РЕШЕНИЕ
№
гр.София, ……...............
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на двадесети
май през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Мария Илиева
при
секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на прокурора
.................... като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 608
по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение № 255627 от 20.10.2019 г., постановено по гр.д.№ 5 843/2018 г. по описа
на СРС, 59 състав е признато за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК във
връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД, пр.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ и на основание чл.422, ал.1 ГПК
във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, че Р.Т.Т., ЕГН ********** дължи на ищеца „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********* сумата от 2 490,56
лева – главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия през периода
от м.08.2014 г. до м.04.2016 г. в топлоснабден имот, находящ се на адрес гр.София,
ж.к.“*********, ведно със законната лихва, считано от 08.09.2017 г. до
изплащане на вземането; сумата от 733,27 лева – лихва за забава върху
главницата за топлинна енергия за периода от 01.10.2014 г. до 29.08.2017 г.; сумата
от 64,37 лева – главница за дялово разпределение и сума в размер на 14,96 лева
– лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за периода от
15.09.2014 г. до 29.08.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 62 718/2017 г. по описа на СРС, 59
състав, като искът за главница за доставена топлинна енергия за сума в размер
на 1 381,83 лева за периода м.05.2013 г. до м.07.2014 г., ведно със
законната лихва от 08.09.2017 г. до изплащане на вземането и за сума в размер
на 52,96 лева – лихвата за забава върху тази главница за периода м.05.2013 г. –
м.07.2014 г. са отхвърлени като погасени по давност, искът за топлинна енергия за
сумата от 46,90 лева, представляваща разликата между предявения размер на иска
от 3 919,29 лева и представените доказателства в размер на 3 872,39
лева, като неоснователен и недоказан.
Със същия съдебен
акт Р.Т.Т.
е осъден да заплати на „Топлофи-кация София“ ЕАД на основание
чл.78, ал.1 ГПК сумата
141,57 лева – направени по делото разноски.
Решението е
постановено при участие на трето лице – помагач на страната на ищеца „Т.С.” ЕООД,
ЕИК *********.
Така постановеното
съдебно решение в частта, в която са отхвърлени предявените искове относно
главницата за топлинна енергия за периода: м.05.2013 г. – м.07.2014 г. вкл. за
сумата от 1 381,83 лева /разликата над признатия размер от 2 490,56 лева до
размера от 3 872,39 лева/ и за мораторна лихва върху това главно вземане за
сумата 52,96 лева /разликата над признатия размер от 733,27 лева до предявения
размер от 786,23 лева/, е обжалвано от ищеца „Т.С.“ ЕАД, ***. В жалбата се
поддържа, че в тази му част решението е неправилно и постановено в нарушение на
материалния закон.
Изложени са доводи, че при постановяване на решението СРС
е приел, че са погасени по давност всички дължими суми за периода: 01.05.2013
г. до 31.07.2014 г., обективирани в издадена обща фактура № **********/31.07.2014
г. и в обща фактура № **********/31.07.2015 г., както и че в чл.32, ал.1 от
раздел VІІ на ОУ е определен редът и срокът, по който купувачите на топлинна
енергия са длъжни да заплащат дължимите се суми по издадените фактури, а
именно: в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят и че в
този смисъл задължението за заплащане на дължимите суми в размера, посочен в
ежемесечно получаваните фактури, е най-късно до края на текущия месец,
следващ месеца на издаването. Сочи се и
че СРС не е съобразил обстоятелството, че сумите по общата фактура от 31.07.2014
г. стават изискуеми съответно на 15.09.2014 г., а заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК е подадено на 08.09.2017 г., като с това
процесуално действие от страна на дружеството давността е прекъсната.
Моли въззивния съд да отмени решението на СРС
в обжалваната част и да уважи исковете му, въведени като предмет на инстанционен
контрол с въззивната жалба. Претендира присъждането на направените разноски за
настоящото производство, както и юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна по нея – ответникът
Р.Т.Т., в който същата е оспорена с наведени съображения за правилност и
законосъобразност на изводите на СРС, че вземания – предмет на жалбата са
погасени по давност. Сочи, че съгласно установената задължителна съдебна
практика месечните задължения на потребителите, в т.ч. и процесните, са периодични
плащания по смисъла на чл.111, б. „в“ ЗЗД и спрямо тях е приложима кратката
тригодишна погасителна давност. Инвокират се доводи и че на основание чл.33,
ал.2 от ОУ на „Т.С.“ ЕАД клиентите са длъжни да заплащат стойността на
помесечната фактурата по чл.32, ал.2 и стойността на изравнителната фактура по
ал.3 за потребено количество топлинна енергия за отчетния период в 45-дневен
срок след изтичане на периода, за който се отнасят; че в настоящия случай погасителната
давност по помесечните фактури започва да тече 45 дни след датата на издаването
им. Издаването на кредитни известия по отношение на фактурите за периода до
31.07.2014 г. не променя началния срок на погасителната давност по отношение на
стойността на тези задължения. Счита наведените във въззивната жалба твърдения,
че начислените задължения за периода: м.05.2013 г. – м.07.2014 г. стават
изискуеми през м.09.2014 г., като поддържа, че издаването на изравнителната
сметка в края на отоплителния сезон не променя срока, в който месечните вноски
стават дължими, следователно и момента, от който започва да тече погасителната
давност за тях.
Заявява искане да се потвърди решението
на СРС в обжалваната част. Претендира присъждането на направените разноски за
настоящото производство.
Третото лице-помагач на страната на ищеца – „Т.С.” ЕООД не е взело становище по жалбата.
Първоинстанционното решение в частта, в
която са уважени предявените искове по реда на чл.422, ал.1 ГПК по отношение на
главниците за топлинна енергия и услугата „дялово разпределение” и вземания за обезщетения за забавено изпълнение на главните
вземания, както и в частта, в която е отхвърлен искът за
главницата за топлинна енергия за сумата от 46,90 лева, не е обжалвано и е влязло в сила.
Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по
делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК,
намира следното:
Въззивната жалба е
допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по
чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валид-ността на решението, а
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е
ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното
съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, поради
което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в
жалбата доводи и изиск-ванията на приложимите в случая императивни
материалноправни норми, попадащи в едно от изключения, визирани в ТР на ОСГТК
на ВКС.
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени
положи-телни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във
връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.150, ал.1 ЗЕ и чл.422,
ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД.
Със заявление с вх.№ 3070559/08.09.2017
г. „Т.С.“ ЕАД е заявила пред СРС искане за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК срещу Р.Т.Т., ЕГН ********** за следните суми: 3 919,29 лева –
главница за доставена, но незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот,
находящ се в гр.София, ж.к.“*********, за периода: м.05.2013 г. – м.04.2016 г.,
ведно със законната лихва от датата на заявлението – 08.09.2017 г. до
окончателното й заплащане; сумата от 64,37 лева – главница за разпределение на
топлинната енергия за същия период; сумата от 786,23 лева – лихва за забава върху
главницата за доставена топлинна енергия, начислена за периода от 15.09.2014 г.
до 29.08.2017 г. и 14,96 лева – лихва за забава върху главницата за дялово
разпределение, начислена за периода: 15.09.2014 г. – 29.08.2017 г. На 21.09.2017
г. на „Т.С.“ ЕАД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 62 718/2017 г. по описа на СРС, ГО, 59 състав срещу посоченото
лице за заявените суми, ведно със законната лихва главницата за топлинна
енергия, считано от 08.09.2017 г. до изплащане на вземането, като на заявителя
са присъдени и направените в заповедното производство разноски на стойност 145,70
лева, от които: 95,70 лева – държавна такса и 50,00 лева – възнаграждение за
юрисконсулт.
На 05.12.2017 г. е депозирано възражение от длъжника
по чл.414 ГПК, в което същият оспорва дължимостта на вземанията по заповедта. В
срока по чл.415, ал.1 ГПК – на 26.01.2018 г. ищецът „Т.С.“ ЕАД е предявил пред
СРС иск за установяване съществуването на вземанията му по издадената заповед.
Съдът е сезиран с положителни установителни
искове по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК за признаване
със сила на присъдено нещо съществуването на оспорените от длъжника Р.Т.Т., ЕГН
********** главни и акцесорни вземания, за които по реда на чл.410 ГПК е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение. Оспорването на вземанията
от страна на длъжника с подаденото възражение по чл.414 ГПК, обоснова и
наличието на правен интерес в полза на ищеца от предявяване на установителния
иск по чл.422 ГПК /в т.см. и решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г.
на ІІ ТО на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по
гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК и мн.др./.
В тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на
кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата
ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или
погасяват това спорно право.
Постановеното от първоинстанционния съд решение № 249138
от 20.10.2019 г. по гр.д.№ 5 843/2018 г. по описа на СРС, 59 състав, не
е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която са уважени предявените от ищеца „Т.С.”
ЕАД срещу ответника
Р.Т.Т., ЕГН **********
положителни установителни искове, с които по реда на чл.422, ал.1 ГПК е
признато за установено, че ответникът дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********* на
основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с чл.150 ЗЕ сумата от 2 490,56 лева – главница,
представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия, доставена за периода
от м.08.2014 г. до м.04.2016 г., ведно със законната лихва върху нея, считано
от 08.09.2017 г. до окончателното й погасяване и сумата от 64,37 лева –
главница за дялово разпределение за
периода от м.05.2013 г. – м.04.2016 г., както и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата
от 733,27 лева – обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия,
начислена за периода от 01.10.2014 г. до 29.08.2017 г. и сумата от 14,96 лева –
обезщетение за забава на плащането на задължението за услугата за дялово
разпределение, начислена за периода от 15.09.2014 г. до 29.08.2017 г., с
оглед на което със сила на пресъдено нещо по делото е установено наличието на
елементите от фактическия състав на разпоредбата на чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с
чл.150 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД за ангажиране на отговорността на
ответната страна по тези искове за признатите размери и периоди, като клиент на
топлинна енергия за битови нужди по договор за продажба на топлинна енергия при общи условия относно
топлоснабден
имот, находящ се на адрес гр.София, ж.к.„*********.
Настоящият съдебен състав напълно
споделя изводите на първоинстанционния съд, с които е обоснована недължимостта на претендираното
вземане за цената на доставена топлинна енергия за процесния период от м.05.2013
г. до м.07.2014 г. вкл. и на обезщетението за забава върху
това главно вземане за
периода: м.05.2013 г. – м.07.2014 г. в приетите в решението
размери, съотв. от 1
381,83 лева /разликата над признатия размер от 2 490,56 лева до размера от 3
872,39 лева/ относно главницата и 52,96 лева – относно акцесорното задължение върху
тази главница, изведени при правилно установена по делото фактическа обстановка и
приложение на релевантните правни норми, поради което на основание чл.272 ГПК,
препраща към тях. В допълнение към същите съдът намира, че следва да бъдат
добавени и следните съображения:
Съгласно задължителните
разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по тълк.дело №
3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, вземанията на топлоснабдителните дружества са
периодични по смисъла на чл.111, б.„в“ ЗЗД, поради което се погасяват с
изтичането на тригодишна давност. Задълженията на потребителите на
предоставяните от тези дружества стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи
се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор, чийто падеж
настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им са
изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв
или различен размер.
По силата на разпоредбата на чл.114, ал.1 ЗЗД
давностният срок започва да тече от момента, в който вземането е станало
изискуемо. Съгласно чл.33, ал.1 от Общите условия за продажба на топлинна
енергия от „Т.С.” ЕАД на потребители за битови нужди в гр.София, одобрени с
решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „Дневник“ от
14.01.2008 г., в сила от 13.02.2008 г., купувачите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнасят. От изложеното следва, че задължението на
ответниците за заплащане на сумата за доставената топлинна енергия за м.05.2013
г. – първият месец от заявената претен-ция за тази главница, е с падеж: 30.06.2013
г. и от деня, следващ тази дата, е започнала да тече погасителната давност за
това вземане. Настоящият иск на основание чл.422, ал.1 ГПК се счита предявен от
момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 08.09.2017
г., поради което към този момент в обхвата на изтеклата тригодишната погасителна
давност попада, както вземането за главницата за м.05.2013 г., така и
останалите главни вземания, представляващи стойност на доставената топлинна
енергия за частта от исковия период до 31.01.2014 г. вкл., станали изискуеми
при действието на визираните общи условия.
По отношение на вземанията за главница,
представляваща стойността на доставена топлинна енергия за времето от м.02.2014
г. до м.07.2014 г. вкл., приложение намира правилото на чл.114, ал.2 ЗЗД. Тези
вземания са възникнали при действието на Общите условия за продажба на топлинна
енергия от „Т.С.” ЕАД на клиенти за битови нужди в гр.София, одобрени с решение
на ДКЕВР № ОУ-02/03.02.2014 г., в сила от 12.03.2014 г. Въпросът с
изискуемостта на стойността на доставената топлинна енергия по тези общи
условия е уреден в клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от същите. С посочените договорни клаузи е регламентиран падежът за изпълнение на
задължението за плащане на стойността на топлинната енергия. Настоящият съдебен
състав намира, че клаузите на чл.33, ал.1 и чл.33, ал.2 от общите условия от
2014 г. са нищожни на основание чл.146, ал.1, пр.1 от Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/, като неравноправни – противоречащи на общия принцип за
добросъвестност, установен от нормата на чл.143, ал.1 ЗЗП и водещи до
значително неравновесие на правата и задълженията на ищеца-търговец и тези на
потребителя /купувач/ - ответник по делото. С клаузата на чл.33, ал.1 от тези
общи условия е установен падеж за плащане на месечните дължими суми за топлинна
енергия, определени по прогнозен дял /по чл.32, ал.1 ОУ/ – в 30-дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страницата на продавача, а с клаузата на чл.33, ал.2 от същите е
установен падеж за изпълнение на задължението за плащане на дължими суми за
доплащане след изготвянето на изравнителните сметки – отново в 30-дневен срок след публикуването на интернет
страницата на продавача „Т.С.“ ЕАД. Обвързаното настъпване на падежа на
задължението за плащане с притежаването на специално техническо средство от
страна на потребителя /компютър, таблет или смартфон/, което да му дава
възможност за достъп до интернет, както и задължаването на потребителя да
обезпечи допълнително и самата възможност за достъп до интернет, го поставя в значително
неравностойно икономически положение спрямо търговеца. Потребителят не може да
бъде задължен да направи значителни по размер икономически инвестиции за
снабдяване с посочените технически средства и отделно от тях – да извърши и
допълнителни парични вложения, които да му осигуряват достъп до интернет, за да
може да изпълнява задълженията си по процесния договор, чийто предмет няма
връзка с тези вложения. От друга страна, от клиента-потребител не може да се
изисква да извършва постоянни справки в един неопределен период от време за
това кога точно топлопреносното дружество ще публикува в интернет страницата си
дължимите се месечни сметки, за да може да съобрази едностранно определяните по
този начин от „Т.С.” ЕАД падежи за изпълнение. Предвид изложеното решаващият състав
на СГС приема, че клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от Общите условия от 2014 г. противоречат на императивната норма на
чл.143, ал.1 ЗЗП и са нищожни на основание чл.146, ал.1, пр.1 ЗЗП. Ето защо, по
отношение на вземанията на ищцовото дружество за дължимата стойност за топлинна
енергия за периода: м.02.2014 г. – м.07.2014 г. вкл., които попадат в приложното поле на общите условия от 2014 г., съдът приема,
че при липсата на договорен падеж и като последица от това – настъпване на
изискуемост на вземането след покана, съгласно нормата на чл.114, ал.2 ЗЗД,
каквато по делото не е представена, давността е започнала да тече от датата на
възникване на задължението, а тази дата в случая е първият ден след изтичане на
месеца, в който е осъществена доставката на топлинна енергия. За вземането за
главницата относно цената на топлинна енергия за м.02.2014 г. тригодишната погасителна
давност е започнала да тече на 01.03.2014 г., като с оглед датата на
предявяване на исковата молба на 08.09.2017 г., когато течението на давностния
срок е спряло, този срок е изтекъл за дължимите се до м.07.2014 г. вкл.
вземания. Последното вземане е станало изискуемо на 01.08.2014 г.
Неоснователно е инвокираното от
жалбоподателя-ищец възражение, че вземанията за главниците за топлинна енергия за
разглеждания период: м.05.2013 г. – м.07.2014 г. вкл. са станали изискуеми
считано от датата на издаване на посочената във въззивната жалба обща фактура.
Фактурирането на стойността на реално доставеното количество топлинна енергия
след приключване на отоплителния сезон на база на данните по издадените
изравнителни сметки не установява нов падеж на периодичните задължения за
плащане на стойността на доставената топлинна енергия /по прогнозен дял или на
равни месечни вноски – чл.155, ал.1 ЗЕ/, тъй като задълженията са станали
изискуеми, съответно – възникнали в предходен момент, с оглед изложените
по-горе мотиви. Тези фактури имат правно-релевантно значение за възникване и
съответно – за настъпване на изискуемост само на вземания на ищеца за конкретни
суми, подлежащи на доплащане от ответника-потребител /клиент/ на топлинна
енергия в резултат на изравняването и издадената изравнителна сметка за
съответния отоплителен сезон. В настоящия казус не се твърди и по делото не се
установява фактурата, на която се позовава ищецът, да касае конкретни суми за
доплащане от потребителя, съгласно издадените изравнителни сметки. Предвид
изложените съображения въззивният съд намира за неоснователно твърдението на жалбоподателя-ищец
„Т.С.“ ЕАД, че изискуе-мостта на претендираните суми в отхвърлителната част на
иска за топлинна енергия е настъпила от посочения срок в обсъжданата фактура.
По силата на разпоредбата на
чл.119 ЗЗД с погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите от
него допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла. Такова
допълнително вземане в дадения казус се явява търсеното обезщетение за забавено
изпълнение на главните задължения в размер на законната лихва за извършените
доставки на топлинна енергия до м.07.2014 г. вкл. за заявения период.
Поради съвпадане на крайните изводи на настоящата
съдебна инстанция с тези на решаващия състав на СРС относно изхода от
разглеждането на спора по отношение на исковете –
предмет на инстанционен контрол, макар и по частично различни мотиви от тези на
решаващия състав на СРС, първоинстанционното решение в тази му част като
правилно като краен резултат следва да бъде потвърдено.
При приетия изход на делото на „Т.С.“
ЕАД не се дължат разноски на основание чл.78,
ал.1 ГПК за настоящото производство.
На основание чл.78, ал.3 ГПК такива
следва да се присъдят на въззиваемата страна в размер на 350,00 лева – разноски
за заплатено адвокатско възнаграждение.
Въззивният съд намира за неоснователно наведеното с молба на „Т.С.“
ЕАД от 19.05.2021 г. възражение за
прекомерност на претендираното от въззивника
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред СГС. Уговореният
размер от 350,00 лева по договор за правни услуги от 22.01.2020 г. не е
прекомерен с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото, вида
и обема на извършените от пълномощника действия по защита въззиваемия в
производството.
Воден от горното,
Съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 255627
от 20.10.2019 г., постановено по гр.д.№ 5 843/ 2018 г. по описа на СРС, ГО, 59
състав в обжалваната част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление:*** да ЗАПЛАТИ на Р.Т.Т., ЕГН **********, с адрес: ***, на
основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 350,00 лева /триста и петдесет лева/ – разноски
за въззивното производство.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната
на ищеца: „Т.С.” ЕООД.
Решението не подлежи на касационно обжалване
на основание чл.280, ал.3, пр.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.