№ 1407
гр. София, 02.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Невена Б. Георгиева
като разгледа докладваното от Величка Борилова Въззивно гражданско дело
№ 20251000501935 по описа за 2025 година
, взе предвид следното:
Въззивното производството по реда на чл.258 и сл. ГПК е образувано по две въззивни
жалби, и двете насочени против Решение № 990/19.02.2025 г., постановено по гр.д. №
8139/2024 г. по описа на СГС, ГО, с което Прокуратурата на РБългария е осъдена да заплати
на С. Е. П. сумата в размер на 3 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени
вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, претърпени от незаконно обвинение в извършване на
престъпления по чл. 354а, ал.3, т.1 НК, за което е оправдан с влязла в сила присъда по НОХД
№ 258/2018 г. на СРС, 109 състав, ведно със законната лихва върху сумата считано от
15.07.2021 г. до окончателното й изплащане, като предявеният иск е бил отхвърлен над
уважения размер до претендирания такъв от 80 000 лв.
Срещу решението е отхвърлителната му част е подадена въззивна жалба от С. Е. П.,
чрез адв.С. Н. от САК, а в уважителната му част – от Прокуратурата на РБългария, чрез
Прокурор при СГС К..
В първата от въззивните жалби се поддържа неправилност на обжалваното решение в
отхвърлителната му част отнасяща се до иска за присъждане на обезщетение за причинени
неимуществени вреди, поради постановяването му в нарушение на съдопроизводствените
правила, изразяващо се в едностранчива и превратна преценка на приобщените по делото
доказателства касателно релевантния въпрос относно дължимото се на въззивника П. от
повдигнато и поддържано обвинени, с което бил незаконно обвинен в извършване на
престъпление от общ характер; в противоречие с материалния закон – чл.52 ЗЗД, както и
поради необоснованост.
Като се навеждат конкретни доводи за всяко едно от оплакванията се иска от
настоящата инстанция да отмени атакувания съдебен акт в обжалваната му отхвърлителна
част и по съществото на спора се постанови уважаване на предявения осъдителен иск в
пълния им заявен размер.
1
Насрещната страна не е взела становище по тази въззивна жалба.
Във въззивната жалба на Прокуратурата на РБългария, чрез прокурор А. К. от СГС, се
правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение в уважителната му част,
поради постановяването му при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените
правила, изразяващи се в превратна преценка на приобщените доказателства касателно
релевантните за предмета на производството факти, респ. – за неправилно приложение на
материалния закон в нормите му на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ и чл.52 ЗЗД, както и за
необоснованост.
В отговора по тази въззивна жалба насрещната страна оспорва доводите, развити в
нея и поддържа правилност на първоинстанционното решение в уважителната му част.
Софийският апелативен съд, гражданско отделение, 16-ти състав, като съобрази
данните по първоинстанционното дело, приема следното:
СГС е бил сезиран с предявен иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3, пр.1 ЗОДОВ от С.
Е. П. от гр.София против Прокуратурата на РБългария.
Твърдяло се е в исковата молба, на 04.06.2017 г. ищецът бил привлечен като обвиняем
за извършено престъпление по чл. 345а, ал. 3 НК, и му била определена мярка „задържане
под стража“. Обвинителният акт за същото престъпление срещу него бил внесен в съда през
2018 г., по който било образувано НОХД № 258/2018 г. на СРС, 109 състав. В рамките на
последното с определение на съда от 25.01.2018 г. мярката за неотклонение на ищеца била
изменена в „подписка“.
С присъда от 26.11.2018 г., постановена по посоченото НОХД ищецът бил признат за
невиновен и оправдан за повдигнатото обвинение.
Твърдяло се е от воденото срещу него наказателно производство ищецът да е
претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в притеснение, накърняване на
достойнството, доброто му име в обществото, срам, ограничаване на социалните и
професионалните контакти, изпадане в депресия.
Поискал е от съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати
обезщетение за тези вреди в размер на 80 000 лв., ведно със законната лихва, считано от
17.07.2019 г. - датата на влизане на оправдателната присъда в сила, до окончателното й
заплащане.
В отговора по исковата молба Прокуратурата на РБългария е оспорила предявения иск
по основание и размер.
Не е оспорила фактическите твърдения на ищеца относно повдигане на обвинение за
извършено умишлено престъпление срещу него, вкл. - за образуване на НОХД по това
обвинение и постановяване на оправдателна присъда, влязла в сила на 17.07.2019 г.
Оспорва обаче твърдения ищецът да е търпял неимуществените вреди от воденото
срещу него наказателно производство и сочи от своя страна, че вредите, за които се
претендира обезщетение, не са пряка и непосредствена последица от конкретното
незаконното обвинение.
Поддържа ищецът да е осъждан с влезли в сила присъди за извършени от него
престъпления от общ характер преди и след постановяване на конкретната оправдателна
присъда, поради което и е лице с трайни престъпни навици, дискредитиран в обществото,
при който нивото на душевни притеснения и негативни изживявания е занижено.
В този смисъл и оспорва предявения иск по размер с възражение за прекомерността
му.
Решаващият въззивен състав, в изпълнение на правомощията си по чл.269 ГПК, след
като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на атакуваното решение в
неговата цялост така, както се атакува от страните в производството, прецени доводите на
страните във връзка със събраните по делото доказателства, съобразявайки основанията за
неправилност, посочени във въззивната жалба, приема следното:
Действията по обжалване на първоинстанционния акт са процесуално допустими –
предприети са в срок, срещу съдебен акт, който подлежи на въззивно обжалване от активно
2
процесуално легитимирани страни, имащи правен интерес от това – и двамата въззивници са
страни - съответно - ищец и ответник в първоинстанционното производство, като всеки е
останал недоволен от частта от атакуваното решение, срещу която е насочена неговата
въззивна жалба.
Обжалваното решение е валидно и допустимо, като постановено от надлежен съдебен
състав, в рамките на правораздавателната му власт, по редовно предявен иск, в съответната
писмена форма и е подписано.
След самостоятелен анализ на приобщените по първоинстанционното дело
доказателства въззивната инстанция приема, че същото е и правилно, по следните
съображения:
Страните не спорят по установимите и от анализа на приобщените писмени
доказателства релевантни за предмета на спора факти, че : 1/ с постановление за привличане
на обвиняем и постановление за вземане на мярка за неотклонение от 04.06.2017 г. ищецът-
въззивник е бил привлечен в качеството си на обвиняем по ДП № 1047/2017 г. по описа на 09
РУ-СДВР – град София, за престъпление по чл. 354а, ал. 3, предл. второ, т.1, предл. първо от
НК и със същото постановление спрямо него е била взета мярка за неотклонение „задържане
под стража“ за срок до 72 часа; 2/След изтичане на този срок с влязло в сила протоколно
определение от 13.06.2017 г. на СРС, НО, 112-ти състав му е взета мярка за неотклонение
„задържане под стража“ на основание чл. 64, ал. 1 от НПК; 3/ С последващо постановление
от 04.07.2017 г. въззивникът-ищец е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл.
354а, ал. 3, т. 1 НК; 4/ На 05.01.2018 г. е бил внесен обвинителен акт в Софийски районен
съд срещу П., с обвинение в извършването на посоченото престъпление, по който е било
образувано НОХД № 258/2018 г.; 5/ По същото с протоколно определение от 25.01.2018 г. е
била изменена мярката за отклонение на обвиняемия от „задържане под стража“ в по-лека -
„подписка“; 6/ С влязла в сила на 17.07.2019 г. присъда, постановена по посоченото дело С.
П. е бил признат за невинен и оправдан по повдигнатите обвинения за престъпление по чл.
345а, ал. 3, т. 1 от НК; 7/ Тази присъда е била потвърдена с Решение № 649 от 17.07.2019 г.,
постановено по ВНОХД № 1519/2019 г. по описа на СГС, НО, III въззивен състав.
Установява се от ангажираната от страна на въззивника-ответник като доказателство
електронна справка за съдимост на П., че същият е осъждан няколко пъти - вкл. преди
постановяване на процесната оправдателна присъда, както и след това.
Така с протоколно определение от 01.07.2016 г. по НОХД № 11679/2016 г. по описа на
СРС, влязло в сила на същата дата, е било одобрено споразумение, постигнато между
Прокуратурата на РБългария и защитника на С. П., с което последният се е признал за
виновен в извършването на престъпление по чл. 354а, ал. 3, пр. 2, т. 1, т. 1 от НК, за което му
е наложено наказание лишаване от свобода за шест месеца, отложено по реда на чл. 66, ал. 1
от НК.
Отделно с влязла в сила присъда от 30.11.2016 г. по НОХД № 890/2016 г. на СГС
същият е признат за виновен в престъпление по чл. 354а, ал. 1, изр. 1, пр. 4 и пр. 5, като
отново е отложено наложеното наказание лишаване от свобода за една година по реда на чл.
66 от НК.
С влязло в сила споразумение № 901/20.07.2023 г. но НОХД № 9941/2023 г. по описа
на СРС, С. П. е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл.343б, ал.3,
във вр. с чл.343 г НК, като му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 4
месеца, което е изтърпял ефективно.
За такова деяние същият е осъден и с влязла в сила Присъда № 3/16.02.2022 г. по
НОХД № 168/2021 г. на РС Сливница, за което му е наложено наказание лишаване от
свобода за срок от 8 месеца и глоба.
С горепосочените актове същият е бил и лишаван от право да управлява МПС за
определен срок.
С одобрено от съда споразумение № 183/28.09.2023 г. по НОХД № 5228/2023 г. по
описа на СГС въззивникът-ищец се е признал за виновен в извършването на престъпление
по чл.321, ал.3, пр.1, във вр. с ал.1, предл.2 НК, за което му е наложено наказание лишаване
от свобода за срок от една година.
3
Установява се още от удостоверение от 16.01.2025 г. на ГД „Изпълнение на
наказанията“ към МП, че С. Е. П. е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража“ по
ДП № 1047/2017 г. по описа на 09 РУ СДВР (пр. пр. № 21680/2017 г. по описа на СРП),
преобразувано в НОХД № 258/2017 г. по описа на СРС, за периода от 04.06.2017 г. до
25.01.2018 г. През този период е пребивавал в ареста от 04.06.2017 г. до 09.01.2018 г. и в
затвора от 09.01.2018 г. до 25.01.2018 г., когато е освободен, поради изменение на мярката
му.
Пред първоинстанционния съд са били събрани гласни доказателства за установяване
на емоционалното и психическо състояние на въззивника-ищец по време на провежданото
срещу него наказателно производство, за престъплението за което е оправдан.
В показанията си свидетеля Н. К. - приятел на Е. П. от осми клас сочи, че имал
уговорка да излязат заедно една вечер през 2017 г., но П. изчезнал и след това свидетелят
разбрал от приятели, че е задържан за около 8 - 9 месеца. По време на задържането му
нямали контакти, но го видял първият ден след като излязъл от ареста - бил много напълнял,
станал огромен. Това му направило впечатление, защото преди това П. тренирал постоянно.
Сочи и че след излизането си от ареста ищецът-въззивник се отдръпнал от приятелите си,
както и те от него, мотивацията му намаляла, изпитвал страх да не бъде осъден, не искал да
излиза от дома си. Родителите му били ядосани след случилото се, като това влошило
отношенията с баща му.
Решаващият състав приема, че липсват основания показанията на свидетеля К. да не
бъдат кредитирани.
При така изложеното предявеният иск за присъждане на обезщетение за причинените
на въззивника-ищец неимуществени вреди се явява доказан по основание, предвид че
същият е бил признат за невиновен с влязла в сила присъда в извършване на тежко
умишлено престъпление /предвижда се наказание лишаване от свобода от една до шест
години/, за което му е било повдигнато обвинение и е воденото наказателно производство
/досъдебно и съдебно/ в рамките на близо две години.
По отношение размера на този иск.
Възприема се еднозначно от съдебната практика понятието „справедливост“,
установено от чл. 52 ЗЗД да не е абстрактно такова, а да е поставено в зависимост от
преценката на конкретни и обективно установени обстоятелства, които съдът съобразява при
определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди.
В производство като настоящето, в което е предявен иск по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ
такова обстоятелства са не само общо относимите - вида, характера, интензитета и
продължителността на увреждането на ищеца, но и - тежестта на повдигнато обвинение,
дали то е за едно или за повече престъпления, вида на последните и дали ищецът е оправдан
по всички обвинения или само по част от тях, а по други е осъден; дали е взета мярка за
неотклонение – нейния вид и продължителност, както и другите наложени на ищеца
ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство;
продължителността на наказателното преследване, при съобразяване дали същата надхвърля
или не разумните срокове за провеждането му; начинът на развитие на наказателното
производство срещу ищеца, приключило с оправдаването му, броят на съдебните инстанции,
разгледали делото.
Съдът следва да съобрази още фактите дали през времетраенето на процесното
наказателно преследване срещу ищеца са били водени и други наказателни производства, по
какви обвинения, респ. - техният изход, продължителност и наложените на ищеца мерки за
неотклонение и други ограничения и ако те също са били незаконни – дали ищецът вече е
обезщетен и в каква степен.
От значение са и всички останали конкретни обстоятелства, установени по делото,
които сочат как и по какъв начин незаконното наказателно преследване се е отразило на
ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е
то; конкретните преживявания на ищеца, неговото емоционално и психическо състояние, и
изобщо – цялостното отражение на воденото срещу него наказателно преследване върху
живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук,
4
степента на накърняване на доброто му име с оглед социалния му статус; съдебното му
минало.
Наред с тези обстоятелства съдът следва да съобрази и обществените критерии за
справедливост, свързани с икономическите условия в страната и жизнения стандарт на
населението към периода на увреждането, следвайки принципа за пропорционалност между
претърпените от пострадалия неимуществени вреди и паричното им възмездяване.
Приема се още, и решаващият състав изцяло се присъединява към това разбиране, че
справедливостта налага и сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на
общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени
вреди от един и същ вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в
сходни хипотези.
Съобразно установените по задължителен за настоящата инстанция с ТР № 1/
23.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 1/2022 г., ОСГК на ВКС критерии за определяне на
обезщетението за неимуществени вреди от деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, то се определя
глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт, които са пряка и
непосредствена последица от процесното наказателно преследване.
Отнесени към установените по настоящия казус факти гореизложени критерии
налагат извод за неоснователност на оплакванията и в двете въззивни жалби за
неадекватност на определеното като размер обезщетение за причинените неимуществени
вреди на Е. П. от воденото срещу него наказателно производство по НОХД № 258/2018 г. по
описа на СРС, приключило частично с оправдателна присъда.
Това е така, защото първоинстанционният съд е взел предвид при определяне
размера на това обезщетение всички посочени по-горе и релевантни обстоятелства и факти,
поради което и поради пълното им споделяне решаващият състав препраща към изложените
от него мотиви по реда на чл.272 ГПК.
За прецизност и във връзка с оплакванията и в двете въззивни жалби настоящата
инстанция излага и следното:
Към момента на образуване на процесното наказателно производство срещу нето С.
П. все още не е бил навършил 20 години, но вече е бил осъждана с влезли в сила две
присъди /споразумения/ за престъпления по чл.354а, ал. 3, пр. 2, т. 1, т. 1 от НК и по чл.354а,
ал.1, изр.1, пр.4 и пр.5 НК, за които са му били наложено наказания, съответно - лишаване
от свобода за шест месеца, отложено по реда на чл. 66, ал. 1 от НК и отново лишаване от
свобода за една година, чието изтърпяване е било отложено по реда на чл. 66 от НК.
Следователно - присъдата, с която въззивникът-ищец е бил оправдан е за
престъпление, за което вече е бил осъждан с предходна влязла в сила присъда на наказание
лишаване от свобода. В този смисъл и твърдените от него страх от осъждане и отхвърляне
от обществото се налага да се дължат не само на конкретното наказателно производство и в
този смисъл размерът на обезщетението за неимуществени вреди за обвинението, за което е
оправдан, правилно е съобразен от първоинстанционния съд с посочените факти.
Наред с тях въззивната инстанция съобрази продължителността на наказателното
производство - по-малко от три години, както и че едно от съдебните заседания са били
отложени по причина поведението на защитника на въззивника-ищец. С оглед на това
решаващият състав приема, че общата продължителност на наказателното производство не
надхвърля разумните срокове за провеждането му. Съобрази и че в рамките на обсъжданото
производство П. е бил с мярка за процесуална принуда „задържане под стража“ за период от
близо седем месеца.
Настоящата инстанция съобрази и че по делото не се установи да е налице пряка
причинно-следствена връзка между воденото наказателно производство и твърдените от
въззивника-ищец неблагоприятни за него последици, изразяващи се в проваляне на
плановете и перспективите му за продължаване на образованието му и за започне на работа,
вкл. за влошаване на здравословно му състояние - изпадане в дълбока депресия,
продължаваща и към момента на провеждане на настоящето производство, страх от
осъждане /вече е бил осъждан с две предходни присъди/.
Доказателства за тези си твърдения същият не е ангажирал, освен показанията на
5
свидетеля К., който обаче не установява такива факти - анализът им сочи единствено за
въззивникът-ищец да са настъпили неблагоприятни последици в емоционалното му
състояние в следствие на образуваното спрямо него наказателно производство не по-големи
от обичайните за такива случаи.
Въззивната инстанция прецени и липсата на твърдения и доказателства за наличие на
действително уронване на честта и доброто име на ищеца-въззивник сред обществото от
неоснователно воденото срещу него наказателно преследване за престъплението, за което е
оправдан, вкл. то да е станало широко обществено достояние/достояние на кръга от нейни
близки и познати - доказателства в тази насока също не се ангажирани.
Гореизложените обстоятелства, според решаващият състав, обосновават извод , че
определеният от първоинстанционния съд размер на обезщетението за причинените на П.
неимуществени вреди от неоснователното му обвинение за престъплението, в което е
оправдан, е съобразен с конкретиката на всички релевантни обстоятелства в най-пълна
степен покрива общоприетия критерий за справедливост.
Същият съответства и на необходимостта от преодоляване на причинените вреди в
тяхната цялост и е достатъчен за репарирането им.
Присъдената главница за обезщетението е дължимо в едно с лихвата за забава,
считано от датата на влизане в сила на оправдателната присъда в случая - 17.07.2019 г., до
окончателното й изплащане.
Ето защо и поради пълно съвпадение на правните изводи на първоинстанционния и
въззивния съд обжалваното решение следва да се потвърди.
Съобразно изхода от спора пред настоящата инстанция сторените от страните
разноски във въззивното производство следва да останат за тяхна сметка.
Мотивиран от изложеното, Софийският апелативен съд, гражданско отделение, 16-
ти състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 990/19.02.2025 г., постановено по гр.д. №
8139/2024 г. по описа на СГС, ГО.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба в едномесечен срок от
връчването му на страните при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6