№ 240
гр. Велико Търново, 13.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ТРЕТИ (Б)
ГРАЖДАНСКИ И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи
октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:МАЯ ПЕЕВА
Членове:АНЕТА ИЛИНСКА
ЖЕНЯ ИВАНОВА
при участието на секретаря ВИЛЯНА ПЛ. ЦАЛОВА
като разгледа докладваното от ЖЕНЯ ИВАНОВА Въззивно гражданско дело
№ 20254000500378 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 304 / 16.07.2025 г. по гр. д. № 269 / 2025 г. по описа на
Окръжен съд – Плевен е отхвърлен, като неоснователен, предявеният от К. Г.
Т. против Районен съд - Плевен, иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ
за заплащане на сумата от 26 000 лева, представляваща обезщетение за
претърпените от ищеца неимуществени вреди поради нарушаване на правото
му на разглеждане в разумен срок на приключилото гр. д. № 4990/2024 г. по
описа на РС - Плевен, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на подаване на исковата молба в съда - 19.03.2025 г. до окончателното й
заплащане.
В срока по чл. 259, ал.1 ГПК е подадена въззивна жалба от ищеца в
първоинстанционното производство К. Г. Т. против горепосоченото решение,
като нищожно, недопустимо и неправилно. Релевират се оплаквания за
необсъждане на всички доводи и възражения на страните и на събраните по
делото доказателства, за допуснати съществени процесуални нарушения -
неконституиране на Прокуратурата на Република България като
контролираща страна, непълен и неточен доклад по чл. 146 ГПК, нарушение
на чл. 22, ал.1, т. 6 ГПК. Искането до въззивния съд е да бъде обявено за
нищожно, респ. да бъде обезсилено, респ. да бъде отменено обжалваното
решение.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от РС - Плевен, в който
1
се излага становище за неоснователност на подадената въззивна жалба – не
било налице нарушаване на правото на ищеца за разглеждане гр. д. №
4990/2024 г. по описа на РС – Плевен в разумен срок, както правилно бил
приел решаващият състав на окръжния съд, чието решение се обжалва.
В открито съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, не се
явява и не изпраща представител. Депозира по делото становище и молба, с
които уточнява доказателствени искания и прави искания по хода на делото.
В открито съдебно заседание въззиваемата страна, също редовно
призована, не изпраща представител. Депозира становище, с което заявява, че
поддържа изложените в отговора на въззивната жалба доводи за
неоснователност на въззивната жалба.
В открито съдебно заседание представителят на Апелативна прокуратура
– Велико Търново оспорва жалбата, като счита за правилно решението на ОС
– Плевен и предлага да бъде потвърдено.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма и/или следи служебно за интереса на
някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС.
При извършената служебна проверка, съдът намира, че
първоинстанционното решение е:
валидно - постановено от надлежен орган на съдебната власт в надлежен
състав, в писмена форма е и е подписано, а инкорпорираната в него воля на
съда е ясна и разбираема,
и допустимо - спорът е подведомствен и подсъден на съответния съд,
разгледан е именно предявеният от ищеца иск /първоинстанционният съд се е
произнесъл по фактите и обстоятелствата, изложени в исковата молба,
правилно подведени под съответната приложима правна норма/, при спазване
на диспозитивното начало и при наличието на останалите положителни
процесуални предпоставки и отсъствието на отрицателните такива за
съществуването и надлежното упражняване на правото на иск.
Неоснователно е оплакването на въззивника, че решението е недопустимо
поради неконституирането на Прокуратурата на РБ като контролираща страна.
В съответствие с разпоредбите на чл.10, ал.1 ЗОДОВ и чл.26, ал.3 ГПК,
първоинстанционният съд е осигурил участие е производството по делото на
прокурор от съответната прокуратура, чрез призоваване на Окръжна
прокуратура – Плевен, в открито съдебно заседание и предоставяне на
възможност за извършване на процесуални действия в същото. В настоящото
производство Прокуратурата на Република България не е необходимо да бъде
конституирана като контролираща страна с нарочен акт на съда, тъй като в
действащия ГПК не е уредена такава фигура /в този смисъл определение №
2
937 от 27.02.2025 г. на ВКС по ч. гр. д. № 662/2025 г., III г. о. и др./.
Неоснователно е и оплакването на въззивника за нищожност, респ.
недопустимост, на съдебното решение поради нарушение на чл. 22, ал. 1, т. 6
ГПК. При незаконосъобразен отказ на съда да се отведе от разглеждане на
делото, решението би било неправилно /мотиви на т. 2 от ТР 1/ 2023 г. на
ОСГТК на ВКС/. В случая обаче не е осъществена тази хипотеза. По делото
липсват обективни данни, сочещи наличие на обстоятелства по смисъла на чл.
22, ал. 1, т. 6 ГПК, които да са основание съдът сам да се отстрани от
разглеждане на делото, нито пък такова искане е отправяно към него в хода на
първоинстанционното производство. Обстоятелството - служебно известно и
на настоящия въззивен състав, че ищецът е предявил множество искове по
ЗОДОВ срещу съдилища в района на Апелативен съд - Велико Търново,
включително и срещу Окръжен съд - Плевен, не представлява основание по
чл. 22, ал. 2, т. 6 ГПК за отвод на съдия от този съд, доколкото той не
разглежда иск, насочен срещу съда, в който правораздава. Противното би
означавало всяка от страните по делата, чрез предявяване на искови
производства срещу компетентните съдилища, да може да предизвиква отводи
на съдиите от тези съдилища без наличие на конкретни основания, т. е. в
отклонение от общия принцип по чл. 3 ГПК за добросъвестно упражняване на
процесуални права.
Предвид горното, съдът пристъпи към проверка по чл. 271, ал.1 ГПК на
правилността на решението, съобразно правомощията си.
Апелативен съд – Велико Търново, като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства по реда на чл.235, ал.2 ГПК, във връзка
с чл. 12 ГПК, намира за установено, от фактическа страна, следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл. 2б, ал. 1
от ЗОДОВ, предявен от К. Г. Т. против Районен съд - Плевен, за заплащане на
сумата от 26 000 лева, представляваща обезщетение за претърпените от ищеца
неимуществени вреди, поради нарушаване на правото му на разглеждане в
разумен срок на приключилото гр. д. № 4990/2024 г. по описа на РС - Плевен,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на
исковата молба в съда - 19.03.2025 г. до окончателното й заплащане.
Видно от приложеното гр. д. № 4990/2024 г. по описа на РС – Плевен, то
е било образувано на 29.08.2024 г. по подадена от К. Г. Т. искова молба. С
разпореждане № 10070/05.09.2024 г. исковата молба е била оставена без
движение, на основание чл. 129, ал. 2 ГПК. Съобщението, ведно с това
разпореждане, са били изпратени на ищеца по електронен път, чрез ССЕВ, на
10.09.2024 г., връчени му на 14.09.2024г.. Предоставеният му едноседмичен
срок за отстраняване на нередовностите на исковата молба е изтекъл на
24.09.2024г. /първи следващ присъствен ден – чл. 60, ал.6 ГПК/, в който не са
били изпълнени указанията на съда. С определение № 4021/30.09.2024 г. съдът
е върнал исковата молба, на основание чл. 129 ал. 3 ГПК и е прекратил
производството по гр. д. № 4990/2024 г. по описа на РС – Плевен.
3
Съобщението, ведно с определението на съда, са изпратени на ищеца по
електронен път, чрез ССЕВ, на 01.10.2024 г. и получени от него на същата
дата. Прекратителното определение е влязло в законна сила на 09.10.2024 г.,
като необжалвано.
Видно от констативен протокол, изх. № РС-25-9/24.02.2025 г. на ИВСС,
заявлението на ищеца за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в
резултат на забавено правосъдие по приключилото гр.д. № 4990/2024 г. по
описа на РС - Плевен е отхвърлено, като неоснователно, на основание чл. 60е,
ал. 1, т. 1 от ЗСВ – продължителността на производството не надхвърля
разумния срок.
При така установеното от фактическа страна, съдът, от правна
страна, намира следното:
Разпоредбата на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ предвижда, че държавата отговаря за
вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на
правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, §
1 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните
свободи /ЕКЗПЧОС или ЕКПЧ/. В ал.2 на тази разпоредба неизчерпателно са
изброени критериите, от които следва да се ръководи съдът: общата
продължителност и предмета на производството, неговата правна и
фактическа сложност, поведението на страните и на техните процесуални или
законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на
компетентните органи, както и на други факти, които имат значение за
правилното решаване на спора.
Разпоредбата на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ обвърза горепосочената възможност
по приключени производства с изчерпване на административната процедура
за обезщетение за вреди по реда на Глава трета „а“ от ЗСВ, по която няма
постигнато споразумение, което изискване е спазено в случая.
Съгласно установената съдебна практика на ВКС, при предявен иск по чл.
2б ЗОДОВ, първо се установява продължителността на релевантния изследван
период и след това се преценява дали този период е разумен, с оглед
конкретните обстоятелства по делото, съобразно критериите, посочени в
закона и стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. При тази преценка
следва се търси баланс между интересите на лицето възможно най - бързо да
получи правосъдие и необходимостта от внимателно проучване и правилно
провеждане на съдебното производство. Единствено констатирани забавяния
на съответните държавни органи могат да обосноват извод, че не е било
спазено изискването за „разумен срок“. Тогава възниква задължение за
обезвреда на всички претърпени от ищеца неимуществени вреди, които са
пряка и непосредствена последица от неразумно бавните действия на
правозащитните органи, но не и вредите от друг деликт. Обичайните вреди,
които могат да обобщени като притеснения, безпокойство, накърнено
чувството за справедливост, недоверие и несигурност в институциите, не
подлежат на доказване, а се презумират оборимо. Надхвърлящите ги вреди
4
следва да се докажат от ищеца. Обезщетението се определя по справедливост
съгласно чл. 52 ЗЗД.
Подвеждайки установените по делото факти под приложимите правни
норми и изхождайки от горните правни разрешения, застъпени в съдебната
практика, настоящият съдебен състав намира, че не е нарушено правото на
ищеца за разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Периодът на
разглеждане и приключване на делото е от 29.08.2024 г. /подаване на исковата
молба в съда/ до 09.10.2024 г. /влизане в сила на прекратителното определение
на съда/, т. е. е 1 месец и 10 дни, в който срок се включват и
законоустановените сроковете за отстраняване на нередовностите на исковата
молба /едноседмичен/ и за обжалване на прекратителното определение на
съда /отново едноседмичен/, както и времевите интервали за връчване на
съобщенията до ищеца. Оттук следва извода за липса на допуснати забавяния
по движението на делото и постановяване на съдебните актове по него.
Подробни съображения в тази насока са изложени от първоинстанционния
съд, споделими изцяло от въззивната инстанция, поради което и на основание
чл. 272 ГПК се препраща към тях.
От горното следва, че не е осъществена първата материалноправна
предпоставка, обуславяща възникването на претендираното от ищеца право на
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, съгласно чл. 2б, ал. 1
ЗОДОВ. При липсата на този елемент от фактическия състав на правото на
обезвреда, е безпредметно обсъждането на наличието на твърдените от ищеца
вреди и причинната връзка между тях и поведението на съда.
По така изложените съображения, предявеният иск се явява
неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.
До същия правен извод правилно е достигнал и първоинстанционният
съд.
Неоснователни са възраженията на въззивника, че обжалваното решение
е постановено при допуснати процесуални нарушения, свързани с неправилен
и непълен доклад, недопускане и необсъждане на доказателства, и че е
необосновано.
Първоинстанционният съд не е дал „грешна“ квалификация на спорното
право, предмет на делото и изготвеният от него доклад е пълен и точен,
отговарящ по съдържание на разпоредбата на чл. 146 ГПК. Противно на
оплакването във въззивната жалба, на ищеца му е била осигурена възможност
от окръжния съд да ангажира гласни доказателства, чрез довеждане на две
лица в открито съдебно заседание, които да бъдат допуснати до разпит като
свидетели за установяване на твърдените от него неимуществени вреди, което
той не е сторил, без да е посочил извинителни причини. Поради това и
въззивният съд е оставил без уважение искането му за допускане изслушване
на свидетели, с оглед забраната на чл. 266, ал.1 ГПК, като е счел, че не е
налице и основанието по чл. 266, ал. 3 ГПК.
Първоинстанционният съд също така не е нарушил сочените във
5
въззивната жалба разпоредби на чл. 12 и чл. 236 ГПК, а е обсъдил всички
релевантни факти и доводи на страните, относимите събрани по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, при спазване правилата на
логическото мислене и каузалните връзки, поради което решение е и
обосновано.
Предвид гореизложеното, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено, като правилно.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 304 / 16.07.2025 г. по гр. д. № 269 / 2025 г.
по описа на Окръжен съд – Плевен.
Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния
касационен съд, при предпоставките на чл. 280 ГПК, в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6