№ 2765
гр. София, 07.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Пепа Маринова-Тонева
Членове:Василена Дранчовска
ЦВЕТИНА В. КОСТАДИНОВА
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско
дело № 20241100508224 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 6240 от 08.04.2024 г. по гр.д. № 67856/2023 г. Софийски
районен съд, 180 състав: Отхвърлил като неоснователни предявените от Й. К.
Р., ЕГН **********, срещу СТОЛИЧНА ДИРЕКЦИЯ НА ВЪТРЕШНИТЕ
РАБОТИ, код по БУЛСТАТ *********, обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 181, ал. 1 ЗМВР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане
на сумите, както следва: 4 640 лв. – левовата равностойност за неосигурена
храна за периода 01.01.2021 г. – 11.12.2023 г., ведно със законна лихва от
датата на подаване на исковата молба на 11.12.2023 г. до окончателно
изплащане на сумата, и 738.74 лв. - мораторна лихва за периода 01.01.2021 г. –
11.12.2023 г.; Отхвърлил като неоснователни предявените от Й. К. Р., ЕГН
**********, срещу МИНИСТЕРСТВО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ, с адрес:
гр. София, ул. „Шести септември“ № 29, при условията на евентуалност
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 181, ал. 1
ЗМВР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумите, както следва: 4 640 лв. –
левовата равностойност за неосигурена храна за периода 01.01.2021 г. –
11.12.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
1
молба на 11.12.2023 г. до окончателно изплащане на сумата, и 738.74 лв. –
мораторна лихва за периода 01.01.2021 г. – 11.12.2023 г. На основание чл. 78,
ал. 3 вр. ал. 8 ГПК ищцата е осъдена да заплати на ответника СТОЛИЧНА
ДИРЕКЦИЯ НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ разноски по делото в размер на 100
лв., и на ответника МИНИСТЕРСТВО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ –
разноски в размер на 100 лв.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищцата Й. К. Р., която
го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на
материалния закон и необоснованост. Изводът на съда, че парите за храна по
реда на чл. 181, ал. 1 ЗМВР са нормативно включени в основната заплата на
ищеца бил необоснован и в противоречие със събраните по делото
доказателства – удостоверение на СДВР рег. № 513р-13200/02.02.2024 г. и
платежни бележки за периода м. 01.2021 г. – м. 12.2023 г. От удостоверението
се установявало, че на ищцата не е предоставяна храна и не е изплащана
левовата й равностойност в процесния период, а от платежните бележки било
видно, че левовата равностойност за храна не е част от брутните заплати.
Решението било постановено в противоречие с разпоредбата на чл. 181, ал. 1
ЗМВР, според която на служителите в МВР се осигурява храна или левовата й
равностойност. Съдът следвало да извърши не само буквално и граматическо
тълкуване на нормата, но и да съобрази принципите на управление на
държавната служба в МВР и най-вече тази за забрана за дискриминация и
обективност. В нарушение на заложения в чл. 11, ал. 2 ЗНА принцип, че
общата уредба на определена материя – в случая ЗДСл, не се прилага, когато е
налице специален закон – ЗМВР. Не намирал законодателна опора изводът на
СРС, че разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР не е сред изчерпателно
изброените разпоредби на ЗМВР, приложими към статута на държавните
служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР. Нормата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР не
правела разлика между трите категории служители, работещи в системата на
МВР, а от друга страна съгласно чл. 1 ЗМВР същият уреждал статута на
всички служители в МВР, не само на определени категории. Разпоредбата на
чл. 142, ал. 4 ЗМВР следвало да се тълкува във връзка с чл. 1 от същия закон.
ЗМВР не съдържал норма, изключваща приложението на чл. 181, ал. 1
относно категорията служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР и не можело да се
приеме, че не се прилага по отношение на тях. Освен това, въпреки
нормативно определеното задължение съгласно § 69, ал. 6 ПЗР ЗИД ЗМВР, в
2
сила от 01.02.2017 г., в индивидуалната основна заплата на ищцата не била
включена като компонент левовата равностойност на храната по чл. 181, ал. 1
ЗМВР и не й били изплащани дължимите суми, видно от приетите платежни
бележки, а твърденията на ответниците в тази връзка били недоказани.
Поради това моли съда да отмени атакуваното решение, вкл. в частта за
разноските и вместо това постанови друго, с което да уважи предявените
искове срещу предпочитания ответник СДВР, а ако счете исковете срещу този
ответник за неоснователни – да уважи исковете срещу евентуалния ответник
МВР. Претендира разноски за двете инстанции, като за тези във въззивното
производство представя списък по чл. 80 ГПК. Съображения излага в писмени
бележки от 16.04.2025 г.
Въззиваемата страна СТОЛИЧНА ДИРЕКЦИЯ НА ВЪТРЕШНИТЕ
РАБОТИ не е депозирала отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК и не взема
становище по жалбата.
Въззиваемата страна МИНИСТЕРСТВО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ с
отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да
потвърди обжалваното решение като правилно. Претендира юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна
страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.
№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, но частично недопустимо и частично
неправилно по следните съображения:
Съгласно чл. 142, ал. 1 ЗМВР, служителите на МВР са: 1. държавни
служители - полицейски органи и органи по пожарна безопасност и защита на
населението; 2. държавни служители; 3. лица, работещи по трудово
правоотношение. Според ал. 4 на чл. 142 (в относимата за процесния период
редакция), статутът на държавните служители по ал. 1, т. 2 се урежда със
3
Закона за държавния служител и с чл. 56, чл. 151, ал. 1 и 7, чл. 156, ал. 4, чл.
181, ал. 3, чл. 185, ал. 1, чл. 186а, чл. 190, ал. 2, чл. 191 и 233 от ЗМВР.
Съгласно чл. 181, ал. 1 ЗМВР в относимата му за спора редакция, на
служителите на МВР се осигурява храна или левовата равностойност.
Според § 69, ал. 1 ПЗР ЗИД ЗМВР (в сила от 01.02.2017 г.), служебните
правоотношения на държавните служители в МВР, за които се прилага § 86 от
Закона за изменение и допълнение на Закона за Министерството на
вътрешните работи (ДВ, бр. 14 от 2015 г.) и които към датата на влизане в сила
на този закон заемат длъжности за държавни служители с висше образование
и притежаващи висше образование, с изключение на тези от Медицинския
институт на Министерството на вътрешните работи и на тези по § 70, ал. 1, т.
1, се преобразуват в служебни правоотношения по Закона за държавния
служител, считано от датата на влизане в сила на този закон. Съгласно ал. 6 на
§ 69, при назначаването на служителите по ал. 1 се определя индивидуална
основна заплата, не по-ниска от определеното към датата на влизане в сила на
този закон възнаграждение, определено по реда на Закона за Министерството
на вътрешните работи и включващо заплата за длъжност, допълнително
възнаграждение за прослужено време и за научна степен и левовата
равностойност на храната по чл. 181, ал. 1.
В случая между страните не е спорно и по делото се установява, че
считано от 01.02.2017 г. ищцата е държавен служител по смисъла на чл. 142,
ал. 1, т. 2 ЗМВР, като попада именно в категорията служители,
индивидуализирана в § 69, ал. 1 ПЗР ЗИД ЗМВР.
По делото се установява, че в процесния период 01.01.2021 г. –
10.12.2023 г. вкл. ищцата е била в служебни правоотношения последователно
с Дирекция „Комуникационни системи“ при МВР – в периода от 01.01.2021 г.
до 30.03.2021 г.; след това и до 17.02.2022 г. – с ОД МВР – София, и от
18.02.2022 г. до 10.12.2023 г. и понастоящем - с предпочитания ответник
СДВР. Не се спори, че ответникът СДВР не й е предоставял безплатна храна в
периода 18.02.2022 г. – 10.12.2023 г. вкл., нито й е заплащал отделно левовата
равностойност на такава.
Съгласно чл. 61, ал. 2 КТ за длъжности, определени в закон или в акт на
Министерския съвет, трудовият договор се сключва от по-горестоящия спрямо
работодателя орган, като в тези случаи трудовото правоотношение се създава
4
с предприятието, в което е съответната длъжност. Цитираната разпоредба е
приложима по аналогия и при действието на Закона за държавния служител и
другите закони, уреждащи държавната служба, когато служебното
правоотношение възниква от акт на компетентен орган по назначението, който
е част от структурата на едно учреждение, но служебното правоотношение се
осъществява в рамките на друго такова (в този смисъл решение №
99/03.07.2019 г. по гр. д. № 1876/2018 г. на ВКС, IV ГО, решение №
11/27.01.2016 г. по гр. д. № 3330/2015 г. на ВКС, IV ГО, решение №
470/28.02.2014 г. по гр. д. № 3253/2013 г. на ВКС, IV ГО и др.).
В случая орган по назначението на ищцата като държавен служител по
смисъла на чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР е министърът на вътрешните работи, а
структурата (предприятието), в което ищцата е заемала длъжност в част от
исковия период, е СДВР. Съгласно чл. 37, ал. 2 ЗМВР, главните дирекции,
областните дирекции, дирекция „Миграция“, дирекция „Международни
проекти“, дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“,
дирекция „Комуникационни и информационни системи“, Академията на МВР
и Медицинският институт са юридически лица. Поради това процесуално и
материалноправно легитимиран да отговаря по предявените искове е
предпочитаният ответник – СДВР, но само за частта от процесния период, в
която ищцата е била в служебно правоотношение с него – 18.02.2022 г. –
10.12.2023 г. вкл.
Спорен и пред настоящата инстанция е въпросът дължи ли се на ищцата
като държавен служител в МВР по смисъла на чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР
безплатна храна или левовата й равностойност по силата на чл. 181, ал. 1
ЗМВР в относимата му за спора редакция.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение
№1 от 27.11.2024 г. по тълк.д. № 1/2024 г., ОСГК на ВКС, държавните
служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от Закона за Министерството на вътрешните
работи, чийто статут се урежда със Закона за държавния служител, имат право
да им се осигурява безплатна храна или заплащане на левовата й
равностойност съгласно разпоредбата на чл. 181, ал. 1 от Закона за
Министерството на вътрешните работи. Обстоятелството, че правният статут
на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 се урежда и от ЗДСл, а не само
в ЗМВР, не означава, че по същността си те са някаква категория служители
5
на държавата извън останалите, които изпълняват държавна служба в МВР.
Разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР предоставя правото на безплатна храна на
всички служители на МВР. В този смисъл са и разпоредбите на чл. 181, ал. 4
ЗМВР и на специалната Наредба № 8121з-773 от 1.07.2015 г. за условията и
реда за осигуряване на храна или левовата равностойност на служителите на
Министерството на вътрешните работи, посочващи, че размерът на сумите и
доволствията се определя ежегодно със заповед на министъра на вътрешните
работи, като законът не делегира на министъра на вътрешните работи с тази
заповед да може да определя и кои лица следва да получават храна или
парична равностойност. На държавните служители в МВР, чийто статут се
урежда и от ЗДСл, не е отречено правото да са със статут на служители на
държавна служба в МВР, чието функциониране е свързано с упражняването
на държавна власт.
С оглед така приетото задължително тълкуване на нормата на чл. 181,
ал. 1 вр. чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР съдът следва да приеме, че нормата на § 69,
ал. 6 ПЗР ЗИД ЗМВР касае само начина на формиране на индивидуалното
основно възнаграждение на държавните служители по ал. 1 на § 69 при
преобразуване на служебните им правоотношения като такива по ЗДСл,
считано от 01.02.2017 г., но не лишава същите служители от правото им на
безплатна храна по чл. 181, ал. 1 ЗМВР, а при неосигуряването й – от правото
да получат паричната й равностойност.
Предвид установеното от приетите по делото заповеди № 8121з-
1723/31.12.2021 г., № 8121з-130/31.01.2023 г. и № 8121з-1400/05.09.2023 г. на
министъра на вътрешните работи, че левовата равностойност на храната на
служителите от МВР по чл. 142, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 3 ЗМВР е определена в
размер на 120 лв. месечно до 31.07.2023 г. вкл., а от 01.08.2023 г. – в размер на
200 лв. месечно, предявеният срещу предпочитания ответник СДВР главен
иск с правно основание чл. 181, ал. 1 ЗМВР е основателен до размер от
2 966.67 лв. и за периода 18.02.2022 г. – 10.12.2023 г. вкл., а за разликата до
пълния му предявен размер от 4 640 лв. и за периода 01.01.2021 г. – 17.02.2022
г. е неоснователен и подлежи на отхвърляне. Претенциите си за периода
01.01.2021 г. – 17.02.2022 г. ищцата следва да насочи срещу съответните
структури в МВР, с които е била в служебно правоотношение за посочения
период.
6
Левовата равностойност на храната се дължи ежемесечно (чл. 4 от
Наредба № 8121з-773 от 1.07.2015 г.), с оглед на което предпочитаният
ответник е изпадал в забава за плащане от първо число на месеца, следващ
този, за който се дължи. На основание чл. 162 ГПК съдът определя размер от
471.32 лв. на дължимата лихва за забава върху главницата от 2 966.67 лв. за
периода 01.03.2022 г. – 10.12.2023 г. вкл. До този размер и за този период
акцесорният иск срещу предпочитания ответник е основателен, а за разликата
до пълния му предявен размер от 738.74 лв. и за периода 01.01.2021 г. –
28.02.2022 г. е неоснователен и подлежи на отхвърляне.
Уважаването (вкл. частично) на исковете срещу предпочитания ответник
препятства настъпването на вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане
на предявените в условията на евентуалност искове срещу МВР, поради което
произнасянето по евентуалните искове от районния съд се явява недопустимо.
Ето защо първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено
като недопустимо в частта, с която районният съд се е произнесъл по
предявените в условията на евентуалност искове срещу МВР и тези искове се
оставят без разглеждане. Решението следва да бъде отменено в частта, с която
исковете срещу предпочитания ответник СДВР са отхвърлени за
горепосочените размери и периоди и вместо това исковете се уважат
съответно до размер от 2 966.67 лв. – главница, и 471.32 лв. – лихви за забава.
В частта, с която исковете срещу СДВР са отхвърлени за разликите над
посочените суми до пълните им предявени размери решението следва да бъде
потвърдено.
С оглед изхода на спора, решението следва да бъде отменено и в частта,
с която ищцата е осъдена да заплати на ответника СДВР разноски за първата
инстанция за разликата над 36.08 лв.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК предпочитаният ответник дължи на
ищцата направените и своевременно претендирани разноски за първата
инстанция. Доказано направените такива са в размер на 1 600 лв. – адвокатско
възнаграждение, което е заплатено в брой съгласно удостовереното в
представения договор за правна защита и съдействие от 27.03.2024 г.
Своевременно заявеното от ответника СДВР възражение за прекомерност по
смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК съдът намира за основателно. В първата
инстанция делото не е било усложнено от фактическа и/или правна страна,
7
проведено е едно открито съдебно заседание, и съобразявайки вида на спора,
материалния интерес, както и извършените от пълномощника на ищцата
процесуални действия, въззивният съд намира, че възнаграждението следва да
бъде намалено на 1 000 лв. Или, съразмерно с уважената част от исковете,
ответникът СДВР дължи на ищцата разноски за първата инстанция в размер на
639.18 лв.
По разноските за настоящата инстанция: На въззивницата се следват
разноски съразмерно с уважената част от жалбата. Доказано направените
разноски са в размер на 800 лв. – адвокатско възнаграждение, което е
заплатено в брой съгласно удостовереното в представения договор за правна
защита и съдействие от 13.05.2024 г. Или, съразмерно с уважената част,
въззиваемият СДВР следва да й заплати разноски в размер на 511.34 лв.
Въззиваемият МВР е заявил претенция за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение, каквото му се следва, доколкото исковете
срещу него се оставят без разглеждане и по аналогия от чл. 78, ал. 4 ГПК. По
реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 23, т. 1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ, съобразявайки извършената дейност от
юрисконсулт на въззиваемия МВР в настоящата инстанция – подаване на
отговор на въззивната жалба, съдът определя възнаграждение в размер на 80
лв.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът СДВР следва да бъде осъден
да заплати по сметка на Софийски районен съд държавна такса върху
уважената част от исковете в размер на 137.52 лв., а по сметка на Софийски
градски съд – държавна такса в размер на 68.76 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 6240 от 08.04.2024 г., постановено по гр.д. №
67856/2023 г. на Софийски районен съд, 180 състав в частта, с която са
отхвърлени предявените от Й. К. Р., ЕГН **********, срещу СТОЛИЧНА
ДИРЕКЦИЯ НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ, код по БУЛСТАТ *********, иск с
правно основание чл. 181, ал. 1 ЗМВР до размер от 2 966.67 лв. и за периода
18.02.2022 г. – 10.12.2023 г. вкл., ведно със законната лихва върху тази сума от
8
завеждане на исковата молба в съда на 11.12.2023 г. до окончателното
плащане, и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД - до размер от 471.32 лв. и
за периода 01.03.2022 г. – 10.12.2023 г. вкл., както и в частта, с която Й. К. Р.,
ЕГН **********, е осъдена да заплати на СТОЛИЧНА ДИРЕКЦИЯ НА
ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ, код по БУЛСТАТ *********, на основание чл. 78, ал.
3 ГПК разноски над сумата от 36.08 лв., и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА СТОЛИЧНА ДИРЕКЦИЯ НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ, код
по БУЛСТАТ *********, гр. София, ул. „Антим І“ № 5, да заплати на Й. К. Р.,
ЕГН **********, гр. София, ж.к. ****, на основание чл. 181, ал. 1 ЗМВР
сумата 2 966.67 лв., представляваща левова равностойност на неосигурена
храна за периода 18.02.2022 г. – 10.12.2023 г. вкл., ведно със законната лихва
върху тази сума от завеждане на исковата молба в съда на 11.12.2023 г. до
окончателното плащане, както и да заплати на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
сумата 471.32 лв., представляваща лихва за забава за периода 01.03.2022 г. –
10.12.2023 г. вкл.
ОБЕЗСИЛВА решение № 6240 от 08.04.2024 г., постановено по гр.д. №
67856/2023 г. на Софийски районен съд, 180 състав в частта, с която са
отхвърлени предявените в условията на евентуалност от Й. К. Р., ЕГН
**********, срещу МИНИСТЕРСТВО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ, код по
БУЛСТАТ *********, искове с правно основание чл. 181, ал. 1 ЗМВР и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 4 640 лв. – левовата равностойност на
неосигурена храна за периода 01.01.2021 г. – 11.12.2023 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба на 11.12.2023 г. до окончателно
плащане, и на сумата 738.74 лв. – мораторна лихва за периода 01.01.2021 г. –
11.12.2023 г., като ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ тези искове.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 6240 от 08.04.2024 г., постановено по
гр.д. № 67856/2023 г. на Софийски районен съд, 180 състав в останалата
част.
ОСЪЖДА СТОЛИЧНА ДИРЕКЦИЯ НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ, код
по БУЛСТАТ *********, гр. София, ул. „Антим І“ № 5, да заплати на Й. К. Р.,
ЕГН **********, гр. София, ж.к. ****, на основание чл. 78 ГПК сумата 639.18
лв., представляваща разноски за първоинстанционното производство, и
сумата 511.34 лв., представляваща разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА Й. К. Р., ЕГН **********, гр. София, ж.к. ****, да заплати
9
на МИНИСТЕРСТВО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ, код по БУЛСТАТ
*********, гр. София, ул. „Шести септември“ № 29, на основание чл. 78 ГПК
сумата 80 лв., представляваща разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА СТОЛИЧНА ДИРЕКЦИЯ НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ, код
по БУЛСТАТ *********, гр. София, ул. „Антим І“ № 5, на основание чл. 78, ал.
6 ГПК да заплати по сметка на СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД сумата 137.52
лв., представляваща държавна такса.
ОСЪЖДА СТОЛИЧНА ДИРЕКЦИЯ НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ, код
по БУЛСТАТ *********, гр. София, ул. „Антим І“ № 5, на основание чл. 78, ал.
6 ГПК да заплати по сметка на СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД сумата 68.76
лв., представляваща държавна такса.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10