№ 558
гр. Русе, 11.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на седми април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Милен Ив. Бойчев
при участието на секретаря А. П. Х.
като разгледа докладваното от Милен Ив. Бойчев Гражданско дело №
20244520107390 по описа за 2024 година
за да се произнесе, съобрази:
Предявен е иск с правно основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 26, ал.1 пр.1-3
ЗЗД.
Постъпила е искова молба от И. Л. Р. срещу „Адессо Кредит България“
ЕООД, в която твърди, че на 30.01.2023г. между страните бил сключен договор
за паричен заем, по силата на който ответното дружество му предало заемна
сума в размер на 2400 лв., която следвало да върне на 18 месечни погасителни
вноски, всяка от които по 266 лв. В договора било посочено, че заемателят
декларира, че желае да се възползва от допълнителни услуги, като възможност
за отлагане или намаляване на погасителни вноски, смяна на падеж, улеснена
процедура за получаване на средства, срещу които услуги следвало да
представи допълнително обезпечение в деня на подписване на договора – две
физически лица за поръчители, отговарящи на определени в договора
критерии или банкова гаранция. В случай на непредоставяне на това
обезпечение, заемателят съгласно чл. 4, ал.2 от договора дължал неустойка в
размер на 1557,72лв.
Ищецът твърди, че сключения между страните договор е нищожен,
тъй като са нарушени чл. 10, ал.1, чл. 11, ал.1 т.11 и т.12 ЗПК – не всички
елементи от договора били изготвени със шрифт не по-малък от 12,
1
погасителния план не съдържал необходимото по закон съдържание, липсвало
посочване на това какво се включва в ГПР, същият надвишавал допустимия
по закон размер, както и неправилно бил посочен в договора размерът на
договорната лихва. Също така процесният договор противоречал и на добрите
нрави по смисъла на чл. 26 ЗЗД, което становище обосновава с размера на
разходите по кредита, изисканите обезпечения и дължимата неустойка.
Начинът на формулиране на последната давал основание и да се приеме, че
процесният договор е недействителен и поради заобикаляне на закона и
конкретно на чл. 33 ЗПК. С неустойката кредиторът прикривал по-високи
разходи за потребителя, каквото са допустими по закон.
По изложените подробни съображения се иска да бъде признато за
установено по отношение на „АДЕССО КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, че
сключения с И. Л. Р. договор е недействителен на основание чл.22 ЗПК.
Претендират се и направените по делото разноски, включително и адвокатско
възнаграждение в хипотезата на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
В срока по чл.131 ГПК ответното дружество изразява становище за
допустимост, но за неоснователност на предявеният иск, като в отговора са
изложени подробни съображения и посочена съдебна практика в подкрепа на
тези възражения. Моли се искът да бъде изцяло отхвърлен като
неоснователен.
Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото
доказателства по вътрешно убеждение и приложимият закон, съдът прие за
установено от фактическа страна следното:
Няма спор по делото, а и се установява от представените писмени
доказателства, че на 30.01.2023г. между ответното дружество в качеството на
кредитор и ищеца в качеството на кредитополучател е сключен договор за
потребителски паричен кредит при следните параметри: сума на кредита
2400лв., ГПР – 48,22%; фиксиран ГЛП – 40%, срок на кредита 18 месеца, брой
погасителни вноски – 18, общ размер на всички плащания 3230,28лв.
В чл. 4 от договора между страните е посочено, че заемателят
декларира желанието си да се възползва от допълнителни услуги
предоставяни от заемодателя – възможност за отлагане или намаляване на
погасителни вноски, смяна на падеж, улеснена процедура за получаване на
допълнителни средства, срещу които допълнителни услуги заемателят се
задължава да предостави обезпечение на кредитора – две физически лица за
2
поръчители с нетен трудов доход над 1000лв. месечно, с безсрочен трудов
договор, да нямат неплатени осигурителни вноски, да нямат задължения към
други финансови институции и пр. или банкова гаранция за сумата от
3230,28лв. В чл. 4, ал.2 от договора е уговорена неустойка за неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение в размер на 1557,72лв., която
следва да се разсрочи, като към всяка погасителна вноска се добавят още
86,54лв.
Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът
прави следните правни изводи:
Между ищеца и ответното дружество са възникнали правоотношения
по договор за потребителски кредит по чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал.1
ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит
под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане. От събраните по делото доказателства се установява, че
само част от императивно определеното съдържание на договора е изпълнено,
но не всички реквизити по чл. 11, ал.1 ЗПК са налице, в който смисъл са
изложени твърдения и в исковата молба.
Законодателят с нормата на чл. 10, ал.1 ЗПК изисква договорът да бъде
сключен по ясен и разбираем начин, като всички негови елементи се
представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12 (pt),
в два екземпляра - по един за всяка от страните. В настоящият случай
представените по делото Договор за кредит и ОУ са сключени в противоречие
с цитираното законово изискване. Не всички елементи на договора са
представени с размер на шрифт не по-малък от 12, което по силата на чл. 22
ЗПК прави договора недействителен (в този смисъл Решение № 35 от
22.03.2018г. по в.т.д. №3/2018г. по описа на ОС – Русе). За установяването на
това обстоятелство не са необходими специални знания, а е достатъчно
извършването на визуално сравнение. Така например на шрифт 12 е
съставеното от съда разпореждане по чл. 131 ГПК на стр. 12 от делото. Това
нарушение на чл. 10, ал.1 ЗПК е самостоятелно основание за прогласяване
недействителността на процесния договор.
Погасителният план по договора между страните не отговаря на
изискването на чл. 11, ал.1 т.12 ЗПК - не съдържа разбивка на всяка
погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата,
3
изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо,
допълнителните разходи. Това нарушение също е самостоятелно основание за
недействителността на процесния договор съгласно чл. 22 ЗПК.
Също така в процесния договор липсва ясно разписана методика на
формиране на годишния процент на разходите по кредита, кои компоненти
точно са включени в него и как се формира ГПР. В общите условия по
договора изрично е посочено, че в ГПР не се включват разходи произтичащи
от неизпълнение на задължения по договора.
За договорите за потребителски кредит на общо основание и съгласно
чл.24 ЗПК се прилагат правилата на чл.143 – 148 ЗЗП. Независимо, че е част
от индивидуалния договор с ищеца, клаузата за неустойка не е индивидуално
уговорена по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за
паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе и това
е служебно известно на съда от множеството дела, по които са представени
идентични договори между същия заемодател и различни потребители. В
глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя
и при отрицателна такава да откаже сключването на договор. В съображение
26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В
условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да
не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без
предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите – членки следва
да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и
следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите
в случаите, в които те процедират по този начин“. В този смисъл клауза, като
уговорената в процесния договор, според която се дължи неустойка при
неизпълнение на задължението за осигуряване на банкова гаранция или
поръчител отговарящ на определени условия, се намира в пряко противоречие
с преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК. На практика
подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за извършване на предварителна оценка
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е
4
отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от
свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за проверка на
кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл.16
ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно
тогава да се поиска обезпечение въз основа изводите от проверката и едва след
предоставянето му да се сключи договора за кредит.
На следващо място, неустойка за неизпълнение на задължение, което
не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са
настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за
неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено
постигането на неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно
решение №1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, нищожна, поради
накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън
присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
̀
Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани
обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно
разпоредбата на чл.71 ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото
задължение. В случая кредитора променя последиците от липса на
обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той
начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски.
Това навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение
да се представя обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71
ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи
обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната
практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че
страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят
и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по
смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй
като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави
обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които
законът предвижда, а напротив – договорът продължава да се изпълнява по
първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита
като неустойка. Непредоставянето на обезпечение е условие, при което
разходите по кредита могат да се повишат. Този факт е индикация, че
предоставянето на обезпечение е условие от което зависи размера на разходите
5
по кредита, т.е. „неустойката“ се явява разход по кредита, а не обезщетение. С
този разход („неустойката“) е очевидно, че ГПР значително надвишава
посочения в договора и максимално допустимия размер по чл. 19, ал.4 ЗПК.
На следващо място с уговорената неустойка по договора се постига
заобикаляне на закона – чл.33, ал.1 ЗПК, който текст предвижда, че при забава
на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението
на задължението на кредитополучателя за плащане на дължимото в
уговорените срокове. Налице е кумулиране на неустойка за забава с
мораторна лихва, което е недопустимо.
Неспазването на посочените по-горе изисквания на закона относно
формирането на ГПР е основание съгласно чл. 22 ЗПК за прогласяване изцяло
недействителността на процесния договор като противоречащ на закона и
заобикалящ закона, а включването в същия на лихвен процент надвишават три
пъти законната лихва, естеството на предвиденото обезпечение и дължимата
за него неустойка дават основание да се приеме, че договорът е нищожен и на
другото посочено от ищеца основание - накърняване на добрите нрави.
За пълнота на изложеното, съдът намира за необходимо да отбележи, че
цитираната от ответника съдебна практика в отговора му депозиран в срока по
чл. 131 ГПК не дава основание за промяна на горепосочените правни изводи,
тъй като се явява или неотносима към разгледаните въпроси (относно
представени или непредставени доказателства и преклузията за такива) или не
е в противоречие с мотивите на настоящия съдебен състав.
По изложените съображения предявеният иск за прогласяване
недействителността на процесния договор следва да бъде уважен.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал.1 ГПК, ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца внесената от него
държавна такса по делото в размер на 42,50лв.
На основание чл. 78, ал.1 ГПК и чл. 38, ал.2 ЗА, ответното дружество
следва да бъде осъдено да заплати на процесуалния представител на ищеца,
оказал му безплатна правна помощ в настоящото производство адвокатско
възнаграждение в размер на 400лв., което възнаграждение съдът намира, че е
съобразено с правната и фактическа сложност на настоящото производство.
Не следва да бъде уважено възражението на ответника, че не са налице
6
предпоставките на чл. 38, ал.2 ЗА, т.е. ищецът не е материално затруднено
лице. По делото е представен договор за правна защита и съдействие в
хипотезата на 38, ал.1 т.2 ЗА – оказана безплатна правна помощ на материално
затруднено лице. В този случай съдът не може служебно да изследва въпроса
дали са били налице предпоставките за оказване на безплатна правна помощ
/т.е. дали ищецът е материално затруднено лице/, или да прави такива изводи
без да са основани на приложени по делото доказателства. За да бъде отказано
присъждане на адвокатско възнаграждение в този случай, заинтересованата
страна следва да направи своевременно възражение и да представи
доказателства в негова подкрепа от които да се установява обратното – че не
са били налице предпоставките за оказване на безплатна правна помощ, което
не е направено. Липсват доказателства, които да сочат на достатъчна
материална обезпеченост на ищеца, което да е в противоречие с направеното
искане от процесуалния му представител.
Така мотивиран, районният съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА недействителността на Договор за паричен заем
№17020725, сключен на 30.01.2023 г. между “Адессо кредит България”
ЕООД, ЕИК: ********* със седалище и адрес на управление гр. Ботевград,
бул. „Трети март“ №83, представлявано от управителя Лъчезар Василев
Лазаров и И. Л. Р. ЕГН********** със съдебен адрес гр. Русе, ул. „Драма“
№15, поради противоречие със закона, заобикаляне на закона и накърняване
на добрите нрави.
ОСЪЖДА “Адессо кредит България” ЕООД, ЕИК: ********* със
седалище и адрес на управление гр. Ботевград, бул. „Трети март“ №83,
представлявано от управителя Лъчезар Василев Лазаров, да заплати на И. Л.
Р. ЕГН********** със съдебен адрес гр. Русе, ул. „Драма“ №15 сумата от
42,50лв., представляваща разноски за настоящото производство.
ОСЪЖДА “Адессо кредит България” ЕООД, ЕИК: ********* със
седалище и адрес на управление гр. Ботевград, бул. „Трети март“ №83,
представлявано от управителя Лъчезар Василев Лазаров, да заплати на
основание чл. 38, ал.2 ЗА на адвокат К. Х. ЕГН********** от Адвокатска
7
колегия – Русе, с адрес гр. Русе, ул. „Драма“ №15 сумата от 400лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение за настоящото производство.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд - Русе в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
8