Решение по дело №868/2024 на Административен съд - Пловдив

Производството е по реда на Глава Единадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).

Образувано е по искова молба от Т. Д. Т., [ЕГН], понастоящем в Затвора Пловдив, чрез адв. н. Д., срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” (ГДИН) - София, за присъждане на сумата в размер на 20 000 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното й изплащане, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания, обида, огорчение, възмущение, погнуса, отвращение, внушаване на чувство за малоценност, излагане на риск живота и здравето на ищеца, в резултат от поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ в Затвора Пловдив в периода от 01.11.2019г. до 22.04.2024 г. вкл. (датата на предявяване на исковата молба). Твърденията на ищеца са за нарушени права по чл. 3 от ЗИНЗС, както следва: липса на достатъчно жилищна площ (пренаселеност на килиите – падат се под 3 кв.м. нетна площ на човек) - по време на престоя в Затвора Пловдив е бил на Втори пост в стая № 73, където са пребивавали общо 4л.св.,стая 71, където пребивавали общо 6 л.св., стая 81, където пребивавали общо 8 л.св., стая 74, където пребивавали общо 4 л.св.; без санитарен възел на определените и задължителни места - на коридора нямало баня и тоалетна, общата баня се намирала навън – на двора, през зимата било студено и много неприятно да минават през двора, а когато правели каре за един час, не можело да ползват тоалетна, защото на мястото на карето нямало нито мивка, нито тоалетна; наличие на хлебарки, дървеници и гризачи (мишки) – под балатума в килиите, в дюшеците и в шкафчетата живеели милиони дървеници, по цели нощи не можело да се спи от дървениците, които ги хапели, хлебарките също влизали в шкафовете, излизали през нощта и подът ставал черен, в тоалетната и в общите умивални мишки идвали от тръбите на канализацията; липса на адекватно лечение и липса на ежедневно присъствие на лекар – можело да ползват медицинска помощ само по график един път седмично и когато някой се разболеел извън деня по график, нямал право да бъде прегледан от лекар; през зимата в стаите било изключително студено, а през лятото прекалено горещо; липса на пералня (дрехите се перат на ръка и се простират в килиите, в резултат на което има мухъл и плесен и дишат влага и е непоносимо особено през студените месеци, когато е невъзможно да се отваря прозорец през цялото време); работи и не ползва „каре“. Претендират се сторените по делото разноски, а така също и от адв. Д. присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.

Ответникът – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” - София чрез процесуалния си представител юриск. Ч. счита така предявените претенции за неоснователни и недоказани, поради което настоява за тяхното отхвърляне. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив дава заключение за неоснователност на исковите претенции.

Административен съд – Пловдив, II отд., ХII състав, след като прецени поотделно и в съвкупност, събраните в настоящото производство доказателства, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Ищецът претендира обезщетение за понесени неимуществени вреди в размер на 20 000 лв. за периода от 01.11.2019г. до 22.04.2024г., в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода в Затвора [населено място].

От наличните по делото доказателства се установява, че Т. Д. Т. е постъпил в Затвора [населено място] на 04.03.2013г. и към 22.04.2024г. е в Затвора Пловдив.

След извършена служебна проверка, съдът установи, че незаконосъобразната административна дейност, на която се основават исковите претенции по настоящото дело и по адм. дело № 2918/2020г., по описа на съда, се изразява най-общо в поставянето на ищеца в неблагоприятни условия за изтърпяване на наложената му наказание „лишаване от свобода/, което представяла нарушение по чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС.

Тук именно е необходимо да се направи следното уточнение: Още в Решение от 27 януари 2015 г. по Дело "Н. И ДРУГИ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ", Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) обяви за порочна практиката на съдилищата да изискват от ищците да разделят своите искове така, че да отразяват всеки проблем, пред който са били изправени поотделно, и едва след това да се пристъпи към разглеждането на всеки от тези искове отделно (параграфи 134, 203), тъй като по този начин, съдилищата не разглеждат твърдените действия или бездействия като довеждащи до нарушаване на чл. 3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи ("Конвенцията") в съответствие с принципите и стандартите, установени от Съда в неговата практика – която според обстоятелствата може да изисква кумулативен подход.

В тази насока е посочено в решението на ЕСПЧ, че нарушенията (по чл. 3 от Конвенцията) в българските места за лишаване от свобода не са предизвикани от изолирани инциденти или конкретния развой на събитията във всеки отделен случай; те произхождат от широко разпространен проблем, произтичащ от лошото функциониране на българската пенитенциарна система и недостатъчните предпазни мерки срещу отношение, несъвместимо с чл. 3.

Именно след постановяване на Решението от 27 януари 2015 г. по Дело "Н. И ДРУГИ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ" на Европейския съд по правата на човека, в ЗИНЗС бе приета Част седма (Нова – ДВ, бр. 13 от 2017 г., в сила от 7.02.2017 г.) озаглавена „Отговорност за дейност на специализираните органи по изпълнение на наказанията“, като в чл. 284, ал. 2 изрично е предвидено, че в случаите по чл. 3, ал. 2 съдът взема предвид кумулативното въздействие върху лицето на условията, в които се е изтърпявало наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, продължителността, както и други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора.

Следователно, след като веднъж е предявен иск по чл. 284, ал. 1 във връзка с чл. 3 ЗИНЗС за конкретен период, през който съответният лишен от свобода и/или задържан под стража са били поставени в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража (които не са изброени изчерпателно в закона), съдът е длъжен да взема предвид кумулативното въздействие върху лицето на всички условия, в които се е изтърпявало наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, което обуславя недопустимост на повторно предявяване на иска по чл. 284, ал. 1 във връзка с чл. 3 ЗИНЗС за същия период.

Въз основа на горното съдът приема, че по отношение на част от исковия период, а именно за периода от 01.11.2019г. до 10.11.2020г. е налице пълна идентичност между предявения по настоящото дело иск и исковата претенция по адм. дело № 2918/2020г. по описа на Административен съд – Пловдив, а именно: 1. страните (ищец Т. Д. Т., ответник – Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", [населено място]); 2. основанието на двата иска – за ангажиране отговорността на държавата за вредите, причинени на задържаното, съответно лишеното от свобода лице от специализираните органи по изпълнение на наказанията, в резултат на нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС - нарушения на забраната осъдените и задържаните под стража да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, вкл. за поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража и 3. Отправеното до съда искане и по двата иска - за присъждане на обезщетение за претърпени от Т. Д. Т. неимуществени вреди в следните дублиращи се периоди: от 01.11.2019г. до 10.11.2020г. в Затвора - Пловдив.

При това положение, исковата молба, предявена от Т. Д. Т., срещу Главна дирекция “Изпълнение на наказанията”, в частта, с която се иска присъждане на обезщетение в размер на 2242,50 лв. (375 дни х 5,98 лв./ден присъдено обезщетение по адм.дело № 2818/2020г.), за претърпени от него неимуществени вреди, в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия при изтърпяване на изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ в Затвора [населено място], за периода от 01.11.2019г. до 10.11.2020г., общо 375 дни, ще следва да бъде оставена без разглеждане.

В тази връзка и съдът ще се произнесе конкретно по същество по основателността на оплакванията на ищеца, наведени в исковата му молба единствено по отношение на Затвора [населено място] за периодите от 11.11.2020г. до 22.04.2024г.

В тази насока е необходимо да се посочи, че разпоредбата на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС. Съгласно чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС искът по чл. 284, ал. 1 се разглежда по реда на глава единадесета от АПК, а съгласно чл. 205 от АПК, искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите.

Ответникът в настоящото производство - Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ със седалище [населено място], съгласно чл. 12, ал. 2 от ЗИНЗС е юридическо лице към министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби, част от структурата, на което са областните служби „Изпълнение на наказанията“ съгласно чл. 12, ал. 1 и 3 от ЗИНЗС. За вредите, причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на администрацията на затворите и областните служби „Изпълнение на наказанията“ и длъжностни лица в системата на тази администрация, отговаря юридическото лице. При това положение, ГДИН за исковите периоди има както процесуална, така и материалноправна легитимация да отговаря по предявените искове.

На следващо място е необходимо да се отбележи, че установените в Част Седма от ЗИНЗС правила, не въвеждат като предпоставка за успешно провеждане на исковата претенция за обезщетение, действията или бездействията на администрацията да бъдат отменени като противоправни с административен или съдебен акт. За да бъде приета основателност на иск за вреди с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл. 3 от закона и настъпила в резултат на нарушението неимуществена вреда в правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното по силата на въведената с разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС оборима презумпция.

Или иначе казано, отговорността на държавата се ангажира при доказано подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение (чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС), както и при поставянето на лицата в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ или „задържането под стража“, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност (чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС).

Все в тази насока следва да се посочи, че според чл. 43, ал. 2 от ЗИНЗС, всяко място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за осъществяване на поправително въздействие, а арестите – за поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица. Според чл. 43, ал. 5 от ЗИНЗС количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление, отопление и проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща вода, както и минимумът обзавеждане на спалните помещения, се определят с правилника за прилагане на закона, като в чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС е конкретизирано, че на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип и арестите в затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. В чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС е установено изискването минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода да не е по-малка от 4 кв.м. Доколкото обаче, не съществува легална дефиниция на понятието „жилищна площ“, то тя следва да се определя по общоприетите правила, а именно, като се измерва по контура на съответните вертикални конструктивни елементи – стени и колони. А за да е достатъчна тази жилищна площ, то тя следва да осигурява възможност лицата да сменят позата си и да извършват свободно движения за задоволяване на битовите си нужди - спане, обличане, занимания в затворени помещения, като гледане на телевизия, четене на книги и т.н. На лишените от свобода се осигуряват условия за къпане - по възможност всеки ден, но най-малко два пъти седмично съгласно чл. 151, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС.

В спорното съдебно производство, в т.ч. и исково такова, двете страни - ищец и ответник по иска са равнопоставени. Те имат еднакви възможности за извършването на процесуални действия, насочени към разкриване с помощта на доказателствените средства на истината относно фактите, релевантни за спорното право. Доказателствената тежест не е равнозначна на задължение да се представят доказателства. Принципите на обективната истина и служебното начало в съдебния административен процес, налагат съдът да основе констатациите си за всеки факт върху наличните доказателства, без да има значение дали те са представени от страната, която носи доказателствената тежест относно този факт, от противната страна по административния спор, или пък са издирени служебно от съда. При това положение, въпросът за доказателствената тежест се свежда до последиците от недоказването. Доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. В този смисъл с разпореждането за насрочване на делото в открито съдебно заседание съдът е указал на страните подлежащите на установяване факти и последиците от недоказването.

От Справка рег.№ 3811 от 27.06.2024г. изготвена от Началника на Затвора Пловдив, Справка от 21.06.2024г. на вх.№ 5128 от 20.06.2024г., изготвена от ИСДВР Г. А., Справка от 21.06.2024г., изготвена от ИСДВР П.У, Справка към рег.№ 5128/20.06.2024г. изготвена от НС „ФЛКР“ К.С. се установява, че ищецът Т. Д. Т. е постъпил в Затвора в [населено място] на 04.03.2013 година и към 22.04.2024г., е пребивавал в Затвора Пловдив, като е бил настанен, както следва:

- от 20.06.2021г. до 08.04.2022 г. вкл. във Втори пост, в стая № 71, която е с площ от 25.98 кв.м. и с капацитет до 6 л.св., като в периода от 09.07.2021г. до 12.07.2021 г. вкл. и в периода от 16.07.2021г. до 13.08.2021г. вкл. са пребивавали 7 л.св., в периода от 27.08.2021г. до 29.10.2021 г. вкл., в периода от 02.11.2021г. до 05.11.2021г. вкл., в периода от 26.11.2021г. до 12.03.2021г. вкл., в периода от 18.03.2022г. до 30.03.2022г. вкл., в периода от 05.04.2022г. до 08.04.2022г. вкл. са пребивавали 7 л.св., в периода от 29.10.2021г. до 02.11.2021г. вкл., в периода от 05.11.2021г. до 26.11.2021г. вкл., са пребивавали 8 л.св., а в останалите периоди - до 6 л.св.

- от 08.04.2022г. до 25.11.2022 г. вкл. във Втори пост, в стая № 81, която е с площ от 28.98 кв.м. и с капацитет до 7 л.св., като в целия период са пребивавали 8 и повече л.св.

- от 25.11.2022 г. до 13.06.2023г. вкл. във Втори пост, в стая № 74, която е с площ от 27.25 кв.м. и с капацитет до 6 л.св., като в периода са пребивавали до 6 л.св.

- от 13.06.2023 г. до 15.12.2023г. вкл. във Втори пост, в стая № 71, която е с площ от 25.98 кв.м. и с капацитет до 6 л.св., като в периода са пребивавали до 6 л.св.

- от 15.12.2023 г. до 22.04.2023г. вкл. във Втори пост, в стая № 73, която е с площ от 27.20 кв.м. и с капацитет до 6 л.св., като в периода са пребивавали до 6 л.св.

Или, установява се, че в периодите от 09.07.2021г. до 12.07.2021 г. вкл., от 16.07.2021г. до 13.08.2021г. вкл., от 27.08.2021г. до 29.10.2021 г. вкл., от 02.11.2021г. до 05.11.2021г. вкл., от 26.11.2021г. до 12.03.2021г.вкл., от 18.03.2022г. до 30.03.2022г.вкл., от 05.04.2022г. до 08.04.2022г. вкл., от 29.10.2021г. до 02.11.2021г. вкл., от 05.11.2021г. до 26.11.2021г. вкл., от 08.04.2022г. до 25.11.2022 г. вкл.– общо 479 дни, ищецът е пребивавал в помещения, в които жизненото му пространство не е отговаряло на предвидените стандарти в чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС, възприети и от Съвета на Европа и от Съда по правата на човека, които са в размер на 4 кв.м.

Независимо от изложеното обаче, следва да се констатира, че по отношение на периода от 11.11.2020г. до 19.06.2021г. – общо 221 дни от страна на ответника, не бяха представени изисканите справки относно броя на лишените от свобода, които са били настанени заедно с Т. в съответното помещение през процесния период (воденето на отчетност на документацията относно настаняването на л.св. се съхранявала за период от 3 години), както и относно мебелировката в тези помещения, при които ищецът е изтърпявал наказанието си лишаване от свобода.

При това положение и на основание чл. 284, ал. 3 ЗИНЗС и по аргумент от чл. 161 от ГПК, настоящият съдебен състав приема, че в периода от от 11.11.2020г. до 19.06.2021г. вкл. – общо 221 дни, ищецът е бил поставен в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, изразяващо се в липса на достатъчно жилищна площ – под 4 кв.м. в Затвора – Пловдив тъй като за този период от ответникът, не е представена изисканата информация относно помещенията, в които е бил настанен ищецът и относно броя на настанените в тях лишени от свобода. За пълнота следва да се посочи, че приложението на процесуалната презумпция на чл. 284, ал. 3 от ЗИНЗС, предполага наличието на позитивно проявените факти – задължаване на специализираните органи по изпълнение на наказанията да предоставят информация от значение за правилното установяване на фактите по делото и неизпълнение на това задължение от тяхна страна, като при това положение, разбира се, с оглед останалите събрани по делото доказателства, за съда се поражда възможността да презюмира проявлението или липсата на определен факт с правно значение.

В случая, администрацията е била задължена да представи подробна информация във връзка със заявените в исковата молба данни. Това свое задължение, административният орган не е изпълнил тъй като не е представил никакви справки, съдържащи информация, свързана с пребиваването на Т., в мястото за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода за посочения период, което е основание да се приеме, че в този период ищецът е бил настанен в спални помещения, в които е разполагал с жилищна площ под 4 кв.м., което е в нарушение на чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС. Тези факти са достатъчни, за да се приеме, че в посочения по-горе период от време в размер на 221 дни, администрацията е поставила изтърпяващия наказание Т. в неблагоприятни условия по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС.

Или, следва да се приеме за установено, че в периода от 11.11.2020г. до 19.06.2021г. вкл. – общо 221 дни, ищецът е пребивавал в помещения, в които жизненото му пространство не е отговаряло на предвидените стандарти в чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС, възприети и от Съвета на Европа и от Съда по правата на човека, които са в размер на 4 кв.м.

Във връзка със следващото, наведено твърдение в исковата молба, а именно, че липсва санитарен възел на определените и задължителни места – на коридора в Затвора Пловдив нямало баня и тоалетна и когато правели каре за един час, не можело да ползват тоалетна, защото на мястото на карето нямало нито мивка, нито тоалетна, на първо място следва да се посочи, че липсва фиксирано от законодателя задължение за осигуряване на тоалетна или течаща вода на л.св. в коридора и при осъществяване на престоя им на открито. Последното мероприятие се осъществява за сравнително кратък период от време – 1 час дневно и липсват пречки л.св. да ползват санитарен възел преди или след това, като не се установява при нужда на л.св. да им е отказано да получат съдействие от надзирателите чрез извеждането им до тоалетна в коридора или в спалното помещение, съответно за л.св. да е било невъзможно да си осигурят вода за пиене в бутилки.

Не се установява и да е налице нарушение на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС, тъй като във всички помещения на Затвора Пловдив, в т.ч. и тези, в които е пребивавал Т., е осигурен достъп до санитарен възел и течаща студена вода – в стая № 71 във Втори пост е налице санитарен възел с площ от 4,51 кв.м., в стая № 74 във Втори пост – санитарен възел с площ от 4,58 кв.м., в стая 74 във Втори пост – санитарен възел с площ 4,81 кв.м., в стая № 81 във Втори пост – санитарен възел с площ от 2,73 кв.м., в които санитарни възли всеки л.св. има достъп до течаща студена вода. А по отношение наличието на топла течаща вода, от приложените от ответника становища се установява, че в Затвора Пловдив на л.св. е осигурен достъп до такава, съгласно графика за разпределение на времето на лишените от свобода от съответната група, а като работещ през част исковия период (така становище на л. 134 по делото), ищецът е имал достъп до баня всеки работен ден след приключване на работния процес, което е съобразено с изискванията на чл. 151, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС. Преминаването през карето, за да се достигне до банята, също не може да се тълкува като нечовешко и унизително отношение, тъй като според цитираната по-горе разпоредба, на лишените от свобода се осигуряват условия за къпане, а такива очевидно са осигурени.

Във връзка с твърдението, че ищецът е бил без право да ползва пералня, както и че дрехите се перат на ръка и се простират в килиите, в резултат на което има мухъл и плесен и дишат влага, независимо, че от страна на ищеца не са ангажирани доказателства, ответникът е представил Седмичен график на служебната пералня в Затвора Пловдив (л. 18), от който се установява, че за различните групи л.св. е предвидено ползване, както за пране за спално бельо, така и за лични и/или служебни дрехи. Отделно от това, се установява, че за сушенето на дрехите е направена организация, съгласно която, когато те се перат в пералнята, се сушат в сушилната машина, когато се перат на ръка от л.св., има пригодени простори в общото помещение на поста или отвън на карето за престой на л.св. на открито, поради което и настоящият съдебен състав приема за недоказани наведените в тази връзка твърдения. Няма данни и ищецът да е подавал оплаквания за наличието на мухъл в килиите, от страна на ответника обаче е налице нарочно становище (л. 64-л.65), че доколкото всяка една стая разполага с отваряеми прозорци (което не е спорно между страните, в т.ч. такива са налични и в санитарните възли към всяко едно спално помещение), проветряването е по желание на л.св., които са настанени в конкретната стая и не би следвало да има мухъл. До извод в обратната насока не водят и показанията на разпитаните по делото свидетели, в частност на свидетеля М. Ш. М., които съдът приема за логични, последователни и почиващи на непосредствени негови впечатления и спомени, но на съда е служебно известно, че свидетелят М. също е инициирал производство по реда на чл. 284 и сл. от ЗИНЗС против ГДИН със сходни на оплакванията на ищеца, поради което за него е налице и личен интерес да твърди конкретни обстоятелства, с оглед на което показанията му следва да бъдат кредитирани само в частта, в която кореспондират на останалите доказателства, предвид разпоредбите на чл. 164 и чл. 172 от ГПК. Все в тази насока следва да се посочи, че от събраните по делото доказателства се установява, че хигиената в спалните помещения е задължение на самите лишени от свобода, като за целта получават съответните прибори, както и могат да ги закупуват от лавката на Затвора Пловдив или да им бъдат донасяни от близките, съгласно списък на разрешените вещи, предмети и хранителни продукти, които могат да получават, ползват и държат при себе си, а отговорникът на стаята изготвя график на лишените от свобода за ежедневно почистване на помещение. На лишените от свобода се установява също така и че се полагат миещи и перилни препарати, ежемесечно се дават по 2 бр. сапуни и 400 гр. прах за пране, съгласно утвърдена Таблица № 6 (л.68).

По отношение на наведените твърдения за липса на адекватно лечение следва да бъде съобразено, че съгласно чл. 129, ал. 1 от ЗИНЗС и чл. 2, ал. 1 от Наредба № 2/22.03.2010 г. за условията и реда за медицинското обслужване в местата за лишаване от свобода, медицинското обслужване на лишените от свобода се осъществява в медицински центрове и в специализирани болници, разкрити в местата за лишаване от свобода. При изпълнение на наказанието лишаване от свобода се създават условия за опазване на физическото и психическото здраве на лишените от свобода (чл. 128, ал.1 от ЗИНЗС). В тази връзка от страна на ответника е представено Работно време на Медицински център – Затвор Пловдив и АИППМП „д-р Ж. Д. (л.20), видно от което за лишените от свобода от Втори пост, на който се установи, че е пребивавал ищецът, е предвиден ден за амбулаторни прегледи по график – четвъртък от 10,00 до 12,00 часа с уточнението, че при отсъствие на медицинско лице, л.св., които са пропуснали графика, минават за преглед при първа възможност. Друг е въпросът, че не се установява Т. да е имал конкретен здравословен проблем през обсъждания период и да не му е била оказана медицинска помощ и/или да не е лекуван. В този смисъл, наведените възражения за липса на адекватно лечение, съдът намира за недоказани. Дори напротив, самия ищец твърди в исковата молба, че по време на престоя му в Затвор Пловдив е настанен в ЦПЗ Пловдив, където му е оказана медицинска помощ като наркозависим.

Във връзка със следващото твърдение на ищеца, а именно, че докато е бил в Затвора Пловдив, не е спазвано правото му на каре, е необходимо да се посочи, че участието в трудова дейност на лишените от свобода има изрична регламентация в ЗИНЗС и ППЗИНЗС, като продължителността на работния ден на лишените от свобода, минималната междудневна и междуседмична почивка, полагането на извънреден труд, условията за работа, се определят съобразно разпоредбите на трудовото законодателство (така разпоредбите на чл. 79 и чл. 175, ал. 2 от ЗИНЗС, съответно чл. 59 - 61, чл. 172 и чл. 174 от ППЗИНЗС). Това налага да се приеме, че дневният режим на работещите лишени от свобода, е различен от този на неработещите. Според чл. 169а, т. 1 от ППЗИНЗС по време на работа на лишените от свобода не е разрешено да напускат определените от администрацията работни места, което изключва възможността им да присъстват с останалите лишени от свобода (неработещите) на т. нар. „каре“. За сметка на това пък на работещите лишени от свобода се осигурява почивка през работния ден, същите получават възнаграждение за положения труд, а последният се зачита за намаляване срока на наказанието, като два работни дни се считат за три дни лишаване от свобода, съгласно чл. 41, ал. 3 от НК. В този смисъл и ищецът, с приемането да упражнява трудова дейност, за да намали срока на наказанието си, доброволно се отказва от правото си на „каре“, съответно и на почивен ден. При това положение, не може да се приеме, че с назначаването на работа (от която е можел да се откаже по всяко време), ищецът е бил поставен в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, още повече, че започването на работа е по желание на съответния лишен от свобода (чл. 164, ал. 5 от ППЗИНЗС).

Като недоказани следва да се приемат и следващите твърдения на ищеца, а именно, че през зимата е много студено, а през лятото – горещо, с оглед доказателствената тежест в процеса и факта, че от негова страна не са ангажирани доказателства в подкрепа на тези му твърдения, в т.ч. и такива, от които да се установи къде са били разположени стаите, в които е бил настанен. Независимо от гореизложеното, от цитираните по-горе и неоспорени от страните доказателства, се установява, че отоплението в Затвора Пловдив се осъществява посредством централно парно отопление през отоплителния сезон.

Като недоказани следва да се приемат и твърденията за претърпени вреди от наличието на хлебарки, дървеници и гризачи, котки в Затвора Пловдив, тъй като от страна на затворническата администрация са представени конкретни данни за извършвани периодично дезинфекция и дератизация, които се установи, че касаят целия период на престой на лицето в затвора и всички части на Затвора Пловдив (така Договор за възлагане на обществена поръчка за услуги № 650/1 от 20.01.2021 г. и протоколи за ДДД обработки на л. 28 и сл. и л. 103 и сл.). По делото са ангажирани доказателства за периодично извършени дезинфекция, дезинсекция и дератизация против хлебарки, дървеници и гризачи въз основа на сключени договори от страна на ответника, в подкрепа на което са приложени протоколи, в които са описани размер на третираната площ, препарат, с който е третирано и неговото количество, срещу какви вредители, имената на лицето, извършило описаните в протокола дейности и имената на лицето заявило/приело обработката. Казано по друг начин, от страна на администрацията на ответника са предприети необходимите действия по ДДД, което изключва незаконосъобразното й бездействие. Отделно от това, от страна на ищеца не се твърди, а и липсват ангажирани доказателства да е подавал оплаквания за хигиената в помещенията в Затвора Пловдив, в т.ч. и за наличието на инсекти и гризачи. Действително от твърденията на ищеца е възможно да се приеме, че помещенията, в които е пребивавал, са с лоши хигиенни условия, но както вече се посочи и по-горе, хигиената в спалните помещения и намиращите се в тях санитарни помещения изцяло зависи от настанените л.св. При така установеното няма как отговорността на ответника да бъде ангажирана за лошите хигиенни условия в спалните помещения, в които е бил настанен ищецът. Нещо повече, от страна на ответника са представени и доказателства за разпределен препарат Айкън, с който са третирани затворническата кухня, източна и западна столова на Затвора Пловдив, където се твърди да е имало котки, които са се качвали по масите (така протокол на л. 111).

С оглед на всичко, изложено до тук, съдът намира, че са налице конкретно установените бездействия от страна на служителите на ответника ГДИН, изразяващи се в пребиваване в пренаселени спални помещения за период от общо 700 дни – в периодите от 09.07.2021г. до 12.07.2021 г. вкл.; от 16.07.2021г. до 13.08.2021г. вкл.; от 27.08.2021г. до 29.10.2021 г. вкл.; от 02.11.2021г. до 05.11.2021г.вкл.; от 26.11.2021г. до 12.03.2021г.вкл.; от 18.03.2022г. до 30.03.2022г.вкл.; от 05.04.2022г. до 08.04.2022г. вкл.; от 29.10.2021г. до 02.11.2021г.вкл.; от 05.11.2021г. до 26.11.2021г. вкл.; от 08.04.2022г. до 25.11.2022 г. вкл. – общо 479 дни, както и в периода от 11.11.2020г. до 19.06.2021г. вкл. – общо 221 дни. Това от своя страна води до извода, че битовите условия в това затворническо заведение за тези периоди създават предпоставки за увреждане на психическото здраве на лишените от свобода, както и за уронване на човешкото им достойнство. Тези неблагоприятни условия, освен пряко водещи до унизително и недостойно отношение към лишените от свобода, водят и до извода за заплаха за здравето им, поради липса на осъществени елементарни хигиенни стандарти. При това положение, правилото на чл. 284, ал. 5, във връзка с ал. 1 от ЗИНЗС налага да се приеме, че Т. е претърпял посочените по-горе неимуществени вреди, изразяващи се в описаните в исковата молба негативни психически състояния.

Тук е мястото да се посочи, че отговорността на държавата за причинените вреди по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, е обективна и освобождава ищеца от тежестта да доказва вина на конкретно длъжностно лице. Обективният характер означава още, че държавата отговаря за вредите, причинени от нейните органи или длъжностни лица при изпълнение на административната дейност, които са последица от незаконосъобразните им актове, действия или бездействия, без значение дали са причинени виновно от тях. В конкретния случай ищецът твърди определени обстоятелства, свързани с лошите условия, при които е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“ и посредством ангажирани от негова страна доказателствени искания, тези твърдения следва да се приемат за доказани, доколкото нито са оспорени от ответника, нито са ангажирани доказателства, които да ги оборят. Тези обстоятелства, съгласно практиката на Съда по правата на човека, включително пилотното решение „Н. и други срещу България“, съставляват самостоятелно и достатъчно основание да се приеме, че ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с разпоредбите на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС и чл. 3 от ЕКЗПЧОС.

Така, съгласно чл. 52 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД), приложим по препращане от § 1 от ЗР на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), към който препраща разпоредбата на чл. 203, ал. 2 от АПК, обезщетението за неимуществени вреди се присъжда от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ е морално-етична категория и включва съотношението между деянието и възмездието. Всъщност, размерът на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди, се определя при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериални блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Спазването на принципа на справедливостта като законово въведен критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, изисква размерът на обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда, с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице.

С оглед характера на деянието, естеството и степента на претърпените вредни последици от ищеца и периодите, през които е търпял неприемливите условия при изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ в Затвора Пловдив и при отчитане икономическия стандарт на страната (за периода 2020 г. - 2024 г.), според настоящия състав, обезщетението, което е най-справедливо в този случай да се присъди, е в размер на 3500 лева, съобразявайки актуалната практика и насоките на ЕСПЧ. Тук е мястото да се посочи, че ЕСПЧ приема, че обезщетение в размер на 30 % от това, което той би присъдил, е адекватно за компенсиране на вредите от лоши условия за задържане в Словения и Русия (така Bizjak v. Slovenia, жалба № 25516/12, решение по допустимост от 8 юли 2014 г. и Shmelev and others v. Russia, жалба № 41743/17 и 16 др., решение по допустимост от 17 март 2020 г.). Съответно, за справедлива база за размера на обезщетението се приема между 4 и 5,3 евро на ден (така Bizjak vs Slovenia, жалба 25516/12, решение по допустимост от 08 юли 2014 г.; Domjàn vs Hungary, жалба 5433/17, решение от 14 ноември 2017 г.), като посочената база е определена като справедлива за установено задържане в лоши условия в Унгария, при съобразяване на жизнения стандарт за страната. В този смисъл и доколкото според статистически данни на Евростат минималните месечни възнаграждения в България се явяват по-ниски от тези в Унгария средно с 40 %, то отчитайки жизнения стандарт в България, за справедлив размер за исковите периоди (които, както вече се посочи и по-горе, са в рамките на 2020-2024 г.), би следвало да се счита такъв между 2,00 евро и 2,55 евро на ден при констатирано едно нарушение, съответно до 5,00 евро на ден при констатирани повече от едно нарушение. Ето защо, според този съд, при положение, че за период от 700 дни е са установено едно нарушение – пренаселеност, именно посоченият размер най-точно и съответно ще овъзмезди претърпените психически увреждания от ищеца и този размер именно съответства на конкретната преценка, направена от състава на база установените по делото факти и съобразно обществения критерий за справедливост.

В останалата част исковите претенции следва да бъдат отхвърлени – за сумата от 14 257,50 лв. до пълния й предявен размер от 20 000 лева(като се отчете, че за сумата от 2242, 50 лв. претенцията е недопустима) и за останалите оплаквания за нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС, както и за останалите периоди в обхвата на претендирания.

Съответно, спрямо този размер на главния иск, ще следва да бъде уважена и акцесорната претенция за присъждане на обезщетение за забавено плащане на парично задължение, в размер на законната лихва върху главницата, считано от 22.04.2024г. – датата на предявяване на исковата молба, до окончателното изплащане на сумата.

С оглед изхода на спора, на ищеца се дължат сторените разноски, които се констатираха в размер на 10 лева.

На основание чл. 286, ал. 3 от ЗИНЗС и претенцията за присъждане на адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по делото на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв., ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. Д. адвокатско възнаграждение, което съдът определя на такова в размер на 650 лева, съразмерно на уважената част от иска, изчислено на основание чл. 8, ал. 1 във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

По отношение на претендираното от ответника възнаграждение за осъществената защита от юрисконсулт, то следва да се посочи, че такова не му се следва, тъй като производството по делото е водено по специалния ред по чл. 286 от ЗИНЗС, а в ал. 2 от същата разпоредба не е предвидено заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Разпоредбите на чл. 286, ал. 2 и ал. 3 от ЗИНЗС, тълкувани в тяхната взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ и чл. 143, ал. 3 от АПК. Липсата на изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на иска/исковете му, означава, че такова не се дължи, поради което и искането на ответника за присъждане на разноски следва да се остави без уважение.

Ето защо и поради мотивите, изложени по-горе, Административен съд – Пловдив, ІІ отд., ХІІ състав,

 

Р Е Ш И :

 

ВРЪЩА исковата молба на Т. Д. Т., [ЕГН], срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - София, [улица]за присъждане на обезщетение за претърпени от Т. Д. Т. неимуществени вреди в частта относно следните искови периоди: от 01.11.2019г. до 10.11.2020г. вкл. в Затвора – Пловдив И ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази част.

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - София, [улица]да заплати на Т. Д. Т., [ЕГН], сумата от 3500 (три хиляди и петстотин) лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС по време на престоя му в Затвора Пловдив, изразили се в пребиваване за период от 700 дни (от 11.11.2020г. до 19.06.2021г.вкл.; от 09.07.2021г. до 12.07.2021 г. вкл.; от 16.07.2021г. до 13.08.2021г. вкл.; от 27.08.2021г. до 29.10.2021 г. вкл.; от 02.11..2021г. до 05.11.2021г.вкл.; от 26.11.2021г. до 12.03.2021г. вкл.; от 18.03.2022г. до 30.03.2022г.вкл.; от 05.04.2022г. до 08.04.2022г. вкл.; от 29.10.2021г. до 02.11.2021г.вкл.; от 05.11.2021г. до 26.11.2021г. вкл.; от 08.04.2022г. до 25.11.2022г. вкл.) в пренаселени спални помещения, ведно със законната лихва върху главницата в размер на 3500 лева, считано от 22.04.2024г., до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ исковата претенция за сумата от 14 257,50 лв. до пълния й предявен размер от 20 000 лева и за останалите оплаквания за нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС, както и за останалите периоди в обхвата на претендирания.

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - София, [улица]да заплати на Т. Д. Т., [ЕГН], сумата от 10 (десет) лева разноски по делото.

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - София, [улица]да заплати на адвокат н. П. Д. с адрес [населено място], [улица], сумата в размер на 650 (шестотин и петдесет) лева, представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по делото на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - София, [улица]за присъждане на разноски по делото.

РЕШЕНИЕТО в частта, в която исковата молба е върната и е прекратено производството по делото подлежи на обжалване с частна жалба пред тричленен състав на Административен съд - Пловдив в 7-дневен срок от съобщението за изготвянето му до страните по реда на АПК, а в останалата част решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред тричленен състав на Административен съд - Пловдив в 14-дневен срок от съобщението за изготвянето му до страните по реда на АПК.

Присъдените суми могат да бъдат ЗАПЛАТЕНИ от ответника в полза на ищеца по банкова сметка: **** в П. Б. А., с титуляр адвокат Н. П. Д., на основание чл. 127, ал. 4 от ГПК.