РЕШЕНИЕ
№ 1216
гр. Кюстендил, 04.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, XIV-ТИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Мария Ем. Антова
при участието на секретаря Валентина Сп. Стоицова
като разгледа докладваното от Мария Ем. Антова Гражданско дело №
20241520103016 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Делото е образувано по искова молба вх.№ 14367/16.12.2024г. на С. Т.
Г. и Г. Л. В. срещу „Профи Кредит България“ ЕООД, с която е предявен иск с
правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията
между страните, че сключеният между тях Договор за потребителски кредит
№ 40014915109 е нищожен, съединен в условията на евентуалност с иск с
правно основание по чл.26, ал.1 ЗЗД за признаване за установено между
страните, че клаузата в част VI от Договор за потребителски кредит №
40014915109, в частта относно таксите „Фаст“ и „Флекси“, е нищожна като
противоречаща на чл.10, ал.2 и чл.19, ал.5 ЗПК, както и осъдителен иск с
правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на
ищцата С. Т. Г. сумата в размер на 1659,88 лева, платена по един нищожен
договор.
Ищците твърдят, че на 20.01.2023г. сключили като кредитополучатели
Договор за потребителски кредит № 40014915109 с „Профи Кредит България“
ЕООД, с който било договорено да се отпусне главница в размер на 3500 лева
при ГЛП от 41% и ГПР от 49,26%. Общо задълженията за главница и лихва
възлизали на 5624,62 лева. Възнаграждението за допълнителната услуга
„Фаст“ и „Флекси“ възлизало на общ размер от 2975,00 лева, съответно,
крайният дължим размер възлизал на 8599,62 лева. Твърди се, че ищцата С. Т.
Г. била заплатила сумата в размер на 5159,88 лева, поради което се иска
ответникът да бъде осъден да й върне сумата от 1659,88 лева. Считат, че
договорът попадал в приложното поле на ЗПК, а ищците имали качеството на
потребители по смисъла на чл.9, ал.3 от закона. Договорът бил
недействителен поради следното: таксите „Фаст“ и „Флекси“ не били
включени в ГПР, поради което имало неправилно посочване на ГПР, а
последното представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла
на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 ЗЗП; не било посочено кои разходи са включени
1
точно в ГПР и кой разход какъв процент от ГПР формира, като по този начин
се възпрепятствала възможността на ищците като потребители да разберат
икономическите последици от поемането на задължения по процесния
договор, а от друга страна – липсата на яснота по въпроса било в пряко
противоречие на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Досежно предявения под евентуалност иск се излагат следните
твърдения: процесната договорна клауза имала за цел да послужи набавянето
на допълнително възнаграждение на кредитора за предоставянето на сумата,
което противоречало на добрите нрави и на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК.
Посочените такси следвало да се включат в ГПР, а невключването им в същия,
водело и до заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.5, доколкото се стигало
до надвишаване на законово определения размер на ГПР, а оттам и на
недействителност на процесната договорна клауза. Претендират се разноски.
С допълнителна молба е уточнено, че предявяват и осъдителен иск с
правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на
ищцата С. Т. Г. сумата в размер на 1659,88 лева, платена по един нищожен
договор.
В срока по чл.131, ал.1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника, с който се оспорват предявените искове като неоснователни. Счита
за безспорно между страните сключването на процесния договор, по силата на
който на ищците била изплатена сумата в размер на 3500 лева, от които 690
лева за външно рефинансиране към „Креди Йес“ ООД по договор за кредит на
С. Г.; 1059,01 лева – външно рефинансиране към „Сити Кеш“ ООД; 1750,99
лева – преведени по посочената в договора банкова сметка. Договорът бил
сключен след изрично изявената от страна на ищците воля за това при
посочените в него условия. Договорът бил в писмена форма, на хартиен
носител и съдържал точно и ясно описание на всички негови елементи.
Размерът на ГПР бил точно посочен /49,26%/, изчислен съгласно Приложение
1 към ЗПК. Наред с това, в същия не следвало да се включват таксите „Фаст“ и
„Флекси“, доколкото последните не били задължителен разход по кредита, а се
заплащали само при искане от страна на потребителя. Освен това, счита се, че
неправилното посочване на ГПР, дори такова да е налице, а в процесния
случай – не било, не следвало да се приравнява на липса на ГПР и да влече
нищожност на целия договор. Досежно предявения под евентуалност иск за
прогласяване на нищожност на клаузата от договора, предвиждаща такси
„Фаст“ и „Флекси“, твърди се, че същите са дължими, доколкото на ищците
били предоставени посочените услуги. Не било налице противоречие с
разпоредбите на чл.10а, ал.1 и ал.2 ЗПК доколкото същите не представлявали
дейност, свързана с усвояването и управлението на кредита. Искането към
съда е да отхвърли предявените искове. Претендира разноски. Направено е
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
процесуалния представител на ищците.
В проведените открити съдебни заседания, страните, редовно
призовани, не се явиха, нито изпратиха процесуални представители. С
депозираните молби от страните, същите уведомиха съда за служебната
ангажираност на пълномощниците им и изразиха желание делото да се
разгледа в тяхно отсъствие. Беше изслушана допусната съдебно-счетоводна
експертиза.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.12
ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Предвид на вида на предявените искове в доказателствена тежест на
ищците по исковете с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД е да докажат
сключването на Договор за потребителски кредит № 40014915109 с
2
посоченото в исковата молба съдържание, както и че част от съдържанието на
договора е клауза, предвиждаща такси „Фаст“ и „Флекси“, за които е
предвидено заплащане на сума в общ размер на 2975 лева.
В доказателствена тежест на ищцата С. Т. Г. по иска с правно основание
чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД е да докаже факта на плащане на процесната сума на
ответника.
В доказателствена тежест на ответника е да установи, че клаузите за
такси „Фаст“ и „Флекси“ са валидно/индивидуално уговорени, респ. че
договорът е действителен.
От събрания и приет по делото доказателствен материал и в частност
от представеното копие на Договор за потребителски кредит № 40014915109 е
видно, че страните по силата на посочения договор са се намирали в
облигационно отношение, по силата на което ответното дружество, в
качеството си на кредитор, е предоставило потребителски кредит на ищците, в
качеството им на кредитополучатели, в общ размер на 3500 лева, при условия:
срок на кредита – 30 месеца, размер на вноската по кредита – 187,49 лева, при
ГПР в размер на 49,26%, годишен лихвен процент – 41,00%, лихвен процент
на ден – 0,11%, дължима сума по кредита – в размер на 5624,62 лева, при общо
задължение по кредита, заедно със закупена допълнителна услуга – 8599,62
лева, с общ размер на вноска – 286,66 лева, дата на погасяване – 20 ден от
месеца. В договора е уговорено закупуването от страна на ищцата на
допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ срещу възнаграждение за закупена
допълнителна услуга „Фаст“ – 1400 лева и за допълнителна услуга „Флекси“ –
1575 лева, при размер на вноската по закупените допълнителни услуги – 99,17
лева, дължима заедно с месечната погасителна вноска по кредита.
Не е спорно между страните, че предоставеният кредит е бил усвоен от
ищците, като ищцата С. Т. Г. е погасила сумата в размер на 5159,88 лева.
Видно от Общите условия към договора за кредит – т.15.1 и т.15.2,
отразените в процесния договор такси за услуги „Фаст“ и „Флекси“, са
дефинирани като допълнителни и незадължителни услуги, като въз основа на
услуга „Фаст“ клиентът получава приоритетно разглеждане и становище на
искането за отпускане на потребителски кредит преди кредитоискателите,
които са без закупена допълнителна услуга „Фаст“ и в рамките на 1 час,
считано от постъпване на искането за отпускане на потребителски кредит в
системата на ответното дружество. За закупена услуга „Флекси“, става ясно,
че клиентът получава право да променя едностранно погасителния план при
изпълнение на изискванията в общите условия.
По предявения главен иск чл.26, ал.1 ЗЗД за прогласяване
недействителността поради противоречие със закона на сключен между
ищцата и ответното дружество Договор за потребителски кредит №
40014915109, съдът счита, че процесният договор за кредит се квалифицира
като потребителски такъв, като кредитополучателите – ищци се явяват
физически лица – „потребители“ по смисъла на § 13, т.1 ДР ЗЗП, а
финансовата институция – търговец по смисъла на § 13, т.2 ДР ЗЗП. В чл.9
ЗПК е дадена легална дефиниция на договор за потребителски кредит,
съгласно която това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или
се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на
стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез
извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Доколкото по делото не се събраха доказателства и не се
изложиха твърдения относно това сумата по кредита да е използвана за
търговска дейност на кредитополучателите, се налага извод, че процесният
договор за кредит попада в обхвата на разпоредбата на чл.9 ЗПК. Въз основа
3
на посоченото, в случая се прилагат както разпоредбите на Закона за защита
на потребителите, така и тези на Закона за потребителския кредит.
Съгласно трайно установената и задължителна съдебна практика, съдът
следи служебно за нищожността, като според ТР №1/2020 г. от 27.04.2022 год.
по тълк. д № 1 по описа за 2020 г. на ОС на ГК и ТК на ВКС, с чл.7, ал.3 ГПК е
предвидено изрично задължение на съда да следи служебно за по чл.146, ал.1
ЗЗП, произтичаща от неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител,
както и да се произнесе служебно по нищожността, когато установи пороци,
произтичащи пряко от съдържанието и формата на договора, но и от
общоизвестни или служебно известни на съда факти. Тоест съдът следва да
обсъди годността на договора, дори и без наличието на възражения на
страните, когато основателността на исковата претенция е пряко обусловена
от неговата действителност.
Съгласно чл.143, ал.1 ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключван с
потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като
според чл.146, ал.1 ЗЗП неравноправната клауза е нищожна, освен ако е
уговорена индивидуално.
Относно договора за потребителски кредит и неговото съдържание е
необходимо съобразяването им с изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 -
12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 - 9, като при неспазването им, договорът за
потребителски кредит следва да бъде обявен за недействителен, на основание
чл.22 ЗПК. От това следва, че при неспазване на изброените в чл.22 ЗПК
императивни изисквания по чл.11 ЗПК, касаещи съдържанието на договора, се
стига до неговата нищожност, като в конкретния случай съдът намира за
основателни доводите на ищците за нарушаване на разпоредбата на чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК, доколкото в договора за кредит не е посочен реално
приложимият годишен процент на разходите по договора.
От събраните доказателства се изясни, че между страните е постигнато
съгласие за предоставяне на допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ срещу
заплащане на възнаграждение от страна на ищците за закупена допълнителна
услуга „Фаст“ в размер на 1400 лева и за допълнителна услуга „Флекси“ – в
размер на 1575 лева. Съгласно чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, договорът за
потребителски кредит се изготвя на разбираем език и следва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1, начин. В
този смисъл и според чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР по кредита следва да изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, като според
ал.4 и ал.5 на цитираната разпоредба, ГПР не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България и клаузи, надвишаващи определените по ал.4, се считат за нищожни.
В пар.1, т. 1 от ДР на ЗПК е дадено определение на понятието „Общ
разход по кредита за потребителя“, според което това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
4
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, като общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Правото на кредитора
да определя такси, свързани с договора за кредит се урежда от разпоредбата на
чл.10а, ал.1 ЗПК, въз основа на която на кредитора е предоставена възможност
да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги,
свързани с договора за потребителски кредит, но съгласно ал.2 на същия член
кредиторът не може, респективно няма право, да изисква заплащане на такси
и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
Настоящият съдебен състав намира, че в случая не се касае за допълнителни
услуги по смисъла на чл.10а, ал.1 ЗПК, тъй като таксите за услуги „Фаст“ и
„Флекси“, дължими по процесния договор за кредит, са пряко свързани и
представляват действие по усвояването и управлението на кредита, поради
което клаузата, която ги урежда, се явява неравноправна и в противоречие със
забраната по чл.10а, ал.2 ЗПК, с оглед на което същата е нищожна. Цените,
уговорени за тези две услуги осигуряват на кредитора едно допълнително
възнаграждение за предоставяне на заетата сума, като по отношение на
услугата „Фаст“ следва да се отбележи, че същата се отнася до действия,
свързани с отпускане на кредита, а извън това, не става и ясно в какво точно
се изразява приоритетното разглеждане на искането за отпускане на кредита,
предвид липсата на описан, определен срок за това. Относно услугата
„Флекси“ се установява, че същата касае действия по управление на кредита,
като прави впечатление, че ако услугата бъде закупена, кредитополучателят
следва да придобие правото едностранно да промени погасителния план по
договора, но същевременно за извършената промяна е необходимо сключване
на анекс между страните. Следователно и на база изложеното, услугите
„Фаст“ и „Флекси“ са част от общия разход по кредита за потребителя по
смисъла на § 1, т. 1 ДР ЗПК, поради което подлежат и на включване в ГПР,
като това е видно и от начина, по който е уговорено плащането на
възнаграждението за тях – заедно с погасителните месечни вноски по кредита
и то независимо дали услугите реално са били използвани от
кредитополучателя. Следва да се има предвид също така, че общият размер на
възнагражденията за допълнителните услуги „Фаст“ лв. и „Флекси“ възлиза на
2975 лева, а размерът на отпуснатия кредит е в размер на 3500 лева, т.е.
уговорени са допълнителни услуги, които икономически не съответстват на
отпуснатата сума, доколкото общата стойност на възнагражденията на
допълнителните услуги се доближава до размера на кредита. Следователно
налице е и противоречие с добрите нрави, тъй като се цели да се заобиколи
забраната да се натоварва неоправдано длъжника с допълнителни такси,
независимо дали се е съгласил с тях и дали договорът може да се сключи и без
тях. Цената на описаните услуги следва да е инкорпорирана във
възнаграждението на кредитора, което се претендира от длъжника, а неговия
размер е ограничен със ЗПК. Чрез уговарянето на тези допълнителни услуги
се цели заобикаляне на прага на възнаграждението с цел получаване на по-
високо такова, което не следва да се допуска. В случай, че възнагражденията
за закупените допълнителни услуги се включат в изчисляването на ГПР, то
той би се променил в посоча повишаване на същия и очевидно би надхвърлил
законоустановения максимум.
Наред с това, практиката на СЕС /т.90 от решение на СЕС по дело С-
377/14; съображения 31 и 43 от Директива 2008/48/ приема, че от особено
важно значение е потребителят да е бил информиран за общия разход по
кредита под формата на процент, изчислен по единна математическа формула,
тъй като това води освен до прозрачност, но и до предоставяне на възможност
на потребителя да направи сравнение относно предлаганите на пазара оферти
и условия за отпускане на кредит, както и да прецени обема на задълженията,
които поема. Също така, посочването в договор за кредит на по-нисък и/или
по-висок от действителния ГПР, представлява невярна информация относно
5
общите разходи по кредита и следователно относно цената, което пък следва
да се окачестви като заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.6,
пар.1 от Директива 2005/29/ЕО относно нелоялни търговски практики от
страна на търговци към потребители, тъй като заблуждава или е възможно да
заблуди средния потребител по отношение на съществен елемент на договора
– неговата цена, и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе
решение за сделка, което в противен случай не би взел. Невключването на
услугите „Фаст“ и „Флекси“ в ГПР се явява заблуждаваща търговска практика
по смисъла на чл.68д, ал.1 ЗЗП, като клаузата, която ги урежда в процесния
договор, следва да се счита за неравноправна и съгласно чл.143, ал.2, т.19 ЗЗП.
Именно по посочените причини законът въвежда задължението в договора за
кредит да бъде подробно описан начина на формиране на ГПР, като по делото
се установи, че в процесния договор за кредит това не е направено, а
единствено е посочен общ размер на ГПР, който освен това, е и некоректно
определен, което води до засягане на правата на потребителя в още по-
съществена степен, тъй като последният е поставен в положение да тълкува
клаузите на договора, а тази част от договора се явява особено важна за
интересите на потребителя, поради което неяснотите и подвеждащото
оповестяване на това изискуемо съдържание, законът регламентира като
порок от най-висока степен.
В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в
договора не дава възможност на ищците да преценят икономическите
последици от сключването му и макар формално процесният договор да
съдържа изискуеми реквизити по чл.11, ал.1 ЗПК, въз основа на цялостна
преценка на всяка от уговорените клаузи, съдът намира, че неправилното
посочване и липсата на оповестяване на действителен ГПР в договора за
кредит, е достатъчно сериозен пропуск, който се приравнява на непосочен
ГПР. Сходно е разбирането и в най-новата практика на СЕС, по-специално в
решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело С714/22 г. Изложеното до момента
дава основание да се приеме, че процесният договор противоречи на
императивната разпоредба на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, което води до неговата
недействителност, на основание чл.22 ЗПК, а оттам и до основателността на
предявения иск, с оглед на което същият следва да бъде уважен.
Предвид уважаването на главния иск, съдът не следва да разглежда,
респективно да се произнася, по евентуално предявения иск с правно
основание по чл.26, ал.1 ЗЗД, че клаузата на чл.6 от Договор за потребителски
кредит № 40014915109, в частта относно таксите „Фаст“ и „Флекси“, е
нищожна като противоречаща на чл.10, ал.2 и чл.19, ал.5 ЗПК.
Съответно, доколкото потребителят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по него,
осъдителният иск по чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД следва да бъде уважен. От приетото
заключение по допусната съдебно-счетоводна експертиза, която съдът
кредитира с оглед на разпоредбата на чл.200 ГПК като пълно и компетентно
изготвена, се установява, че са заплатени сумите в общ размер на 5159,88
лева. Доколкото чистата стойност на кредита възлиза на 3500 лева,
претенцията за връщане на сумата в размер на 1659,88 лева се явява
основателна и като такава следва да бъде уважена.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК, само на
ищците се дължат разноски, но тъй като в настоящото производство същите са
освободени от заплащането на държавни такси, при изхода на делото,
дължимата такава, следва да бъде заплатена от ответника по сметка на РС –
Кюстендил, на основание чл.78, ал.6 ГПК, за всеки от предявените искове,
като в случая таксата се равнява на 462,99 лева.
6
Ищцовата страна претендира и заплащането на адв. възнаграждение в
размер на минималния размер по Наредба 1/2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, като от страна на ответника е релевирано с
отговора на исковата молба възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение. Разгледано по същество, съдът намира възражението за
основателно. Както е уточнено в Решение от 25.01.2024г. на СЕС по С-
438/2022г. съдът не е обвързан от минималните размери на възнагражденията,
определени в Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения с оглед нейното противоречие с чл. 101, пар. 1
от ДФЕС. При това положение при определяне на възнаграждението съдът взе
предвид следните критерии: 1/ фактическата и правна сложност на делото /в
случая такава липсва/; 2/ обема на извършената от представителя защита
/подаване на искова молба и последващи няколко такива, но не и явяване в
открито съдебно заседание/; 3/ защитаваният материален интерес по исковете;
4/ обичайният възприет в съдебната практика размер на адвокатските
възнаграждения по делата, касаещи договори за сравнително не високи
потребителски кредити /не повече от 3500 лева/; 5. липсата на отклонения от
обичайното развитие на процеса /насрещни искове, обратни искове,
привличане/встъпване и пр./; 6. обстоятелството, че двата съединени иска
защитават един и същи интерес на ищеца, доколкото се касае за инцидентно
оспорване чрез установителен иск на валидността на договорна клауза,
предвиждаща заплащане на процесните услуги, по която е заплатена сумата
предмет на осъдителния иск, поради което следва да се вземе предвид
съвкупният размер на материалния интерес по двата иска. При приложение на
тези критерии съдът намира, че адвокатското възнаграждение следва да бъде
намалено до размера от общо 650 лева.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от С. Т. Г., ЕГН ********** и постоянен
адрес: гр. *** и Г. Л. В., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. ***, срещу
„ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, р-н Средец, ж.к. Мотописта, бул. „България“
№ 49, бл. 53Е, вх. В, ет. 7, иск с правно основание чл.26, ал.1, ЗЗД,
нищожността на сключения между страните Договор за потребителски кредит
№ 40014915109.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД да заплати на
ищцата С. Т. Г., ЕГН **********, на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД сумата в
размер на 1659,88 лева, представляваща заплатена без основание сума по
Договор за потребителски кредит № 40014915109.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД да заплати на адв. Л.
Б., член на САК, личен номер ********** адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство на ищцата по реда на чл.38 ЗАдв в размер на
650 лева.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД да заплати по сметка
на Районен съд – Кюстендил сумата от 462,99 лева, представляваща дължима
държавна такса, на осн. чл.78, ал.6 ГПК.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред
Окръжен съд – Кюстендил в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Кюстендил: _______________________
7
8