№ 4203
гр. С, 20.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 128 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:С И
при участието на секретаря ПЕТЯ Н. АНГЕЛОВА
като разгледа докладваното от С И Гражданско дело № 20221110159289 по
описа за 2022 година
Предявени са искове от С. Н. П. с ЕГН ********** постоянен адрес гр.С, ж.к."Л"
бл...., ет.1, чрез адв.З. със съдебен адрес гр-С, ж.к.Л 3, ул.”Г Д” № 6, търговски комплекс „С
М, офис 14, за признаване за установено по отношение на „И А М" АД, с ЕИК: ..., със
седалище и адрес на управление: гр. С, бул.”Д Н" № 28, ет. 2, ап..., представлявано от Г Т Т,
че клаузата чл.4 от сключени между страните договор за паричен заем №.../25.03.2019 г., е
нищожна като неравноправна и за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от
232.07 лв. /съобразно допуснатото изменение на иска с определение от о.с.з. от 28.02.2023
г./, представляваща частичен иск от 1200.00 лв., недължимо платени по процесния договор
за кредит, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 01.11.2022 г., до
окончателното плащане на дължимото.
Претендира се присъждане на направените по делото разноски.
В исковата молба се твърди, че на 25.03.2019 г. страните са сключили договор за
паричен заем №... за сумата от 2400.00 лева. Според ищеца, в чл. 4 от договора е уговорено,
че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант - две физически
лица, поръчители или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита, като
поръчителите следва да отговарят на следните условия: да представи служебна бележка от
работодател, за размер на трудовото възнаграждени, нетния размер на трудовото
възнаграждение да е в размер на минимум 1 000 лв., да работи по безсрочен трудов договор,
да не е поръчител, да има чисто ЦКР и др. Отбелязва се, че в ал.2 от чл.4 страните са
уговорили, че в случай на неизпълнение на задължнието си по настоящия договор да
преодстави обезпечение в срока по предходната алинея, заемателят дължи на заемодателя
1
неустойка в размер на 1200 лв. неустойката се заплаща от заемателя разсрочено , заедно с
всяка от погасителните вноски. Ищцата сочи, че ответното дружество й е начислило
неустойка в общ размер на 1200 лева, тъй като не е представила в срок надлежни
поръчители или друг вид обезпечение, посочени в процесния договор. Ищцата твърди, че е
погасила изцяло сумата по сключения договор преди завеждането на исковата молба.
Въпреки това тя оспорва неустоечната клауза по чл. 4 от договора като
неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/, тъй като същата задължава потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано висока неустойка. Навежда доводи и че въпросната
клауза не е индивидуално уговорена, съгласно чл.146 от ЗЗП.
Ищецът се позовава на разпоредбата на чл.33, ал.1 ЗЗП, съобразно която при забава
на потребителя, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата. Обръща внимание, че в чл.33, ал.1 и ал.2 ЗПК е установено, че при
забава на потребителят кредиторът има право само на лихва до размера на законната върху
неплатената в срок сума за времето на забавата, поради което иска да се приеме, че в случая
е налице заобикаляне на ЗПК, което пък прави клаузата нищожна на основание чл.21, ал.1
от ЗПК.
Като допълнителен довод се навежда противоречие на процесната клауза с добрите
нрави, тъй като предвидената с нея неустойка излиза извън присъщите й обезщетителна,
обезпечителна и санкционна функции и води до оскъпяване на кредита, а и не е ясно какви
точно вреди на кредитора би покрила. В този смисъл се позовава на т.З от Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т.д. № 1/2009 г., ОСТК.
Отделно от това се сочи, че кредиторът не е включил сумата на неустойка в ГПР,
като стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата на чл.19, ал.4 ЗПК. В исковата
молба се цитира чл.22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, съгласно която разпоредба договорът
за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на
разходите и общата сума, дължима от потребителя. Отделно ищецът обръща внимание, че
съобразно чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид в т. ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, като легалната им дефиниця е в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и съобразно
нея, в ГПК следва да бъде калкулирана и процесната неустойка, доколкото тя е сигурен
разход.
По така изложените съображения от съда се иска да прогласи нищожността на
неустоечната клауза - чл.4 от договора и да осъди ответното дружество да върне на ищцата
50.00 лв. от общо заплатените от нея 1200.00 лв. по процесната клауза.
В срока за отговор, ответникът по делото е депозирал такъв, в който се съдържат
доводи по основателността на предявения иск.
2
Ответникът твърди, че ищецът прави опит за разместване на доказателствената
тежест по делото, като с доказателствените си искания цели да да я прехвърли на него. В
тази насока се позовава и на практиката на Съда на ЕС, касаеща представяне на
допълнителни документи, отразена в Решение на СЕС от 19 декември 2019 г. по съединени
дела С- 453/18 и С-494/18. Цитира се пар. 54 от решението, в който е посочено, че
националния съд следва да изисква от ищеца да представи съдържанието на документа или
документите, на които се основава неговото искане, което е част от доказването в процеса,
тъй като целта на това искане е само да се провери основанието за претенцията, така че то
не противоречи на диспозитивното начало.
Ответникът оспорва иска и по същество. В тази насока твърди, че неустойката по
своята същност представлява форма на договорна отговорност, служеща за обезщетение за
вредите, причинени от неизпълнението, като процесната такава е начислена вследствие на
неизпълнение на поетите договорни задължения от страна на заемателя за представяне в
срок на обезпечение - поръчител или банкова гаранция. Според ответника,
предназначението на посочената неустойка е да обезщети евентуалните вреди от
неизпълнението на договора, като обичайните вреди, които причинява неизпълнението на
парично задължение, са пропуснати ползи - от пропуснатата сигурна възможност за печалба,
която кредиторът би реализирал, ако бе получил в срок паричната престация; претърпени
загуби - евентуалните допълнителни разходи, които кредиторът би дължал, ако би си
набавил чрез заем същия паричен ресурс на свободния пазар (за банкови лихви и такси).
Ответникът сочи, че ако заемополучателят добросъвестно изпълнява поетото договорно
задължение и предоставил такава гаранция, то кредиторът ще събере вземането си и няма да
търпи посочените вреди. Ответникът прави анализ на разпоредбата на чл.92, ал.1 от ЗЗД,
според която неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението без да е нужно те да се доказват. Според него,
фактическият състав, който следва да се осъществи, за да възникне основанието за
заплащане на неустойка за неизпълнение на договор, включва следните елементи: наличие
на валидно договорно задължение; неизпълнение на задължението; неустойката да е
уговорена, като в случая всичко изброено е налице, поради което неустоечното задължение
е валидно възникнало.
Ответникът развива доводи, че въпросът за накърняването на добрите нрави по
отношение на уговорена неустойка в сметлината, дадена с TP № 1 от 15.06.2010 г. по тьлк.
д. № 1/2009 г., ОСТК на ВКС, следва да бъде решен чрез комплексна преценка - не само на
съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на други фактори, като свободата
на договаряне, равнопоставеността между страните, функциите на неустойката, както и
възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не
се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване. С оглед на това
ответникът твърди, че дори и се приеме, че неустойката е прекомерна, то това не я прави a
priori нищожна поради накърняване на добрите нрави, а следва да се намали нейният размер.
По отношение срокът за представяне на неустойката се обръща внимание че с подписването
3
на договора, ищецът се е запознал с изискванията, касаещи представяне на обезпечения под
формата на поръчителство или банкова гаранция, поради което следва да се презюмира, че
след като се е съгласил с условията, същият е бил сигурен, че има необходимото време, за да
сс подготви и да изпълни поетия ангажимент.
Ответникът оспорва и възраженията на ищеца досежно целта на процесната клауза, а
именно за заобикаляне на чл.19, ал.4 от ЗПК. Ответникът твърди, че в случая релевнтно е
даденото разрешение в чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК, в която разпоредба е предвидено, че при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита, не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски
кредит.
Ответникът сочи, че по процесния договор за паричен заем, ГПР е фиксиран,
посочена е и общата сума за плащане по договора, а механизмът за пресмятане на ГПР е по
формула, съдържаща се в Приложение № 1 към ЗПК, като няма законово изискване той да
бъде посочен и в договора за паричен заем. Ответникът тълкува разпоредбата на чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК, която предвижда, че при посочване на годишния процент на разходите (ГПР)
следва да се посочат допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в
приложение № 1 начин, в смисъл на посочване на онези допускания, които биха довели до
промяна в ГПР, а не простото повтаряне на всички изброени в т.3, б.„а“ - „м“ от приложение
№ 1 на ЗПК допускания. Според ответника процесния договор за кредит не съдържа
възможности за промяна в ГПР като резултат от липса на конкретни уговорки или
предвидени различни варианти за определяне на лихвата в различни периоди от действие на
договора, при което ГПР е изчислен на база първоначално уговорения размер на лихвата,
т.е. в договора не е уговорена възможност за промяна на ГПР, поради което не са
предвидени и уговорени допълнителни допускания.
По така изложените съображения, от съда се иска да отхвърли предявените искове,
като присъди на ответника направените от него разноски, вкл. и за юрисконсултско
възнаграждение.
В съдебно заседание страните се явяват и не се представляват. Вземат писмено
становище по съществото на спора.
По делото са ангажирани писмени доказателства, назначена и изслушана е съдебно-
счетоводна експертиза.
Съдът, преценявайки събраните по делото доказателства по реда на чл.12 и
чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявените искове са с правно основание правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр.
чл.22 от ЗПК и 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
По иска с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.22 ЗПК, съдът намира следното:
За основателността на този иск, в тежест на ищеца е да докаже, че оспорената клауза
на чл.4 от договора за кредит е недействителна, тъй като противоречи на добрите нрави,
4
както и на императивните изисквания на ЗПК, включително и като ги заобикаля, както и че
същата се явява неравноправна клауза по смисъла на ЗЗП. Видно от представения по делото
договор за паричен заем №..../25.03.2019 г., на посочената дата между „И А М“ АД (като
заемодател) и С. Н. П. (заемател) е сключен договор за заем, по силата на който ответницата
е получила в заем сумата в размер на 2 400 лв., като се е задължила да върне получената в
заем сума, ведно с договорена възнаградителна лихва, на 12 седмични погасителни вноски,
всяка от които по 210.14 лв.
Съгласно чл.6, ал.2 от договора, заемът е сключен при фиксиран годишен лихвен
процент в размер на 40,00 %, като на основание чл.2, ал.7 от договора общият размер на
сумата, която заемателят следва да върне е 2521.68 лв., определена като се вземат предвид
всички допускания, посочени в договора и включени в ГПР от 47.82%.
Съгласно чл.4, в срок от 3 дни, считано от датата на сключване на договора,
заемателят следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1/ две
физически лица-поръчители, които да отговарят на подробно изброени изисквания /относно
месечен доход, условия, при които полагат труд, наличие на други задължения и т.н./ или
2/банкова гаранция с бенефициент заемодателя в размер на 2521.68 лв. със срок на
валидност 30 дни след крайния срок за изплащане на задълженията по процесния кредит.
Съдът намира, че процесната клауза на чл.4 от договора е нищожна доколкото
установява задължение, което противоречи на добрите нрави. Критериите за това се
съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е
неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии,
като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на
поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата
уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между
размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /в този смисъл
решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните неустойката може да
изпълнява и наказателна функция. В случая обаче страните са уговорили клауза /чл.4 от
договора/ за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на
кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение са
предвидели неустойка в размер на 738.24 лв. Така предвидената клауза за неустойка поради
неизпълнение на договорно задължение за представяне на обезпечение противоречи и на
чл.21, ал.1 ЗПК. Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
5
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. От съдържанието на чл.4,
ал.2 от процесния договор е видно, че размерът на уговорената неустойка е приблизително
около 1/3 от заемната сума за срока на целия договор. Предвидено е още предварително, че
неустойката ще се заплаща разсрочено, заедно със всяка вноска по договора, както размера
на вноските нараства с 61.52 лв. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида
обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да
прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по
предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното
договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се
дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката е предвидена да се
кумулира към погасителните вноски, по който начин се отклонява от обезпечителната и
обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този
начин в погасителните вноски, неустойката по същество е добавък към възнаградителната
лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя. С оглед на това,
тя следва да бъде калкулирана в ГПР, който по този начин би нараснал до 169.84%. Това от
своя страна противоречи на въведените ограничения по чл.19, ал.4 от ЗПК.
Ето защо, съдът приема, че процесната клауза е в нарушение на изискванията за
добросъвестност, води до неравновесие между правата на страните по договора, като
накърнява правата на потребителя. Поради това тази клауза следва да бъде прогласена за
нищожна.
По иска с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, съдът намира следното:
За основателност на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в
тежест на ищеца е да установи извършено в полза на ответника плащане в предявения
размер, а в тежест на ответника е да установи наличието на правно основание, на което да е
получил плащането.
Видно от приетото и неоспорено от страните заключение на вещото лице по съдебно-
счетоводната експертиза, ищецът е заплатил изцяло задълженията си по процесния договор
за кредит, като за неустойка са отнесени 232.07 лв. Доколкото съдът по изложените по-горе
съображения прие, че чл.4 от договора, който въвежда задължение за неустойка при
непредоставяне на някое от посочените два вида обезпечения, е нищожен, то липсва
основание за ответника за получаване на сумата от 232.07 лв. Същата следва да бъде
върната на ищцата.
Като законна последици от уважаването на иска, следва да се присъди и законната
лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба – 01.11.2022 г., до
окончателно изплащане на вземането.
6
Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има
единствено ищецът, като същият претендира такива за държавна такса от 100.00 лв. и за
адвокатско възнаграждение от 1000.00 лв. Срещу последното е направено възражение за
прекомерност с отговора на исковата молба. Това възражение настоящият състав намира за
основателно предвид действителната фактическа и правна сложност на делото, обема
събран доказателствен материал, броя проведени съдебни заседания, конкретно
извършените от пълномощника на ищеца действия по процесуалното му представителство и
защита в производството. С оглед материалния интерес по делото и предвиденото в чл.7,
ал.2, т.1 от Наредба № 1 на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на
адвокатските възнаграждение, платеното от ищеца адвокатско възнаграждение следва да
бъде намалено до 400.00 лв.
В същото време, доколкото с протоколно определение от 28.02.2023 г. ищцата е
освободена от такси и разноски в производството, на основание чл.78, ал.6 ГПК,
заплатеното от бюджета на съда възнаграждение на вещото лице по съдебно-счетоводната
експертиза, следва да бъде възложено в тежест на ответника.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по иска с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.22 ЗПК, предявен
от С. Н. П. с ЕГН ********** постоянен адрес гр.С, ж.к."Л" бл...., ет.1, срещу „И А М" АД,
с ЕИК: ..., със седалище и адрес на управление: гр.С, бул.”Д Н" № 28, ет. 2, ап...,
представлявано от Г Т Т, за нищожна клаузата на чл.4 от сключения между страните договор
за паричен заем №.../25.03.2019 г.
ОСЪЖДА „И А М" АД, с ЕИК: ..., със седалище и адрес на управление: гр.С, бул.”Д
Н" № 28, ет. 2, ап..., представлявано от Г Т Т, да заплати на С. Н. П. с ЕГН **********
постоянен адрес гр.С, ж.к."Л" бл...., ет.1, сумата от 232.07 лв., представляваща частичен иск
от 1200.00 лв., недължимо платени по договор за паричен заем №.../25.03.2019 г.
кредит, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 01.11.2022 г., до
окончателното плащане на дължимото.
ОСЪЖДА „И А М" АД, с ЕИК: ..., със седалище и адрес на управление: гр.С, бул.”Д
Н" № 28, ет. 2, ап..., представлявано от Г Т Т, да заплати на С. Н. П. с ЕГН **********
постоянен адрес гр.С, ж.к."Л" бл...., ет.1, сума в размер на 500.00 лева, представляваща
направени от ищеца разноски по делото, съобразно изхода му.
ОСЪЖДА „И А М" АД, с ЕИК: ..., със седалище и адрес на управление: гр.С, бул.”Д
Н" № 28, ет. 2, ап..., представлявано от Г Т Т, за заплати на основание чл.78, ал.6 от ГПК по
сметка на Софийски районен съд сумата от 400.00 лв., представляваща заплатено от
бюджета на съда възнаграждение на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
7
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8