№ 21265
гр. София, 21.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 77 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:МАРИЯ СТ. ДИМИТРОВА
при участието на секретаря НАДЯ СТ. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ СТ. ДИМИТРОВА Гражданско дело
№ 20231110163785 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 422 и сл. ГПК.
Предявен е от ищеца А. Т. И. срещу ответника Р. Ц. В. иск с правна
квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД
за установяване съществуване на вземане в размер на сумата от 12 600 ЕВРО
частичен иск от общо заявена претенция от 25 000 ЕВРО, представляваща
дължими суми по договор за заем от 21.03.2017 г., ведно със законна лихва за
период от 23.02.2023 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
25.03.2023 г. по ч.гр.д. 9784/2023 г. по описа на СРС, 77-ми състав.
Ищецът А. Т. И. твърди, че на 21.03.2017 г. е предала сумата от 25 000
евро на Р. Ц. В. на основание договор за заем, като уговорката за основанието
за предаване на сумата и клаузите по договора са уговорени в устна форма.
Твърди се, че на 09.02.2018 г. ответницата като заемател е издала разписка с
нотариална заверка на подписа рег. № 0887/09.02.2018 г. на нотариус Елена
Запрянова, рег. № 432 на НК за получената сума от 25 000 евро, в която е
посочено основанието за получаване на сумата и падежната дата за връщане –
10.03.2018 г. Посочва, че ответницата не е върнала посочената сума, поради
което предявява иск за връщане на част от предоставената в заем сума, за
което ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК с вх.№ 50944/23.02.2023 г., с което е претендирала за връщане на
сумата в размер на 12 600 евро като част от общо 25 000 евро, въз основа на
което е образувано ч.гр.д. 9784/2023 г., СРС, 77 с-в, по което длъжникът не е
намерен, дадени са указания на заявителя да подаде установителен иск по чл.
422 ГПК, въз основа на което ищцата подава настоящата искова молба. Моли
съда да уважи предявения иск и претендира присъждане на разноски.
1
Ответникът Р. Ц. В., в срока по чл. 131 ГПК подава отговор на исковата
молба чрез назначения от съда особен представител – адв. Р. В.. Оспорва
предявения иск като неоснователен. Посочва, че е налице разминаване между
фактическите твърдения в обстоятелствената част на исковата молба за даден
заем в размер на 25 000 евро и посоченото в петитума искане за присъждане
на 12 600 евро. Оспорва изложената фактическа обстановка в исковата молба
като непълна и неточна. Релевира възражение за давност. Въз основа на
посоченото, моли съдът да отхвърли предявения иск като неоснователен и
недоказан.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
За основателност на предявения иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД в
доказателствена тежест на ищеца е да установи по делото при условията на
пълно и главно доказване наличието на валидно възникнало облигационно
правоотношение между страните по договор за заем, предоставяне на
заемната сума на ответника и настъпване на падежната дата за връщане на
дължимата сума.
По делото е представен писмен документ, наименуван „Разписка“,
видно от съдържанието на който ответникът Р. Ц. В. се е задължила да заплати
на ищеца А. Т. И. до 10.03.2018 г. сумата от 25000,00 ЕВРО, получена в заем
до 09.02.2018 г. Документът е с нотариална заверка на подписа на ответника Р.
Ц. В. рег. № 0887/09.02.2018 г. по описа на нотариус Елена Запрянова, рег. №
432 в Регистъра на Нотариалната камара с район на действие СРС.
От съдържанието на процесния документ, озаглавен като „разписка“
еднозначно се установява, че ответникът е поел задължение да заплати на
ищеца сума 25000,00 ЕВРО, която е предадена като заем от ищец преди
съставянето на документа. В документа се обективира само по себе си едно
заемно правоотношение, възникнало и съществуващо между страните в
предходен период.
Съгласно чл. 240 ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в
собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се
задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и
качество. Заемателят дължи лихва само ако това е уговорено писмено. По
делото се установява, че между страните е сключен устен договор за паричен
заем, по силата на който заемодателят-ищец е предоставил на заемателя
сумата от 25000,00 ЕВРО. Договорът за заем е реален. Той се счита за
сключен, когато заемодателят предаде, а заемателят получи заетата сума. По
отношение на предаването на заемната сума от заемодателя на заемателя
съдът приема, че ответникът е получил сумата по договора за заем, тъй като в
разписката фигурира израза „съм получила сумата 25000,00 евро“ и
ответникът се е подписал под разписката с нотариално удостоверяване на
подпис. Процесният документ има характера на разписка за заплащане в брой
на сумата и служи за доказателство за предаване на сумата.
При съобразяване на гореизложеното, съдът приема, че по делото
2
безспорно е установено, че между страните е сключен Договор за паричен
заем за сумата от 25000,00 евро, която е следвало да бъде върната от
ответника на падеж 10.03.2018 г. Ответникът не твърди и не прилага
доказателства да е изпълнила задължението си за връщане на процесната сума
в патримониума на ищцата изцяло или отчасти.
Не може да бъде споделено възражението на ответника за разминаване
твърдения в обстоятелствената част на исковата молба и формулирания
петитум. Институтът на частичния иск е допустим, като същият е предмет на
Тълкувателно решение № 3/22.04.2019 г. по тълк. дело № 3/2016 г. по описа на
ВКС, ОСГТК. Върховният касационен съд разяснява, че предмет на всяко
гражданско дело е претендираното или отричано от ищеца спорно субективно
материално право, което се въвежда в процеса чрез правното твърдение на
ищеца, съдържащо се в исковата молба и което следва да бъде
индивидуализирано от ищеца чрез основанието и петитума на иска.
Основанието на иска обхваща твърдените от ищеца факти и обстоятелства, от
които произтича претендираното субективно материално право, т. е.
правопораждащите го юридически факти, като в случаите на предявен
частичен иск за парично вземане ищецът претендира само част от размера на
вземането, но основанието на иска, включително при предявяването му като
частичен, е единно и неделимо, поради което обективните предели на силата
на пресъдено нещо на решението по частичния осъдителен иск ще обхванат
основанието на вземането в пълен обем. В този смисъл, в тълкувателното
решение е формулиран извод за недопустимост на последващ иск за
непредявената разлика от вземането, в случай че първоначално предявеният
частичен осъдителен иск е бил отхвърлен (тъй като с това решение е отречено
със сила на пресъдено нещо съществуването на основанието на вземането в
пълен обем), респ. при уважаване на частичния иск силата на пресъдено нещо
на решението обхваща общите правопораждащи факти на вземането, така че е
недопустимо в последващия исков процес за остатъка от вземането да се
спори относно основанието на вземането и правната му квалификация.
Изложените тълкувателни разяснения несъмнено обуславят наличието на
правен интерес от предявяване на частичен осъдителен иск (или както е в
настоящия случай – установителен иск по чл. 422 ГПК за установяване
съществуване на вземане по издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК)
за парично вземане, по който ищецът би получил частична защита на
претендираното от него вземане до заявения размер и установяване на
основанието на това вземане в пълен обем.
Следва да се разгледа своевременно релевираното с отговора на
исковата молба възражение за погасяване на вземането с изтичане на
давностен срок. В случая е приложим общият петгодишен давностен срок по
чл. 110 ЗЗД, изчисляван от датата на окончателния падеж, а именно 10.03.2018
г. Срокът в настоящия случай е бил прекъснат с подаването на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение на 23.02.2023 г., поради което
възражението се явява изцяло неоснователно.
С оглед гореизложеното предявеният иск за главница се явява установен
по основание и размер, както частичен, така и по отношение на пълния
3
размер, поради което следва да бъде уважен.
На основание чл. 214, ал. 2 ГПК и предвид изрично направеното искане
в тази насока, върху посочената сума за главници следва да се присъди
законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение до окончателното изплащане.
В съответствие със задължителните тълкувателни разяснения на
Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 12, съдът следва да
се произнесе и по разпределението на отговорността за разноски в
заповедното и исковото производство. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
заявителят (ищец) има право на направените от него разноски в заповедното
производство, от които 492,87 лева – платена държавна такса в заповедното
производство и 500,00 лева – реално заплатено адвокатско възнаграждение в
заповедното производство.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК заявителят (ищец) има право на
направените от него разноски в исковото производство, от които 492,87 лева –
заплатена държавна такса в исковото производство, 15,00 лева – заплатена
държавна такса по частната жалба и 2617,91 лева – депозит за особен
представител.
Не следва да се присъждат претендираните разноски за адвокатско
възнаграждение в исковото производство, тъй като доказателства за
извършването им не са представени към релевантния момент – приключване
на устните състезания и посочения срок не може да бъде продължаван.
Според мотивите, изложени към т. 11 от Тълкувателно решение №
1/06.11.2013 г. по тълк.д. № 620/12 г. на ОСГТК на ВКС, представянето на
писмена защита по чл. 149, ал. 3 ГПК, не може да бъде разбирано
разширително, т.е. да бъде възможност за връщане на приключила вече фаза
на процеса – тази, в която могат валидно да бъдат правени искания, с които се
сезира съда, респективно да бъдат представяни доказателства, спрямо които
противната страна не може да ангажира становище. Следователно след
приключване на устните състезания не могат да бъдат предявени процесуално
валидно искания за присъждане на разноски, съответно да бъдат представени
доказателства за техния размер и реалното им заплащане. В този смисъл е и
трайната съдебна практика, с която настоящият съдебен състав изцяло се
солидаризира. В случая съдът единствено е дал възможност на процесуалния
представител на ищеца да представи доказателства за надлежно учредена
представителна власт за процесуално представителство с оглед саниране
извършените действия на твърдяния пълномощник в първото по делото
открито съдебно заседание.
Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр.
4
чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, че Р. Ц. В., ЕГН ********** с адрес
гр. София, ********** ДЪЛЖИ НА А. Т. И., ЕГН ********** с адрес гр.
София, ********** сумата от 12 600 ЕВРО частичен иск от общо заявена
претенция от 25 000 ЕВРО, представляваща дължима главница по Договор
за заем, за което е издадена разписка от 09.02.2018 г., ведно със законна лихва
за период от 23.02.2023 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
25.03.2023 г. по ч.гр.д. 9784/2023 г. по описа на СРС, 77-ми състав.
ОСЪЖДА Р. Ц. В., ЕГН ********** с адрес гр. София, ********** ДА
ЗАПЛАТИ на А. Т. И., ЕГН ********** с адрес гр. София, ********** на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 992,87 лева – разноски в
заповедното производство и сумата от 3125,78 лева – разноски в исковото
производство пред СРС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5