Р
Е Ш Е Н И Е
Номер 260430 12.02.2021 година
град Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ДЕСЕТИ ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ
На двадесет и трети септември през две хиляди и двадесета година
В публично заседание в следния състав:
Председател: ЖИВКО ЖЕЛЕВ
Секретар Цвета Василева
като разгледа докладваното от съдията Живко Желев
гражданско дело номер 21027 по
описа за 2019 година.
Предявени са искове с правно осн. чл.55, ал.1 ЗЗД.
Ищецът К.Т.Н. твърди, че е сключил с ответното
дружество договор за заем на 31.10.2017 г. По същия получил сумата 500 лева при
уговорен фиксиран годишен процент на разходите от 46,17% и възнаградителна
лихва от 40%. С прибавяне на дължимите възнаграждения и такси следвало да бъде
върната сумата 533,28 лева. Поддържа също така, че в договора било уговорено, че ако в тридневен срок от
подписване на договора ответникът не предостави обезпечение чрез поръчителство
на две физически лица, отговарящи на посочени в договора критерии,
кредитополучателят дължи неустойка в размер на 191,84 лева, която също се
дължала разсрочено наред с главните задължения. Поддържа се, че договорът за
кредит е потребителски и като такъв е недействителен поради нарушения на чл.22 ЗПК, подробно описани в исковата молба и изразяващи се в неуточняване на
начина, по който се дължи и се начислява възнаградителната лихва, липсата
на подробен погасителен план, неполагане
на подпис върху всяка една от страниците на договора от страна на кредитополучателя, а също и заобикаляне на
закона чрез клаузата за неустойка, тъй като същата е уговорена по начин, който
да доведе за заплащането й извън предвидените обезпечителна и обезщетителна
функция. С оглед горното ищецът счита, че е заплатил на ответника в повече сумите
100 лева, представляваща нищожно уговорена възнаградителна лихва и 150 лева
платена като неустойка по нищожната клауза за неустойка. С оглед това моли да
бъде осъден ответникът да заплати въпросните суми като получени без основание.
След предприето
изменение на исковете, допуснато от съда се претендира заплащане на 31,49лв.
недължимо платена лихва и 191,84лв. недължимо платена неустойка.
Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД не отрича
наличието на правоотношения по договора за заем. Излага подробни доводи за
това, че уговорените възнаградителна лихва и неустойка не съответстват на
разпоредбата на ЗПК.
Съдът намери за установено следното:
На 13.09.2017г. между „Изи Асет
Мениджмънт“ АД и ищеца К.Т.Н. бил сключен договор за потребителски кредит, по
силата на който дружеството предоставило 500 лева при уговорена фиксирана възнаградителна лихва от 40% годишно
и 46,17% годишен процент на разходите. Кредитът е следвало да бъде върнат на 16
месечни погасителни вноски всяка от които по 33,33 лв., като общата сума за
връщане възлизала на 533,28 лв. Според чл.4 от договора заемателят поемал
задължение в тридневен срок от подписването да предостави на заемодателя две
алтернативни форми на обезпечение. Първата била чрез поръчителство от две
физически лица, които да отговарят на следните изисквания: удостоверен със
служебна бележка от работодател нетен осигурителен доход над 1000 лв.; работят
по безсрочен трудов договор; да не са заематели или поръчители по друг договор
за заем с „Изи Асет Менижмънт“ АД; да няма неплатени осигуровки за последните
две години; да няма задължения към други банкови или финансови институции; или
ако има – кредитнате му история в Централния кредитен регистър при БНБ за една
година назад да е със статус не по-лош от 401 „Редовен“. Втората форма на
обезпечение била банкова гаранция, издадена след усвояване на паричния заем, в
размер на цялото задължение на заемателя, валидна тридесет дни, след крайния
срок за заплащане на задълженията по договора. При неизпълнение на задължението
за обезпечаване чл.4, ал.2 предвиждал, че кредиторът има право да начисли
неустойка за неизпълнение в размер на 191,84 лв., която се разсрочвала на равни
части всяка от които по 11,99лв., които се прибавяли към месечната вноска /лист 15/.
Установява се от представената от
ответника справка, че заемополучателят е извършил погасителни плащания в
периода от 24.11.2017г. до 31.01.2018г. включително като внесъл общо 723,33
лв., разпределени както следва: 500 лв.
за погасяване на главница; 31.49 лв. за лихва; и 191,84 лв. за погасяване на
неустойка /лист 35/.
При така установените факти се
налагат следните правни изводи:
Съгласно чл.55, ал.1 ЗЗД който е
получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало
основание, е длъжен да го върне.
Съдът намира за безспорно, че между
дружеството кредитор и ответника е бил сключен договор за потребителски кредит.
Не е спорно, че сумата по него е била усвоена, както и че ищецът е извършил
погасителни плащания в посочените по-горе размери.
За да обоснове твърденията си
относно недължими плащания направени по договора ищецът поддържа, че клаузите
уговарящи възнаградителната лихва и неустойката са нищожни.
Размерът на възнаградителната лихва в настоящия случай
е фиксиран, като е описан в чл.2.6 на договора, а в чл.2.5 е предвиден и
погасителен план. Посочен е и общият размер на сумите които следва да бъдат
върнати от заемополучателя. Поради това той е разполагал с пълната информация
за сумите, които следва да възстанови, още към момента на сключване на договора,
а именно с тази цел са въведени изискванията на чл.11 ЗПК. Предвид това съдът
намира, че са неоснователни доводите на ищеца, че договорът е сключен в
нарушение на чл.11, ал.1 т.9 и т.11 от ЗПК и е налице недействителност на целия
договор съгласно чл.22 ЗПК.
Неоснователен е и доводът, че е
нарушен чл.11, ал.2 ЗПК, тъй като към договора не е представен подписан
надлежно от заемополучателя екземпляр на общите условия. Изискването на чл.11,
ал.2 ЗПК е въведено за случаите при които договорът за кредит препраща към общи
условия, тоест когато не всички права и задължения произтичащи от него са
записани в подписаното от страните съглашение. В случая това не е така, защото
договорът съдържа всички условия, подписан е на всяка страница и не препраща
към общи условия на заемодателя.
Предвид това съдът счита, че е
налице основание за заплащане на възнаградителна лихва, тъй като тя е платена
по действително правоотношение.
Основателни са доводите на ищеца
относно недължимост на неустойката, уговорена предвидена в чл. чл.4, ал.2 от договора.
Според чл.92 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението
на задължението и служи, като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да
е нужно да се доказват. Кредиторът може да иска обезщетение за по-големите
вреди.
Уговорената в чл.4, ал.2 неустойка е дължима не при
забава в изпълнението на основното задължение, а при неизпълнение на
акцесорното задължение да се предостави обезпечение на кредитодателя по реда на
чл.4 ал.1 от договора. От начина по който е уредено това задължение може да се
обоснове извод, че изпълнението му ще бъде свързано със значителни затруднения.
Това е така, защото, от една страна, то не определено от кредитора, като
предварително условие за сключване на договора, в какъвто смисъл е обичайната
практика, а от друга - изискванията към поръчителя са многобройни, като за част
от тях длъжникът не би могъл да получи в определения кратък срок информация.
Такива са например изискванията свързани с предоставяне на бележка от
работодател и кредитната история на поръчителя и данните за това има ли
сключени други кредити. Тази информация заемателят би могъл да получи много
по-трудно от заемодателя, който предоставя кредитни услуги по занятие и има
необходимите знания и умения за да извърши и сам проверка на сочените
обстоятелства. Прехвърлянето на тези задължения на заемополучателя, съчетано с
определянето на кратък срок за изпълнението им води до извод, че клаузата е
предвидена по начин, който да възпрепятстува длъжника да я изпълни. Така се
цели да се създаде предпоставка за начисляване на неустойката предвидена в
чл.4, ал.2 от договора. Съдът намира, че поради тези особености на договора,
клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от функциите й предвидени в чл.
92 ЗЗД, което я преви нищожна поради противоречие с добрите нрави, по смисъла
на чл.26, ал.1 ЗЗД / в този смисъл Тълкувателно решение №1/2009г. ОСТК/. Следва
да се посочи още, че клаузата уреждаща неустойката е неравноправна по смисъла
на чл. 143, ал.1 ЗЗП, тъй като е във вреда на ответника потребител, като не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
С оглед изложеното съдът намира, че сумата 191,84 лв. начислената
като неустойка е била недължимо платена. За този размер предявеният иск е
основателен и следва да се уважи, като се отхвърли за разликата до общо
претендираните 225,33 лв. да се отхвърли.
По разноските:
Съобразно чл.78, ал.1 ЗЗД ответникът следва да заплати
на ищеца деловодни разноски в размер на 77 лв.
Процесуалният представител на ответника е предоставил
безплатна правна помощ съобразно чл.38 от ЗАдв. Предвид изхода от делото и
съобразно чл.38, ал.2 ЗАдв следва да бъде осъден ответника да заплати на
процесуалния представител на ищеца сумата 230 лв. представляваща адв. хонорар съобразно
уважената част от исковете.
Съразмерно
отхвърлената част от исковете, ищецът следва да заплати на ответника разноски
за юрисконсултско възнаграждение в размер на 23 лв.
Мотивиран така, съдът
Р
Е Ш И :
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК 13157634 със
седалище и адрес на управление гр.София, бул. Джавахарлал Неру №28 „Силвър
център“, ет.2, офис 40-46 да заплати, на осн. на чл.55, ал.1 ЗЗД, на К.Т.Н. ЕГН ********** с адрес *** сумата
191,84 лв./сто деветдесети един лева и 84ст./
платена без основание от ищеца по нищожна клауза за неустойка по чл. 4, ал.2 от
договор за кредит № 3070400/ 31.10.2017г., ведно със законната лихва върху
сумата считано от 19.12.2019г. до окончателното изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска в
останалата част до претендираните 33,49 лв. недължимо платена договорна лихва.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД да заплати на К.Т.Н.,
на осн. чл.78, ал.1 ГПК, сумата 77 лв./седемдесет и седем лева/ деловодни
разноски.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД да заплати на адвокат К.Й.К.
с адрес: ***, на осн. чл.38, ал.2 ЗАдв и чл.78, ал.1 ГПК, сумата 230 лв. /двеста
и тридесет лева/ представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
правна помощ.
ОСЪЖДА К.Т.Н. да заплати на „Изи Асет Мениджмънт” АД,
на осн. чл.78, ал.3 ГПК, сумата 23лв. /двадесет и три лева/ представляваща
деловодни разноски.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от
връчването пред Пловдивския окръжен съд.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п./Ж.Желев/
Вярно с оригинала
ВД