№ 1499
гр. София, 16.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на девети декември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Ася Събева
Членове:Елена Тахчиева
Кристина Филипова
при участието на секретаря Ваня Ил. Иванова
като разгледа докладваното от Ася Събева Въззивно гражданско дело №
20251000500900 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение № 7146 от 20.12.2024 г., постановено по гр.д. № 177/ 2024г., по описа на
СГС, ГО, 8 състав, е уважил частично иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ, вр.чл.6 § 1 от
ЕКЗПЧОС, като е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на С. Ш. Й.
сумата от ОБЩО 10 000 лева (десет хиляди лева), включваща дължимо обезщетение на
ищеца, в качеството му на наследник на пострадалото лице Ш. Ю. Р. в размер на 8 000 лв.,
както и сумата от 2 000 лв., на лично основание, като пострадало лице, за претърпени
неимуществени вреди, причинени от нарушаване на правото на разглеждане и решаване в
разумен срок на сл.дело №1/1991г., преобразувано в сл.дело № 780-II/1998г. и преобразувано
в ДП № II-048/1999г. по описа на Военно окръжна Прокуратура - София, ведно със законната
лихва, считано от предявяване на иска 05.01.2024 г. до окончателното плащане, а на
основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ сумата от 58,03 лева направени разноски съразмерно с
уважената част от иска.
Със същото решение са отхвърлени исковете в останалата им част, както следва: за
разликата над 8000 лв. до 40 000 лв. обезщетение за претърпени от наследодателя Ш. Ю. Р.
неимуществени вреди и за разликата над 2000 лв. до сумата от 80 000 лв. представляваща
обезщетение за лично претърпените от С. Ш. Й. неимуществените вреди, както и
акцесорната претенция за законна лихва за забава за периода от 05.01.2020г. до 04.01.2024г.
включително, като неоснователни.
1
В срока по чл.259 ГПК срещу решението са депозирани две въззивни жалби и от двете
страни по делото.
Жалбоподателят-ищец С. Ш. Й. оспорва решението в неговата отхвърлителна част за
разликата над 10 000 лв. до 120 000 лв.(за разликата от 8 000 лева до 40 000 лева като
наследник на баща му и за разликата от 2000 лева до 80 000 лева в лично качество),
представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото ми по чл.6
ЕКЗПЧОС на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. дело 1/1991г., впоследствие
преобразувано в сл. дело №780-11/1998г. по описа на ВОП-София, а сега ДП №11-048/1999
по описа на ВОП-София; както и досежно претенцията по чл.86 ЗЗД за периода от
05.01.2021г. до 04.01.2024г.; и разноските за разликата от 58,03 лева до общо сторените
369,70 лв. Счита, че решението в обжалваните му части е неправилно и необосновано,
постановено при съществено нарушение на процесуалните правила и в противоречие с
материалния закон, в частност със стандартите на ЕСПЧ за остойностяване на
неимуществените вреди от нарушението по чл. 6§1 от ЕКЗПЧОС, защото не са изложени
конкретни мотиви за отхвърляне на иска за разликата от 10 000 лева до 120 000 лева.
Неправилно и необосновано съдът е счел, че има качеството на пострадал по забавеното
досъдебно производство само по чл.74, ал.2 НПК като наследник на баща му и неправилно е
отрекъл качеството му на пострадал по чл.74, ал.1 НПК в лично качество, каквото е
претендирано с исковата молба и се явява доказано от събраните по делото доказателства.
Изтъква факта, че е турчин по етнически произход и принадлежност и по време и в резултат
на т. нар. възродителен процес принудително са сменени имената ми и идентичността му,
забранени са езикът, религията, културата, в последствие през 1989г. бил изгонен заедно с
родителите му от България и подложен на мъчително и трудно оцеляване в периода на
устройването им в чужбина. Това му е причинило душевни болки, терзания и травми, които
сами по себе си му придават качеството на пострадал по забавеното разследване на т.нар.
възродителен процес. На следващо място, предмет на разследването е т.нар. възродителен
процес, а всеки един български гражданин от турски етнически произход е бил пряка негова
жертва, дори и да не е бил задържан или профилактиран по друг начин- тогава никой не е
сменял турските си имена на добра воля, а под принуда, натиск и заплаха. Достатъчно е за
подчиняване и сплашване на всички от общността, че около 500 семейства в страната, едно
от които е било неговото, са взети на прицел от властта и ползвани като показно и
назидание на останалите какво ги очаква, грози и ще ги сполети, ако се противят на
асимилацията. Лишаването от свобода и изтезаването в затвори, уволненията от работа,
изключване от училище/университет и излагането на изпитания за физическото
съществуване, изпращането на заточение в далечни и безлюдни места, под строг режим и
контрол на държавна сигурност, и редицата други проявни форми на нарушаване на основни
права, са едни от допълнителните елементи в извършването и поддържането на т.нар.
възродителен процес - така турската общност е била държана от властимащите персони в
подчинение, подтисничество и страх, за да не се противят хората на вече извършената
принудителна асимилация. А това, че неговите рождени имена са били принудително
2
променени, не е спорно по делото, наред с това е подкрепено с писмени доказателства.
Посочва, че неправилно и необосновано съдът е счел, че той има качеството на пострадал от
разследваните престъпления само по чл.74 ал.2 НПК като наследник на баща му, но е
отрекъл, наред с това, качеството му на лично пострадал по чл.74, ал.1 НПК за периода
преди 2023г. Още повече, че с постановление от 30.09.2024г. е разпоредено разследването на
деянията да се извърши за престъпления по чл.416 и сл. НК и да бъдат установени кои други
лица са участвали в извършването на деянията, освен вече починалите само няколко
обвиняеми. Данни за това, че разследваните деяния сочат на извършени престъпления по
чл.416-чл.418 НК и че е имало стотици други съучастници, са били налице още при
образуване на делото. Твърди, че активните действия по разследването са извършени през
1992г.-1993г., което се вижда от първия внЕ. в съда обвинителен акт, което се е случило през
1993г. След това до изтичането на абсолютната давност за престъплението по чл.387, ал.2
НК не са извършвани следствени действия - разследващите са бездействали. Това се
установява на пръв поглед при съпоставката на първия обвинителен акт от 1993г. и на
втория обвинителен акт от 1997г. - същите са с абсолютно идентично съдържание и
приложения, което налага извода, че нищо не е правено по разследването в тези години.
Разпитите на пострадали лица са започнати интензивно едва след изтичане на абсолютната
давност, в края на 2000г. и през 2001г. Първата съдебна поръчка за установяване и разпит на
свидетели в чужбина е разпоредено да бъде подготвена едва в края на 2002г. Констатация, че
съдебните поръчки за разпит на свидетели в Турция са възложени едва след изтичане на
абсолютната давност и поради това са били безполезни се съдържа и в писмо с изх.№
11881/2018 от 09.01.2019г. на ВКП, Отдел 04 „Международен“, получено във ВОП на
14.01.2019г.
С отхвърлянето на иска за разликата от 10 000 лв. до 120 000 лв. е нарушено изискването за
определяне на справедливо по размер обезщетение, също така не е спазено изискването за
съпоставимост на размера му с онзи, който самият ЕСПЧ би присъдил. Следва обстоен
преглед на практиката на ЕСПЧ и ВКС и сравнителен анализ. Към 2023г.
продължителността на забавеното разследване е над 32 години, при което обезщетението,
пресметнато според средно аритметичното остойностяване на обичайните вреди от
националната съдебна практика, възлиза на поне 49 920 лева (32 г. х 1560 лева за година,
съставляващи 2 минимални работни заплати към 2023г. за всяка година или общо 49 920
лева). Изхождайки от тези особености и ползвайки насоките на ЕСПЧ, общият размер на
претендираното от мен обезщетение следва да бъде определено на база по 2000 евро (около
4000 лева) за всяка година от неговата продължителност.
Съдът е пропуснал да отдаде значение на изтеклата абсолютна давност за разследването при
определяне на размера на обезщетението от забавянето на делото. Изтичането на
абсолютната давност за разследване на престъпленията, предмет на делото, за първи път се
споменава от органите на държавата едва в определенията по исканията за ускоряване по чл.
368 НПК, първото от тях от 19.07.2018г. При това, според изложеното в тези определения
давността била изтекла още на 13.12.2000г. - преди повече от 20 години. Изтичането на
3
давността е пряка последица от бавенето на делото, явно разследващите са намерили за по-
удачно да изчакат изтичането на давността в бездействие да изпълнят указанията, дадени от
съда два пъти по НОХД №1/1994г. по описа на Върховния съд - Военна колегия и НОХД
01/1998 г. по описа на ВКС. Изтичането на давността, като пряка последица от
неприключването на делото в разумен срок, е обстоятелство, което обуславя по-висок размер
на обезщетението за неимуществени вреди от прекомерното забавяне на делото. В тази
насока е решение № 72 от 01.06.2022г. по гр. дело №4037/2021г. по описа на ВКС, ІІІ г.о.,
съгласно тълкуването в което изключително дългата продължителност на разследването,
залога на делото и загубата на залога от изтичането на абсолютната давност са
обстоятелства, които налагат извода, че неимуществените вреди от забавянето надхвърлят
обичайните такива и обуславят обезщетението от 30 000 лв. за пострадалия.
Първоинстанционният съд, отхвърляйки претенцията по чл.86 ЗЗД за тригодишния период
преди предявяване на иска, е решил въпроса за началния момент на дължимост на законната
лихва за забава за обезщетението по чл.2б ЗОДОВ в противоречие с материалния закон (чл.
84, ал.З от ЗЗД) и с практиката на ВКС, обективирана в Решение №107 от 29.07.2021г. по гр.
дело №5914/2015г. по описа на ВКС, ІV ГО. В това решение е прието, че законната лихва
върху присъденото обезщетение по чл.2б от ЗОДОВ се дължи не от датата на предявяване на
иска, а от датата на увреждането. Аналогично становище е застъпено и в Определение №
122 от 14.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3564/2019 г., III г. о., според което законната лихва за
забава за обезщетението по чл.2б от ЗОДОВ се дължи от увреждането, макар и забавеното
производство да не е приключило. Сходно разрешение за началния момент на дължимост на
лихвата за забава по чл. 86, ал.1 от ЗЗД по иск по чл.2б от ЗОДОВ е дадено и в Решение №
19 от 23.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2026/2018 г., III г. о. - съдът е приел, че лихва се дължи
и за периода преди предявяване на иска и я е присъдил съобразно претенцията на ищеца.
Обжалва се и решението в частта за разноските, като твърди, че при решаване на
претенцията за присъждане на разноските съдът е следвало да приложи правилата и
стандартите от практиката на ЕСПЧ , които съществено се различават от националните
такива. Според практиката на ЕСПЧ се допуска присъждане на дължим, но незаплатен
адвокатски хонорар, отделно от обезщетението за нарушението. Според практиката на ЕСПЧ
разходите за процесуален представител са действително направени на само, когато са
действително заплатени, но и когато не са платени, но са дължими в един последващ
момент. Освен това, в практиката на ЕСПЧ не се прилага подобно пропорционално
присъждане на уговорен адвокатски хонорар в зависимост от уважената част от претенцията
за обезщетение - ако съдът установи поне едно нарушение, присъжда по справедливост
адвокатския хонорар съобразно обичайното време за правната защита по часова ставка.
Жалбоподателят-ответник Прокуратурата на Република България оспорва
решението в неговата осъдителна част и моли съда да го отмени и отхвърли предявените
искове. Изтъква факта, че съгласно законовия текст на чл.6, ал.1 ЗОДОВ, при смърт на
увредения, неговото право на обезщетение за неимуществени вреди се наследява само, ако е
било предявено пред съд от увредения. В настоящия случай правото на обезвреда за
4
претърпени нематериални вреди с правно основание чл.2б ЗОДОВ, не е било предявено
пред съд приживе от Ш. Ю. Р. /починал на 10.05.2003г./, следователно не е осъществен
фактическият състав на възникване отговорността по ЗОДОВ и в този смисъл настоящата
искова претенция, предявена от ищеца / син на Ш. Ю. Р. / се явява недопустима. В случая се
претендират неимуществени вреди, които са непрехвърлими и не могат да се заявяват за
първи път / в искова молба от наследници/, ако те не са лично предявени от самия пострадал.
Принципно наследниците разполагат с право на иск за имуществени вреди, но в конкретния
случай такъв не е предявен. От друга страна неправилно съда е приел, че претенцията на
ищеца в лично качество е допустима и я е уважил като основателна. Неправилно е прието от
съда, че ищецът има качеството на лично пострадал по наказателното производство. В
настоящото производство не е установено той лично да е страна по процесното досъдебно
производство в качеството си на лично пострадал.Сами по себе си принудителната смяна на
имената и принадлежността му към турската етническа общност в България по време на
т.нар.”възродителен процес” не обосновават качеството му на пострадало лице от
разследваните с процесното ДП деяния.
В случай, че съдът не приеме горните доводи, като основание за обезсилване или
отхвърляне изцяло претенцията на ищеца, то излага и допълнителни възражения за
допуснати съществени процесуални нарушения и за нарушение на материалния закон и
необоснованост на обжалваното решение, предвид следните обстоятелства: съдът е обсъдил
,но не е взел предвид при постановяване на обжалваното съдебно решение възражението на
ответника ведно с приложени копия на две идентични други исковите молби по чл. 26 от
ЗОДОВ от другите двама наследника на Ш. Ю. Р. за това, че пред СГС има още две
граждански дела в самостоятелни производста против ответника - Прокуратура на
Република България по искови претенции за неимуществени вреди от другите двама
наследници по закон - съпругата и дъщерята като претенциите на всеки един от тези двама
ищци са, че са наследници на Ш. Ю. Р. и претендират присъждане на обезщетения като
наследници както и присъждане на обезщетения като пострадали лица в лично качество. В
този смисъл при постановяване на съдебния акт не е отчетено в достатъчна степен от съда
това обстоятелство като по иска на съпругата на починалия Ш. Ю. Р. е образувано гр.дело №
48/2024г, по което има постановено осъдително решение, а по иска на дъщерята на е
образувано пред СГС гр.дело № 234/2024г., по което не е приключено производството пред
СГС. Визираните три граждански дела, са заведени против един и същи ответник -
Прокуратура на Република България и са с едно и също правно основание чл.2б ЗОДОВ по
които се претендира присъждане от по 120 000 лева / общо 3 60 000 лева / за всеки един от
наследниците на Ш. Ю. Р. / починал на 10.05.2003г,/ и същевременно са с аналогично
съдаржание от фактическа страна и съответно петитум на исковите молби
На второ място посочва, че по делото не се съдържат данни починалият Ш. Р. да е
бил конституиран в качеството на пострадало лице по процесното наказателно
производство, следователно ищецът С. Ш. Й. не може да встъпи в неговите права на
пострадал и не притежава активна процесуална легитимация да води настоящото
5
производство по ЗОДОВ в качеството си на наследник на починалия си баща.
Ищецът не разполага с право на иск, тъй като вредите не са търпени от него, а от трето на
спора лице - неговият баща, който е починал през 2003 г., без преди това да е предявил иск
по ЗОДОВ. Съгласно визираната по - горе разпоредба на чл.6, ал.1 ЗОДОВ, при смърт на
увредения, неговото право на обещетение за неимуществени вреди се наследява само ако е
било предявено пред съд от самия увреден, какъвто не е настоящия случай. Ищецът не е
активно легитимиран да предяви и иск от свое име, тъй като няма качеството на пострадал
по сл.дело №1/1991 г. Вредите, които се твърдят, не са последица от забавено производство,
а от самия „Възродителен процес“ и репресия упражнена спрямо неговия баща.
Същевременно, за да обоснове активната си легитимация по чл.2 б ЗОДОВ ищецът твърди
качеството на наследник на пострадало лице по смисъла на чл. 74, ал. 1 НПК /баща му -
починалият Ш. Ю. Р., починал на 10.05.2003г./, като не представя доказателства за
конституиране на баща му като пострадал по чл. 75 НПК в производството по наказателното
дело. Липсва приложен негов разпит и изявление, че желае да се конституира по делото като
пострадал от престъплението, предмет на разследване по наказателното дело. Липсата на
доказателства относно придобиване процесуално качество пострадал по отношение на
праводателя на ищеца /негов баща/ е пречка за встъпване на неговите наследници като
пострадали в наказателното производство по смисъла на чл.74 ал.2 НПК, а представените
писмени доказателства не установят визираните обстоятелства. Действително бащата на
ищеца е пострадал от деяния с обществена опасност, извършени през периода от 11.01.1985г.
до изселването му в Република Турция през 1989г., при което са били накърнени негови
основни права и свободи - било е ограничено правото му на свободно придвижване, на
етническа принадлежност, произход, религия, убеждения и др., но тези вреди не подлежат
на обезщетяване по реда на чл.2 б, ал. 1 ЗОДОВ, тъй като законодателят е уредил тези
обществени отношения в Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани
лица (ЗПГРРЛ). Т.е., след като бащата на ищеца е бил реабилитиран с Решение на
Народното събрание на Република България - обнародвано в ДВ, бр. 44 от 01 юни 1990 г., то
той има право на обезщетение за претърпените от него имуществени (а за такива твърдения
дори не са въведени) и неимуществени вреди, съобразно чл.4, ал.2 ЗПГРРЛ. В този смисъл
вредите от осъществената спрямо него репресия по време на възродителния процес са извън
обхвата на настоящото производство и не могат да обосноват извод за основателност на
предявения иск по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ. Молят решението да бъде обезсилено респ. отменено
с отхвърляне на исковете. В условие на евентуалност моли да се намали размера на
обезщетението, като бъде съобразен факта, че общият размер на обезщетение за тримата
наследници, които не са страна в процесното наказателно производство /не са измежду
въдворените в ТВО в гр.Беляне в периода 1984 - 1985 г., нито са били изселени по време на
„възродителния процес“ в друго населено място и не са пряко пострадали по процесното
наказателно дело/, а се легитимират, като наследници на такова лице - починало на
10.05.2003г./ Ш. Ю. Р. / , ако бъдат уважени всяка от самостоятелно предявени претенции от
тримата наследници по образуваните паралелно три граждански дела против ответника -
Прокуратура на Република България, то общия размер на обезщетение чувствително би
6
могло да надмине справедливия размер на обезщетение по подобни дела с правно основание
чл.2б ЗОДОВ за обезщетение от забавено правосъдие по сл. дело № 1/1991 г. по описа на
Прокуратура на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано в сл. дело № 780- П/1998 г.
по описа на ВОП-София, а сега ДП № П-048/1999 г. по описа на ВОП-София, според
практиката на ВКС, което е недопустимо и в разрез с принципа „справедливост“ по смисъла
на чл.52 ЗЗД.
Софийски апелативен съд, действащ като въззивна инстанция, след като
разгледа жалбите и обсъди събраните доказателства, приема за установено следното от
фактическа и правна страна:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно съединени искове с правно основание
чл.2б ал.1 т.3 ЗОДВПГ и чл.84 ал.3 ЗЗД.
Ищецът С. Ш. Й. твърди, че е наследник по закон на Ш. Ю. Р., който бил един от пряко
пострадалите, в резултат от действията на правоохранителните органи на Държавата,
предмет на разследване по сл.д. № 1/1991г. по описа на Прокуратурата на Въоръжените
сили, впоследствие преобразувано в сл. дело № 780 - II/1998 г. по описа на ВОП - София, а
понастоящем преобразувано в ДП № II – 048/1999 г. по описа на ВОП-София. Вредите били
причинени в следствие нарушаване на правото на разглеждане в разумен срок на посоченото
по-горе наказателно дело, което е известно в публичното пространство като делото за т.нар.
„Възродителен процес“. Уточнява, че след като наследодателят Ш. Ю. Р. починал в хода на
разследването - правата му на пострадало лице преминали върху ищеца, на основание чл.74,
ал.2 НПК, а последният, качеството на наследник по закон на пострадалия, твърди да е
материално легитимиран да получи дължимото на наследодателя обезщетение, в хипотезата
на чл. 2б ЗОДОВ. Уточнява, че баща спрямо баща му била осъществена репресия и
насилствена асимилация по време на т. нар. „Възродителен процес“, тъй като през периода
от 25.03.1985г. до 04.01.1989г. бил фактически лишен от свобода в Затвора на остров Белене,
в ТВО при Затвора в гр. Бобов дол, а после в с. Копиловци, макар да не бил извършил
престъпно деяние и правата му да не били ограничени по силата на изричен съдебен акт. В
архивите на местата за лишаване от свобода, същият фигурирал с принудително даденото му
име – Н. С. Н.. В затвора на остров Белене Ш. Ю. Р. бил фактически лишен от свобода в
помещения при лоши битови условия. През първите месеци нямал право да се свързва с
роднините си, нито имал право на свиждане, но бил принуден да полага безвъзмездно тежък
физически труд, но без осигурителни плащания. При последващия престой, който бил
реализиран също принудително в с.Копиловци, наследодателят му бил поставен в тежки
ограничения и изолация, които според ищеца имат идентични последици на лишаване от
свобода, по смисъла на чл. 5 ЕКЗПЧОС. Престоят на баща му в затвора на остров Белене,
ТВО- Бобов дол и след това в с.Копиловци оставили трайни и сериозни щети върху неговото
здраве. През периода 1985г. – 1989г., цялото семейство (вкл. ищеца) били принудени да
напуснат територията на страната и да се установят в бежански лагер в гр. Виена, Република
Австрия, а по- късно и в Република Турция. След като узнал, че е започнало разследване на
т.нар. „Възродителен процес“, по сл.д. № 1/1991г., преобразувано в ДП № II-048/1999 по
7
описа на ВОП - София, баща му очаквал и силно се надявал да бъдат открити и
санкционирани виновните лица, но за негово силно разочарование, досъдебното
производство не било приключено до неговата смърт, поради което и на основание чл.74,
ал.2 НПК - правата на пострадало лице преминали върху ищеца, в качеството му на син и
наследник по закон.
Независимо от горепосочено, ищецът С. Ш. Й. твърди, че лично той също е пострадал от
престъпленията, които са предмет на разследването по горепосоченото дело, поради което
също има качество на пострадало лице и по чл. 74, ал. 1 НПК и в това качество, е надлежно
материално легитимиран - на собствено основание да получи обезщетение за
неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане на посоченото дело в
разумен срок. Макар да не бил лично задържан и лишен от свобода по време на т.нар.
„Възродителен процес“, твърди да е пострадал лично, на самостоятелно основание, тъй като
в резултат на задържането на баща му били засегнати правата му на личен и семеен живот.
След като узнал за започналото разследване на т.нар. „Възродителен процес“, по сл. д. №
1/1991 г., преобразувано в ДП № II-048/1999 по описа на ВОП - София ищецът също имал
субективното лично правно очакване, да бъдат открити и санкционирани виновните лица, но
в досъдебното производство така и не било приключено до предявяването на иска, което
причинило лично на ищеца значителни неимуществени вреди.
С оглед продължителността на досъдебното производство в периода, превишаващ 30г. към
момента на предявяване на настоящия иск нарушила правото на ищеца, както и правото на
неговия наследодател, да бъде осъществено разглеждане и решаване на делото в разумен
срок ищецът счита, че съгласно чл.2б вр.чл.7 ЗОДОВ е надлежно легитимиран да претендира
обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в притеснения, очакване и
безпокойство за резултата от това производство, фрустрация от бавенето му, тревоги и
страх, че същото се води формално, разочарование и загуба на доверие в институциите,
правосъдието и справедливостта.
Претендира сумата от 40 000 лв., представляваща наследено обезщетение за претърпени от
наследодателя Ш. Ю. Р. неимуществени вреди, и на лично основание сумата от 80 000 лв.
представляваща обезщетение за лично претърпените неимуществените вреди, причинени от
нарушаване на правото на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. дело № 1/1991
г., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780 – II/1998 г. по описа на ВОП- София, а сега
ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП-София за периода от образуване на делото през януари
1991г. до момента на предявяване на настоящия иск, ведно със законната лихва за забава по
чл.86 ЗЗД, считано от 05.01.2020г. до окончателното изплащане на дължимото обезщетение.
Ответникът Прокуратура на Р.България оспорва иска по основание и най-вече по
размер, като прави възражение за недопустимост на иска, тъй като липсват доказателства в
подкрепа на твърденията на ищеца, че лично е пострадал от престъпленията, предмет на
разследването по процесното наказателно производство. Намира искът за недопустим и с
оглед липсата на положителни процесуални предпоставки - ищецът не е имал качеството на
пострадал/наследник в производството, което твърди, че е приключило в неразумен срок/,
8
тъй като липсват доказателства наследодателят му изобщо да е бил конституиран в някакво
процесуално качество, нито да е разпитван в производството като свидетел, а съобразно
направените от ищеца изявления - ищецът също не е бил разпитван като свидетел по делото,
поради което се поддържа, че подадената молба от ищеца на основание чл. 75, ал. 3 НПК,
дори да би била подадена - би била недопустима. Не са представени и доказателства за
конституирането му като страна по реда на чл. 75 НПК. С оглед разпоредбата на чл. 6, ал. 1
ЗОДОВ е процесуално недопустимо наследник на увредения, да предявява претенция за
обезщетение на неимуществени вреди, ако неговият наследодател не е предявил такава пред
съда. Твърди, че наследодателят на ищеца е бил реабилитиран с Решение на Народното
събрание с право на обезщетение и в този смисъл е налице друг ред за защита, с правните
последици от този факт по чл.8, ал.3 ЗОДОВ. Релевира и възражение за изтекла давност на
претенцията и поддържа, че производството следва да бъде прекратено като недопустимо.
Поддържат доводи, че не са ангажирани доказателства, че са настъпили твърдените от него
неимуществени вреди като пряк и непосредствен резултат от релевираното нарушение на
правото на разглеждане на досъдебното производство в разумен срок. Оспорва размера на
претендираните вреди, поддържайки тезата, че е прекомерно завишен и несъобразен с
критериите по чл. 52 ЗЗД. Оспорва като неоснователна и претенцията за присъждане на
законна лихва, както и началния момент, от който се претендира законна лихва за забава.
От фактическа страна се установява безпротиворечиво, че наказателното производство
по следствено дело № 1 от 1991 година по описа на Прокуратура на Въоръжените сили (така
нареченото дело за „Възродителния процес“) е започнало на 30.01.1991г., както и че
понастоящем същото не е прекратено. Ноторно и служебно известно е, че е настъпила смърт
и на последния обвиняем. По делото са били изготвяни и внасяни в съда няколко
обвинителни акта, то е променяло подсъдността си по силата на законодателни промени,
привличани са нови обвиняеми, преписката е била връщана за допълнително разследване,
производството е било спирано и възобновявано, разследването - продължавано, разпитани
са над 360 свидетели, извършвани се процесуални действия по делегация (разпит на
свидетели), за което е изисквана и правна помощ от компетентните турски власти, изготвяни
са и съдебни поръчки. От удостоверение вх. № 70469/20.07.2020 г. на СГС се установява, че
след 01.01.2018 г. са образувани 94 броя дела в СГС по заявление по чл. 368 НПК за
ускоряване на сл.д. № 1/1991 г., ДП № 11-048/1999 г. по описа на ВОП София и са издадени
78 броя определения, с които са определени мерки по чл.369 НПК за ускоряване на същото
досъдебно производство.
С определение № 1223/12.12.2022 г. на САС, 6-ти наказателен с-в, постановено по ч.н.д. №
821/2022г., с което е отменено определението от 20.06.2022г. по ч.н.д. № 2337/2022г. на СГС,
НО, 9-ти с-в, с което е потвърдено приложеното по делото Постановление на ВОП - София
от 31.05.2022 г. за прекратяване на наказателното производство по ДП № 11-48/1999 г. на
ВОП - София. Отменено е и цитираното Постановление на ВОП - София за прекратяване на
посоченото ДП и делото е върнато на ВОП - София за продължаване на процесуално -
следствените действия. В хода на делото от ВОП София е изпратено писмо, нх. №
9
41431/02.05.2023 г., в което е отразено, че понастоящем досъдебното производство още не е
приключило.
Видно от Държавен вестник, бр. 44/01.06.1990г. е взето решение на парламентарната
комисия на Народното събрание от 15.01, 06.03, и 30.03.1990г., с което е обявена
политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишени от свобода и въдворени
в Белене общо 517 лица, във връзка с насилствена промяна на имената на една част от
българските граждани, сред които е посочено и лице с имена Невен Невенов.
Не се спори, че в документите от тези години имената на наследодателя на ищеца Ш. Ю. Р.
са били принудително сменени а в списъците същото лице – Н. С. Н.. От удостоверение
за идентичност на лице с различни имена изх.№ 404/05.04.2022 г. на Община Кубрат, обл.
Разград се установява, че имената Ш. Ю. Р. и Н. С. Н. са имена на едно и също лице.
От съдържанието на представените като доказателства по делото Предложение на
Началника на ОУ – МВР гр. Разград се установява, че по отношение на лицето Н. С. Н. /Ш.
Ю. Р./ е направено предложение, във връзка с което със Заповед № I – 599 от 25.03.1985г. на
Зам. министъра на МВР е наложена превантивна административна мярка по чл.39, ал.1, т.1
ЗНМ – „Принудително установяване в ТВО „Белене“ за срок от 3 години.
Безспорно за времето от 25.03.1985 г. до 04.01.1989 г. наследодателят на ищеца Н. С. Н. /Ш.
Ю. Р./ е бил задържан и лишен от свобода в трудововъзпитателно общежитие – ТВО
„Белене“, ТВО „Бобов дол“ и ТВО „Копиловци“. Същите факти се установяват и
посредством съдържанието на приетото като доказателство Удостоверение с изх. № 15593 от
09.03.1992 г. на МВР, както следва: видно от Справка с рег. № 1868 от 04.03.1986г.,
Предложение на Началника на ОУ на МВР - Разград и Телеграма № 80/382 от ОУ на МВР
Кюстендил до ОУ МВР Разград се установява, че е направено предложение за това: лицето
Н. С. Н. да бъде включен в категория „Б“ и да продължи да изтърпява принудителното му
заселване в с.Копиловци, Кюстендилски окръг за доизтърпяване срока на наказанието до
04.04.1988 г. Видно от представения като доказателство по делото Протокол от 17.04.1987г.
от заседание на Комисията по чл. 6 от Наредбата за прилагане на чл.39, ал.1, т.1 ЗНМ, след
като е разгледано предложението на началника на Окръжно управление на МВР гр. Разград
е взето решение и със Заповед № I – 277 от 13.05.1987г. по отношение на лицето Н. С. Н. е
наложена приложена административна мярка „Принудително установяване в друго населено
място“ за срок от 3 години в с. Копиловци, окръг Кюстендил.
От съдържанието на приетото като доказателство по делото Предложение от 14.03.1988 г. на
началника на Окръжно управление на МВР - Разград се установява, че е направено
предложение да бъде отменена принудителната мярка по чл.39, ал.1, т.1 ЗНМ на лицето Н.
С. Н., одобрено с протокол от 01.11.1988 г. от заседание на Комисията по чл. 6 от Наредбата
за прилагане на чл. 39, ал. 1 от ЗНМ се установява, че е взето решение по отношение Н. С.
Н., живущ в *** да бъде прекратена административната мярка „Принудително установяване
в друго населено място“.
От представената по делото Заповед № I – 709 от 10.11.1988 г. на зам. министъра на МВР се
10
установява, че въз основа на предложението на началника на ОУ на МВР гр. Разград е
издадена заповед за прекратяване на превантивната административна мярка по отношение
на Н. С. Н..
Не е спорно, че след прекратяване действието на административната мярка - ищецът и
семейството му са били екстрадирани във Виена, а след това изселени в Турция през 1989г.,
както и че впоследствие са се завърнали в България.
Видно от удостоверение за наследници и справка от НБ ищецът по делото С. Ш. Й. е
законен наследник /син/ на Ш. Ю. Р., починал на 10.05.2003 г. като последният общо
има трима наследници по закон, всеки от които е предявил иск по чл.2б ЗОДОВ в
отделно производство, както следва: № 48/24г. по описа на СГС, ГО, 4 състав и №
234/24г. по описа на СГС, ГО, 5 състав и настоящото.
Видно от приложените по делото протоколи за предявяване на разследването на ВОП гр.
София /л. 542-547/ на основание чл. 227-229 НПК е било предявено разследването по
досъдебно производство № II – 048/1999г. на ВОП гр. София, пр. пр. № 00003/2001 г. по
описа на ВОП гр. София за престъпления по чл. 387, ал. 2, вр.чл. 20, ал. 3, вр. чл. 26, ал. 1
НК на пострадалия С. Ш. Й., син на пострадалото лице Ш. Ю. Р. /починал/ и на същия са
били предоставени материалите по наказателното производство. От приетата като
доказателство молба вх. № 03/2001г. от 29.12.2023г. до ВОП София се установява, че
тримата наследници на Ш. Ю. Р., сред които е и ищецът по делото С. Ш. Й., са поискали на
основание чл. 75 НПК да бъдат конституирани като пострадали лица в досъдебната фаза на
ДП № II-048/1999 по описа на ВОП- София, за което да им бъда предоставена информация за
хода на разследването. Видно от съдържанието на молбата, в същата е посочено, че лицата
са пострадали в лично качество на основание чл. 74, ал. 1 НПК, както и като наследници на
основание чл.74, ал.2 НПК на Ш. Ю. Р. /с принудително дадени имена Н. С. Н./ за
реализирането на т.нар. „възродителен процес“ от 25.03.1985 г. до 04.01.1989 г., който е бил
лишен от свобода в затвора и лагера на остров Белене, ТВО „Бобов дол“ и в с. Копиловци.
Видно от Акт за раждане № 292 от 07.12.1967 г. на ищеца С. Ш. Ю., издаден от
Народен съвет гр. Кубрат, окр. Разград, е било променено неговото име на С. Н. С.,
както и че с Решение № 307 от 31.07.2000г. на РС Кубрат, постановено по гр.д.№
426/2000г. в производство по чл. 424 и сл. ГПК и чл.19 ЗГР е допуснато промяна на
имената на С. Н. С. с имената С. Ш. Й.. Последният е член на Сдружение за правосъдие,
права, култура и солидарност на Балканите, изготвено на турски език, с превод на български
език.
Досежно неимуществени вреди по делото са ангажирани гласни доказателствени средства, а
именно - разпит в о.с.з. на 11.07.2024г. на св. Х., чийто показания се кредитират при
условията на чл.172 ГПК.
От показанията на св.Х. се установява, че познава ищеца от времето, когато бил още дете на
10г. През 1976 г. – 1977 г. свидетелят се запознал и с бащата му, защото той самият също бил
в Белене за период от около една година и три месеца, където бил и бащата на ищеца,
11
постъпил там по-рано. По време на престоя му в Белене, не са били заедно с бащата на
ищеца и не са контактували, тъй като били разпръснати из целия остров на различни обекти,
а след като напуснал Белене разбрал, че са насочени в различни населени маста. След
настъпването на политическите промени имал възможността да контактува лично с бащата
на ищеца, след като били изгонени от България на една и съща дата и двамата се видели в
гр. Виена. Във Виена били заедно два дни, но в различни хотели, а след това заминали за гр.
Истанбул, но там се разделили - бащата на ищеца отишъл да живее в гр. Адапазаръ, а
свидетелят в гр.Измир. Често контактували по телефона, но направили лична среща малко
преди той да почине. Последната им среща била в гр. Истанбул. Тогава се събрали на
срещата общо около 100 души от общо около 500 души, които били на о. Белене. На срещата
бил поканен и посланикът на НРБ, като всички те търсили начин да започнат дела, защото
никой не им обръщал внимание. Сочи, че бащата на ищеца бил спокоен и културен човек,
художник по професия. Същият му споделял, че не вярва да дочака приключването на
делата, поради това, че трябвало да бъдат разпитани всички тези 500 човека, които са
преминали през Белене. Според свидетеля, всички те знаели, че рано или късно ще има дела,
но той казвал, че може би няма да доживее този момент, а за него било важно да приключи
това дело, за да има справедливо наказание и виновните да бъдат наказани. Свидетелят сочи,
че на о. Белене извършвали принудителен труд, но имало моменти, в които си контактували,
включително и с бащата на ищеца. Ищецът и неговият баща разбрали, че ще има дело, след
смяната на режима и тогава се окуражили, че рано или късно ще има дело и ще има
наказани. По-късно създали цивилно дружество на хора като тях, които се борели за правата
си във връзка с наказване на виновните. Бащата на ищеца починал, но синът му станал член
на това дружество, а той самият също, поради което двамата започнали да се виждат по-
често. Свидетелят сочи, че независимо от обстоятелството, че им казвали, че виновните за
възродителния процес са починали и делото трябвало да бъде прекратено, техните очаквания
били да бъдат наказани в този случай другите виновници. Бащата на ищеца му споделял, че
нещата се протакали във времето и не се случвали така, както очаквали, поради което се
ядосвал. Разговорите им по телефона винаги били свързани с темата около развитието на
тези досъдебни производства и само за това говорели. Ищецът бил изключен от училище,
заради баща си.
От ищеца не се твърди да е бил разпитван като пострадал, нито да са му предявявани
материали по разследването преди депозиране на ИМ. В същата се посочва, че на
19.10.2023г. негов адвокат е получил призовка за предявяване на разследването по ДП за
10.01.2024г. и това е първия момент, в който е призован да вземе участие в производството.
На 20.05.2025г. жалбоподателят е разпитан като свидетел по наказателното производство.
При така описаната фактическа обстановка съдът намира решението на първа
инстанция за правилно по същество по следните съображения:
ПЪРВО по възражението за недопустимост на производството, в частта по отношение
на претенцията на ищеца за обезщетение за неимуществени вреди, в качеството на
наследник на наследодателя си Ш. Ю. Р., с оглед разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от ЗОДОВ,
12
съгласно която било процесуално недопустимо- наследник на увредения, да предявява
претенция за обезщетение на неимуществени вреди, ако неговият наследодател не е
предявил такава претенция пред съда. Ищецът обосновава претенцията си както с
качеството си на наследник на Ш. Ю. Р., така и с личното си качество на пострадал от
"възродителния процес". Предявеният иск, основан на твърдения за вреди, понЕ.и от ищеца
като наследник на баща му, който е пострадал в наказателното производство, а той е
конституиран на негово място в наказателния процес, е допустим. От друга страна,
доколкото в обхвата на разпоредбата на чл. 6 § 1 от КЗПЧОС попадат както страните в едно
наказателно производство, така и всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат
пряко и решаващо от производството, а процесното досъдебно производство, неприключило
и към момента, е водено за престъпления по чл. 387, ал. 2, вр.ал.1 НК, засягащи основни
човешки права на лицата, спрямо които са били предприети ограничителните мерки, ищецът
е и лично пострадал от проведения в периода от 11.01.1985г. до изселването в Република
Турция през 1989 г. възродителен процес, тъй като спрямо него и семейството му са били
извършени действия, при злоупотреба с власт, поради което и в собствено качество той има
право да претендира обезщетение от продължителността на производството. Позовавайки се
на цитираната практика на ЕСПЧ и на касационната инстанция, СГС е заключил, че ищецът
е процесуално и материалноправно легитимиран да получи едно общо обезщетение за
деликта по чл. 2б ЗОДОВ вр. чл. 6, § 1 КЗПЧОС за цялата продължителност на забавеното
производство, която е близо 31 години, начиная от 30.01.1991 г.
В сходни хипотези - по предявени от наследници на пострадали от престъплението по чл.
387 НК лица по време на т.нар. "възродителен процес", искове по чл. 2б ЗОДОВ, различни
състави на ВКС са приемали, че справедливото обезщетение за неимуществени вреди,
претърпени в резултат на нарушаване на правото на разглеждане в разумен срок на
производството по ДП № II - 048/1999 г., е в размери между 10 000 лв. и 15 000 лв. - с
определение по гр. д. № 2661/2022 г. на IV г.о. не е допуснато касационно обжалване на
въззивното решение, с което на наследник на пострадало лице е определено обезщетение в
размер на 12 000 лв.; с решение по гр.д.№ 3356/2021г. на III г.о. на наследник-дъщеря на
пострадало лице е присъдено обезщетение в размер 12 000 лв.; с решение по гр. д. №
4037/2021г. на III г.о. на тримата наследници на пострадало от престъплението лице,
предявили съвместно иск по чл.2б ЗОДОВ са присъдени общо 30 000 лв., с решение по гр. д.
№ 4581/2023 г. на съпруга на пострадалото лице е присъдено обезщетение в размер на 15
000 лв.; с определение по гр. д. № 2188/2024 г. по описа на ВКС, ІV ГО не е допуснато
касационно обжалване на въззивното решение, с което наследник е присъдено обезщетение
в размер на 12 000 лв.
ВТОРО по идентични правни спорове с предмет присъждане на обезщетения по чл. 2б от
ЗОДОВ за неимуществени вреди, претърпени от неразумната продължителност на
досъдебното наказателно производство по сл. дело № 1/1991 г. (придобило гражданственост
като т. нар. "дело за възродителния процес"), е установена трайна практика на ВКС,
формирана по реда на чл. 290 от ГПК. (решение № 50031 от 22.02.2023 г. по гр. д. №
13
1077/2022 г., Г. К., IV Г. О., ВКС, решение № 140/29.06.2022 г. по гр. д. № 3356/2021 г. на III-
то гр. отд., решение № 60265/20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на IV-то гр. отд., решение
№ 6/11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 72/01.06.2022 г. по гр.
д. № 4037/2021 г. на III-то гр. отд., решение № 73/02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на III-
то гр. отд.). „Съгласно тази константна практика на ВКС, нормата на чл.2б от ЗОДОВ
предоставя самостоятелен ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да търси
отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди, представляващи пряка и
непосредствена последица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в
разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС. Доколкото се касае за вътрешно правно
средство за реализиране на право, предоставено с Конвенцията, критериите, въз основа на
които съдът прави преценката си дали е допуснато това нарушение, са посочени примерно в
чл.2б, ал.2 ЗОДОВ, като са приложими стандартите, установени в практиката на
Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). Съгласно тази практиката, разпоредбата на
чл. 6, § 1 от КЗПЧОС следва да се тълкува в контекста на цялата система на Конвенцията.
При преценката дали едно наказателно производство, което не е преминало в своята съдебна
фаза, е спор за граждански права по смисъла на Конвенцията, понятието "при определяне на
неговите граждански права и задължения" обхваща всеки гражданин, чиито права и
задължения се засягат пряко от производството, включително и от досъдебното, т.е. и
лицето, пострадало от престъпление. Решаващият фактор за приложимостта на чл. 6, § 1 от
КЗПЧОС по отношение на наказателно дело в гражданския му аспект, е дали висящото
наказателно производство обуславя (има значение за) съдебната защита на гражданско право
с титуляр жертвата от престъплението. Дали дадено право следва да се счита за гражданско
по смисъла на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, трябва да се определи не само с оглед правната му
квалификация, а в зависимост от материалното негово съдържание и последици съгласно
вътрешното право, като се вземат предвид предметът и целта на Конвенцията. Разпоредбата
на чл. 6 от КЗПЧОС може да се приложи дори при отсъствие на искане (граждански иск) за
парично обезщетение - достатъчно е изходът от производството да е решаващ за въпросното
"гражданско право". Гражданските права и задължения трябва да бъдат предметът, или един
от предметите на спора, а резултатът от производството трябва да бъде пряко решаващ за
такова право. Обстоятелството, че ищецът не е бил конституиран като частен обвинител
и/или граждански ищец във воденото наказателно производство, не променя качеството му
на "жертва" (пострадал) от деянието, предмет на обвинението. Това свое качество той има от
момента на образуване на наказателното производство и това е датата, от която следва да се
изчислява продължителността на периода, за който ще се решава дали срокът на воденото
производство е разумен.“.
По настоящото дело няма спор, че бащата на ищеца е бил включен в списъка на
пострадалите лица от престъплението по чл.387 НК - злоупотреба и превишаване на власт
чрез провеждане на насилствена асимилация по отношение мюсюлманското малцинство в
страната по време на т. нар. "възродителен процес" през периода 1984-1989 г., за
извършването на които престъпни деяния е образувано процесното досъдебно наказателно
производство по сл. дело № 1/1991 г. Няма спор още, че е бил задържан и лишен от свобода,
14
а в последствие и принудително изселен. Съгласно цитираната по-горе практика на ВКС,
при наличието на тези обстоятелства, ищецът, в качеството си на наследник и лично
пострадал от престъплението, разполага с активна легитимация по предявения от него иск
по чл. 2б от ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС. ВКС еднозначно приема, че независимо
от неговата фактическа и правна сложност и необходимостта да бъдат разпитани множество
пострадали лица, повечето от които живеещи извън страната и с неизвестни адреси,
процесното досъдебно наказателно производство, образувано още в началото на 1991 г.,
продължава да се развива извън рамките на всякакъв разумен срок, за което отговорност
носят разследващите органи и ответната ПРБ, осъществяваща контрол за законност върху
техните действия, още повече, че обвиняемите са починали, а отделно от това е изтекла и
абсолютната давност за провеждане на наказателно преследване.
Съгласно трайно установената практика на ВКС по приложението на чл. 2б от ЗОДОВ
(решение № 50030/09.02.2023 г. по гр. д. № 785/2022 г. на IV-то гр. отд., решение №
306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV-то гр. отд., решение № 272/27.01.2020 г. по гр.
д. № 924/2019 г. на IV-то гр. отд., решение № 48/06.04.2020 г. по гр. д. № 1610/2019 г. на IV-
то гр. отд., решение № 60265/20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на IV-то гр. отд., решение
№ 6/11.02.2022г. по гр.д.№ 1555/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 72/01.06.2022г. по гр.д.
№ 4037/2021г. на III-то гр. отд., решение № 73/02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на III-то
гр. отд.), съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на
съответното производство (гражданско, административно, наказателно, съдебно такова
и/или в досъдебната му фаза) причинява неимуществени вреди, поради което по начало не е
необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които
винаги се търпят от лице, когато производството е продължило извън рамките на разумния
срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен
изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието в държавността поради
забавянето на делото, и други подобни.
В случая в исковата молба по делото се твърди настъпването именно на такива вреди за
ищеца - стрес, накърнено чувство за справедливост, неоправдаване на очакванията му за
поне частично възстановяване на справедливостта чрез предаване на съд и налагане на
подобаващо наказание за виновниците и инициаторите на т. нар. "възродителен процес",
разочарование от липсата за толкова дълъг период от време на изгледи за осезаем напредък
по делото, който да го изведе от досъдебна в съдебна фаза, страх и опасения, че това
забавяне ще позволи на обвиняемите да се "измъкнат" от правосъдието и да останат
ненаказани за деянията си, които са му причинили непоправими неимуществени и
имуществени вреди по време на т. нар. "възродителен процес", неоправдаване на
очакванията му за възмездие чрез довеждане до край на наказателния процес и лишаване от
възможността му да бъде конституиран като граждански ищец и частен обвинител, което не
му дава покой, отчаяние от неоправданото му очакване за овъзмездяване на погазените му
права и достойнство, депресия от неизвестността и чакането в течение на толкова много
години, загуба на доверие в институциите и чувство на безсилие и безпомощност от тяхното
15
бездействие и конкретно - на прокуратурата, раздразнение, затваряне в себе си,
емоционална напрегнатост, стрес и загуба на вяра в справедливостта в живота, безсъние и
"опъване на нервите му до краен предел" от безсилието, безпомощността и
невъзстановената справедливост от оставяне на виновниците безнаказани. Събраните по
делото доказателства не оборват посочената по-горе презумпция. Обратно - свидетелските
показания удостоверяват наличието на претърпени неимуществени вреди, тъй като се
установява, че ищецът е очаквал развитие на процеса, възмездяване за търпените от него
несгоди, имал е желание да се информира за динамиката на процесуалните действия, но това
не му било разрешено.
Въз основа на данните по делото следва да се приеме за доказано, че искът за обезщетение за
неимуществени вреди е основателен. При определяне размера на обезщетението съдът
намира, че макар и обичайни и типични за подобни случаи, процесните неимуществени
вреди са търпени от ищеца в един изключително продължителен период от време от
приблизително 31 години. С оглед това настоящият съдебен състав намира, че следва да се
приложи трайно установена практика на ВКС (решение № 50030/09.02.2023 г. по гр. д. №
785/2022 г. на IV-то гр. отд., решение № 60265/20.12.2021 г. по гр.д. № 1701/2021г. на IV-то
гр. отд., решение № 6/11.02.2022 г. по гр. д.№1555/2021г. на IV-то ГО, решение №
140/29.06.2022 г. по гр. д.№3356/2021г. на III-то гр. отд., решение № 73/02.06.2022 г. по гр. д.
№4038/2021г. на III-то гр. отд.), съгласно която справедливият размер на обезщетението
за репарирането на същите по вид, характер, интензитет и продължителност - обичайни
(типични) неимуществени вреди, причинени от прекомерната продължителност на същото
досъдебно наказателно производство по сл. д. № 1/1991г., възлиза на сумата между 12 000
лв. до 30 000 лв., ако се установяват вреди над обичайните по вид и интензитет, или
поведение на ищеца, което да сочи на по-голяма ангажираност със сл. д. № 1/1991г. и делата,
в които е преобразувано. В сочената по-горе практика се приема, че при определянето на
този размер на обезщетението е отчетен и фактът, че самото осъждане на Прокуратурата
има основно репариращо действие - предвид моралния, а не имуществен характер на
процесните вреди.
В случая няма ангажирани доказателства за вреди над обичайните такива по вид и
интензитет, поради което и съдът е преценил, че следва да се обезщетят от държавата със
сумата от общо 10 000лв. /6000 лв. плюс 4000 лв./ , тъй като ищецът С. Ш. Й. е един от
тримата наследници по закон /низходящ, син/ на Ш. Ю. Р., починал на 10.05.2003г. Съгласно
чл.74, ал.2 НПК при смърт на пострадалия от престъплението правата му преминават върху
неговите наследници /в този см. решение № 140/29.06.2022г. по гр.д.№ 3356/2021г. ВКС, III
г.о./. Следователно след смъртта на Ш. Ю. Р., в правата му на пострадал в рамките на
наказателното производство са встъпили тримата му наследници по закон, един от които е
ищецът С. Ш. Й.. Встъпването му в производството се е осъществило чрез подаването на
молба с вх. № 03/2001 г. от 29.12.2023 г. до Военно-окръжна прокуратура – София от всички
наследници по закон на починалото лице Ш. Ю. Р., а именно – Ш. Р. Р. /съпруга/ и Г. Ш. Т.
/дъщеря/ и ищеца, с която същите са поискали да участват в производството като
16
наследници по смисъла на чл.74, ал.2 НПК на пострадалото лице Ш. Ю. Р., както и на
основание чл. 75 НПК, в качеството на лично пострадали от деянията.
След смъртта на общия наследодател Ш. Ю. Р. - ищецът С. Ш. Й. е упражнил правата си на
основание чл. 75, ал. 3 във вр.чл. 74, ал. 2 НПК, поради което - след встъпване в това
производство на мястото на наследодателя си - той има качеството на пряко пострадал, а за
предходния период - на непряко пострадал, тъй като предмет на делото е прехвърлимо и
наследимо право, което е възникнало в правната сфера още приживе на наследодателя му. В
качеството си на непряк и пряк пострадал (за периода след смъртта на баща си) може да
претендира вреди, причинени при нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКПЧ като наследник по закон
на баща си Ш. Ю. Р., доколкото е встъпил в правата му в наказателния процес.
Настоящият съдебен състав намира, че при определянето на фактите и обстоятелствата,
които имат значение за определяне на размера на дължимото обезщетение по иска с правно
основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, СГС не е допуснал противоречие с практиката на ВКС.
Правилно е приел, че конкретната продължителност на производството значително
надхвърля законоустановените срокове, както и че значителното забавяне на разследването е
довело още през 2000г. до изтичане на абсолютната давност за деянията, поради което
очакваният резултат вече е невъзможен. Правилно съдът е констатирал, че това дело е имало
голямо значение за наследодателя на ищеца и впоследствие за ищеца, което предопределя и
особената важност на производството за разследване и наказване на виновните. Но в
конкретния случай извън тези обичайни вреди не са налице допълнителни, водещи до
определянето на по-висок размер на обезщетението. По делото не са представени каквито и
да било доказателства, които да установяват негативни изживявания, надхвърлящи по
интензитет обичайните такива от неразумната продължителност на следственото дело. По
делото липсват доказателства за трайна промяна в психико-емоционалното състояние на
ищеца, налагащо присъждането на обезщетение в по-висок размер. Следва да се съобрази,
че по реда на чл. 2б ЗОДОВ държавата е длъжна да обезщети само вредите, които са пряка
последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи, но не и вредите от
престъплението (решение № 60265 от 20.12.2021 г. на ВКС по гр.д. № 1701/2021 г., IV г.о.).
Тези вреди, освен че са свързани със самото престъпление, са настъпили в периода преди
приемането на ЕКПЧОС от България, и на това основание също не могат да бъдат
обезщетени. Основателни са релевираните в жалбата възражения, че изводите за голямата
ангажираност на ищеца в производството не се подкрепят от събраните в тази връзка
доказателства. По делото е безспорно установено, че първата активност на наследниците в
хода на наказателното производство, след смъртта на баща им през 2003г., е била едва на
29.12.2023г. т.е. 20 години по-късно.
Макар и за периода след смъртта му, ищецът да има качеството на пряко увреден от
нарушението по чл. 6, § 1 КЗПЧОС, то за предхождащия период той е встъпил в правата на
своя наследодател. Не без значение е и обстоятелството, че обезщетението не цели да
репарира претърпените вреди от деянието, предмет на забавеното наказателно
производство, като вредите от самото деяние имат значение единствено за преценката
17
относно залога/значението, което делото е имало за пострадалия. Разпоредбата на чл.52 ЗЗД
изисква конкретна преценка за всеки отделен случай, поради което унификация е
невъзможна, а придържането към предварително посочени стойности по каквато и да било
методика би накърнило принципа на справедливост при присъждане на обезщетение за
неимуществени вреди.
При тези обстоятелства и като съобрази особеностите на конкретния случай, като взе
предвид икономическите показатели и стандарт в страната към правилния релевантен
момент – 05.01.2024г. съдът приема, че размерът на обезщетението следва да бъде определен
на 10 000 лв. /така РЕШЕНИЕ № 730 ОТ 04.12.2025 Г. ПО К. ГР. Д. № 1650/2025 Г., Г. К., ІV
Г. О. НА ВКС и РЕШЕНИЕ № 521 ОТ 16.09.2025 Г. ПО К. ГР. Д. № 2543/2024 Г., Г. К., ІV Г.
О. НА ВКС/, тъй като справедливият размер на обезщетението на наследниците на Ш. Ю. Р.
следва да бъде общо 30 000 лева, равно на обезщетението, което трябвало да бъде присъдено
на наследодателя Ш. Ю. Р., от които частта на жалбоподателя съответна на неговата 1 /3
ид.ч. от наследството на наследодателя, която е равна на частта на останалите наследници
(чл. 5, ал. 1 и чл. 9 от ЗН), т.е. сумата от 10 000 лева.
В обобщение - въззивният съд констатира, че е налице съвпадение на крайния резултат от
изводите на първата и настоящата инстанции по отношение основателността на иска,
поради което решението следва да бъде потвърдено.
Що се отнася до момента, от който се дължи законна лихва за забава върху вземането за
обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ, е разрешен с обжалваното решение
в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в решение по гр. д. № 1088/2023 г. на III
г.о. и решение по гр. д. № 785/2022 г. на IV г.о. Според същата, самата бавност, както и
разумният срок, в рамките на който следва да бъде разгледано и решено делото, се
установяват от съда в производството по иска по чл. 2б ЗОДОВ, а паричното обезщетение за
неимуществени вреди от деликта по чл. 2б ЗОДОВ се дължи за целия установен в
производството период на забавяне, поради което, макар да не е необходима покана за
изпадането на ответника в забава за плащането, тази забава не би могла да настъпи преди
изтичането на целия процЕ. период, за който се дължи обезщетението за неимуществени
вреди. Ето защо, вземането за лихви за забава върху обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ
започва да тече от момента на предявяване на иска, а не от датата на образуване на
неприключилото наказателно производство.
ОБЖАЛВАЕМ ИНТЕРЕС от 120 000 лв., като жалбите са неоснователни.
В частта на разноските решението има характер на определение. именно процесуалните
правила на чл. 10, ал. 2 и, ал. 3 ЗОДОВ и чл. 78 ГПК и задължителното им тълкуване по т. 1
от ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС са приложимите при разглеждане на уреден в
националното ни законодателство иск, а обстоятелството, че последният е регламентиран от
българския законодател в изпълнение на решение на ЕСПЧ, е без значение за случая. При
този изход на делото разноски за въззивна инстанция не се дължат.
Воден от горното и на основание чл. 272 ГПК, съдът
18
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 7146 от 20.12.2024 г., постановено по гр.д. № 177/ 2024г., по
описа на СГС, ГО, 8 състав.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщението с
касационна жалба.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
19