№ 1396
гр. Пазарджик, 17.07.2025 г.
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четиринадесети юли през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Ани Харизанова
при участието на секретаря Наталия Димитрова
Сложи за разглеждане докладваното от Ани Харизанова Гражданско дело №
20255220100485 по описа за 2025 година.
На именното повикване в 11:30 часа се явиха:
Ищцата Б. А. П. - редовно призована чрез процесуалния си
представител, не се явява и не изпраща представител.
Постъпила е молба с вх. № 19504/09.07.2025 г. от адв. И.-М.,
пълномощник на ищеца, с която моли да се даде ход на делото. Поддържа
направените доказателствени искания. Няма възражения по доклада. Моли да
се даде възможност на вещото лице да изготви ССчЕ. Няма да сочи други
доказателства.
Ответното дружество „К.“ ЕООД - редовно призовано чрез
процесуалния си представител, не изпращат законов или процесуален
представител.
Постъпила е молба с вх. № 19410/08.07.2025 г. от адв. Х. Г.,
пълномощник на ответника, с която моли да се даде ход на делото в тяхно
отсъствие. Поддържа ОИМ и доказателствата предоставени с него. Прави
искане за постановяване на неприсъствено решение. Изразява становище по
допуснатата ССчЕ и по съществото на спора. Претендира разноски.
Вещото лице Б. С. Д. – не се явява.
СЪДЪТ констатира, че вещото лице не е призовано за днешното с. з.
СЪДЪТ счита, че не е налице процесуална пречка за даване ход на
делото, поради което
1
О П Р Е Д Е Л И:
ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО:
На основание чл. 143, ал. 1 от ГПК пристъпва към изясняване
фактическата страна на спора.
СЪДЪТ НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 146 ОТ ГПК ДОКЛАДВА ДЕЛОТО:
Подадена е искова молба, в която се твърди, че ищецът е сключил с
ответното дружество договор за кредит, по силата на който са му
предоставени в собственост заемни средства в размер на 2100, 00 лева, при
фиксиран лихвен процент по заема 50%, годишен процент на разходите -
6287,37% .
Съгласно чл. 18, ал. 1 от договора заемателят дължи и неустойка в
размер на 3976,95 лева, в случай, че не осигури обезпечението посочено в чл.6
от договора - банкова гаранция или поръчители.
Твърди се, че с договорения лихвен процент се нарушават добрите
нрави, поради което е налице нищожност на уговореното възнаграждение в
размер на 5100,00 лв., като съображенията затова са следните:
В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че
накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл. 3 то от ЗЗД е
налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично
формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други
разпоредби. В този смисъл е практика на ВКС. Такъв основен принцип е
добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на
неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се
предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка
на другата. Тъй като с тава дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез
която е прокаран този принцип е чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също
намират приложение- чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната
практика на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочени те основни
правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде
отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по
смисъла на чл.26, ал.1,предл.З от ЗЗД.
Поради накърняването на принципа на „добри нрави“ по смисъла на чл.
26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се е достигнало до значителна нееквивалентност на
2
насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на
интереси те на доверителя ми с цел извличане на собствена изгода на
кредитора.
Възнаградителната лихва съставлява цена за предоставеното ползване
на заетата сума. Когато е налице явна нееквивалентност между
предоставената услуга и уговорената цена, се нарушава принципът на
добросъвестност при участие в облигационните отношения. Или както е
прието в решение № 452/25.06.2010г. по гр. д . № 4277/2008г. на ВКС, IV г.о.
„понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните
престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение,
водещо до нищожност ...”
Твърди се, че когато едната престация е предоставяне в собственост на
парични средства, то насрещната престация - заплащане на възнаградителна
лихва следва да се съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и
със срока, за който се уговаря връщане на заетата сума, и с обстоятелството,
дали заемът е обезпечен /доколкото цената калкулира и риска на заемодателя
от невъзможността да си върне заетата сума/. При заем с кратък срок на
ползване /4 месеца/, макар и този заем да е необезпечен, уговарянето на
възнаградителна лихва на близо 200 % по-висок от стойността на заема не е
обяснимо нито с разходите, които прави заемодателят, нито с риска, който
носи, нито с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба.
Толкова висока възнаградителна лихва е типична за дългосрочни кредити /над
15 години/, когато рискът на заемодателя е увеличен поради възможните
инфлационни процеси. Размерът на формираната от ответника печалба
надвишава близо трикратно размера на предоставения заем.
Сочи се, че съдебната практика приема, че при формиране размера на
възнаградителната лихва обективен критерий може да бъде размера на
законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер.
Приема се, че максималният размер, до който съглашението за плащане на
възнаградителната лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от два
пъти законната такава при обезпечени заеми. При обезпечени заеми
възнаградителната лихва следва да не надхвърля повече от четири пъти
законната лихва. В настоящият случай договорената между страните лихва в
размер на 47,00 % годишно, към която следва да се прибави скритата лихва
3
под формата на неустойка надхвърля с над 10 пъти законната, което
представлява нарушение на добрите нрави /критерии за норми на поведение,
установени в обществото/, тъй като надвишава драстично четирикратния
размер на законната лихва. Процесната клауза на договора, обективирана в
чл.18 от договора накърнява договорно то равноправие между страните,
противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността
при договарянето, поради което същата се явява нищожна. Поради това, че
нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме,
че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова
задължение не е възникнало за доверителя ми.
Налице е заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като с
уговорката да се заплаща неустойка се нарушава изискването ГПР да не бъде
по - висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения
в левове и във валута, определение на ПМС № 426/14г. В настоящия случай
чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната
норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен
принцип, забраняващ неоснователното обогатяване се калкулира
допълнителна /лихва/ печалба към договорената възнаградителна лихва
поставяйки на кредитополучателя неизпълними условия, като по този начин
кредитора създава предпоставки за начисляване на допълнително
възнаграждение за неустойка .
При съобразяване съдържанието на процесния договор за кредит и
поетите с него права и задължения се формира извод, че последният има
правната характеристика на договор за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици освен общите правила на ЗЗД, следва при
преценка на валидността и последиците му да се съобразят изискванията на
специалния закон - ЗПК в релевантната за периода на сключването му
редакция /така в определение № 351 от 22.04.2016г. на ВКС по търг, дело №
3026/2015г., 1 г.о./. Също така, съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД е възможно
договор да бъде само частично недействителен. Нищожността на отделни
части от договора може да доведе до нищожност на целия договор, само ако
частта не може да бъде заместена по право от повелителни правила на закона
или ако не може да се предположи, че договорът би бил сключен без
недействителната му част. На плоскостта на процесния казус, нищожните
клаузи на договора относно определянето на процента на възнаградителната
4
лихва и на ГПР не биха могли да се заместят по право от повелителни норми
на закона. Тъй като договорът за потребителски кредит е възмезден,
кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия
кредит.
Аргумент за недействителност на договора на това основание може да
се почерпи от обстоятелството, че съгласно по-пълната защита, дадена на
потребителя със ЗПК - чл. 22 от ЗПК, при неспазване на императивните
изисквания към договора за кредит, уредени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.1, т. 7-12и
20 и чл. 12, ал. 1, т.7 - 9 ЗПК, сред които са точното определяне на
възнаградителната лихва - чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и на годишния процент на
разходите - чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се явява
изцяло недействителен. От изложено то следва, че законът поставя важен
акцент па посочените уговорки. Поради възмездния характер на договора за
потребителски кредит, в момента на сключването му и с оглед внасяне па
яснота относно правата и задълженията на потребителите и за по-пълна
защита на интересите им, трябва да бъдат уговорени лихвеният процент по
кредита /чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК/ и годишният процент на разходите /ГПР/ по
кредита / чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК/, чието изчисляване се извършва като се
допусне, че кредиторът и потребителят изпълняват своите задължения в
съответствие с първоначално определените срокове. Нищожността на
клаузите, регламентиращи част от реквизи тите на договора за потребителски
кредит - лихвен процент и ГПР - представляващи част от същественото
съдържание на договора прави цялото заемно съглашение нищожно.
По същество, кредиторът си осигурява допълнително възнаграждение в
размер на 50 % от предоставената главница, като поставя неизпълними
условия на кредитополучателя, което, освен на цитираните ограничения в
ЗПК, противоречи и на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие в правата и задълженията на търговеца и потребителя, респ. до
нищожност на клауза За да заобиколят материално-правните изисквания,
регламентирани в чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския заем, фирмите за
бързи кредити въведоха практика да поставят на кандидатстващите за кредит
лица изисквания, на които те не могат да отговорят: осигуряване на
поръчителство на изпълнението на заемното правоотношение при
неизпълними условия и/или предоставянето на банкови гаранции. След като
кредитодателите създадоха предпоставки за неизпълнение на тези задължения
5
чрез поставянето на изисквания към потребителите, които те не могат да
удовлетворя!', те включиха в договорите за потребителски кредит санкции -
заплащането на неустойки или пък предвидиха заплащането на такси за
осигуряване от страна на кредитодателя на фирми, които да обезпечат
задълженията па потребителите. Чрез предвиждането на неустойки за
неосигуряване на обезпечение, респ. на такси, които те събират за осигуряване
па фирми -гаранти, небанковите финансови институции си осигуриха
допълнителна печалба, която вече е калкулирана с договорената
възнаградителна лихва, като същевременно преодоляха законовото изискване
за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума.
Преценката за действителността на клауза за неустойката и за нейния
обоснован размер следва да бъде извършена с оглед претърпените вреди от
неизпълнението следва да се извърши при спазване на критериите, заложени в
т. 3 от ТР на ОСТК на В КС но т.д. No 1/09, с което е дадено разяснение, че
условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка
произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в
гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на
неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за
всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат да
бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии- естеството
им на парични или ненарични и размерът на задълженията, на които се
обезпечаван с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни
способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на
размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди.
Или, освен примерно изброените критерии, съдът може да съобрази и други
наведени в производството, но при всички случаи е задължен да ги разгледа,
съобразно всички събрани по делото доказателства и направени доводи, като
ги съотнесе към доводите на доверителя ми съгласно разяснения та в
задължителната тълкувателна практика на ВКС.
Твърди се, че по силата на чл. 92 от ЗЗД неустойката представлява
предварително определено обезщетение за вредите от неизпълнението и
обезпечава изпълнението на договора, а в съдебната практика и в правната
доктрина се приема безпротиворечиво, че тя може да има и санкционна
функция.
6
Твърди се, че неустойката за неизпълнението на задължението за
осигуряване на поръчители или представяне на банкова гаранция е загубила
присъщата на неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се
обезщетяват вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за
кредитора, тъй като щети за кредитора биха настъпили единствено при
настъпила неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност
вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото
имущество, като в този случай няма да съществува възможност те да бъдат
събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение.
Предвидената неустойка е загубила присъщите за неустойката обезщетителна
функция, доколкото гя е 200 % от заетата сума, без да зависи от вредите от
неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не
кореспондира с последици от неизпълнението. Заемодателят не е търсил
обезпечение на вземанията си по договора за кредит, тъй като обезщетението
не служи за обезпечаване на изпълнение на задължението за погасяване на
главницата и договорната лихва по дълга, а за неизпълнено условие за
отпускане на креди та. Предвидено е да се кумулира към погасителните
вноски като по този начин води до скрито оскъпяване на кредита и създава
единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за
сметка на потребителят, което е в противоречие със задължението за
договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави.
На плоскостта на конкретния казус са предвидени следните
ограничения, създаващи условия кредитополучателят да не може да изпълни
договорното си задължение:
-За кредит от 2100,00 лева заемателят се е задължил да осигури
поръчителство на физическо лице с трудово възнаграждение в размер на най-
малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата за страната или сумата
от 6531,00 лева, т.е. лица, които месечно получават доходи всеки от тях в пъти
повече на предоставената в заем сума.
-Ограничение в процесния договор за заем е налице и по отношение на
изискванията относно лицата, които може да поръчителстват - те могат да
бъда т само физически, не и юридически лица.
-Гарантите трябва да получават минимален осигурителен доход поне два
пъти колкото сумата по кредита, която трябва да произтича само от сключен
7
безсрочен трудов договор. Ограничението относно получавания трудов доход
е необосновано, тъй като физическо лице може да получава доходи от
граждански правоотношения, например като управител или изпълнителен
директор на търговски дружества, а освен това да разполага със движимо и
недвижимо имущество, с което ще отговаря съгласно чл. 133 от ЗЗД.
Твърди се, че недобросъвестно и в ущърб на потребителя, небанковата
финансова институция е поставила към нея неизпълними изисквания, за да
обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на
ограниченията тю чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Неустойката е договорена в нарушение на изискванията на
добросъвестността и е излязла извън присъщата й обезпечителна функция. В
добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес е да получи
обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу
евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на
заемополучателя. Няма житейска и правна логика един кредитор да простира
без наличие на обезпечение, т.е. да е поел риска от евентуалното
неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде
предоставено обезпечение на дълга, тъй като на практика така се лишава от
гаранции срещу неизпълнението. Нормално и логично е след като
заемодателят поставя такива условия на заема теля, за да му отпусне кредит,
то при липсата на някои от тях, той да не отпусне заема.
Дори да се приеме, че кредиторът реално е имал за цел, макар и след
сключването на договора, да си осигури достатъчни обезпечения, гой би
договорил достатъчен и разумен срок за осигуряване на поръчителство и
алтернативно и на други възможни за потребителя на небанкови финансови
услуги обезпечения, създаващи гаранции, че той ще може да се удовлетвори за
вземанията си. Явно е, че кредитодателят не е търсил обезпечение, тъй като е
поставил ограничения и е дал и неизпълнимо кратък срок за осигуряване на
поръчители- едва три дни след сключване на договора. Поставянето на
изискването за осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на
Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От член 8, параграф 1 от Директива
2008/48 в светлината на съображение 28 става ясно, че преди сключването на
договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на
кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение
8
може да включва да се направи справка в съответната база данни. Задължение
за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди
отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 от Закона за
потребителския кредит.
В този смисъл клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при
неосигуряване на поръчители е в пряко противоречие с целта на Директивата.
На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията
на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на
размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение
да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не го
осъществи, дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на
длъжника се увеличава. Съдът има задължение да се придържа към
Директивата при тълкуването на националния закон, като той следва да се
тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата (решения по дела
С-106/89 Marleasing и 14/83 Von Colson).
Моли се съдът да постанови решение, с което да прогласи нищожността
на договор за паричен заем № 1067646, сключен с „К.“ на 04.05.2024 г., като
противоречащ на принципа на добрите нрави, заобикалящ материално -
правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 11, ал.1, т. 10 и т.11 от ЗПК,
както и да осъдите ответното дружество да върне недължимо платена сума от
1040,00 лева, платена по нищожен договор за кредит от 04.05.2024 г., ведно
със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното
плащане.
Претендират се разноски.
Сочат се доказателства. Правят се доказателствени искания.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, в
който се твърди, че предявената искова молба не отговаря на изискванията на
чл. 127, ал. 4 ГПК - с исковата молба е предявено парично вземане, но не е
посочена банкова сметка на ищеца за плащане. Ето защо моля да бъдат дадени
указания на ищеца да отстрани посочените нередовности и докато това не се
случи да не продължавате действията по настоящото производство. Моли се
съдът да има предвид, че при липса на точно посочен начин на плащане по
осъдителния иск ответното дружество е застрашено от претърпяване на
9
необосновано високи вреди, изразяващи се в незабавно образувани
изпълнителни дела срещу него и натрупване на допълнителни разноски, в
случай че не му е предоставена възможност да плати доброволно още след
постановяване на Решението по спора.
Твърди се, че са неоснователни са претенциите на ищеца за обявяване
нищожност на договора, като противоречащ на добрите нрави, заобикалящ
изискванията на чл. 19, ал. 4, нарушаващ договорното равноправие между
страните и чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК, както и за връщане на платени суми.
Не е налице недействителност по смисъла на ЗПК.
Сочи се, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна
договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото
същият може да се прилага и без нея. Настоящият случай е именно такъв.
Неустоечната клауза не е част от съществените параметри на договора за заем,
напротив тя самата е договорена между страните, за да обезпечи
изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Евентуално, ако
неустойката се приеме са нищожна, то същата ще се счита изначално за
неуредена между страните, респективно твърдението за нищожност на целия
договор поради това, че тя не е включена в ГПР са неоснователни.
Твърди се, че валидността на договора за кредит произтича от това, че
основните му параметри - главница и лихва, са валидно уговорени в
изискуемата от закона форма. Отделно от това са покрити всички изисквания
на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК,
както и с тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние
(ЗПФУР), по реда на който е сключен процесния договор. В доказателство на
твърденията си прилагам Лог файл по договор за паричен заем № 1067646,
който проследява в хронологичен ред всички настъпили събития в кредитното
правоотношение. Заедно с лог файла прилагам и попълненото от
кредитополучателя Искане за сключване на договор за кредит, както и
изпратения на посочения от него имейл адрес n **************@***.**
Стандартен европейски формуляр (СЕФ).
С гореописаните документи изцяло опровергавам твърдението, че
клаузите в договора са в противоречие с принципа за добросъвестност и
справедливост, респективно добрите нрави. Видно от лог файла още преди
подписване на договора за заем кредитополучателят е бил наясно с всички
10
условия по договора, като сам е избрал параметрите и условията му. Така
доказваме, че договорът е сключен при добросъвестно договаряне от страна на
ответното дружество и при спазване на изискванията на ЗПК.
Противно на твърдението в исковата молба, по отношение на
формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ са спазени всички,
закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания. Както в договора за
потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителски кредити ясно е посочено какъв
е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от
посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Съгласно чл. 19,
ал. 4 ЗПК „ГПР не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и валута, определение с
Постановление на МС на РБ.“ При нормативно определен лимит на ГПР към
датата на сключване на договора от 68.90% и ГПР определен в процесния
договор в размер на 62.87%, е видно, че в случая годишният процент на
разходите не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава, поради
което не е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Твърди се, че уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана
в ГПР. Кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към
датата на сключване на договора. От своя страна, неустойката е проявление на
свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай е
уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури
обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на
договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, става ясно, че е
изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР.
ГПР е сбор от разходите, които представляват цената за предоставената
на потребителя услуга. За да бъде информирано решението на
кредитополучателя, то същият следва да е наясно предварително за размера на
тази цена. Именно поради това законодателят е установил императивното
задължение за институциите, предоставящи заеми и кредити по занаят да
посочват сбора и компонентите на ГПР. Съгласно чл. 19, т. 2 от Директива
2008/48/ЕО „За целите на изчисляването на годишния процент на разходите се
определят общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на
сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му
11
според договора за кредит“. Неустойката, от своя страна, обслужва
неизпълнението и нейната функция е да обезщети страната по сключения
договор. Тя представлява право на изправната страна и подлежи на
договаряне между страните. Нещо повече, в настоящия случай, освен че
неустойката е дължима от потребителя за неспазване на конкретно
задължение по договора, тя е уговорена като фиксиран размер и двете страни
са били напълно наясно със стойността й още преди да настъпи фактът на
неизпълнение на задължението, което обезпечава. Предвид изложеното,
разходите по кредита и неустойката не бива да се смесват като понятия, те
нямат обща, дори близка правна характеристика и функция.
Твърди се, че разходите, които се включват в ГПР са такива, с които
кредиторът е бил наясно към датата на сключване на договора. В настоящия
случай неустойката е индивидуално договорена между страните, като клаузата
е напълно ясна и разбираема - такава би била дължима след сключване на
договора и само в случай че заемополучателят не предложи обезпечение на
задължението си. Т.е. към датата на сключване на договора кредиторът не е
знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума.
Неустойката е уговорена като фиксирана сума и изцяло в полза на
потребителя е разсрочена на вноски, които може да изплати заедно със
съответната част за главница и лихва на всеки падеж. Търговецът е внесъл
достатъчно яснота по този въпрос, като в погасителния план към договора, е
посочена възможната вноска за неустойка за целия период на погасяване.
Обстоятелството, че тя се дължи само при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение е недвусмислено уговорено в чл. 18, ал. 2 и ал. 3
от договора. В цитираните клаузи е направено и ясно разграничение между
задълженията за главница, лихва и неустойка и изрично е посочено, че
неустойката не се включва в ГПР. В погасителния план ясно и точно са
посочени размерите на вноските с и без неустойка, каква част от тях
представлява лихва и главница към всеки един падеж. Смисълът да бъдат
посочени сумите е именно пълна и изчерпателна информираност на
потребителя за задължението му към търговеца при всяко възможно развитие
на правоотношението им.
Неверни са твърденията, че неустойката представлява „лихва“. Лихвата
по кредита е възнаграждение за кредитора, като цена на предоставения
финансов ресурс. Същата представлява задължителен и основен компонент от
12
договора за кредит по дефиниция и страните я уговарят още преди
сключването на договора за кредит. Обстоятелството, че страните са се
договорили, в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение, неустойката да бъде изплащана на части, а не еднократно, и, че
всяка част от нея ще се плаща на падежите по договора, не води до
превръщането й в лихва. Тази уговорка е изцяло в полза на ищеца, тъй като
разпределя задължението му във времето с падежни дати същите като за
главница и лихва. Предвид изложеното с неустойката не се нарушава чл. 11,
ал. 1, т. 9 ЗПК.
По отношение на действителността на лихвата по договора.
Твърди се, че клаузата, с която е определение и приложимата лихва по
кредита е индивидуално уговорена и съставена на ясен и разбираем език.
Нещо повече, ясно изразеният размер на лихвения разход върху
предоставената сума не изисква преценка за неравноправен характер на
договорната клауза, тъй като е част от основния предмет на договора. Така
Решение № 50086 от 21.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 1027/2022 г., I т. о.,ТК. В
процесния договор лихвата е уговорена като фиксирана за целия срок и е
посочена, както в проценти, така и с цифрова стойност, а частта лихва във
всяка една анюитетна вноска е изрично описана в Погасителния план. От това
е ясно, че лихвата е ясно и изрично посочена в договора и за потребителя не се
създава никакво съмнение каква е конкретната стойност на цената, която се
задължава да плати по кредита.
Твърденията, че уговореният фиксиран лихвен процент по договора е в
противоречие с добрите нрави, тъй като надвишава два пъти размера на
законната лихва, са неправилни и необосновани. В случая кредитът не е
обезпечен, поради това аргументите на ищеца са неоснователни само на това
основание, доколкото се твърди, че добросъвестният размер на лихвата при
обезпечени кредити бил двукратния размер на законната лихва.
Освен това, доводът, че конкретно съотношение между
възнаграждението по договора и размера на законната лихва противоречи на
закона и основополагащи правни принципи, без подобен лимит да е
законодателно уреден, и при ясно и недвусмислено определен лихвен процент
за целия срок на договора, не може да намери основание нито в закона, нито в
правната доктрина. Наличието на противоречие с добрите нрави се преценява
13
за всеки отделен случай като меродавна за преценката е конкретната
фактическа обстановка. Те не представляват конкретни правила, а морални
принципи, поради това изводът, че са нарушени не може да бъде изведен като
императив за всеки случай, в който договорно задължение има една конкретна
стойност. На следващо място, възнаградителната лихва е част от ГПР, в
същото време в закона е установен максималният размер на ГПР, който към
датата на сключване на договора е 67,65%. От това следва, че максималният
възможен размер на договорната лихва е нормативно регулиран, макар и
опосредено.
Сочат съдебна практика - Решение № 50086 от 21.12.2023 г. на ВКС по т.
д. № 1027/2022 г., I т. о., ТК; Решение № 3232 от 12.07.2023 г. на РС - Пловдив
по гр. д. № 1056/2023 г.; Решение № 1498 от 18.12.2023 г. на ОС - Варна по в.
гр. д. № 2009/2023 г.; Определение № 837 от 22.03.2023 г. на ОС - Бургас по в.
ч. гр. д. № 2206/2022 г.; Решение № 892 от 25.09.2023 г. по гр. д. № 5427/2022
г. на Районен Съд - Перник; Решение № 181 от 15.01.2024 г. по гр. д. №
2362/2023 г. на Районен Съд - Велико Търново; Решение № 199 От 15.01.2024
г. по гр. д. № 1837/2023 г. на Районен Съд - Велико Търново; Решение № 377
от 23.04.2024 г. по в. гр. д. № 288/2024 г. на Окръжен Съд - Бургас;
Определение № 1099 от 24.04.2024 г. по в. ч. гр. д. № 425/2024 г. на Окръжен
Съд - Бургас и мн. други.
При така формулираните клаузи и от съдържанието на договора става
ясно, че още към момента на сключването му потребителят е бил уведомен за
всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя
при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Това е
постигнато с индивидуално уговорени параметри по договора, за които
потребителят е бил наясно предварително, от които е имал възможността да
се откаже без каквито и да било последици за него, както още при сключване
на договора, така и след това.
Твърди се, че неоснователни са и аргументите за нищожност поради
липса на направена проверка на кредитоспособността на потребителя. Такава
проверка е извършена при отправяне на искането за отпускане на кредит от
страна на кредитополучателя. Нещо повече, ЗПК предвижда единствено
административнонаказателна отговорност за кредитодател, който не е
извършил такава проверка на кредитополучателите си. Последица от липсата
14
й не може да бъде нищожност на клауза, с която се уговаря неустойка.
Оспорената неустойка е действителна.
Оспорената от ищеца неустойка е била уговорена като санкция за
неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с
подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си поне
едно от следните обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ
на посочените в договора условия. Съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК предоставянето
на обезпечения при потребителското кредитиране е съобразена със закона
практика, която не води задължително до неравновесие в правата и
задълженията на страните: представляваното от мен дружество е
предоставило паричен заем срещу обезпечение, а кредитополучателят се е
задължил да върне заетата сума и договорената лихва. Процесният договор за
потребителски кредит е сключен изцяло по волята на ищеца, който е попълнил
искане за сключване на договор за кредит, получил е подробна информация за
желания от него кредитен продукт под формата на Стандартен европейски
формуляр и е имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на
договора, вкл. да предложи различни формулировки. Дори да не е могъл да
обмисли достатъчно добре ангажимента, който поема по силата на клаузата от
договора, задължаваща го да предостави обезпечение по кредита,
кредитополучателят е разполагал с цели 14 /четиринадесет/ дни, в които да
упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация
за което е получил още със Стандартния европейски формуляр, без да е
обвързан по никакъв начин от оспорената в настоящото дело неустойка, както
и без никакви други отрицателни последици - заплащане на обезщетения или
такси. Именно чрез възможността за отказ от договора се гарантират в най-
пълна степен правата на потребителя, в случай че последният реши, че е
сключил договор при недостатъчно изгодни за него условия. Друга
възможност за кредитополучателя е било удължаването на срока за
предоставяне на обезпечение чрез нарочна молба до кредитора и/или
предоставянето на различно заместващо обезпечение като издаването на запис
на заповед например. В случая ищецът не се е възползвал от нито една от
договорно и законоустановените си права. Всъщност от фактическата
обстановка на казуса и процесуалното поведение на ищеца става ясно, че
потребителят изобщо не е имал намерение да предоставя обезпечение, тъкмо
обратното, с изтеглянето на кредита е целял да се обогати неоснователно от
15
кредитодателя си, като впоследствие заведе максимален брой неоснователни
искове срещу своя кредитор. Очевидно е, че същият е договарял
недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД и универсалния
принцип на правото, че никой не може да черпи права от неправомерното си
поведение.
Няма как в случая да се твърди противоречие на договорната неустойка
с добрите нрави, поради изброените по-горе причини и възможността
кредитополучателят да може да въздейства върху обстоятелствата, водещи до
начисляването й, респективно върху цялостното й отпадане. На следващо
място неустойката е имала предварително определен начален и краен момент,
също така е била с фиксирани параметри за срока на договора. И доколкото
преценката за нищожност на неустойката на това основание се прави за всеки
конкретен случай, както задължава Тълкувателно решение № 1/2010 г. по
тълк. д. № 1/2009 г на ОСТК на ВКС; Решение № 776 от 5.01.2011 г. на ВКС
по гр.д. № 969/2009 г., IVr о., ГК, смятам, че в разглеждания такъв
противоречие с добрите нрави не е налице, още повече, доколкото при
изследването на този въпрос се прави проверка за наличие и на допълнителни
критерии, които също отсъстват, като например този дали изпълнението на
задължението е обезпечено с други правни способи като поръчителство, залог
или ипотека, както и дали неустойката е в прекомерно съотношение с
очакваните от неизпълнението вреди. При сключване на процесния договор
кредитополучателят не е предоставил обезпечение, което да гарантира
интереса на кредитора от връщането на предоставения заем, въпреки
изискването за това, а от своя страна кредиторът е направил предварителна
оценка на вредите от липсата на такова обезпечение в хипотезата на
несъбираемост на вземането, калкулирайки я в договорната неустойка, като е
дал възможност и допълнителен срок на клиента да предостави такова
обезпечение и съответно да не плаща неустойката. Следва да се вземе предвид
също, че в практиката на ВКС се приема, че кредиторът има право на
неустойка, само ако е налице формата на неизпълнение на длъжника, за която
същата е била уговорена. В този смисъл, когато договорената неустойка е
компенсаторна, в единовластна преценка на кредитора в хипотезата на чл. 79,
ал. 1 ЗЗД е да иска или реално изпълнение, заедно с обезщетение за вредите по
общия ред, или уговорената за неизпълнението на длъжника компенсаторна
неустойка /Решение № 26 от 26.04.2017 г. по т.д. № 50246/2016 г., III г. о. на
16
ВКС, Решение № 123 от 17.11.2010 г. по гр.д. № 698/2009 г., II г.о. на ВКС и
др/.
Твърди се, че на самостоятелно основание всички изложени твърдения
за нищожност на договора и отделните му клаузи се оборват от факта, че през
2024 г. ищецът е сключил общо два договора, които съдържат уговорка за
плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита.
Наличието на два договора за идентични кредитни продукти, всеки от
който съдържа оспорената в настоящото производство уговорка, опровергава
твърденията на ищеца в следния смисъл:
По отношение на твърденията, че клаузите накърняват добрите нрави.
В случая вместо да упражни някое от договорно и законоустановените
си права още при сключване на първия договор с ответното дружество - да се
откаже от договора, да поиска удължаване на срока за предоставяне на
обезпечение или за замяната му с друг вид, потребителят по своя инициатива е
сключил още три договора с уговорка за плащане на неустойка, респективно
при идентични условия. Очевидно е, че при сключването на всеки следващ
договор потребителят е бил наясно с условията за предоставяне на
обезпечение и за плащането на неустойка, в случай че обезпечение не бъде
осигурено, но въпреки това е изтеглил заемните суми и се е ползвал от тях. От
тази фактическа постановка става ясно, че ищецът е сключил договорите с
единствената цел да се обогати за сметка на ответника, като ползва кредитите,
а след това заведе искове за нищожност и връщане на платените суми. Това е в
пряко противоречие с добросъвестността, която страните си дължат в
преддоговорните отношения по чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип, че никой
не може да черпи права от неправомерното си поведение. Ако целта не беше
такава, кредитополучателят щеше да се откаже още от първия договор или
просто не би сключил четири при същите условия, в който случай щеше да
върне само чистата стойност на кредита на кредитора си. И точно заради това,
че не го е сторил, а впоследствие е образувал дело, води до пълна
неоснователност на претенциите за нищожност на клаузи от договора и за
връщане на платени суми.
По отношение на твърденията за нарушение на ЗПК
Твърди се, че целта на законодателно заложените изисквания към
договорите сключвани с потребители е кредитирането на физически лица да
17
бъде осъществявано при прозрачни и ясни условия, така че договорите за
кредит да дават максимално ясна информация за всички финансови
последици от тях по начин, позволяващ на кредитополучателя да вземе
информирано решение дали да се обвърже с конкретния продукт.
Гореизложените факти водят до явния извод, че ищецът се е запознал
многократно с условията на конкретния кредитен продукт на ответното
дружество, като по всеки кредит е получавал преддоговорна информация и
сам е избирал да се обвърже с клаузите за неустойка при безспорното знание
за икономическите последици на тези уговорки. Предвид това, всички доводи
за нищожност на процесната клауза за неустойка, изложени в исковата молба,
са неоснователни. Настоящият договор следва да се тълкува в контекста на
трайните отношения между конкретния потребител и търговец, създадени на
база четири идентични договора. Тълкуването на всеки договор за кредит в
контекста на трайните отношения между страните е необходимо, тъй като
преценката за действителност на клаузи сключени с потребител на първо
място винаги започва от въпроса налице ли е индивидуално договаряне на
конкретното условие. А след това дали клаузите, с които се обвързва
потребителят, му дават достатъчно ясна и точно информация, за да предвиди
конкретните параметри на финансовите си задължения за целия период на
обвързаността си с търговеца. Именно това е и смисълът на законовите
разпоредби, които задължават кредитодателите да посочват ясно и точно
всички параметри и условия по кредитните си продукти.
Предвид сключването на множество договори при идентични условия в
случая е налице индивидуално договаряне, което изключва възможността за
липса на достатъчно информация за финансовите задължения на потребителя,
както и за нарушаване на равноправието между страните. Така Решение №
3515 от 18.04.2022 г. на СРС по гр. д. № 2301/2022 г.; Решение № 265416 от
13.08.2021 г. на СГС по гр. д. № 13847/2018 г.; т. 57 от Решение на Съда (втори
състав) от 20 септември 2017 година по дело C-186/16 (Ruxandra Paula
Andriciuc и др. срещу Banca Romвneasca SA).
Сключването на четири договора за кредит оборва твърденията на
ищеца за недобросъвестност от страна на ответното дружество, противоречие
с добрите нрави на процесната уговорка и нарушение на равноправието
между страните, доколкото от фактическата обстановка на трайните
отношения между тях става ясно, че същите са договаряли равнопоставено,
18
като ищецът сам е инициирал сключването на всеки един от договорите при
пълно знание за условията им. По този начин страните равноправно и в
синхрон с принципите свобода на договаряне и справедливост са уговорили
неустоечната клауза.
По отношение на осъдителния иск
От неоснователността на установителния иск за обявяване на
недействителност на договора в цялост/ на нищожност на неустоечната клауза
следва и неоснователност на иска за връщане на даденото по договора,
респективно клаузата за неустойка. В случая договорът и отделните му клаузи
са действителни по изложените в настоящия отговор съображения, поради
което в полза на кредитодателя е налице валидно правно основание да
получава и задържи плащанията по договора.
Едновременно с това, към исковата молба не са представени никакви
доказателства за плащане на процесните суми. По отношение на иска за
неоснователно обогатяване, съдебната практика е константна по въпросите за
доказателствената тежест и фактическият състав, че ищецът следва да докаже
при условията на пълно и главно доказване фактът на плащане на сумата,
която претендира да му се върне, а ответникът единствено основание за
нейното получаване. Така Определение № 90 от 19.02.2020 г. на ВКС по гр. д.
№ 4302/2019 г., IV г. о., ГК; Решение № 189 от 4.02.2014 г. на ВКС по т. д. №
141/2012 г., I т. о., ТК; Решение № 21 от 23.04.2013 г. на ВКС по гр. д. №
1456/2011 г., IV г. о., ГК Решение № 721 от 3.01.2011 г. на ВКС по гр. д. №
401/2009 г., IV г. о., ГК; Определение № 426 от 18.05.2020 г. на ВКС по гр. д.
№ 4575/2019 г., III г. о., ГК и много др.
Моли се съдът да постанови решение, с което да отхвърлите
предявените от Б. А. П., ЕГН **********, претенции като неоснователни.
Претендират разноски.
ПРЕДЯВЕНИ СА КОМУЛАТИВНО СЪЕДИНЕНИ ИСКОВЕ И
УСТАНОВЕТЕЛЕН ИСК с правно основание чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК за прогласяване нищожност на договор за потребителски кредит №
1067646/04.05.2024 г. и осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД.
ПО ДОКАЗАТЕЛСТВЕНАТА ТЕЖЕСТ СЪДЪТ УКАЗВА на страните,
че всяка следва да установи фактите и обстоятелствата, от които черпи
правата си.
19
СЪДЪТ счита, че изготвения днес по делото проекто-доклад ще следва
да бъде обявен за окончателен, поради което
О П Р Е Д Е Л И :
ОБЯВЯВА изготвения днес проекто-доклад за окончателен доклад по
делото.
По направеното доказателствено искане от ответната страна за
постановяване на неприсъствено решение, съдът счита, че не са налице
основанията на чл. 238, ал. 2 от ГПК, поради което
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на ответната страна за
постановяване на неприсъствено решение.
За изготвяне и изслушване на ССчЕ, Съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ОТЛАГА И НАСРОЧВА делото за 27.10.2025 г. от 10:30 часа, за която
дата и час страните – уведомени по реда на чл. 56, ал. 2 от ГПК.
ДА СЕ ПРИЗОВЕ вещото лице Б. С. Д., като в призовката й се укаже за
изготви заключението си в законоустановения срок по ГПК.
Протоколът написан в с. з., което приключи в 11:45 часа.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
Секретар: _______________________
20