№ 620
гр. Бургас, 01.03.2023 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на първи март през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Веселка Г. Узунова
Членове:Таня Д. Евтимова
Кристиян Ант. Попов
като разгледа докладваното от Веселка Г. Узунова Въззивно частно
гражданско дело № 20232100500325 по описа за 2023 година
Производството по делото е по реда на чл.413 ал.2 ГПК и е образувано по частна
жалба на „Сити Кеш“ООД с ЕИК-*****,подадена от пълномощника юрисконсулт С.К.,
против разпореждане постановено по ч.гр.д.№ 8404/2022г.по описа на БРС,обективирано в
Заповед №61 от 06.01.2023г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК в
ЧАСТТА,с която е ОТХВЪРЛЕНО заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК против П. П. Г. с ЕГН- ********** за следните
вземания:сумата от 161.95 лева договорна лихва за периода от 10.03.2022г.до
10.11.2022г.;659.05 лева –договорна неустойка за същия период;59.85 лева- обезщетение за
забава за периода от 01.06.2022г.до 01.12.2022г.;162.10 лева-неустойка за забава ,начислена
еднократно на 10.07.2022г. и 120 лева-разходи за събиране на вземането поради забава в
плащането за периода от 18.4.2022г.до 01.12.2022г.
Частната жалба е подадена в законоустановения срок, внесена е дължимата държавна
такса за обжалването.
Бургаският окръжен съд,като взе предвид исканията и твърденията на
жалбоподателя,разпоредбите на закона и събраните по делото доказателства,намери за
установено от фактическа и правна страна следното:
Заявителят „Сити Кеш“ООД е подал пред БРС заявление по чл.410 ГПК за издаване
на заповед за изпълнение срещу П. П. Г. за плащане на задължения по договор за паричен
заем № **** от 10.03.2022г. по реда на ЗПФУР,по силата на който заявителят е предоставил
на П. Г. сумата от 800 лева,с поето от длъжника задължение да я върне на осем месечни
вноски,което задължение не е изпълнено.
БРС е издал заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за сумата от 800 лева,представляваща
главницата по договора,ведно със законната лихва върху главницата,считано от датата на
подаване на заявлението- 30.12.2022г.до окончателното изплащане,както деловодни
разноски по заповедното производство в размер на 66 лв. В останалата част заявлението е
отхвърлено досежно претендираните вземания,описани подробно по-горе.
Заявлението е отхвърлено в горепосочените му части в резултат на извършена от съда
служебна проверка за недействителност на договора за потребителски кредит и извод,че е
недействителен поради противоречие с чл.10 ал.1 ЗПК,чл.11 ал.1 т.9 и т.10 ЗПК. Като
1
допълнителен аргумент БРС е посочил,че клаузата в договора, с която е договорено
възнаграждение за кредитора в размер,надхвърлящ трикратния размер на законната лихва е
недействителна и поради накърняване на добрите нрави.
В жалбата са релевирани оплаквания в насока,че заповедният съд е излязъл извън
предмета на дължимата проверка по чл.411 ал.2 т.3 ГПК и незаконосъобразно е извършил
преценка за валидност на сделката и на нейни клаузи,като се е произнесъл по валидността
на договора,обявявайки го за недействителен в заповедното производство. Счита,че дори да
се приеме,че клаузата за неустойка е недействителна,то в останалата част договорът е
действителен и следва да се присъдят претендираните договорни лихви и законна лихва за
забава.Намира изводите на съда относно неустойката за неправилни,тъй като тя не би
следвало да се включва в ГПР,защото е дължима при неизпълнение на задължения по
договора,а упоменаването и в погасителния план е за улеснение на потребителя.Прави
довод,че договорът е съобразен с чл.19 ал.4 ЗПК,тъй като размерът на ГПР е 47.71%,при
допустим размер от 50%,а никъде в ЗПК не е определена горна граница на
възнаградителната лихва,а само на ГПР,а лихвата е част от ГПР.Позовава се на съдебна
практика по спорните въпроси,моли за отмяна на обжалваното разпореждане и присъждане
на претендираните със заявлението суми.
След поотделна и съвкупна преценка на представените по делото доказателства и
съобразно закона,Бургаският окръжен съд намери обжалваното разпореждане за
правилно,законосъобразно и обосновано,а жалбата срещу него за неоснователна по
следните съображения:
В производството по чл.410 ГПК заповедният съд има задължение да прецени
служебно дали искането за издаване на заповед за изпълнение е основано на неравноправна
клауза от договор,сключен с потребител,както и за съответствие със закона и добрите
нрави,съгласно чл.411 ал.2 т.2 и т.3 ГПК.
Тъй като искането за издаване на заповед за изпълнение е основано на договор за
потребителски кредит с небанкова финансова институция,по силата на който на длъжника
се предоставя финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП и той има качеството
на потребител по смисъла на и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и чл. 9, ал. 3 ЗПК, в съответствие със
законовите изисквания заповедният съд е извършил служебна преценка за наличието на
неравноправни клаузи в договора.Неоснователни са оплакванията на жалбоподателя,че при
дължимата проверка заповедният съд е излязъл извън предмета и,тъй като от мотивите на
обжалваното разпореждане е видно,че съдът не е извършвал тълкуване на неясни клаузи от
договора,нито е формирал изводи относно предмета му,а се е ръководил изцяло от
съдържанието му.
Заповедният съд е формирал извод,че клаузата,с която е договорен ГЛП в размер
надвишаващ трикратния размер на законната лихва е нищожна на основание чл.26 ЗЗД,като
противоречаща на добрите нрави.В тази връзка е споделил становището,застъпено в
съдебната практика,предхождащо изменението на чл.19 ал.4 ЗПК /ДВ бр.35 от 22.04.2014,в
сила от 23.07.2014г./ ,считайки,че тази съдебна практика е актуална и след изменението на
чл.19 ал.4 ЗПК.
Нормата на чл.19 ал.4 ЗПК гласи,че годишният процент на разходите не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.С
изменението на чл.19 ал.4 ЗПК законодателят е въвел императивно правило относно
допустимият максимален размер на ГПР,част от който са и договорните лихви. Разпоредбата
цели ограничаване на възлагането на несъразмерни тежести върху икономически по-слабата
страна, по-точно върху потребителя, от страна на търговеца, който има възможност да се
възползва от по-неблагоприятното положение на кредитополучателя. За да възприеме като
законов критерий ГПР,а не възнаградителната лихва, законодателят е отчел, че размерът на
2
договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на потребителя, не винаги
е меродавен, защото към него може да се насложат допълнителни разходи като такси,
комисионни, други разноски и те на практика да увеличат кредитната тежест за
кредитополучателя.Освен това,възприетият законов критерий дава възможност на
кредитора,предоставящ финансовата услуга в условията на конкурентна среда и пазарна
икономика за преценка дали да предложи договори с по-висока възнаградителна лихва за
сметка на по-нисък размер на другите общи разходи по кредита,в рамките на максимално
допустимия съобразно закона размер на ГПР или обратното. Ето защо,настоящият съдебен
състав намира,че след изменението на чл.19 ал.4 ЗПК,становището в съдебната практика,че
клауза,с която е договорена възнаградителна лихва над трикратния размер на законната
лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави,вече не е актуално по договори за
потребителски кредити. БОС не споделя доводите,че с неприлагането на тази съдебна
практика спрямо заемните правоотношения,попадащи в обхвата на ЗПК се стига до
поставянето на субектите,предоставящи потребителски кредити в по-благоприятно
положение,спрямо останалите заемодатели,а потребителите се поставят в по-
неблагоприятно положение.ЗПК е специален закон,чиято цел,съгласно чл.2 от ЗПК е да
осигури защита на потребителите,чрез създаване на равноправни условия за получаване на
потребителски кредит и да насърчи отговорното поведение на кредиторите при
предоставянето на потребителски кредити. В изпълнение на тази цел,законодателят е въвел
със ЗПК специална регулация на потребителските кредити,въведени са множество
изисквания към договорите за потребителски кредити,а неизпълнението на някои от тях от
страна на кредиторите има за последица недействителността на сключените договори.Тази
специална правна уредба е относима само към потребителските кредити,поради което
липсва основание те да бъдат съпоставени с други заемни правоотношения,а още по-малко
да се прави извод,че кредиторите,предоставящи потребителски кредити са в по-
благоприятно положение спрямо останалите заемодатели.
Приложението на нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съобразена с Постановление № 426 на
МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични
задължения и размера на ОЛП на БНБ към датата на сключване на договора, налага извод,
че договореният ГПР не може да надвишава 50%.
По смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК - "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Съгласно чл.19 ал.5 ЗПК клаузи в договор,надвишаващи определените размери в чл.19 ал.4
ЗПК,са нищожни.
В случая,видно от съдържанието на договора за потребителски кредит,ГПР е в размер
на 47.73 %,а ГЛП- 40.05 %,но към посочения ГПР не е била включена договорената
неустойка. По отношение на неустойката съдът констатира,че съгласно чл.6.5 от договора на
заемателя е вменено задължение в срок от три дни,считано от усвояването на заема да
предостави обезпечение по начина и реда и отговарящо на условията на чл.33 ал.1 от
ОУ:поръчител или банкова гаранция.В чл.6.6 от договора е уговорено,че при неизпълнение
на т.6.5 заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 694.05 лева,която се
начислява автоматично и се заплаща разсрочено съгласно погасителния план.В чл.33 ал.1 от
ОУ е предвидено,че заемателят предоставя като обезпечение – 1.поръчителство на едно или
две физически лица,които отговарят кумулативно на следните условия:имат месечен
осигурителен доход общо в размер на 7 пъти минималната работна заплата за страната,а ако
3
поръчителите са двама- осигурителният доход на всеки да е в размер на 4 пъти минималната
работна заплата;да не са поръчители по други договори за заем,сключени със заемодателя,да
нямат кредити към банки и финансови институции със статус,различен от „редовен“ да се
представят и служебни бележки от работодателите им за размера на доходите им или
2.безусловна банкова гаранция,издадена от лицензирана от БНБ банка за период,включващ
периода на договора за заем и до 6 месеца след изтичането му с обезпечение- два пъти
общата сума за плащане,включваща главница и договорна лихва.
Анализът на съдържанието на горепосочените клаузи от договора и ОУ водят до
извод,че същите са изначално неизпълними, което сочи на противоречие с добрите нрави,
доколкото това неизпълнение води до крайно неблагоприятни последици за заемателя. В
случая, според настоящия състав, поставеното от заемодателя условие по чл.6.5 от договора
вр.с чл.33 ал.1 от ОУ е практически неизпълнимо. Изискването да бъде осигурен
поръчител,който да гарантира издължаването на кредита от страна на кредитополучателя,
отговарящ на всички изброени по-горе условия и с високо трудово възнаграждение, според
настоящия състав не може да бъде изпълнено в деня на сключване на договора,нито в
краткия тридневен срок по договора.По същите съображения,практически неизпълнимо е и
предоставяне на банкова гаранция. Това,от своя страна означава автоматично възникване на
задължение за заплащане на неустойка съгласно чл.6.6 от договора. Свободата на
договарянето не може да бъде използвана за неоснователно обогатяване на едната страна по
правоотношението за сметка на другата или да води до нарушаване на други правни
принципи, в т. ч. този на добрите нрави. Договорите следва да се сключват при спазване на
общоприетите и неписани правила на добросъвестност,като до нарушаване на този принцип
се стига, когато икономически по-силната страна упражнява репресия спрямо икономически
по-слабата страна, поставяйки "допълнителни условия" за сключване на договора, на които
придава привидно доброволен характер и привидно право на избор. Така, чрез поставяне на
практически неизпълнимо условие за обезпечаване на вземането длъжникът на практика
бива задължен да заплаща неустойка,поради което и уговорената клауза влиза в
противоречие с добрите нрави,като се постига и скрито увеличаване на възнаграждението
на търговеца, предоставил кредит на потребителя, което е забранено от разпоредбата на чл.
19, ал. 4 ЗПК и води до заобикаляне на императивните разпоредби на ЗПК за максималния
размер на дължимата от заемателите лихва. Чрез горецитираните клаузи,вменяващи
практически неизпълними задължения на заемателя за предоставяне на
обезпечение,заемателят на практика бива задължен да заплаща неустойка,чийто размер е
почти равен на главницата по кредита, в резултат на което договореният ГПР в
действителност надхвърля максималния размер от 50%,като се постига и скрито
увеличаване на възнаграждението на търговеца, предоставил кредит на потребителя, което е
забранено от разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и води до заобикаляне на императивните
разпоредби на ЗПК за максималния размер на ГПР.
Съгласно чл.11 ал.1 т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа
„годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин.“Следователно,ГПР представлява величина,която се формира по
методика,императивно заложена в ЗПК относно възможните компоненти,поради което
кредиторът следва да посочи в договора съставните елементи,които участват във
формирането на ГПР и е без значение дали ГЛП е фиксиран или променлив.Това не е било
сторено,тъй като в договора и в ОУ липсва посочване на взетите предвид
допускания,поради което и клаузата,с която е уговорен ГПР 47.73 % не съответства и на
законовото изискване на чл.11, ал.1,т.10 ЗПК,както правилно е приел и БРС,поради което и
договорът за кредит се явява недействителен съобразно чл.22 ЗПК,а искането за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за вземания по този договор се явява в противоречие
4
със закона и добрите нрави.
По гореизложените съображения,настоящият съдебен състав намери,че правилно и
законосъобразно БРС е отхвърлил заявлението в частта му досежно претендираните от
заявителя договорна лихва,неустойки,обезщетение за забава и разходи за извънсъдебно
събиране на вземането,тъй като искането е в противоречие със закона и добрите нрави,а
така също се основава на неравноправни клаузи.
Водим от горните мотиви и на основание чл. 413, ал. 2 ГПК, Окръжен съд-Бургас
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане постановено по ч.гр.д.№ 8404/2022г.по описа на
БРС,обективирано в Заповед №61 от 06.01.2023г. за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК в ЧАСТТА,с която е ОТХВЪРЛЕНО заявлението на жалбоподателя „Сити
Кеш“ООД с ЕИК-***** за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК против П. П.
Г. с ЕГН- **********.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5