Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,
15.10.2020 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., IІІ-В състав, в публично
съдебно заседание на шестнадесети юли през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: МАРИЯ ИЛИЕВА
при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 4734 по описа за 2019
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258- чл.273 ГПК.
С решение № 20212 от
23.01.2019 г., постановено по гр.дело № 69988/2015 год. по описа на СРС, ІІ
Г.О., 54 с-в, е признато за установено, че А.Н.А., ЕГН **********, с адрес: ***,
съдебен адрес:***, дължи на „Т.С.“-ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, на основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от
0,24 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за цена на топлинна
енергия за м.09.2012 г. в размер на 31,88 лв., за периода от 01.11.2012 г. до
27.11.2012 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по
ч.гр.дело № 43119/2015 г. на СРС, 54 състав, като е отхвърлен иска с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.150 ЗЕ за
установяване на вземане за сумата от 66,36 лв., представляваща стойност на
незаплатена топлинна енергия за периода м.09.2012 г. до м.10.2012 г., доставена
до топлоснабден имот- апартамент № 4, находящ се в гр.София, ул.“ Хаджи
Димитър“, партер, етаж вдясно вътр. простр.“Б“, аб.№ 017042, и иска с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за установяване на вземане за
разликата над сумата от 0,24 лв. до сумата от 16,95 лв., представляваща
мораторна лихва върху главницата от 31,88 лв. за периода от 28.11.2012 г. до
10.07.2015 г. и върху главницата от 34,48 лв. за периода от 01.11.2012 г. до
10.07.2015 г. С решението на съда е осъдена „Т.С.“-ЕАД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:***, да заплати на А.Н.А., ЕГН **********, с
адрес: ***, съдебен адрес:***, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 298,42
лв., представляваща разноски за производството.
Срещу
постановеното от СРС, 54 с-в решение е подадена в законоустановения срок по
чл.259, ал.1 от ГПК въззивна жалба
от ищеца „Т.С.“-ЕАД, гр.София, чрез юрк.Т.Ж., с искане същото да бъде отменено
в частта, с която са отхвърлени
предявените установителни искове. Претендира присъждане на направени разноски
по делото.
Въззиваемата страна- ответник А.Н.А., чрез
пълномощника си адв.Н.Т., оспорва жалбата, по съображения подробно изложени в
депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като
неоснователна да бъде отхвърлена, като неоснователна, а първоинстанционното
решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на
направени разноски по делото.
Третото лице –
помагач - „Б.Б.”-ООД,
гр.София, не взема становище по подадената въззивна жалба.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за
установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима,
поради което следва да се разгледат по същество.
Разгледана
по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
С приемането на
новия ГПК, в сила от 01.03.2008 г. бе въведено ограниченото въззивно обжалване.
Съгласно императивната норма на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението и по неговата допустимост- в обжалваната
част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Това
означава, че в решаващата си дейност въззивният съд следва да се ограничи до преценка
на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а на неговата правилност- само по
посочените в жалбата конкретни доводи за неправилност на това решение. Служебно
въззивният съд проверява правилността на решението само по отношение на
приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на
тези норми е в обществен, а не в личен интерес и поради това не може да зависи
от волята на страните. Само в този случай диспозитивното начало и
състезателността като доминиращи принципи на гражданско- процесуалното право
следва да отстъпят пред принципа на служебното начало. /т.1 от ТР № 1/2013г. на
ОСГТК на ВКС/.
В случая обжалваното решение е валидно
и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми. Решението е и правилно,
като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени
от СРС обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявените
установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, в частта, в която същите са отхвърлени. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният
съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон.
В жалбата на ищеца не са изложени каквито и
да е конкретни доводи и твърдения по спора. Жалбоподателят, чрез своя процесуален
представител юрк.Т.Ж. се е задоволил единствено да посочи общо, че решението на
СРС е неправилно, както и в коя част обжалва същото, без обаче да излага
каквито и да било конкретни оплаквания относими към предмета на правния спор.
За разлика
от въззивното обжалване по ГПК /отм./, при въззивното обжалване по действащия
ГПК – чл.269 от ГПК, порокът следва да е указан чрез посочване в какво точно се
изразява, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на
първоинстанционното решение до посоченото. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността на
първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане, но
въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за
правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди – чл.271 и
чл.272 от ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни съображения за
неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е неефективна,
тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания
акт.
Въпреки,
че съгласно разпоредбата на чл.260, т.3 от ГПК въззивната жалба следва да
съдържа "указание в какво се състои порочността на решението",
липсата на указание относно порочността на решението не прави тази жалба
нередовна и съответно не е основание за оставянето й без движение и
последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във въззивната
жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея
жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на
фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Извън този срок
жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи
неправилност на решението, когато тези доводи не са свързани с прилагането на
императивни материалноправни норми. Да се приеме обратното /че жалбоподателят
може да допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението
неограничено, до приключване на делото пред въззивната инстанция/ би
обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви ограничения за попълване
на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013
г. по гр.дело № 3418/2013 г., Г. К., І Г. О. на ВКС/.
С оглед на това и предвид липсата на конкретни
оплаквания в жалбата във връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение,
относими към предмета на спора, въззивната проверка следва да се ограничи до
въпросите, за които въззивният съд следва да следи служебно. При тази служебна
проверка се установява, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Същото е и правилно, като не са нарушени императивни материалноправни норми, а
по останалите въпроси въззивният състав препраща към мотивите на СРС на основание
чл. 272 ГПК.
При
така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции
изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като
неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в частта на
разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част.
При този изход на спора,
на въззивника- ищец не се следват разноски за настоящата въззивна
инстанция. С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.3 от ГПК във вр. с
чл.273 от ГПК въззивника- ищец, следва да бъде осъден да заплати на
въззиваемата страна-ответник сумата от 100 лева
– уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция,
съгласно договор за правна защита и съдействие от 06.07.2020
год.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О.,
ІІІ-В състав,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20212 от 23.01.2019 г., постановено по гр.дело № 69988/2015 год. по описа на СРС, ІІ
Г.О., 54 с-в, в обжалваната част.
ОСЪЖДА „Т.С.“-ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***,
да заплати на А.Н.А., ЕГН **********, с
адрес: *** на основание
чл.78, ал.3 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 100
лв. /сто лева/, представляваща направените пред
въззивната инстанция разноски /адв.възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО е
постановено при участието в процеса на „Б.Б.”-ООД, гр.София, като трето лице –
помагач на ищеца “Т.С.” ЕАД.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.