№ 113
гр. Ямбол, 17.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, II ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично
заседание на осми юли през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Красимира В. Тагарева
Членове:Яна В. Ангелова
Галина Ив. Вълчанова Люцканова
при участието на секретаря Ваня Д. Динева
като разгледа докладваното от Галина Ив. Вълчанова Люцканова Въззивно
гражданско дело № 20252300500144 по описа за 2025 година
Производството пред ЯОС е образувано по въззивна жалба на Д.М.Б. и Р. П. И.,
двамата от с.****** чрез пълномощника им адв.Г.Д., АК-Ямбол против решение №
71/12.02.2025 г., постановено по гр.д.№ 2495/2024 г. по описа на РС Ямбол, с което съдът:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Д. М. Б., ЕГН ********** и Р. П.
И., ЕГН **********, че В. В. П., ЕГН ********** е титуляр на правото на ползване на
следния недвижим имот, находящ се в с. Хаджидимитрово, общ. Тунджа, а именно – 690/700
ид.ч. от УПИ XIV-77, целия с площ 700 кв.м, в кв.13 по плана на селото, при граници: улица,
улица, УПИ III-77, УПИ II-76, 78, ведно с построените в него двуетажна МЖС с РЗП 170
кв.м и гараж с площ 28 кв.м и всички подобрения в имота и осъжда ответниците да предадат
на ищцата владението върху имота, както и да й заплатят разноските по делото.
Иска се обезсилване или отмяна на това решение като бъде съответно прекратено
производството или отхвърлен иска с присъждане на направените пред двете инстанции
разноски.
Въззивният съд намери за основателно възражението на въззивниците за това, че
исковата молба по иск с правно основание чл.108 от ЗС не е вписана и остави без движение
производството по делото. В дадения от съда срок ищцата вписа исковата си молба, с което
нередовността на същата бе отстранена и липсват пречки за разглеждане на делото от
въззивния съд.
Въззивниците считат, че обжалваното решение е необосновано и незаконосъобразно,
постановено в противоречие със събраните доказателства. Районният съд неправилно е
приел, че правото на ползване не е погасено в хипотезата на чл.59 ал.3 пр.2 от Закона за
собствеността, каквото е възражението на въззивниците, като се разглежда жилищната
сграда като единен обект, без да се отчита обстоятелството, че в конкретния случай е налице
многоетажна сграда, в която страните са живели, ползвайки отделни етажи, обстоятелство
1
което не се оспорва. В претенцията си самата ищца сочи, че не й позволяват да ползва
градината с плодове и зеленчуци, ограничават по всякакъв начин достъпа й до отделни части
от имота.
Изложено е, че правото на ползване като вещно право може да бъде запазено, както
върху целия имот, предмет на прехвърлителната сделка, така и върху отделна част от него
или върху определени обекти от имота. В тази връзка това вещно право би могло да се
погаси, а в конкретния случай е и погасено, при положение че би могъл да се
индивидуализира обекта, върху който не е било упражнявано в предвидения от закона срок
и при изрично направено възражение за това, каквото е налице по делото.
В законоустановения срок ищцата по делото сега въззиваема страна В. В. П. чрез
адв.Б.В.- А. от АК Ямбол е депозирал отговор на въззивната жалба и счита същата за
неоснователна, а постановеното от районния съд решение като правилно, законосъобразно и
обосновано се желае да бъде потвърдено. Излагат се подробни съображения за това, че
съдът се е произнесъл съобразно наведените в исковата молба твърдения и събраните по
делото пред първата инстанция доказателства. Правилно районният съд е постановил, че
правото на ползване подлежи на петиторна защита, като възможността това право да се
притежава отделно от правото на собственост означава, че то може да бъде запазено при
прехвърляне на голата собственост от прехвърлителя-собственик. Без значение за
съдържанието и обема му, то се ползва с правна защита и задължава всички трети лица,
включително и носителя на правото на собственост да се съобразява с него. Пред първата
инстанция е установено, че ищцата по иска постоянно обитава недвижимия имот от
неговото построяване, заедно със семейството си, включително и след прехвърляне на
собствеността върху същия на първия ответник през 2017 година, т.е. през целия период от
прехвърлянето на имота, когато й е учредено правото й на ползване до предявяването на
иска, същата е обитавала имота, ползвала е както жилищната постройка, така и дворното
място, съхранявала е нейни лични вещи и такива свързани с ежедневния й бит, като всичко
това препятства погасяването на правото на ползване на същата, поради неупражняването
му в продължение на 5 години - чл. 59, ал. 3 ЗС.
В съдебно заседание въззивниците Д.М.Б. и Р. П. И. не се явяват лично, а чрез
пълномощника си адв.Д. поддържат въззивната жалба и желаят уважаването й.
Въззиваемата страна В. В. П., редовно призована също не се явява, а чрез своя
пълномощник адв.Б.В. поддържа възраженията си по отговора на въззивната жалба.
След преценка на събраните по делото доказателства, въззивният съд приема за
установено следното:
Въззивната жалба е допустима, подадена в предвидения в чл.259 ал.1 от ГПК
преклузивен срок и отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК. Въззивниците са
легитимирани и имат правен интерес от обжалването. Преценена по същество съдът намира
въззивната жалба за неоснователна.
В съответствие с правомощията си при проверка на валидността и допустимостта на
атакуваното решение, въззивният съд прецени, че последното е валидно и допустимо. При
преценка по същество – атакуваното решение прецени за правилно.
Съгласно процесуалната възможност установена с разпоредбата на чл.272 ГПК във
вр. с чл.235 от ГПК, въззивният съд изцяло препраща към мотивите на първоинстанционния
съд, като по този начин ги прави свои мотиви, без да е нужно да ги преповтаря. В отговор на
доводите на въззивниците, наведени във въззивната жалба, въззивният съд намира за
необходимо да изложи следното:
Предявеният пред ЯРС иск е с правно основание чл.108 от ЗС като В. В. П.
претендира Д. М. Б. и Р. П. И. да бъдат осъдени да й предадат владението върху имот,
находящ се в с. Хаджидимитрово, който същата им е продала, но си е запазила пожизнено и
2
безвъзмездно право на ползване.
Възраженията на ответниците пред първата инстанция за неоснователност на иска са,
че са придобили по давност правото на ползване върху имота, в това число върху втория
етаж от сградата, тъй като от 1996 г. двамата явно, непрекъснато и необезпокоявано
ползвали етажа, дворното място и градината. Ищцата и съпругът й никога не са се
противопоставяли на това ползване. Второто възражение поддържано с въззивната жалба е,
че правото на ползване на ищцата е погасено по давност на основание чл. 59 ал.3 от ЗС
поради неупражняването му.
По делото не е спорно, че съгласно нотариален акт за покупко-продажба на недвижим
имот № 25/23.03.2027 г. съпрузите В. В. П. и Т.И.П. са продали на Д. М. Б. собствения си
недвижим имот, представляващ 690/700 ид.ч. от УПИ, находящо се в с. Хаджидимитрово,
заедно с построение в него двуетажна масивна жилищна сграда с РЗП 170 кв.м и гараж с
площ 28 кв.м и всички подобрения в имота, като продавачите са си запазили правото на
ползване върху продадения имот - заедно и поотделно, пожизнено и безвъзмездно.
За да бъде уважена предявената петиторна претенция е необходимо ищцата да
установи, че е притежател на защитаваното право на ползване, което се упражнява от
ответниците без правно основание. Посредством събраните по делото пред първата
инстанция доказателства, въззивният съд намира, че тези кумулативни предпоставки са
доказани. С продажбата на собствения си имот в полза на единия ответник, ищцата и
съпругът й са си запазили правото на ползване заедно и поотделно, пожизнено и
безвъзмездно. Възраженията на ответниците, че ищцата не притежава претендираното от
нея право на ползване върху имота са неоснователни, с оглед на което същите нямат
основание да упражняват това право на ползване, както върху целия имот, така и върху
отделни негови части.
Съгласно чл. 59, ал. 3 ЗС правото на ползуване се погасява, ако не се упражнява в
продължение на 5 години. Упражняването на вещното право на ползване от ползвателя не се
различава от това на собственика на имота, учредил правото и следва да се разбира не само
като постоянно обитаване на жилището /недвижимия имот/, а като всяка форма на
фактическо и правно използване на имота като: постоянно или временно пребиваване, място
за съхранение на лични вещи, за извършване на дейности, свързани с ежедневния бит,
стопанска дейност и др. Няма пречка ползвателят да упражнява своето право и чрез друго
лице, на което да отстъпи ползването и го допусне да обитава имота или само временно да
пребивава в него, да съхранява свои вещи и пр., да търпи и други форми на фактическо и
правно използване на имота, когато по този начин той ще бъде съхранен, поддържан или
опазен. Това трето лице е възможно да бъде включително и голия собственик.
В тази връзка и двете страни твърдят, че живеят в имота много преди прехвърлянето
му със сделката през 2017 г. и реално тримата съжителстват заедно. Това обстоятелство е
установено от свидетелите на двете страни – свидетелката И., дъщеря на ищцата и майка на
ответника и свидетеля Г.. Двамата са описали къщата като триетажна – два жилищни етажа
и един тавански с двор. Свидетелят Г. е бил конкретен за това, че В. П. живеела на първия
етаж, ответниците на втория етаж, а свидетелката И. заявява, че майка й ходела на третия
етаж, където си държала буркани и зимнина и естествено преминавала през втория етаж,
обитаван от ответниците. От тези показания съдът прави извод, че е налице хипотезата, при
която след продаване на имота, ищцата е продължила да го обитава заедно с приобретателя
и съжителката му като са си разпределили кой етаж ще бъде ползван от всеки, т.е. правото на
ползване на имота от П. е било упражнявано чрез голия собственик на имота като го е
допуснала и той наред с нея да го обитава. От това обстоятелство не следва извода, че
ответникът приобретател е установил собствено владение. Правото на ползване в
хипотезата на чл. 59, ал. 3 от ЗС се погасява не поради придобиването му по давност от
собственика, а поради неупражняването му от ползвателя, каквито данни по делото липсват.
3
Извършваните от ответниците действия в имота при запазено право на ползване – правили
ремонт и поддържали имота според свидетеля Г., отглеждали кучета в къщата и двора
според двамата свидетели, не сочат на изгубването на право на ползване от ищцата след
като тя е в този имот и търпи тези действия. Ищцата не е загубила правото си на ползване на
имота и с оглед обстоятелството установено по делото, че е напуснала имота през лятото на
2024 г. и е отишла да живее при дъщеря си. Първо до това се е стигнало с оглед
възникналите пререкания между ищцата и ответниците във връзка с отглеждането на
кучетата в имота, предизвикване на пожар на втория етаж в тази връзка, недопускането на
ищцата да работи по двора, т.е. ищцата не е напуснала имота, дезинтересирайки се от него, а
защото е била принудена да стори това. Второ, дори да бъдат пренебрегнати тези
обстоятелства, то не е налице изтичането на петгодишен период от време, в който ищцата е
отсъствала от дома си, не го е посещавала и проявавала какъвто и да е интерес към същия.
Въз основа на събраните по делото доказателства не се установява основателността
на възражението за изгубване на правото на ползване от страна на ползвателката – ищца по
делото - че като титуляр на вещното право на ползване не е упражнявала лично или чрез
другиго фактическата власт върху правото на ползване, не е извличала полезните качества
на имота непрекъсвано от период в размер на 5 години, нито е предприемала съответните
действия за събиране на гражданските плодове от него.
В обобщение, след като е установено по делото, че П. притежава право на ползване
върху целия недвижим имот и не е изгубила това право по отношение, на която и да е част
от имота, а в същото време е препятствана от ответниците да го упражнява пълноценно, то
искът с правно основание чл.108 от ЗС в защита на правото на ползване правилно е уважен,
а обжалваното решение – потвърдено.
При този изход на делото въззивниците следва да бъдат осъдени да заплатят на
въззиваемата направените от нея разноски пред настоящата инстанция в размер 1000 лв.
На основание изложеното, ЯОС
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 71/12.02.2025 г., постановено по гр.д.№ 2495/2024 г. по
описа на ЯРС.
ОСЪЖДА Д. М. Б., ЕГН ********** и Р. П. И., ЕГН ********** да заплатят на В. В.
П., ЕГН ********** направените пред въззивния съд разноски в размер 1000 лв.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването
му на страните пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4