РЕШЕНИЕ
№ 700
гр. Велико Търново, 16.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, IX СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:ЙОРДАН ВОДЕНИЧАРОВ
при участието на секретаря ТАНЯ К. МАРГАРИТОВА
като разгледа докладваното от ЙОРДАН ВОДЕНИЧАРОВ Гражданско дело
№ 20244110103812 по описа за 2024 година
За да се произнесе взе предвид:
Предявени са първоначален установителен иск , чиято законова правна квалификация се
извежда от нормите на чл. 22, вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, вр. с чл.26, ал.1 от ЗЗД, както и
обективно съединените насрещни осъдителни искове , чиято законова правна квалификация се
извежда от нормите на чл. 9 от ЗПК, вр с чл.240, ал.1, ал.2 от ЗЗД.
Ищцата К. Й. И. , с ЕГН:********** от гр.*** чрез пълномощника си
адвокат Н. М. от АК *** , твърди, че е сключила на **.**.**** г. с ответника *** , с
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление : гр. *** договор за потребителски
кредит, предоставен от разстояние № ******* във вид на паричен заем в размер на 850 лева
, при фиксиран годишен лихвен процент от 36 % и ГПР в размер на 42,58 % за
погасителен срок от 10 месеца. Съгласно чл.29 на договора й е вменено и задължението
да заплати неустойка в размер на 0,9 % от стойността на отпуснатия кредит за всеки ден/
1017,73 лева/ , ако в срок от 3 дни от получаване на заемната сума не осигури съгласно
чл.19 обезпечение чрез действието на трето лице , което да поеме солидарно с нея като
поръчител тежестта да изпълни договорните парични задължения или чрез представяне на
неотменяема банкова гаранция в полза на кредитора.
Отрича действителността на целия договор/ чл.22 от ЗПК/ поради
обстоятелства, нарушаващи изискванията на чл.11, ал.1 , т.10 от ЗПК: не съдържа
информация какви точно разходи се включват в обхвата на годишния процент на разходите
и методиката на формирането му , което е и в пряко противоречие на изискванията на чл.19,
ал.1, вр. с чл.10, ал.2, чл.10а, ал.2 и 4 от ЗПК , а освен това размерът му е грешно посочен,
понеже в него в нарушение на нормата на чл.19, ал.4 от ЗПК не е включен разхода за
заплащане на неустойка , а това е заблуждаваща практика по смисъла на чл. 68д, ал.1 и ал.2,
т.1 от ЗЗП и се приравнява на хипотезата на непосочване на такъв, тъй като включването
й произтича от положението , че по същността си представлява печалба на кредитора ;
клаузата за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави и заобикаляне на
1
закона / чл.26, ал.1, пр.2-ро от ЗЗД/ , тъй-като е невъзможно потребителят да осигури
поръчител за толкова кратък срок и то след като кредитът вече е отпуснат, без да се
съобрази изискването за проверка на кредитоспособността му / чл.16 от ЗПК/; има
неравноправен характер, изразен в това, че размерът й е необосновано висок /чл.143, ал.2,
т.5 от ЗЗП/; не е свързана пряко с претърпени вреди и не може да произтекат вреди от
недаденото обезпечение , а вредите , които биха настъпили от несъбирането на
вземанията по кредита в срок се обезщетяват чрез мораторната лихва / чл.33, ал.1 от ЗПК/,
като кумулирането на двете е недопустимо и от всичко това следва , че излиза от типичните
й обезщетителна и обезпечителна функции, с ефект на неоснователно обогатяване за
кредитора.
Предвид гореизложеното , моли съда да постанови решение, с което да
обяви за нищожен договора за потребителски кредит , с присъждане на направените по
производството разноски.
В с.з. писмено поддържа иска
Ответникът чрез пълномощника си адвокат Х. Н. от АК *** го оспорва с възражения
/ доводи/ за пълно съответствие на съдържанието на договора за потребителски кредит с
всички изисквания и ограничения на относимите повелителни норми на ЗПК и на добрите
нрави.
По реда на чл.211 от ГПК , тъй-като кредитополучателката е заплатила само една
погасителна вноска по договора в размер на 30 лева/ на 26.11.2024 г. /, моли съда да я осъди
да му заплати сумата от 850 лева , представляваща остатъчна главница по договор за
потребителски кредит *******/**.**.**** г. , заедно с обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху тази сума , считано от 15.01.2025 г. до окончателното й изплащане ,
както и сумата от 95,35 лева, представляваща възнаградителна лихва произтичаща от същия
договор , дължима за времето от 08.10.2024 г. до 08.01.2025 г.
Претендира присъждане на направените по производството разноски .
Насрещните искове са оспорени с доводи, съвпадащи с отречената
действителност на договора за потребителски кредит.
Съдът като прецени събраните по делото писмени доказателства, приема за установено
и обосновава следните правни изводи:
Юридическият факт на сключен от разстояние между страните договор за
паричен заем/ / чл. 6, чл.7, чл.8, чл.10, чл.11 на ЗПФУР, вр. с чл.2, ал.1, чл.3, ал.1, ал.2 ,
чл.13, ал.4, изр.2-ро вр. с ал.1 ЗЕДЕП, вр. с чл.240, ал.1, ал.2 ЗЗД/, притежаващ типичните
белези на потребителски кредит по смисъла на чл.9 , чл.10 от ЗПК с накратко описаното
му основно съдържание и включената в него неустоечна клауза е признат и документално
установен.
Договорът напълно съответства на повелителната норма на чл.11, ал.1, т.10
от ЗПК , въвеждаща изисквания каква минимална информация за потребителя
задължително трябва да съдържа, като в нея не попада какви точно разходи се включват в
обхвата на годишния процент на разходите, а какъв е той и общата сума, дължима от
потребителя, с посочване на взетите предвид допускания , използвани при изчисляването
му по определения в приложение № 1, начин – и двата елемента ги има в договора, а в
представения по делото стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация
за потребителските кредити/ приложение № 2 към чл.5, ал.2 от ЗПК/, са посочени и взетите
под внимание общи положения съгласно приложението .
Невключването на разхода за заплащане на неустойката в годишния процент на
2
разходите не заобикаля забраната на чл.19, ал.4 от ЗПК, защото тя е по начало вземане с
определеност на обезщетение за имуществени вреди , предвидено да се дължи при
неизпълнение на задължението на потребителя да осигури обезпечението по чл.6 от
договора , а такъв вид разход правилото на чл.19, ал.3, т.2 от ЗПК изрично указва, че не
елемент от ГПР.
Но ако и да би се приело хипотетично , че този вид разход трябва да се включи в
обхвата на ГПК при изчисляването му , невключването му няма да води до
недействителност на целия договор, а до нищожност на самата клауза , щом именно с
добавянето й би се надвишил максимално допустимия му размер от 5 пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и валута – извод, произтичащ от
тълкувателния прочит на специалните правила на чл.19, ал.5 и ал.6 от ЗПК, както и от
прочита на чл.22 от същия закон в който текст сред всички изчерпателно изредени
нарушения на норми , не попада тази на чл.19, ал. 4 .
Щом няма предявен иск за нищожност на неустоечната клауза, да се обсъждат
изложените в исковата молба доводи в тази отрицателна връзка е процесуално излишно.
Все пак би могло да се отбележи , че би било оправдано/ правно логично/ мислимо да
се приеме наличие на това явление, евентуално само в хипотезата на чл. 146, ал.2, вр. с
ал.1, вр. с чл.143, ал.2, т.5, вр. с ал.2 от ЗЗП.
По начало по общо правило , щом е допустимо договаряне между кредитора и
длъжника , вторият да предостави на първия обезпечение за изпълнение на поетите по
договора задължения/ чл. 71 от ЗЗД/ и такова договаряне не е забранено от ЗПК, правно
логически е очевидно , че е допустимо и уговаряне на неустойка за непредоставяне на
обещаното обезпечение, тъй-като правилото на чл.92, ал.1 от ЗЗД дава свобода за прилагане
при всякакъв вид неизпълнение на договорно задължение.
Възражението, че неустойката по съществото си била добавък към
възнаградителната лихва и по своята действителна цел представлявала допълнителна
печалба на ответника/ „скрита лихва“/, като с нея се постигало заобикаляне на
максимално допустимия праг на ГПР и тази причина е основание да бъде отречена
валидността й , не може да бъде споделено.
Щом това вземане изрично е предвидено да изпълнява функцията на
неустойка , която според модела на обезпечението не би могло да има друго обезщетително
покритие , освен риска от вреди във вид на допълнителни разходи, свързани със
събирането на всички дължими суми , които би могло да настъпят, тогава когато
потребителят не изпълни задължението си да го осигури и предостави, неговото
съществуване/ на вземането/ от гледна точка на действителността/ недействителността на
оспорената клауза, трябва да се прецени на „собствено“ основание , т.е. отделно от
клаузата за възнаградителната лихва.
И това е така, поради изричното им разграничение в договора по вид и
предназначение, което не позволява тяхното „обединение“, т.е. първата клауза с
„прикритото си предназначение“ да се „влее“ във втората с явното й предназначение. По
този начин би се стигнало до опасни прецеденти на обезсмисляне на външното, облечено в
изискуемата писмена форма изявление на волята, заради субективни схващания по
логически предположения за несъответствие с „истинското й“/ вътрешно/ съдържание и би
се стигнало до подкопаване на всякаква правна сигурност.
По общо начало законът гледа на прекомерността на размера на вземането
за неустойка като на правно явление, представляващо основание за неговото намаляване
чрез упражнено от длъжника субективно преобразуващо право за това/ чл.92, ал.2 от ЗЗД/ ,
стига този размер да не е свръх неморален/ отвъд всякакви естествени граници на
нормалност и справедливост/ и затова - особено и всеобщо нетърпим от гледна точка на
3
здравия обществен разум, в който случай би било оправдано неустойката да бъде направо
отречена като нищожна поради накърняване на добрите нрави, изразено в грубо погазване
на принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване от позицията на
икономически по силната страна - чл.26, ал.1, пр.3-то от ЗЗД.
Тук размерът на неустойката очевидно не попада в тази категория на свръх
огромност , неморалност и обществена нетърпимост .
По изложените съображения първоначалният иск подлежи на отхвърляне
като неоснователен.
Доколкото кредитополучателката не твърди и доказва текущо/ своевременно
изпълнение на договора съгласно погасителния план , предявените срещу нея насрещни
искове за заплащане на остатъчната главница и възнаградителна лихва подлежат на
уважаване в своята цялост, тъй-като вземанията са изискуеми – чл. 240, ал.1, ал.1 от ЗЗД.
При този изход на спора ответникът по първоначалния и ищец по
насрещните искове има право на присъждане на направените по производството разноски,
възлизащи на сумата от 1300 лева - чл.78, ал.3 от ГПК.
Предвид горното , съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявеният на основание чл.22, вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 от
ЗПК от К. Й. И. , с ЕГН: **********, от гр.*** против *** , със седалище и адрес на
управление : гр.***, с ЕИК ********* , иск да бъде обявен за нищожен сключения
между страните договор за потребителски кредит *******/**.**.**** г. като
неоснователен.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК К. Й. И. , с ЕГН: **********,
от гр.*** да заплати на *** , със седалище и адрес на управление : гр.*** сумата от
850 лева , представляваща остатъчна главница по договор за потребителски кредит
*******, заедно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху тази сума ,
считано от 15.01.2025 г. до окончателното й изплащане , както и сумата от 95,35 лева,
представляваща възнаградителна лихва произтичаща от същия договор , дължима за
времето от 08.10.2024 г. до 08.01.2025 г.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК К. Й. И. , с ЕГН: **********,
от гр.*** да заплати на *** , със седалище и адрес на управление : гр.*** сумата от
1300 лева, представляваща направени по производството разноски.
Решението може да се обжалва пред ВТОС в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – ***: _______________________
4