№ 79
гр. С.З., 25.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С.З., II ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Румяна Б. Пенева
Членове:Иванела Ат. Караджова
Трифон Ив. Минчев
при участието на секретаря Диана Д. Иванова
като разгледа докладваното от Трифон Ив. Минчев Въззивно търговско дело
№ 20215501001239 по описа за 2021 година
Производството е на основание чл. 258 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на М.Б. ООД против решение №
260489/29.12.2020г., постановено по гр.д. № 1191/2020г. по описа на Районен
съд – гр.С.З., с което е признато за установено по отношение на Д. ИВ. Д., от
гр.С.З., че дължи на „М.Б.” ООД, с ЕИК ***, сумата от 355.11 лева за
главници от неплатени месечни лизингови вноски от 20.12.2018 г. до
30.01.2019 г. по договор за финансов лизинг № AG0004052/06.08.2018 г. със
задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив, с 1
309.06 лева за възнаградителни лихви от същите неплатени лизингови вноски
от 20.12.2018 г. до 30.01.2019 г. по същия договор, с 0.02 лева за
невъзстановен съгласно чл. 8.6 от общите условия на договора данък по чл.
60, ал. 2 ЗМДТ, и законна лихва върху тези суми от 09.01.2020 г. до
изплащането им, както и сумата от 2.07 лева неустойки за забава от
21.12.2018 г. до 30.01.2019 г. в плащането на пета и шеста лизингови вноски
по същия договор, за изпълнение на които парични задължения е издадена
заповед № 23/14.01.2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410
ГПК по ч.гр.дело № 133 по описа за 2020 г. на Старозагорския районен съд,
1
като са отхвърлени като неоснователни предявените от „М.Б.” ООД против Д.
ИВ. Д. искове по чл.422, ал.1 ГПК за съществуване на вземанията за
невъзстановен данък и неустойки за забава, в останалата им част, над сумата
от 0.02 лева невъзстановен данък до претендираните 0.13 лева, и неустойки за
забава за периода от 20.12.2018 г. до 21.12.2018 г., заедно с искането за
признаване съществуването и на законна лихва върху тази отхвърлена част от
невъзстановения данък и върху пълния размер на неустойките за забава, от
09.01.2020 г. до изплащането им, както и предявените от „М.Б.” ООД против
Д. ИВ. Д. искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за съществуване на вземанията за
857.88 лева неустойка за предсрочно прекратяване на същия договор за
финансов лизинг по вина на лизингополучателя, със 708 лева разходи за
възстановяване на лизинговия актив по чл. 14.4 от общите условия на същия
договор, и законна лихва върху тези суми от 09.01.2020г. до изплащането им
и са присъдени разноските по делото по съразмерност. Решенето се обжалва в
частта, с която е отхвърлена претенцията за признаване на установено, че
въззиваемия дължи на въззивника сумата от 857,88лв., представляваща
неустойка за предсрочно прекратяване на договора за финансов лизинг по
вина на лизингополучателя. Във въззивната жалба въззивника излага
съображения за незаконосъобразност на постановеното решение. Посочена е
съдебна практика. Развити са подробни съображения във връзка с
направените оплаквания. Направено е искане да се отмени решението на РС в
обжалваната част и да се постанови друго, с което да се уважат изцяло
предявените искове. Претендират се разноските в настоящата инстанция.
Няма направени доказателствени искания.
В законния срок е постъпил писмен отговор от страна на въззиваемия, с
който се взима становище, че жалбата е неоснователна и следва да се
отхвърли. Изложени са съображения по направените във въззивната жалба
оплаквания. Моли съда да потвърди обжалваното решение като
законосъобразно и правилно. Няма направени доказателствени искания.
Претендират се разноските по делото, като е представен договор за
процесуално представителство.
Окръжен съд – гр. С.З., в настоящият си състав, след като обсъди
данните по първоинстанционното и въззивното производства, УСТАНОВИ:
За процесните вземания ищецът е подал на 09.01.2020 г. заявление за
2
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. За разглеждането му е
образувано приложеното ч.гр.д. № 133/2020 г. на СтРС, по което на
14.01.2020 г. е издадена исканата от ищеца заповед по чл. 410 ГПК, срещу
която на 06.02.2020 г., в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, ответникът е подал
възражение по чл. 414 ГПК, поради което на 17.03.2020 г., в срока по чл. 415,
ал. 4 ГПК, ищецът е предявил по делото процесните искове, които поради
това се смятат предявени на 09.01.2020 г,. когато е подал в съда заявлението
си за издаване на заповедта по чл. 410 ГПК срещу ответника (чл. 422, ал. 1
ГПК).
На 06.08.2018 г. страните са сключили при общи условия договор за
финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността върху
лизинговия актив. С него ищецът, като лизингодател, се задължил да
придобие от посоченото в договора трето лице, посочения в същия договор
автомобил, и го предостави след това на ответника за ползване на лизинг, за
срок от 24-ри месеца, срещу възнаграждение от общо 6880 лева, платимо от
последния на месечни лизингови вноски, в размери и с падежи, съгласно
погасителен план, неразделна част от договора.
На 06.08.2018 г. ищецът изпълнил задължението си по договора, като е
придобил поръчания му от ответника автомобил и му го предоставил за
ползване на лизинг, видно от съставения за това от страните приемо-
предавателен протокол.
От т. IV – 4 и 5 на заключението на назначената по делото съдебно-
икономическа експертиза (ЗСИЕ), се установява, че на 11.12.2018 г.
ответникът е извършил последното си плащане по договора, до която дата е
платил по същия сумата от общо 3387.96 лева, след което не е извършвал по
него никакви плащания до приключване на съдебното дирене.
С връченото му на 30.01.2019 г. уведомление, ищецът развалил на
същата дата процесния договор, поради посоченото му виновно неизпълнение
от ответника, на основание чл. 13.5(i) от общите му условия, в които е
уговорено, че лизингодателят има право да прекрати договора в случай на
забава в плащането на първоначалната вноска, лизингова вноска, ДДС,
първоначални разходи, разходи, подлежащи на възстановяване по чл. 8.7 от
ОУ или друго дължимо плащане от страна на лизингополучателя с повече от
5 дни.
3
Предвид установеното от фактическа страна, съдът прави следните
правни изводи:
При констатираната допустимост на жалбата, съгласно чл. 269 ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
В конкретния случай решението на СтРС се обжалва в частта с която е
отхвърлена претенцията за признаване за установено, че ответникът дължи на
ищеца сумата от 857,88 лв., неустойка за предсрочно прекратяване на
договора по вина на лизингополучателя.
За да постанови този резултат СтРс е приел, че неустоечна клауза по чл.
15.5 от общите условия на договора, се явява нищожна, поради
противоречието й с императивната норма на чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, за което
съдът следи служебно.
Безспорно установено между страните по делото е факта на сключване
на процесния лизингов договор, предаването на лизинговия обект,
развалянето на договора, считано от 30.01.2019 г..
Последиците от развалянето на договора са изрично уредени в чл. 88
ЗЗД. Развалянето има обратно действие, освен при договорите за периодично
или продължително изпълнение. Съдът напълно споделя становището на
първата инстанция, че договора за финансов лизинг е такъв с периодично
изпълнение. Следователно, развалянето настъпва занапред. В тази връзка
съдът прима, че в съответствие с изразената воля от лизингодателя и при
наличие на предпоставките, предвидени в чл. 87, ал. 1 ЗЗД и във връзка с чл.
88 ЗЗД, правоотношението по Договора за финансов лизинг между ищеца и
първия ответник се е прекратило занапред.
В действащите между Общите условия (чл.15.5) е предвидено, че
лизингополучателят дължи неустойка за прекратяване на договора по негова
вина в размер на три лизингови вноски, като неустойката се начислява на
базата на последните три лизингови вноски с настъпил падеж преди датата на
прекратяване на договора. При извършване на преценка дали клаузата, с която
е уговорена неустойката отговаря на изискването за добросъвестност и дали
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца
и потребителя следва да се съобрази вида на сключения договор,
4
възможността за настъпване на вреди за лизингодателя при прекратяване на
договора по вина на лизингополучателя и дали уговореният размер на
неустойката отговаря на целите посочени в чл.92, ал.1 ЗЗД - обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението или ги надвишава. В Тълкувателно решение №7/2013г. на
ОСГТК на ВКС е прието, че по отношение на договорите с продължително
или периодично изпълнение за частта от сделката, чието действие се запазва,
може да се търси неустойка за забава, като наред с това кредиторът може да
търси и неустойка за обезщетяване на вредите поради настъпилото разваляне,
ако такава е била уговорена. Задължението на лизингополучателя по договора
за лизинг за заплащане на лизингови вноски е с периодично изпълнение,
поради което развалянето на договора има действие за в бъдеще и при него е
допустимо дължимост на неустойка за забава и при разваляне, когато е
налице забавено изпълнение, обусловило развалянето, но само за частта от
сделката, чието действие се запазва. Едновременно с неустойката за забава на
вноските, дължими до момента на разваляне на договора, лизингодателят
може да претендира и неустойка за обезщетяване на вредите, настъпили
поради развалянето - неустойка за разваляне, ако такава е била уговорена. В
облигационните отношения между страните е уговорен размер на неустойката
за забава – сборът на последните три лизингови вноски с настъпил падеж
преди прекратяване на договора. С оглед вредите, които могат да настъпят за
ищеца от разваляне на договора по вина на лизингополучателя, уговорката
между страните за заплащане на неустойка в размер на три месечни
лизингови вноски не излиза извън присъщите на неустойката обезщетителна,
обезпечителна и санкционна функции и не представлява неравноправна или
противоречаща на добрите нрави клауза.
Предвид горното, съдът намира, че решението в обжалваната част е
неправилно и следва да бъде отменено, като вместо него бъде постановено
друго по същество на спора, с което предявения установителен иск бъде
уважен.
В останалата част решението не е обжалвано и е влязло в законна сила.
По разноските: с оглед изхода на делото, следва да се осъди
въззиваемия да заплати на въззивника направените разноски пред настоящата
инстанция в размер на 122,84 лв., съгласно представения списък по чл. 80 от
5
ГПК.
Предвид цената на иска, настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване, предвид разпоредбата на чл. 281, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260489/29.12.2020г., постановено по гр.д. №
1191/2020г. по описа на Районен съд – гр.С.З., в частта в която са отхвърлени
като неоснователни предявените от „М.Б.” ООД против Д. ИВ. Д. искове по
чл.422, ал.1 ГПК за съществуване на вземанията за 857.88 лева неустойка за
предсрочно прекратяване на договор за финансов лизинг №
AG0004052/06.08.2018 г. по вина на лизингополучателя, като постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Д. ИВ. Д., ЕГН
**********, от гр.С.З., ***, че дължи на „М.Б.” ООД, с ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление гр. ***, сумата 857.88 лева неустойка за
предсрочно прекратяване на договор за финансов лизинг №
AG0004052/06.08.2018 г. по вина на лизингополучателя.
ОСЪЖДА Д. ИВ. Д., ЕГН **********, от гр.С.З., *** да заплати на
„М.Б.” ООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. ***, сумата
122,84 лв., разноски пред настоящата инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6