втори състав, по дело С- 438/ 22, както и
действителната фактическа и правна сложност на делото, и намира, че общо
по предявените искове следва да се присъди възнаграждение в размер на 450
лв.
По така изложените съображения Плевенският районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН сключения между „Т.Б.А.Б“
ЕАД гр. С, ЕИК ***, като кредитодател, и Н. И. И. от гр. Плевен, ЕГН
**********, като кредитополучател, договор за потребителски кредит №
720031147950/ 30. 05. 2023 год.
ОСЪЖДА Н. И. И. от гр. Плевен, ЕГН **********, да заплати на
11
„Т.Б.А.Б“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С, ул.
„****” № 52- 54, представлявано от А.Ч.Д. и Н.Г.С., сумата от 2 898, 88 лв.,
представляваща невъзстановената от кредитополучателя чиста стойност на
кредита по договор за потребителски кредит № 720031147950/ 30. 05. 2023
год.
ОСЪЖДА „Т.Б.А.Б“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр. С, ул. „****” № 52- 54, представлявано от А.Ч.Д. и Н.Г.С., да
заплати на Н. И. И. от гр. Плевен, ЕГН **********, направените деловодни
разноски в размер на 628, 25 лв.
ОСЪЖДА Н. И. И. от гр. Плевен, ЕГН **********, да заплати на
„Т.Б.А.Б“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С, ул.
„****” № 52- 54, представлявано от А.Ч.Д. и Н.Г.С., направените деловодни
разноски в размер на 455, 95 лв.
ОСЪЖДА „Т.Б.А.Б“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр. С, ул. „****” № 52- 54, представлявано от А.Ч.Д. и Н.Г.С., да
заплати на адв. П. В. П. от Адвокатска колегия гр. С, личен номер **********,
адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от ЗА в размер на 450 лв.
Решението подлежи на обжалване пред Плевенския окръжен съд в 14-
дневен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
12