РЕШЕНИЕ
№ 2322
гр. Пловдив, 22.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Анета Ал. Трайкова
при участието на секретаря Невена Мл. Назарева
като разгледа докладваното от Анета Ал. Трайкова Гражданско дело №
20215330106703 по описа за 2021 година
Съдът е сезиран с искова молба от М. А. Н., ЕГН ********** от гр. П. против
„СИТИ КЕШ” ООД, ЕИК: ******, с която е предявен иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, предл. първо ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 50
лв. – недължимо платена по клауза за неустойка по договор за паричен заем
№*******г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в
съда – 22.04.2022 г. до окончателното изплащане на вземането;
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за паричен
заем № ********г., по силата на който ищецът получил заем в размер на 1600 лв. С
договора бил уговорен и годишен процент на разходите в размер на 49,99 % и
възнаградителна лихва от 40,08 %. Общата дължима сума била в размер на 1764,34 лв.,
която следвало да се върне на 12 двуседмични погасителни вноски, всяка с размер от
226,50 лева за периода от 1.08.2016 г. до 2.01.2017 г. В договора била уговорена и
неустойка при неизпълнение на задължението на длъжника да осигури обезпечение на
задълженията си измежду запис на заповед, банкова гаранция или поръчител, в размер
на 953,64 лв. – чл. 8. Ищецът посочва, че е заплатил всички описани суми. Счита, че
договорът бил недействителен на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит
(ЗПК). Твърди нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК поради липса на
посочване на общата сума, дължима от потребителя. Поддържа, че уговорената
договорна лихва била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, тъй като
надвишавала трикратния размер на законната лихва. Нищожна била и предвидената
1
неустойка, също поради противоречие с добрите нрави и като прекомерна, а и поради
нарушение на разпоредбата на чл.21, ал.1 ЗПК, тъй като с нея се създавали
задължения, които по своето същество се покриват от ГПР и по този начин се
надвишава изискването на чл.19, ал.4 ЗПК. Клаузата за неустойка противоречала и на
материалния закон – чл.71 ЗЗД. Счита, че платени по договор суми за договорна лихва
и неустойка били недължимо платени, при начална липса на основание.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е депозирал писмен отговор със становище
за неоснователност на предявения иск. Признава, че между страните по спора бил
сключен договор за паричен заем № 80748 от 18.07.2016г. Оспорва да са налице
сочените от ищеца основания за недействителност на договора за заем, като излага
подробни съображения за всеки от наведените от ищеца пороци. По отношение на
неустойката посочва, че тя не е част от ГПР, а също оспорва тя да противоречи на
добрите нрави. Оспорва твръдението на ищеца, че е извършвал плащания по кредита.
В откритото съдебно заседание, проведено на 24.09.2021 г. ищецът, чрез
процесуалния си представител е направил изменение в размера на иска, чрез неговото
увеличаване, на основание чл.214, ал.1 ГПК. В протоколно определение от 24.09.2021
г. така заявеното изменение е прието от съда, като искът се счита предявен за сумата в
размер на 953,64 лв..
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени
доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна
страна:
За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл.55,
ал.1, изр.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва
ищецът да е платил процесните суми на ответното дружество по процесния договор за
заем, който е недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта
на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на
валидно основание, т.е. че процесният договор за заем е действителен.
Между страните не е спорно, че на 18.07.2016 г. е сключен процесният договор
за паричен заем, по силата на който ответникът, заемодател е предоставил на ищеца
заемател, сумата в размер от 1600 лв., която следвало да се върне на 12 седмичини
погасителни вноски.
В чл. 8 от договора за заем е предвидено задължение на заемателя в срок от три
дни, считано от датата на сключване на настоящия договор, да представи на
заемодателя поне две от посочените обезпечения: 1) запис на заповед, издаден от
заемателя и 2 банкова гаранция или поръчител, отговарящ та условията на чл. 9, ал. 2
от ОУ. Съгласно чл. 8 от договора при неизпълнение на задължението по предходната
алинея в указания срок, заемателят дължи заемодателя неустойка в размер на 953,64
лв., която се заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски.
2
На пръв поглед изглежда, че процесната сума от 953,64 лева представлява
неустойка за неизпълнение на поето с договора задължение за предоставяне на
обезпечение и съгласно изричната разпоредба на чл. 19, ал.3, т.1 ЗПК не би следвало да
се съобразява при определяне размера на ГПР. Подобно тълкуване обаче би било,
твърде буквалистично и не би държало сметка, както за трайно установеното в
теорията и в практиката разбиране за същността на неустойката, така и за връзката на
чл. 8 от Договора с останалите му клаузи.
Така, съгласно трайно установеното виждане в теорията и задължителните
постулати на ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС като клауза,
уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в
частното право (чл. 9 ЗЗД). С нея страните уговарят предварително размера на
обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите
задължения, без да е необходимо да се доказва размерът на вредите, настъпили от
неизпълнението. Фактическият състав за пораждане на вземане за неустойка включва
изискуемост на главното задължение и неговото пълно или забавено изпълнение от
страна на длъжника по договора. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако
единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции.
Съдът намира, че от систематичното тълкуване на клаузата на чл. 8 от договора
с останалите клаузи от същия може да се направи несъмнен извод, че предвиденото
парично задължение в размер на 953,64 лева не преследва нито една от присъщите на
неустойката функции, а точно обратното - представлява скрита форма на
допълнително възнаграждение на кредитора за ползването на предоставения от него
паричен ресурс. Както се посочи, в чл. от договора е предвидено, че
кредитополучателят следва да предостави поне едно от посочените обезпечения: запис
на заповед, банкова гаранция или поръчител, като при неизпълнение на тези
„задължения“ в срок от три дни от сключването на договора, се дължи неустойка в
размер на 953,64 лв., която се изплаща разсрочено, като към всяка погасителна вноска
се добавя сумата от 79,47 лв. Видно от приложения по делото погасителен план
неустойката в размер на 953,64 лева е включена в стойността на месечните
погасителни вноски, още към момента на сключване на договора и преди изтичане на
тридневния срок за предоставяне на обезпечение.
От цитираните клаузи на Договора могат да се направят следните фактически
констатации, относими към примерните критерии, посочени в ТР № 1 от 15.06.2010 г.
по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС:
- чистата стойност на кредита е в размер на 1600 лева.
- цялата подлежаща на връщане стойност съгласно приложимия ГПР е 2718
лева. Тази сума представлява и размера на кредиторовия интерес от точното и
своевременно изпълнение на договора.
3
- размерът на предвидената в чл. 3 неустойка е в абсолютно определен размер,
а не в процент от стойността на договора и възлиза на 953,64 лева.
- общият размер на вземанията на ищеца към кредитополучателя съгласно
клаузите на договора /главница+ възнаградителна лихва+ неустойка/ възлиза на 2718
лева.
- неустойката се дължи, както за пълно неизпълнение на задължението за
обезпечаване на кредита, така и за предоставяне на обезпечение, което не отговаря на
предвидените в договора условия. Няма диференциация в размера на неустойката в
зависимост от степента на изпълнение на задължението за обезпечаване на кредита.
- срокът за предоставяне на обезпечението е 3 дни след сключване на договора.
- договорът е сключен и без представеното обезпечение.
- в договора е предвидено неустойката в размер на 953,64 лева да се заплаща на
седмични вноски подобно на главницата и възнаградителната лихва.
- в изготвения в деня на сключване на договора погасителен план в стойността
на месечната погасителна вноска е включена и стойността на неустойката, без да е
изтекъл 3-дневния срок на потребителя за изпълнение на задължението му за
предоставяне на обезпечение.
- в договора липсва посочен механизъм за съотнасяне размера на неустойката
към кредитоспособността на потребителя, която би имала значение за определяне
размера на вредите на кредитора при неизпълнение на задължението за предоставяне
на обезпечение, доколкото предоставеното обезпечение би било релевантно за
интереса на кредитора само при невъзможност на главния длъжник - кредитополучател
да погасява задълженията си.
От посочените фактически констатации следва несъмненият извод, че сумата от
953,64 лева е въведена в процесния договор като санкция за едно практически
неизпълнимо от потребителя задължение за предоставяне на обезпечение, като в
същото време от начина на сключване на договора и начинът, по който е уреден
режимът на издължаване на „неустойката“, е видно, че същественото за кредиторовия
интерес в случая е не точното изпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение, което неустойката гарантира, а получаването на стойността на
неустойката, като скрита добавка към възнаградителната лихва.
Въз основа на всичко гореизложено настоящият състав приема, че сумата от
953,64 лева, предвидена в чл. 8 от договора, не представлява неустойка по смисъла на
чл. 92 ЗЗД, доколкото не притежава присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функция. Така посоченото е основание за връщане на платената по
договора сума за неустойка, като платена без основание.
По делото представено удостоверение изх. № ********г. за липса на
задължения, издадено от Сити Кеш ООД, както и спровака за кредитна задлъжнялост
4
на ищцата с изх. №*******., издадена от ЦКР към БНБ, в която справка договорът за
паричен заем, предмет на деото, не епосочен като просрочен инерзплатен паричен
заем, вписан е като редовен кредит и е отразено – 02.01.2017г. дата на издължаване на
кредита.
По отношение на това дали ищецът е заплатил процесните суми на ответника е
прието заключение на ССчЕ, което съдът кредитира като обективно и компетентно
дадено съгласно чл.202 ГПК. Съгласно същото дружеството не е предоставило
необходимата счетоводна и банкова документация, поради което експертизата не е
установила плащания по договора за паричен заем. С определение от 21.10.2021г.
съдът е указал на ответника да представи на вещото лице първични счетоводни
документи, в противен случай тяхното непредставяне и с оглед на останалите
обстоятелства по делото, съдът би могъл да приеме, че процесната неустойка е била
платена.
С оглед издаденото от ответното дружество удостоверение за това, че ищцата не
дължи парични суми по сключени договори за кредит, вписването в ЦКР –БНБ, че
кредитът е издължен, както и неоказаното съдействие на вещото лице по СИО да
установи плащанията по договора, с приложението на член 161 ГПК, следва да се
приеме, че всички задължения по договора са били платени, вкл. и неустойката.
Като законна последица от уважаването на предявения иск следва да се присъди
законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 22.04.2021 г., до
окончателното изплащане на вземанто..
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл. 78,
ал.1 ГПК. По делото се доказа ищеца да е заплатил разноски в размер на 50 лв. за
държавна такса и 300 лева за експертизи, които следва да се присъдят. Претендира се
от процесуалния представител на ищцата – адв. Б. и присъждане на адвокатско
възнаграждение по реда на чл.38 ЗАдв, като същото се завиши с 20 %, тъй като адв. Б.
е регистриран по ЗДДС. Съдът намира, че в полза на адвокат Б. следва да се присъди
адвокатски хонорар на основание чл.38, ал.2 ЗАдв., по отношение на който се начисли
и данък добавена стойност, или сумата от 360 лв. с ДДС.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ” ООД, ЕИК: ****** да заплати на М. А. Н., ЕГН
********** от гр. П. по предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД,
сумата от 953,64 лв. недължимо платена по клауза за неустойка по договор за паричен
заем № ******г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба
в съда – 22.04.2021 г. до окончателното изплащане на вземането, както и на основание
5
чл.78, ал.1 ГПК сумата от 350 лв. разноски пред районния съд за заплатена държавна
такса и експертизи.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ” ООД, ЕИК: ******* да заплати на Адвокат Д.Б. на
основание чл. 38, ал.2 ЗА сумата от 360 лв. с ДДС, представляваща адвокатски
хонорар за процесуално представителство в производството по делото.
Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от
съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
6