№ 11985
гр. София , 19.08.2021 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 168 СЪСТАВ в закрито заседание на
деветнадесети август, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:КАТЯ Н. ВЕЛИСЕЕВА
като разгледа докладваното от КАТЯ Н. ВЕЛИСЕЕВА Частно гражданско
дело № 20211110144600 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 410 ГПК.
Образувано е по заявление на „фирма за издаване на заповед за изпълнение против ИВ.
ПЛ. В., ЕГН ********** за вземания в размер на 300,00 лева главница по договор за
потребителски кредит №30038062510/12.07.2019 г., ведно със законната лихва, считано от
28.07.2021 г. до изплащане на вземането, 64,37 договорна лихва за периода 15.08.2019 г. до
15.06.2020 г., 90,00 сума за допълнителна услуга „Фаст“, 240,00 лева сума за допълнителна
услуга „Флекси“, 30,00 лева неплатени такси за извънсъдебно събиране на вземането и 64,72
лева лихва за забава за периода от 16.08.2019 г. до 15.06.2020 г. и 72,89 лева лихва за забава
за периода от 15.06.2020 г. до 27.07.2021 г.
Заповед за изпълнение е издадена за вземанията за главница, договорна и законна
лихва за забава, като за останалата част от вземанията заявлението следва да се отхвърли
поради нищожност на клаузите в договора, касаещи тяхната дължимост поради
противоречие със закона и добрите нрави. Съгласно разпоредбата на чл.411, ал.2, т.3 от ГПК
заповед за изпълнение не се издава, когато искането се основава на неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това.
В случая се претендират вземания по договор за потребителски кредит, поради което
длъжникът има качеството на потребител по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП.
Претендираната такса „Фаст“ за приоритетно разглеждане на искането за отпускане на
кредит увеличава размера на кредита, без да е налице яснота относно насрещната престация
като договорната регламентация противоречи на императивните разпоредби на чл.33, ал.1
ЗПК и чл.19, ал.1 ЗПК. Тази такса противоречи на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4
ЗПК, според която годишният процент на разходите /ГПР/ не може да бъде по- висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Последицата от
това противоречие е предвидена изрично в чл.19, ал.5 ЗПК- клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал.4, се считат за нищожни, което обосновава извод за липса на валидно
възникнало /въз основа на нищожни договорни клаузи/ задължение на длъжника за сочената
такса.
Претендираната сума за предоставяне на допълнителната услуга „Флекси“, изразяваща
се в правото на кредитополучателя да променя погасителния план при изпълнение на
конкретно посочени специфични изисквания, представлява допълнителна такса за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита, което изрично е забранено от законодателя с
1
разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, поради което на това основание уговорката се явява
нищожна. Заплащането на възнаграждението в случая е уговорено във фиксиран размер,
разсрочен съобразно погасителния план към договора, като дължимостта на същото
настъпва със сключване на договора и не е в зависимост от извършване на конкретно
действие или услуга от кредитора. Поради това следва да се приеме, че така уговореното
възнаграждение по същество има за цел да увеличи размера на възнаградителната лихва по
договора, като по този начин се цели заобикаляне и на императивната разпоредба на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Съпоставянето
с общия размер на процесното възнаграждение за пакет допълнителни услуги и начислената
договорна лихва с размера на главницата по договора за кредит обуславят извода, че
горепосоченото ограничение е превишено, поради което клаузите, с които то е уговорено са
нищожни – чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Така уговорените допълнителни услуги са разход по кредита, който следва да бъде
включен при изчисляването на годишния процент на разходите – индикатор за общото
оскъпяване на кредита – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на
понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. В
този смисъл са задължителните указания на СЕС дадени с РЕШЕНИЕ НА СЪДА от 21.04.
2016 г. по дело C-377/14, а съобразно разпоредбата на чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на
този закон, е нищожна.
Отделно от това не са изложени никакви фактически твърдения за конкретно
предприети действия по повод предоставянето на допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“.
Изложеното води до извода, че стойността на кредита се оскъпява с разходи, които реално
не са извършени, което е предпоставка за неоснователното обогатяване на заявителя за
сметка на длъжника. Такава уговорки се явяват нищожни, поради противоречие и с добрите
нрави.
Задължението за заплащане на такса за събиране на просрочени задължения се
поражда от неизпълнението на главните задължения на кредитополучателя да върне на
падежа предоставената му в заем сума, ведно с възнаградителната лихва. С оглед посочената
обусловеност на задълженията, респ. предпоставките за възникването на процесното такова
за такса, то следва да се приеме, че целта на последното е да обезпечи срочното изпълнение
на основните задължения на кредитополучателя и да обезщети вредите от тяхното
неизпълнение. Целта на таксите и комисионните по смисъла на разпоредбата на чл. 10а, ал.
1 ЗПК, на която се позовава заявителят, е да се покрият административните разходи на
кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски
кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на кредит, а отделно от това
следва да се посочи, че кредиторът не може да изисква заплащане на такси за действия,
свързани с управление на кредита, тъй като те са част от дейността му по предоставяне на
кредита – чл. 10а, ал. 2 ЗПК, както и да събира повече от веднъж такса за едно и също
действие. Следователно клаузите в договора за кредит, на които заявителят основава
процесните вземания и с които съответно е уговорено, че кредитополучателят дължи
възнаграждение за допълнително услуги и че при забава кредиторът ще има право да получи
нещо различно от лихвата за забава, противоречат на горепосочените императивни законови
норми, което обосновава извод за липса на валидно възникнало (въз основа на нищожни
договорни клаузи) задължение на длъжника за сочената такса.
Предвид изложеното и на основание чл.411, ал.2, т. 2 и т.3 ГПК заявлението следва да
бъде отхвърлено по отношение на претендираните вземания за възнаграждение за закупени
допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ и за неплатени такси за извънсъдебно събиране.
Така мотивиран съдът
2
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление с вх. №33802/28.07.2021 г. на „фирма против ИВ. ПЛ. В., ЕГН
********** в частта, с която се иска издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК за вземане за възнаграждение за закупени допълнителни услуги
„Фаст“ и „Флекси“ в размер на 90,00 лева и 240,00 лева и за 30.00 лева такси за
извънсъдебно събиране на вземането по договор за потребителски кредит
№30038062510/12.07.2019 г г.
Разпореждането може да се обжалва от заявителя с частна жалба пред Софийски
градски съд в едноседмичен срок от получаването на препис от него.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3