Р Е
Ш Е Н
И Е № 260395
17.03.2021г., гр. Пловдив
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, VІ -ти състав, в открито съдебно заседание на двадесет и
втори февруари две хиляди и двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА
ДЗИВКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИДЕЛИНА КУРШУМОВА
ТАНЯ ГЕОРГИЕВА
при
участието на секретаря Пенка Георгиева, като разгледа докладваното от съдия В.Куршумова
въззивно гражданско дело № 285 по описа за 2021г. на ПОС, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от
ГПК.
Образувано е въз основа на въззивна жалба на „Сити
Кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул.
„Славянска“ № 29, ет. 7, чрез пълномощника адвокат Г.И., против Решение №
260049 от 26.10.2020 г. постановено по гр.д.№ 138 по описа за 2020 г. на
Районен съд Асеновград, III-ти
гр.състав, с което се признава за установено в отношенията между страните Т.К.Т., ЕГН: **********, и „Сити Кеш“
ООД, ЕИК *********, че сключеният между тях Договор за паричен заем № 90398 от
07.10.2016 г., е недействителен, на основание чл. 22 от Закона за
потребителския кредит, както и се осъжда
„Сити Кеш“ ООД, ЕИК ********* да заплати на Т.К.Т., ЕГН: **********,
сумата от 268,67 лв. - разноски в производството, и да заплати на адвокат Е.Г.И.
сумата от 250 лв. адвокатско възнаграждение, на осн.
чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, за оказаната безплатна правна
помощ на Т.К.Т..
Във
въззивната жалба се релевират оплаквания, че атакуваното решение е неправилно
като постановено в противоречие със закона и установените по делото факти и
обстоятелства. Поддържа се, че в договора за потребителски кредит ясно е
посочен договорения между страните лихвен процент, както и че ГПР в договора е
правилно изчислен съгласно заключението на ССчЕ. Посочва се, че договорената
неустойка правилно не е било включена в ГПР, за което се позовава на чл.19,
ал.4 от ЗПК. Оспорват се изводите на първостепенния съд, че ГПР се надвишава
многократно с договорената неустойка. Поддържа се, че дори и да се
надвишава размерът на ГПР, то това на осн.чл.19, ал.5 от ЗПК обосновава
нищожността на клаузата на чл.8 от договора, а не недействителността на целия
договор. Оспорва се извода на първостепенния съд, че с клаузата за неустойка се
заобикаля закона и се поддържа, че констатираната от съда нищожност на клаузата
не влече недействителността на целия договор. Искането към съда е да отмени
изцяло обжалваното решение. Претендира се присъждането на разноските в двете
инстанции, вкл. за адвокатско възнаграждение.
В
срока по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Т.К.Т., ЕГН: **********,
чрез пълномощника по делото адвокат Е.И.,
с който жалбата се оспорва като неоснователна. Взема се становище по
конкретните оплаквания във въззивната жалба и се поддържа, че ГПР в договора
многократно надвишава предвидените по закон 50 % и възлиза на 135, 52 %.
Излагат се подробни доводи за недействителността на договора за потребителски
кредит, поради нарушение на чл.11, т.10 от ЗПК, както и такива за правилността
на първоинстанционното решение. Моли се да се потвърди първоинстанционното
решение и да се присъдят разноските по делото.
Пловдивският
окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно
правомощията си по
чл.269 от ГПК, прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и
обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е
подадена в срок, от страна, която
има право да
обжалва и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
поради което се явява процесуално допустима.
Първоинстанционният съд е
бил сезиран с установителен иск с правно
основание чл. 124, ал.
1 ГПК във вр. с чл. 22 ЗПК
от ищеца Т.К.Т., ЕГН: **********, за
постановяването на решение, с което да се признае за установено в отношенията между ищеца и ответника „Сити кеш” ООД, ЕИК *********, че сключеният между тях
договор за кредит от 07.10.2016 г. е недействителен на осн. чл.22 ЗПК, поради
неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК да бъде посочен
точния размер на дължимия лихвен процент и на ГПР по договора за потребителски
кредит. При условията на евентуалност,
при неоснователност на главно предявената претенция, от съда се иска да
прогласи недействителността на клаузата за неустойка, договорена с разпоредбата
на чл. 8 от договора като противоречаща на добрите нрави, в нарушение на
изискванията на чл.19, ал.4 от ЗПК и предпоставките на чл.11, т.9 и т.11 от ЗПК.
От фактическа страна по делото се
установява, че между страните е сключен договор за паричен заем № 90398 от 07.10.2016 г., по силата на
който „Сити кеш” ООД е предоставило на Т.К.Т.
заем в размер на 1700 лв., при фиксиран лихвен процент
от 40,08 %, годишен процент на разходите – 48,945 %, договорен за погасяване с 24 вноски с размер от 85,24 лв., при обща сума
за плащане от 2 045, 74 лева. В чл.6 от договора страните са се уговорили договорът
за заем да бъде обезпечен с предоставянето от страна на заемателя поне с две от
следните обезпечения: 1) запис на заповед, издаден от Заемателя и 2) банкова гаранция или поръчителство, отговарящи на
изискванията на чл. 9, ал.2 от Общите условия към договора за заем /ОУ/. Съгласно
чл.8 от договора за заем при неизпълнение от заемателя на задължението
му да осигури посоченото обезпечение в 3-дневен срок от сключване на договора
или предоставеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в чл.9, ал.2,
т.1 и т.4 от ОУ, заемателят дължи
заплащането на неустойка на заемодателя в размер на 2 171, 04 лв. с начин
на разсрочено изплащане, подробно посочено в Приложение 2 към договора. Според чл.7,
ал.4 от договора, всички задължения по него /главница, дължима договорна лихва,
обезщетения за забава и дължима неустойка/ стават автоматично предсрочно
изискуеми в случай на забава на плащане на четири седмични погасителни вноски
или дължимите неустойки. При настъпването на последното, заемодателят има право
да начисли неустойка за предсрочна изискуемост без да уведоми заемателя за
това, в размер на 20 % от дължимата сума по тази разпоредба. Представен е погасителен план към договора за заем, в който е
установен размерът и падежът на погасителните вноски и на неустойката. За
периода 21.10.2016 г. - 08.09.2017 г. вноската за неустойка е в размер на 90, 46
лв. Вноската за неустойка е кумулирана с погасителната вноска от 85, 24 лева за
периода 21.10.2016 г. - 25.08.2017 г., при което същите възлизат в общ размер на
175, 70 лева, а за 08.09.2017 г- вноската за неустойка и погасителната вноска
от 85, 22 лева възлизат в обща размер на 175, 68 лева. Според чл.9.2 от ОУ на
заемодателя, към предоставяното от заемополучателя обезпечение под формата на
поръчителство са поставени следните условия: поръчителство на едно или две
физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: имат
осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на минималната
работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на
осигурителния доход па всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти
минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за
заем, сключени от Заемодателя; не са Заемаетели по сключени и непогасени
договори за заем, сключени със Заемодателя; нямат кредити към банки или
финансови институции с класификация различна от "Редовен", както по
активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към
БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ
документ за размерът на получавания от тях.
В
първоинстанционното производство е прието заключението на съдебно-счетоводна
експертиза, която е установила, че в ГПР от 48, 945 % е включен като разход
само възнаградителна лихва в размер на 375, 74 лева като не са включени други
разходи при неговото изчисляване. На основание чл.8 от договора е начислена
неустойка от 2 171, 04 лева, с което месечната вноска от 85, 24 лева се
увеличава на 175, 70 лева /главница, възнаградителна лихва и неустойка/. Според вещото лице процентът, с който се
оскъпява кредитът с клаузата на чл.8 от
договора за заплащането на неустойка, месечно е между 61, 60 % - 262, 32 % или
средно годишен процент на оскъпяване от 135, 52 %. При изслушването си в съдебно
заседание вещото лице е посочило, че ако се включи неустойката при
изчисляването на ГПР, то същият ще се повиши многократно, над 50 %.
За да признае договора за заем за недействителен
на осн.чл.22 от ЗПК, районният съд е приел, че е налице нарушение на чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като посочените в договора - обща сума за плащане в
размер на 2045,74 лв. и ГПР в размер на 48,945 % не отговарят на действителните
уговорени с договора. РС е достигнал до извода, че договорната неустойка не
притежава присъщите на неустойката обезпечителна и обезщетителна функции, а с
нея се цели единствено допълнително заплащане по договора от потребителя и води до оскъпяване на кредита,
при което погасителната вноска нараства до размера на 175, 70 лева. Изводите на районният съд са, че
неустойката представлява допълнително възнаграждение по договора, което е
следвало да бъде включено в ГПР, предвид на което посочения в договора ГПР е
различен от действителния и представлява подвеждаща информация за потребителя,
с което се нарушава разпоредбата на чл.143 от ЗЗП.
При извършената проверка на валидността
и допустимостта на обжалвания съдебен акт, не се констатираха основания за
нищожност или недопустимост на същия, поради което съгласно разпоредбата
на чл.269, изр.2 от ГПК
следва
да бъде проверена правилността
му по изложените във въззивната жалба
доводи, като въззивната
инстанция се произнесе
правния спор между
страните.
Настоящият съдебен състава на ПОС
напълно споделя и намира за правилни правните и фактически изводи на
първостепенния съд, поради което на основание чл.272 от ГПК препраща към тях, като
по този начин същите стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.
С оглед наведените в жалбата оплаквания
настоящият съдебен състав достига до следните изводите: Съгласно
разпоредбата на чл. 22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на посочените в
нормата разпоредби, сред които е и чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК договорът
за потребителски кредит е недействителен. По
смисъла
на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът
за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по
кредита /ГПР/, както и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора.
Процесният договор за кредит формално отговаря
на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
доколкото е налице посочване на ГПР и обща сума,
дължима от потребителя. Размерите на тези величини, посочени в договора, обаче
не съответстват на действителните такива съобразно поетите от потребителя
задължения. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.
В противовес на разпоредбата на чл.19,
ал.1 от ЗПК, в ГПР по договора не са включени допълнителни разходи,
регламентирани в чл.8 от договора в размер на 2 171, 04 лева, които са прикрити под формата на
неустойка Действително съгласно чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК в ГПР не се включват
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за кредит, но в случая предвидената неустойка в чл.8 от договора за
заем няма характер на неустоечно съглашение, тъй като не се характеризира с присъщите
за неустойката обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции. Неустойката е
предвидена за неизпълнение на задължението на заемополучателя да осигури
обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане на главното
задължение по установения в договора ред. Задължението за обезпечаване на
главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира
пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Непредставянето
на обезпечението не води до претърпяването на вреди за кредитора, който съгласно
разпоредбата на чл. 16 от ЗПК преди сключване на договора за кредит следва да
извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да му
предостави кредит без обезпечение. В
обичайната практика при предоставянето на заемни средства с договорка за
обезпечение, заемът не се отпуска в случай на непредставяне на обезпечение. В конкретния казус заемът е отпуснат независимо дали е
обезпечен или необезпечен с исканите обезпечения. Същевременно в договора са предприети два различни подхода при
определяне на неустойката за неизпълнението на задължения по него, тъй като докато
заплащането на неустойката по чл.8 е договорено в глобален размер от 2 171,
04 лв. без да е посочено какво е
съотношението й към вредите, които се съизмеряват със задължението по договора
за заем, то за разлика от нея неустойката по чл.7, ал.4, дължима при предсрочна
изискуемост на заема, е уговорена в размер на 20 % от дължимите суми. Също така
при сключването на договора и без да е
изтекъл тридневния срок за предоставяне на обезпечението, в погасителния план
към договора е предвидено разсрочено заплащане на неустойката за неизпълнение
на посоченото задължение. Вноските за неустойка са кумулирани към погасителните
вноски, с което се явяват добавък към същите така че всеки месец през периода 21.10.2016
г. - 08.09.2017 г. заемателят да заплаща равни по размер вноски от 175, 70 лв.,
а за 08.09.2017 г- 175, 68 лева. Практически неустойката е приравнена на
погасителните вноски по кредита, доколкото в договора е предвидена автоматична
предсрочна изискуемост и на задължението за заплащане на неустойка при
неплащане на две погасителни вноски, точно както е предвидено за задълженията
за заплащане на главница и възнаградителна лихва. Ето защо, процесната
неустойка не може да се характеризира като неустоечно задължение, доколкото не
изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечение изпълнение на
задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на последното. Неустойката
се явява сигурна печалба за кредитора, доколкото се констатира, че въведените
изисквания в договора за вида обезпечение, респективно изискванията, на които
поръчителите следва да отговарят, както и тридневния срок за предоставяне на обезпечението, е трудно
изпълнимо от длъжника до степен, че същото изцяло да се възпрепятства.
Следователно се налага извод, че с клаузата
на чл. 8 от договора е уредено допълнително възнаграждение за заемодателя в
размер на 2 171, 04 лева, което съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1
от ЗПК следва да бъде включено при установяване на ГПР по кредита. По делото
безспорно се доказва, че посочената сума не е била включена в ГПР, доколкото от
заключението на ССчЕ изрично се установява, че ГПР от 48, 945 % е формиран единствено от
договорната лихва. Дори и без да се ползват специални знания е видно, че
доколкото предоставената главница по договора е в размер на 1 700 лева и сумата за
връщане с договорна лихва е в размер на 2 045,
74 лева,
то общата дължима от потребителя сума по договора в случай на непредоставяне на
обезпечение в размер на 4 216, 78 лв.
не
съответства годишния процент на разходите от
48, 945 %. Налице е разминаване между посочения в договора ГПР и
действителния прилаган ГПР, тъй като е следвало, но не е било включено допълнителното
възнаграждение по чл.8 от договора. Допуснато е и нарушение при посочването на общата дължима
сума от потребителя, тъй като в договор е
записана обща сума за плащане от 2 045, 74 лева, която не кореспондира с
задълженията по изготвения погасителен план, тъй като в последния е включена
и неустойката, с която общата дължима
сума възлиза на 4 216, 78 лева. Налице е нарушение на разпоредбата в чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК, която е
насочена както към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на
равноправни условия за получаване на потребителски кредит, така и за
стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при
предоставяне на потребителски кредити, по начин, че да бъде осигурен баланс
между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, ал.1,
т. 10 от ЗПК не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му
от законодателя съответни стандарти за защита. С посочването в договора за заем
на ГПР, който не е формиран при спазването на чл.19, ал.1 от ЗПК, а така и
отразява по - нисък от действителния ГПР, както и на дължимата обща сума в
по-малък размер от действителния, се създава заблуждение у потребителя за
финансовата тежест на кредита. Достига се до противоречие с Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на
потребителя, на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите
права и задължения по договора за кредит, поради
което договорът следва да съдържа цялата необходима информация
по ясен и кратък начин, за да може
потребителят да получи адекватна информация относно условията и стойността
на кредита и относно своето задължения,
преди да сключи договора за кредит.
С
оглед на изложеното, предвид констатираното нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит се явява недействителен на осн.чл.22 от ЗПК. При тези
изводи на съда, неоснователно е позоваването в жалбата на разпоредбата на
чл.19, ал.5 ГПК, доколкото при констатирана недействителността на целия договор
на осн.чл.22 от ГПК, съдът не изследва въпроса за недействителността на отделни
клаузи от него.
Ето защо след като е приел, че
процесният договор за кредит е недействителен на осн.чл.22 от ЗПК като не отговорящ на
изискванията на чл. 11, ал.1,
т.10 от ЗПК, а така и е прогласил
неговата недействителност, първоинстанциянният съд е постановил правилно
решение, което следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение.
При този изход на делото основателно е
искането на въззиваемата страна за присъждане на разноски за производството. Процесуалният представител на въззиваемата
страна е оказал
безплатна правна помощ
на основание чл.38, ал.1, т.2 от
Закона за адвокатурата, съгласно представения договор
за правна защита и съдействие от 12.01.2021 г. С оглед
изхода на спора
и на основание чл.38, ал.2
от Закона за
адвокатурата жалбоподателят следва
да бъде осъден
да заплати на адв. Е.И. адвокатско възнаграждение в размер на 525, 17 лв., определено
по реда на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за
безплатна защита пред въззивния съд.
По
изложените съображения съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло Решение № 260049 от 26.10.2020 г. постановено по гр.д.№ 138 по
описа за 2020 г. на Районен съд Асеновград, III-ти гр.състав.
ОСЪЖДА „Сити кеш” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ул. „Славянска” № 29, ет.7, да заплати на
адв. Е.Г.И. с личен № ***, с адрес: ***,
сумата от 525, 17 лв. /петстотин двадесет и пет лева и
седемнадесет стотинки/ -
адвокатско възнаграждение на
осн.чл.38, ал.2 ЗАдв.
Решението е окончателно
и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.