№ 1601
гр. Плевен, 24.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Мариана К. Тодорова Досева
при участието на секретаря Марина Г. Цветанова
като разгледа докладваното от Мариана К. Тодорова Досева Гражданско дело
№ 20254430100180 по описа за 2025 година
Обективно евентуално съединени искове с правно основание чл. 22 от
ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19 от ЗПК и чл.55, ал.1, предложение
първо ЗЗД с цена на иска 460 лв. и чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД с цена
на иска 1608 лв.
Производството по делото е образувано по подадена искова молба от П.
Д. А., ЕГН**********, *** против ***, ***********, със седалище и адрес на
управление: ***, в която се твърди, че на 20.12.2021 г. между „***" ООД, ЕИК
*************** - Заемодател, от една страна, и П. Д. А., с ЕГН ********** -
Заемател, от друга, е подписан Договор за потребителски кредит № *** (по-
долу за краткост Договора). Твърди, че страните са постигнали споразумение
Заемодателят да предостави паричен заем в размер на 2000.00 лв. Определен е
размер на годишен лихвен процент съгласно чл. 11, ал. 1 , а именно 40.06 %.
Срокът за издължаване на кредита е 12 месеца, с крайна дата 20.12.2022 г. В
чл. 11, ал. 4 е посочен годишният процент на разходите, който е в размер на
48.29 %. Твърди, че при сключването на договора, в чл. 4, ал. 3, във връзка с
чл. 6 от договора и чл. 3.2. от Общите условия към договора е предвидено
условието за обезпечаване на договора за паричен заем с предоставяне на
гаранция по кредита, която да отговаря на предвидените условия в чл. 4, ал. 3
договора и чл. 3.2. от Общите условия към договора. При непредоставяне на
1
предвидените гаранции в срок до края на следващия ден от подписване на
договора, в чл. 6, ал. 1 е предвидено начисляването на неустойка в размер на 1
608.00 лв. Твърди, че в изпълнение на задълженията, поети със сключения
договор за паричен заем, ищецът е заплатил всички суми, дължими по
Договора за паричен заем, ведно с възнаградителната лихва и начислената
неустойка за непредоставено обезпечение. Развива съображения, че страните
са сключили валидно облигационно отношение по договор за паричен заем.
Заемателят, П. А., е физическо лице, което при сключването на договора за
паричен заем е действал извън рамките на своята професионална или
търговска дейност. Ето защо, процесният договор за заем има
характеристиките на договор за потребителски кредит съгласно дадената в чл.
9, ал. 1 от ЗПК легална дефиниция, а заемателят има качеството потребител по
смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Следователно, същите следва да бъдат
съобразени изцяло с изискванията на ЗПК и ЗЗП.
Сочи, че съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът
за потребителски кредит е недействителен.
Твърди, че договора е сключен в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
съгласно който в договора за заем следва да се съдържа годишният процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Сочи, че в
процесния договор е посочен годишен процент на разходите, но не е ясно нито
какво включва, нито как е формиран - изрично е уговорен само годишен
лихвен процент от 40.06 % и годишен процент на разходите от 48.29 %. В ГПР
се включват освен дължимата възнаградителна лихва, така и всички
допълнителни разходи. В случая обаче, тези суми не са включени в ГПР. В
случай че те бяха включени в ГПР, то той би надхвърлял многократно
предвидения размер съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК, който не следва да
надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения,
определена с постановление на Министерски съвет на РБ. Развива
съображения, че в случая получаването на кредита при предлаганите условия
предполага предоставянето на обезпечение. Дължимото в тази връзка
обезщетение, е разход по кредита, който следва да бъде включен в ГПР.
Липсата на изрично отбелязване в договора за кредит, че този разход се
включва в ГПР, както и изобщо кои разходи са взети предвид при
определянето му, е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал.
2
1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22
от ЗПК. Също така, ГПР има единствено цифрово изражение, което е
незаконосъобразно, без да се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 към закона начин. Несъобразяването на договора с
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК представлява самостоятелно
основание по чл. 22 от ЗПК за неговата недействителност.
Счита, че прочитът на клаузите на в чл. 4, ал. 3, във връзка с чл. 6 от
договора и чл. 3.2. от Общите условия към Договора, налага разбирането, че
по своето същество неустойката представлява скрито възнаграждение за
кредитора. Изискванията, които посочените клаузи въвеждат за потребителя,
са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че
последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер. Сочи, че
неустойката по своя характер притежава санкционна функция, но не зависи от
вредите от това неизпълнение, а цели да се кумулира със задължението, което
се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция, което
противоречи на принципа на добросъвестността. Счита, че начислената
неустойка е типичен пример за неустойка, която накърнява добрите нрави,
целяща единствено постигане на неоснователно обогатяване. Твърди, че
неустойката не цели обезпечаване на кредита, а представлява скрито
възнаграждение, без да е включено в ГПР, с което на самостоятелно основание
заобикаля закона с оглед чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. пар. 1 ДР ЗПК, както е посочено
в изложението по-горе. Твърди, че предвидената неустойка задължава
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка, което съгласно чл. 143, ал.
2, т. 5 от ЗЗП води до извод за неравноправност на клаузата.
Моли Договор за потребителски кредит № *** от 20.12.2021 г. да бъди
прогласен за недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 11,
ал. 1, т. 10 и чл. 19 от ЗПК. Моли в случай че Договор за потребителски кредит
№ *** от 20.12.2021г. бъде прогласен за недействителен, на основание чл. 55,
ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, да бъде осъден „***" ООД да заплати на П. Д. А.
следните суми, които са недължимо платени по Договор за потребителски
кредит № *** от 20.12.2021 г.: 460.00 лева - договорна/ възнаградителна
лихва по чл. 11 от Договор за потребителски кредит № *** от 20.12.2021 г., за
3
периода от 20.01.2022 г. до 20.12.2022 г.; 1608.00 лева - неустойка за
непредставено обезпечение на основание чл. 4, ал. 3, във вр. с чл. 6 от Договор
за потребителски кредит № *** от 20.12.2021 г., за периода от 20.01.2022 г. до
20.12.2022 г. и законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване
на исковата молба до окончателното й изплащане. Претендира направените по
делото разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, в
който счита, че липсва правен интерес от предявяване на настоящите
установителни искове за нищожност, доколкото в най-пълна степен би могъл
да защити интереса си с единствено с осъдителни искове. Посочва, че ищецът
е предявил и други искове и счита, че делата трябва да бъдат съединени в едно
производство на основание чл.213 ГПК. Позовава се на съдебна практика. На
основание чл. 175 ГПК признава следните факти: - сключването на 20.12.2021
г. на договор за кредит № *** между страните по делото, по силата на който на
кредитополучателят е предоставен заем в размер на 2 000.00 лева; - на
основание чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК кредиторът не е включил в ГПР по процесния
договор разход за неустойка; - в ГПР по процесния договор за кредит е
включен единствено разход за възнаградителна лихва. Доколкото посочените
факти не са спорни между страните, ответникът моли същите да бъдат
отделени като безспорни и ненуждаещи се от доказване с доклада на съда по
делото. Оспорва следните твърдения на ищеца: - недействителност на
договор за потребителски кредит поради неспазване изискванията на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК; - неустоечната клауза
води до „скрито“ оскъпяване на кредита, неоснователно обогатяване на
кредитора и накърняване на добрите нрави; - заплащане на възнаградителната
лихва в пълен размер и неустойка в размер на 2 068.00 лева. Излага правни
съображения. Намира осъдителния иск за неоснователен и недоказан,
доколкото дружеството не е начислявало неустойки на кредитополучателят.
Ищецът е направил две плащания преди настъпване на първата падежна дата
в общ размер на 2361.00, с което предсрочно е погасен процесният договор за
кредит на 14.02.2022 г. С оглед горните съображения, моли да бъдат
отхвърлени исковете Претендира направените деловодни разноски. Прави
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени доказателства и
съобрази доводите на страните, намира за установено следното:
4
Не се спори между страните и се установява от договор за
потребителски заем №***/20.12.2021 г. със следните параметри: размер на
отпуснат заем: 2000,00 лв., дължими на разсрочено плащане на 12 месечни
вноски, ГПР 48,29%, с фиксиран лихвен процент – 41,06%, дата на последно
плащане: 20.12.2022 г. и обща дължима сума в размер на 2460,00 лв. С чл.4,
ал. 3 от договора е уговорено допълнително задължение за заемателя да
предостави банкова гаранция или гаранция от небанкова финансова
институция в размер на 2460,00 лв., в срок до края на следващия ден от
сключване на договора. При неизпълнение на задължението за предоставяне
на гаранция, съгласно чл. 6,ал.1 от договора, се начислява неустойка в тежест
на заемателя в размер на 1608 лв. Видно от погасителния план е, че неустойка
не е начислявана.
Не се спори между страните и се признава от ищеца, че заемната сума от
2000 лв. е предоставена на П. А..
Признава се от ответника, че ищецът е заплатил по Договор за паричен
заем № №***/20.12.2021 г. обща сума от 2361,00 лв., за част от което е
представил справка /л.70 от делото/ за заплатена 2000 лв. главница и 127 лв.
договорна лихва.
При така установената по делото фактическа обстановка, съдът намира
от правна страна следното:
Установи се по делото, че между ответника и ищеца са възникнали
правоотношения по договор за потребителски заем №***/20.12.2021 г. по чл. 9
и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Съгласно чл. 10, ал. 1
ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на
хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички
елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт
– не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по
договора. Съгласно чл. 11, ал. 2 ЗПК общите условия са неразделна част от
договора за потребителски кредит и всяка страница се подписва от страните
по договора. От събраните по делото доказателства се установява, че
императивно определеното съдържание на договора е налице.
5
Ответникът е финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗКИ,
поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства.
Процесният договор отговаря на изискванията на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, поради
което попада в приложното поле на потребителската защита, като приложими
са освен правилата на ЗПК, но и правилата на Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23
ЗПК, а именно - че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други
разходи.
Настоящият съдебен състав приема, че в случая е налице нарушение на
нормата на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от Закона за потребителския кредит, според
която годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи/,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит и който се изчислява по формула,
съгласно Приложение 1 към закона, като вземат предвид посочените в него
общи положения и допълнителни допускания. Легална дефиниция за "Общ
разход по кредита за потребителя" е дадена от законодателя в Параграф 1, т. 1
от Допълнителните разпоредби на Закона за потребителския кредит, където е
посочено, че това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисионни, такси, възнаграждение за посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
6
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия.
Посочването на размера на ГПР е задължително, тъй като по този начин
се информира потребителя за възможността да съобрази реалната цена на
финансовата услуга, а също и да прецени икономическите последици от
сключване на договора, което ще му даде възможност да направи избор да
сключи или не договора за кредит.
В чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е предвидено, че договорът за потребителски
кредит съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочват взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение
№ 1 начин.
Според съда в съдържанието на договора за потребителски кредит е
допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като посоченият ГПР в
размер на 48,29 % е неточен и заблуждава кредитополучателя /потребителя/.
Предвидената в договор за потребителски заем №***/20.12.2021 г. сума в
размер на 1608,00 лв. за неустойка, следва да се включи в ГПР, съгласно
нормата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, в противен случай това ще доведе до
съществена разлика в посочения и действително прилагания ГПР, което е
равнозначно на непосочването на ГПР по кредита.
В настоящия случай в договора липсва конкретизация относно начина,
по който е формиран посочения процент ГПР /48,71 %/, което води и до
неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е
нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и
разбираем начин чл. 10, ал. 1 от ЗПК. ГПР е посочен като абсолютна стойност,
при неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което не е
позволило на ответника да прецени икономическите последици от
сключването на договора, поради което съдът намира, че той е
недействителен, съгласно чл. 22 от ЗПК. Невключването в ГПР на сума в
размер на 1608,00 лв. за неустойка, оскъпява кредита.
В чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския кредит е предвидено, че
Годишният процент на разходите /ГПР/ не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
7
определена с постановление на Министерски съвет на Република България.
Очевидно е, действителния размер на ГПР, определен след включване на
сумата за неустойка за непредставено обезпечение многократно надвишава
петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения, което от
своя страна е заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Гореизложеното обосновава извод не само за неравноправен характер на
клаузата касаеща договарянето на неустойка за непредставено обезпечение, но
и за противоречие на договора с императивните разпоредби на чл. 11, ал. 1, т.
10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото в уговорения ГПР не са отразени всички
действителни разходи по кредита. Така потребителят като икономически по-
слабата страна е бил лишен от възможността да извърши информиран избор
за крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може
да съпоставя отделните кредитни продукти, с което се нарушава принципът на
добросъвестността. Като не е посочил коректно неговата стойност и не е
включил стойността на неустойката, кредиторът е нарушил изискванията на
закона, което води до недействителност на цялата сделка, с оглед разпоредбата
на чл. 22 ЗПК. В тази хипотеза потребителят следва да върне само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита,
съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК. На основание изложеното,
предявеният иск чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е изцяло основателен, по
изложените съображения и констатирани противоречия и заобикаляне на
нормите на ЗПК и следва да бъде уважен.
По предявените искове с правно основание чл.55, ал.1, предложение
първо ЗЗД съдът намира следното: Според задължителната практика в т. 1 от
ППВС № 1/1979 г., фактическият състав на неоснователното обогатяване по
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД предполага преминаване на имуществени блага от една
правна сфера в друга и начална липса на основание за разместване на благата.
В тежест на ищеца по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е да
докаже разместването на благата - напр. даване на вещ или плащане на
определена сума пари, довело до намаляване на патримониума му, т.е.
наличието на обедняване, а съществуването на основание за разместването
подлежи на доказване от ответника.
В случая, от признанието на ответника, че е получил общо плащане по
договор за потребителски заем №***/20.12.2021 г.в размер на 2361,00 лв. и
8
доколкото ищецът дължи на основание чл.23 ЗПК само чистата сума по
кредита, която е в размер на 2000 лв., то разликата от 361,00 лева се явява
получена от ответника по първоначалния иск без правно основание.
Установява се от представената и неоспорена от ищеца справка, че платената
като договорна лихва сума е 127 лв., поради което искът с правно основание
чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД с цена на иска 460 лв. следва да бъде
уважен до размер от 127,00 лв. и да бъде отхвърлен за разликата до
предявения размер от 460,00 лв. Разликата от 234 лв. от общо платената над
главницата сума също се явява платена без основание сума и искът следва да
бъде уважен до посочения размер, а за разликата до 1608,00 лв. да бъде
отхвърлен като неоснователен и недоказан.
На основание чл.78, ал.1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат
присъдени направените от него разноски за държавна такса и адвокатско
възнаграждение съразмерно с уважената част на исковете. Своевременно е
направено възражение с правно основание чл.78, ал.5 за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на процесуания представител на ответника.
Претендираното и заплатено адвокатско възнаграждение е в размер на 1800
лв., което съдът намира за прекомерно, вземайки предвид ниската фактическа
и правна сложност на делото, което е приключило в едно съдебно заседание,
без събиране на други доказателства, освен писмени такива и признание на
релевантните факти от ответника по делото. Съдът намира, че нормата на чл.
7, ал. 2 НВАР определя правила за изчисление на размерите на адвокатските
възнаграждения съобразно материалния интерес, т.е. като сбор от цената на
предявените искове, а не поотделно съобразно цената на отделните
претенции. В този смисъл може да бъде посочено и определение № 60345 от
11.10.2021 г. на ВКС, Трето гражданско отделение, постановено по ч.гр.д. №
3103 / 2021г., в което, макар и постановено по друг спорен въпрос, съдът е
приел, че възнаграждението на адвоката е единно, като база за определянето
му е единствено материалния интерес по правния спор, а не броя на
предявените искове и броя на ответниците.
Отделно от гореизложеното при определяне на размера на адвокатското
възнаграждение съдът намира, че не е обвързан от определените с Наредба №
1 МРАВ размери на минималните адвокатски възнаграждения. За да достигне
9
до това становище съдът съобразява практиката, обективирана в Решение от
05.12.2006г. по обединени дела С- 94/2004 и С-202/2004 на СЕС. Съгласно
горното решение делегирането на частноправен субект - Висшият адвокатски
съвет – на правомощия да определя минималните адвокатски възнаграждения
представлява нарушение на правилата за свободната конкуренция, закрепени в
чл.101 и чл.102 ДФЕС. Тази наредба нарушава правото на ЕС, тъй като
очевидно не съответства на критериите, изведени във въпросното решение, а
именно: правоприлагащият орган /съдът/ да има възможност, отчитаики
правната и фактическа сложност на делото, инстанцията, пред която се явява
процесуалният представител, и продължителността на процеса, да се отклони
от минимално определения размер на адвокатските възнаграждения тогава,
когато тои се явява несъразмерно висок с оглед реално положения труд и
направени разходи от процесуалния представител, респ. представляваната в
процеса страна. Това разрешение се налага, тъй като правилата на Наредбата
не засягат само потребителя на адвокатска услуга, но и насрещната страна в
съдебното производството доколкото, ако загуби делото, то в неина тежест ще
бъде възложен размерът на адвокатски хонорар под формата на подлежащи на
възстановяване разноски в производство. По този начин се отнема правото на
съда да съобрази спецификите на конкретното дело и да присъди разумен
размер за направените разноски. Така се нарушава и правото на справедлив
съдебен процес, гарантирано в чл.47 ХОПЕС и съответстващия му чл.6 от
Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Същото се
приема и в останалата практиката на СЕС, например в Решение от 28.07.2016г.
по дело С-57/2015г. Съдът на ЕС съгласно което съответстваща на правото на
ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случаи, в които
прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до
резултат, които се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този
режим. Още повече следва да се отчете, че Наредбата е приета от ВАС – орган
на сдружението на адвокатите, действащ в случая като частен икономически
оператор, който е насърчен от Държавата да приема свободно и самостоятелно
обвързващи решения, касаещи правилата на конкуренцията в същия сектор, в
който развиват дейност членовете на сдружението на адвокатите, както
изтъква СЕС в решението си. Съдът на ЕС е извел задължение за националния
съд да гарантира пълното деиствие на нормите на правото на ЕС, като при
необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка
10
разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им
противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на
такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение
от 09.03.1978г. по дело 106/1977г. на Съда на ЕО. Така приемат и българските
съдилища в редица свои актове: Решение № 6522 от 22.10.2018г. по в. гр. д. №
1061/2018г. на СГС; Определение № 2514 от 23.05.2018 г. по в.ч. гр. д. №
407/2018г. на ОС- Благоевград; Решение № 95 от 31.05.2018г. на ОС - Добрич
по в.т.д. № 95/2018г. и др. О-е №1371/15.09.2023 г. по в.г.д. № 616/2023 г. по
описа на ПлОС и др./.
Поради гореизложеното, съдът намира, че адвокатското възнагражение
на процесуалния представител на ищеца следва да бъде определено в размер
на 600 лв. и при това положение ответника да бъде осъден да плати на ищеца
сумата от 452,51 лева от общо направени по делото разноски 877,04 лева
/277,04 лв. ДТ +600 лв. адвокатско възнаграждение/ съразмерно с уважената
част на претенцията.
На основание чл.78, ал.3, вр.ал.8 ГПК ищецът следва да бъде осъден да
плати на ответника направените от него разноски за юрисконсултско
възнаграждение опрделено от съда в размер на 100 лв. съобразно с
отхвърлената част на претенцията.
По изложените мотиви съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН на основание чл. 22 от ЗПК
във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19 от ЗПК по иска, предявен от П. Д. А.,
ЕГН**********, *** против ***, ***********, със седалище и адрес на
управление: *** Договор за потребителски кредит № *** от 20.12.2021 г.
поради противоречие с нормите на ЗПК.
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, предложение първо ***,
***********, със седалище и адрес на управление: *** ДА ПЛАТИ на П. Д.
А., ЕГН**********, *** сумата от 127,00 лева, представляваща недължимо
платена сума, а за разликата до предявения размер от 460,00 лв. отхвърля
иска като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, предложение първо ***,
11
***********, със седалище и адрес на управление: *** ДА ПЛАТИ на П. Д.
А., ЕГН**********, *** сумата от 234,00 лева, представляваща недължимо
платена сума, а за разликата до предявения размер от 1608,00 лв. отхвърля
иска като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК ***, ***********, със
седалище и адрес на управление: *** ДА ПЛАТИ на П. Д. А., ЕГН**********,
*** сумата от 452,51 лв., за направени по делото разноски.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3, вр.ал.8 ГПК П. Д. А.,
ЕГН**********, *** да плати на ***, ***********, със седалище и адрес на
управление: *** сумата от 100,00 лв., за направени по делото разноски.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Плевенския окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
12