РЕШЕНИЕ
№ 3847
гр. Пловдив, 19.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Кристина Янк. Табакова
при участието на секретаря Радка Ст. Цекова
като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело №
20215330114295 по описа за 2021 година
Производството е образувано по искова молба на „Агенция за събиране на вземания”
ЕАД, ЕИК *********, против С. Л. К., ЕГН **********, с която са предявени искове с
правна квалификация по чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр.
с чл. 9, чл.11, т.7, т.11, чл. 33 ЗПК, вр. с чл. 99 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Твърди, че на 22.08.2019 г. между ответника и трето лице – кредитор „Сити Кеш”
ООД бил сключен Договор за паричен заем с № ***, при Общи условия и спазване на ЗПК,
с която била предоставена земна сума в размер на 800 лева. Сумата следвало да бъде
върната на 16 равни двуседмични вноски – до 02.04.2020 г., включващи главница и
договорна лихва от 127.23 лева. Било начислено и обезщетение за забава в размер на 288.33
лева за периода от 06.09.2019 г. до 29.04.2021 г.
На 03.07.2020 г. било подписано Приложение № 1 към Договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 24.09.2019 г. между „Сити Кеш” ООД и „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, по силата на който последният като цесионер придобил
вземанията срещу ответника, произтичащи от горепосочения договор, ведно с всички
привилегии, обезпечения и принадлежности, вкл. и с всички лихви.
Твърди се, че длъжникът е уведомен по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД за извършената
цесия, чрез уведомително писмо, изпратено чрез „Български пощи“ ЕАД, с известие за
доставяне. Писмото се върнало в цялост с отбелязване върху обратната разписка -
„Непотърсена“. Ето защо и към исковата молба било представено уведомление за
извършената цесия, което да бъде връчено на ответника.
В уточняваща исковата молба, ищецът твърди, че ответникът е внесъл общо сумата
от 196 лева, с която са погасени лихва в размер на 24.92 лева и неустойка в размер на 171.08
лева.
Поради липсата на плащане, било инициирано заповедно производство и издадена
1
заповед по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 7237/2021 г. по описа на ПРС, Х гр.с., връчена лично на
длъжника, който подал възражение в срока, при което възникнал правен интерес от
предявяване на настоящите искове за следните суми: 800 лева – главница; 102.31 лева –
договорна лихва за периода 05.09.2019 г. – 02.04.2020 г.; 288.33 лева – обезщетение за
забава за периода 06.09.2019 г. – 28.04.2021 г. Моли се за уважаването им, ведно със
законната лихва от постъпване на заявлението до погасяването. Претендират се разноските в
заповедното и настоящото производство.
В срока по чл. 131 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от ответника, в който
изразява становище за допустимост, но за неоснователност на предявените искове. Заявява,
че договорът бил недействителен, на осн. чл. 22 ЗПК, като сключен в нарушение на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Оспорва като неоснователна претенцията за
заплащане на възнаградителна лихва, тъй като клаузата била недействителна, поради
противоречието й с добрите нрави. Твърди се, че в договора не е посочен начина на
изчисляване на ГПР и липсва каквато и да било яснота по какъв начин е формиран същият,
респ. общо дължимата сума по него. Сочи се, че нормата на §1, т.2 от ДР на ЗПК определя,
че тя представлява сбор от общия размер на кредита и общите му разходи, като последните
са регламентирани в §1, т.1 от ДР от ЗПК и по своето същество представляват ГПР /чл.19,
ал.1 ЗПК/. Сочи се, че в ГПР, съгласно законовата дефиниция, се включва
възнаградителната лихва и всички други разходи, свързани с кредита. Ответникът счита, че
определената в Договора неустойка представлява „скрито“ оскъпяване на кредита, тъй като
в случай, че същата се добави към общата сума за плащане, то ГПР ще надвиши 50% в
нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК. В тази връзка се сочи, че клаузата за ГПР е нищожна, което
обуславя нищожност на договора на основание чл.22, вр. с чл.11, т.10 ЗПК.
Освен това ответникът твърди, че неустойката е нищожна и на самостоятелно
основание, като противоречаща на добрите нрави и прекомерна. Посочва се, че в договора
липсват правила, по които да се определи кои са тези вреди, които дружеството ще претърпи
от непредставяне на обезпечението и които ще се компенсират от неустойката. Именно
поради тази причина и с оглед на обстоятелството, че всички преки или косвени разходи,
възникнали от изпълнението на задълженията на страните по договора, са покрити от ГПР
/чл.19, ал.1 и §1, т.1 ДР ЗПК/, то следвало да се приеме, че неустойката е начислена за
покриване, именно на тези разходи и е следвало да се включи в ГПР.
Твърди се, че неустойката е недействителна и на допълнително основание по чл. 21,
ал.1 ЗПК, тъй като с нея се създавали задължения, които по своето същество се покриват от
ГПР и по този начин се надвишавало изискването по чл.19, ал. 4 ЗПК, като сочи, че ГПР не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва.
Посочва, че клаузата за неустойка противоречи и на ЗЗД – чл.71 ЗЗД, като в
конкретния случай, с неустойката се цели натоварване на Кредитополучателя с
допълнителни финансови разходи, което противоречи на материалния закон. Сочи, че
същата клауза противоречи и на императивната разпоредба на чл. 33 от ЗПК, като сочи, че с
процесната неустойка се заобикаля тази разпоредба и затова е нищожна чл. 21, ал. 1 ЗПК.
Твърди се, че погасената сума по договора била в размер на 490 лева, които плащания
били извършени на лице – кредитен консултант на „Сити Кеш“ ООД, който събирал
вноските от дома на ответника, за което била издавана платежна разписка.
Оспорва като неоснователна претенцията за заплащане на обезщетение за забава
поради обстоятелството, че при недействителен договор, неплатената част от заемната сума
чл. 23 ЗПК се връща на плоскостта на неоснователното обогатяване чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Твърди, че в случая обезщетението за забава се претендира преди образуване на заповедното
производство, без да е отправена покана, от което следва, че не е налице забава, като се
позовава на разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 5/21.11.2019 г. по тълк.д.
№5/2017 г. ОСГТК на ВКС. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
2
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и
правна страна, следното:
Със заповед за изпълнение на парично задължение № 4253/13.05.2021 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 7237/2021 г. на РС -
Пловдив, Х гр. с-в., е разпоредено ответникът да заплати на ищеца следните суми: сумата от
800 лева – главница; сумата от 102.31 лева – договорна лихва за периода 05.09.2019 г. -
02.04.2020 г.; сумата от 288.33 лева – обезщетение за забава за периода 06.09.2019 г. –
28.04.2021 г., произтичащи от договор за паричен заем № *** от 22.08.2019 г., сключен
между „Сити Кеш“ ООД и длъжника, което вземане е прехвърлено с договор за цесия на
кредитора; ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на заявлението -
29.04.2021 г. до окончателното плащане, както и разноските в заповедното производство в
размер на 25 лева – държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лева.
Срещу издадената заповед за изпълнение е постъпило в срок възражение от
длъжника и в тази връзка съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на
вземането си в месечния срок от връчване на съобщението. Исковете са предявени в
преклузивния едномесечен срок, поради което са допустими и подлежат на разглеждане по
същество.
На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи
се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между ответника и трето за спора лице –
кредитор „Сити Кеш” ООД, възникнало облигационно правоотношение по договор за
паричен заем от 22.08.2019 г., по силата, на който на ищеца е предоставена сумата от 800
лева, която е усвоена. /виж Определение по чл. 140 ГПК № 1218/03.02.2022 г./.
Съдът приема тези факти за доказани, включително като ги съпостави с приетите
писмени доказателства – договор за паричен заем и цесия.
От приетия като писмено доказателство по делото, Договор за паричен заем /л.5-8/, се
установява, че между „Сити Кеш“ ООД и С. Л. К., е подписан Договор за паричен заем №
***/22.08.2019 г.
От рамковия договор за цесия от 24.09.2019 г. и приложение № 1/03.07.2020 г. към
него /л.13-26, в което под № **** фигурира вземането към ответника/ се установява, че
между „Сити Кеш“ ООД и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е сключен договор за
цесия, по силата на който ищецът е придобил вземанията по договора за заем.
Ето защо и, съдът приема за доказано подписването на договора между
първоначалния кредитор и ответника, съгласно които е налице съглашение за предоставяне
на паричен заем в размер от 800 лева, която е усвоена от ответника. Със същия договор е
уговорена договорна лихва, като фиксираният годишен лихвен процент по заема е 40.05 %, а
годишният процент на разходите (ГПР) е 49.23 %. Ищецът се е задължил да върне сумата на
16 двуседмични погасителни вноски, като общият размер на всички плащания е записан, че
възлиза на 927.23 лева.
Според чл. 6 от договора за заем, страните се споразумяват, договорът за заем да бъде
обезпечен с поне две от посочените по-долу обезпечения: банкова гаранция или поръчител,
отговарящи на условията на чл. 9, ал. 2 от Общите условия към договора за заем. Съгласно
чл. 8 от процесния договор, с подписването на договора, Заемателят декларира, че му е
известно и се счита за уведомен, че в случай, че Заемателят не предостави договореното в
чл. 6, ал. 2 от договора, в тридневен срок от сключването му или представеното обезпечение
не отговоря на условията, посочени в чл. 9, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора
за заем, Заемателят дължи на Заемодателя неустойка в размер на 640.77 лева, с начин на
разсрочено плащане, подробно посочен в Приложение 1 към настоящия договор за заем, в
конкретния случай, на 16 двуседмични вноски, или заема, ведно с нестойката по чл. 8 от
3
Договора, следвало да се върне на 16 равни двуседмични вноски, всяка в размер на 98 лева.
Предвид изложеното, съдът приема, че между ответника и „Сити Кеш“ ООД е
възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който
ответникът е усвоил заетата сума. Последното дружество е небанкова финансова институция
по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства,
които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ответникът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало
именно като такова, т.е. има качеството на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията
на специалния закон - ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т.
7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и
липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и
връщане на лихвата и другите разходи.
В отговора на исковата молба е релевирано основание за недействителност на
договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за
посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще
е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.
В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че
договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава
информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по
кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички
разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49.23 %, а възнаградителната лихва– 40.05
%, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи
се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява
разликата от повече от 9 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко
това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е
оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в
случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.
Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от 49.23 % и
общата сума на плащанията от 927.23 лева, не съответстват на действителните. Това е така,
тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл. 8 неустойка да се
плаща разсрочено във времето, заедно с двуседмичните вноски, като се добавят по 98 лева
към всяка. Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или
банкова гаранция, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно
4
определени параметри, които – предвид броя им и изключително краткия срок, в който
следва да се предоставят – тридневен от сключване на договора, на практика правят
задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително
затруднение, както относно физическите лица – поръчители, т.к. същите следва да отговарят
на критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници
/напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и относно банковата гаранция –
която трябва да е в размер на пълната дължима обща сума и период след крайния падеж, но
за учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т.е. все
действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и
изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва
извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън
присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди
за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно -
риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и
възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните
вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и
представлява сигурна печалба за заемодателя. Ето защо и поради липса на част от
задължителните реквизити на т.10 на чл.11 ЗПК, договорът се явява недействителен.
Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно,
за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11,
т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да
направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.
Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които
са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да
тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за
допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота,
въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив -
Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д.
№ 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение
№ 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./.
Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т.
10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите
последици от сключването му. Същевременно - посочването на по - нисък от действителния
ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се
окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия
размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член
4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата
цялост /Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.
Следователно процесният договор е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във вр.
с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи.
С оглед недействителността на договора за паричен заем и в съответствие с приетите
по делото писмени доказателства се установява, че ищецът е предоставил в заем на
5
ответника сума в размер на 800 лева, която е уговорена в процесния договор за паричен
заем. Съгласно договора крайният срок на договора е 02.04.2020 г., на която дата е падежът
на последната вноска по кредита.
Към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение –
29.04.2021 г., крайният падеж по договора е настъпил.
Съдът, намира, че тъй като Договора за паричен заем от 22.08.2019 г., е приет за
недействителен, съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, което е заемната сума, но не и лихви или други разходи, като връщането й се
осъществява по правилата на неоснователното обогатяване, тъй като договорът е
нищожен, респ. получената от него заемна сума е усвоена при липса на правно основание за
това.
За разлика от унищожаемостта, която се инициира от съответната страна, за
нищожността съдът следи служебно и при констатиране се позовава на същата в мотивите
при обсъждане основателността на исковете. Имайки предвид последиците й, съгласно чл.
23 ЗПК, потребителят – ответник дължи връщане само на чистата стойност по заема, но
не и лихви или други разходи, като платените суми следва да бъдат отнесени за
погасяването на главницата.
Относно размера на задълженията и погасените суми, по делото е прието заключение
на съдебно – счетоводна експертиза, прието като компетентно изготвено и неоспорено от
страните, от което се установява, че на ответника е отпуснат от „Сити Кеш“ ООД заем в
размер на 800 лева по Договора за паричен заем от 22.08.2019 г., която сума му е предадена,
в брой, в пълен размер на 20.08.2019 г. Вещото лице установява още, че до датата на
подаване на заявлението в съда 29.04.2021 г., при „Сити Кеш“ ООД са отразени постъпили
плащани от ответника в общ размер на 196 лева, като след датата на подаване на
заявлението в съда, не е отразено в счетоводството на „Сити Кеш“ ООД, както и в
счетоводството при ищеца, да са извършени други плащания.
Ето защо, съдът намира, че със заплатената от ответника сума в общ размер на 196
лева, следва да се покрие част от претендираната главница в размер на 800 лева, като остава
непогасен остатък за главница в размер на 604 лева (800 лева – 196 лева). В този смисъл е и
практиката на ПОС: Решения по в.гр.д.№ 1063/20г.; в.гр.д.№ 653/2020г.; в.гр.д. №
2151/2020г.; в.гр.д.№ 2269/2020г.; в.гр.д.№ 1389/2020г. и в.гр.д.№ 1222/2020г.
Ето защо и, предявеният установителен иск за заплащане на сумата от 800 лева –
главница по Договор за паричен заем № *** от 22.08.2019 г., следва да бъде отхвърлен за
разликата над 604 лева.
При това положение съдът намира, че предявеният установителен иск следва да се
уважи, като се признае за установено съществуването на вземането на ищеца за сумата от
604 лева – главница, представляваща задължение по Договор за паричен заем № *** от
22.08.2019 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в
съда - 29.04.2021 г. до окончателното изплащане на вземането.
След като съдът достигна до извод за недействителност на договора, съгласно чл. 23
ЗПК – сумата за възнаградителна лихва не се дължи, поради което предявения иск за
заплащане на възнаградителна лихва от 102.31 лева, за периода от 05.09.2019 г. – 28.04.2021
г., ще се отхвърли също като неоснователен.
По делото не са ангажирани доказателства за покана до ответника за връщане на
посочената сума, преди датата на подаване на заявлението – 29.04.2021 г., което се счита, за
покана за връщане на сумата при начална липса на основание.
Поради тази причина, ще се отхвърли предявения иск за заплащане на обезщетение за
забава в размер на 388.31 лева, за периода от 06.09.2019 г. – 28.04.2021 г., като
6
неоснователен.
Относно разноските:
Съгласно т. 12 от ТР № 4/18.06.2014г. на ВКС, ОСГТК, съдът, който разглежда иска,
предявен по реда на чл. 422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта
на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора
разпредели отговорността за разноските, както в исковото, така и в заповедното
производство. В мотивната част на тълкувателното решение е указано, че съдът по
установителния иск следва да се произнесе с осъдителен диспозитив и за разноските,
сторени в заповедното производство, тъй като с подаване на възражение от длъжника
изпълнителната сила на заповедта за изпълнение в частта й относно разноските отпада.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК в полза на всяка от
страните по делото следва да се присъдят разноски по съразмерност на уважена и
отхвърлена част от исковата претенция.
Ищецът е направил искане и е представил доказателства за сторени такива в размер
на – 125 лева – ДТ и за ССЕ – 180 лева. Претендира и юрисконсултско възнаграждение,
което е дължимо на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, а съдът го определя по реда на чл. 37 ЗПП,
вр. с чл. 25, ал.1, вр. с ал.2 НЗПП на сумата от 150 лева, предвид конкретната фактическа и
правна сложност. От разноските от общо 455 лева, по съразмерност, за исковия процес на
ищеца се дължат 230.82 лева.
Следва да се присъдят и разноски за заповедното производство /т. 12 на ТР № 4/2013
на ОСГТК на ВК/. Те са в размер на 25 лева – ДТ и юрисконсултско възнаграждение, което
е дължимо на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, а съдът го определя по реда на чл. 37 ЗПП, вр. с
чл. 25, ал.1, вр. с ал.2 НЗПП на сумата от 50 лева за заповедното производство. По
съразмерност се дължат 38.05 лева.
Ето защо и, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца следва да се присъдят
направените разноски за заповедното – 38.05 лева и исковото производство – 230.82 лева,
или в общ размер от 268.87 лева, съразмерно с уважената част от иска.
Ответникът претендира разноски за заповедното производството и исковото
производство, изразяващи се в определяне на адвокатско възнаграждение на основание чл.
38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
По заповедното и по исковото производство, ответникът е представляван от свой
пълномощник в процеса, на когото той не е заплатил хонорар, в която връзка същият моли
за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за
адвокатурата. В представените договори за правна защита и съдействие на ответника е
посочено, че той се представлява безплатно от А.д. „Г.“, поради затрудненото си материално
положение, което по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА представлява основание за оказването
му на безплатна адвокатска помощ.
Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да
определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска тук следва
да бъде изчислено за заповедното производството – съгласно чл. 7, ал. 7 във вр. ал. 2, т. 2 от
Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
действаща към деня на сключване на договорите, като същото възлиза на 360 лева с вкл.
ДДС, а за исковото производство – съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, като същото възлиза на 376 лева с
вкл. ДДС.
От приложеното по делото Удостоверение за регистрация по ЗДДС, се установява, че
А.д. „Г.“ е регистрирано по ЗДДС. Ето защо и, върху адвокатското възнаграждение се
дължи ДДС, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата във вр. с пар. 2а от ДР на
7
Наредба № 1 за МРАВ и чл. 66 ЗДДС.
По отношение на адвокатските възнаграждения на ответника К., общият размер за
двете производства, е в размер на 362.62 лева с вкл. ДДС, от които 177.37 лева с вкл. ДДС
за заповедното производство и 185.25 лева с вкл. ДДС за исковото производство,
съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Посочената сума следва да се присъди в полза на Адвокатското дружество, а не на
ответника, с оглед на обстоятелството, че последният не е реализирал този разход.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че С. Л. К., ЕГН
********** дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, сумата от
604 лева (шестстотин и четири лева) – представляваща дължима главница по Договор за
паричен заем № *** от 22.08.2019 г., сключен със „Сити Кеш” ООД, вземанията по който са
прехвърлени на 03.07.2020 г. с приложение № 1 към рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 24.09.2019 г. на „Агенция за събиране на вземания”
ЕАД, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда -
29.04.2021 г. до окончателното й погасяване, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за
установяване на дължимост на главница на сумата над 600 лева до пълния предявен размер
800 лева, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за установяване на дължимост на сумата в
размер 102.31 лева - възнаградителна лихва за периода 05.09.2019 г. – 02.04.2020 г.; като
ОТХВЪРЛЯ предявения иск за установяване на дължимост на сумата в размер на 288.33
лева – обезщетение за забава за периода 06.09.2019 г. - 28.04.2021 г., за които суми е
издадена Заповед за изпълнение № 4253 от 13.05.2021 г. по ч.гр.д. № 7237 по описа на ПРС
за 2021 г., Х гр. с.
ОСЪЖДА С. Л. К., ЕГН ********** да заплати на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, ЕИК *********, сумата в общ размер от 268.87 лева (двеста шестдесет и
осем лева и осемдесет и седем стотинки) - разноски, от които сумата от 38.05 лева за
заповедното производство по ч.гр.д. № 7237/2021 г. по описа на ПРС, Х гр. с. и сумата от
230.82 лева за настоящото производство по гр.д. № 14295 по описа за 2021 г. на РС –
Пловдив, ХVІІІ гр.с., съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ********* да заплати на
А.д. „Г.“, Булстат *********, сумата в общ размер на 362.62 лева с вкл. ДДС (триста
шестдесет и два лева и шестдесет и две стотинки), от които 177.37 лева с вкл. ДДС за
заповедното производство по ч. гр.д. № 7237/2021 г. по описа на ПРС, Х гр.с. и 185.25 лева
с вкл. ДДС за настоящото производство по гр.д. № 14295 по описа за 2021 г. на РС –
Пловдив, ХVІІІ гр.с, съразмерно с отхвърлената част от исковете - адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на С. Л. К..
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Окръжен съд – Пловдив.
Съдия при Районен съд – Пловдив: __/п/_____________________
8