№ 133
гр. Варна, 10.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Юлия Р. Бажлекова
Членове:Росица Сл. Станчева
Ирена Н. Петкова
при участието на секретаря Юлия П. Калчева
като разгледа докладваното от Росица Сл. Станчева Въззивно гражданско
дело № 20233000500504 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно, по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на СД „Капсикум-Илиеви-с-ие“, ЕИК
********* против решение № 212/03.08.2023г. на ОС – Шумен, постановено
по гр.д. № 531/2022г., с което са уважени предявените от Държавата против
въззивника искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК като е прието за
установено в отношенията между страните, че Държавата е собственик на
недвижими имоти, находящи се в землището на гр.Шумен, съставляващи по
КККР ПИ с идентификатори: 83510.682.617 с площ от 6788 кв.м.,
83510.682.618 с площ от 1269 кв.м., 83510.682.619 с площ от 889 кв.м.,
83510.682.620 с площ от 5849 кв.м. и 83510.682.621 с площ от 5309 кв.м., и на
основание чл.537, ал.2 ГПК е отменен съставеният в полза на дружеството
КНА № 114, т.ІІІ, д. № 411/2022г. на нотариус с рег. № 019.
В жалбата са изложени оплаквания за незаконосъобразност и
неправилност на обжалваното решение, постановено при неправилно
приложение на материалния закон. Оспорват се изводите на съда, че
осъществяваната от дружеството фактическа власт върху цялата площ от
имотите е на правно основание /чл.64 ЗС/, поради което и за да се приеме
осъществявано давностно владение е било необходимо манифестиране на
промяна в намерението, доведено до знанието на собственика. Излагат се
правни доводи в тази насока. Отправеното до настоящата инстанция искане е
за отмяна на съдебния акт и отхвърляне на предявените искове за собственост.
В срока по чл.263 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна
– Държавата, с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна.
1
Наред с въззивната жалба е подадена и частна жалба от Държавата, която
обжалва постановеното от първоинстанционния съд по реда на чл.248 ГПК
определение № 633/19.10.2023г., с което е оставено без уважение искането й за
изменение на решението в частта за разноските с присъждане на пълния
претендиран от нея размер. По подробно изложени доводи за неправилност се
иска неговата отмяна и уважаване на молбата по чл.248 ГПК.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Първоинстанционният съд се е произнесъл по предявени от Държавата,
представлявана на основание чл.24, ал.12 от ЗСПЗЗ от министъра на
земеделието, против въззивника СД „Капсикум-Илиеви-с-ие“ искове с правно
основание чл.124, ал.1 ГПК.
Изложените в исковата молба фактически твърдения са, че по силата
закона /чл.45, ал.10 ППЗСПЗЗ/ Държавата е собственик на процесните пет
поземлени имота, находящи се в гр.Шумен и съставляващи по КККР на града
ПИ 83510.682.617 с площ от 6788 кв.м., ПИ 83510.682.618 с площ от 1269
кв.м., ПИ 83510.682.619 с площ от 889 кв.м., ПИ 83510.682.620 с площ от
5849 кв.м. и ПИ 83510.682.621 с площ от 5309 кв.м. и за които са съставени
АДС с №№ 3341, 3342, 3343, 3344 и 3345 от 29.07.2022г. Сочи се, че същите са
част от земя - бивш стопански двор на организация по § 12 и § 29 ПЗР на
ЗСПЗЗ, включваща застроена и прилежаща площ към сгради и съоръжения от
имуществото на заличената организация, както и такава, която не подлежи на
възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. С КНА № 114, том ІІІ, рег. № 7161, д. №
411/2022г. ответното дружество е било признато за собственик на описаните
пет имота на основание давностно владение, с което оспорва и правата й на
собственост. Твърди, че този нот.акт удостоверява несъществуващо право на
собственост поради това, че дружеството никога не е владяло, своило и
ползвало имотите в изискуемия се по чл.79 ЗС срок. Навежда и конкретни
аргументи за пречки за придобиването им чрез давностно владение предвид
разпоредбата на чл.86 ЗС в редакцията й до 01.06.1996г. и действалия
мораториум за периода от 01.06.2006г. до влизане в сила на решение №
3/24.02.2022г. на КС по к.д. № 16/2021г. – 08.03.2022г. С оглед на тези
твърдения е обоснован и правния интерес от предявяване на исковете за
приемане за установено в отношенията с ответното дружество, че Държавата е
собственик на процесните ПИ, както и за отмяна на издадения КНА за
собственост, на основание чл.537, ал.2 ГПК.
С подадения в срока по чл.131 ГПК писмен отговор СД „Капсикум-
Илиеви-с-ие“ е оспорило предявените искове с възражения за тяхната
неоснователност. Не оспорва, че процесните имоти като земя от имуществото
на организация по §12 и § 29 от ЗСПЗЗ са били държавна собственост, но
твърди, че Държавата е загубила правата си именно поради упражнявано от
дружеството непрекъснато и необезпокоявано давностно владение, начиная от
19.05.1995г. за ПИ 83510.682.617, ПИ 83510.682.618, ПИ 83510.682.619 и ПИ
83510.682.620, когато е закупило от ликвидираната ЗК „Дивдядово“ намиращи
се в тях стопански сгради и от 22.07.1996г. за ПИ 83510.682.621г., със
сключването на договор за закупуване от същата ЗК и на намираща се в този
имот сграда /обор-конюшна/. Твърди, че от посочените дати е установило и
осъществява необезпокоявано фактическа власт върху цялата площ на тези
имоти, в границите им, съгласно дворищно-регулационния план на
2
кв.Дивдядово и съвпадащи с тези по одобрената през 2005г. кадастрална
карта, а не само съобразно необходимото за ползването и обслужването на
закупените сгради, съгласно чл.64 ЗС. Сочи се, че между тези имоти липсват
изградени вътрешни граници, през годините в тях дружеството е извършвало
различни действия и ползване съобразно предмета му на дейност –
съхраняване и паркиране на селскостопанска техника, съхранение на друг
инвентар, съхранение на селскостопанска продукция и фураж, отглеждане на
животни, като никой не се е противопоставял на това ползване, държавата е
бездействала и не е предприемала никакви действия за управление и
стопанисване на собствеността си, в т.ч. за установяване и актуване до
издаването на посочените в исковата молба АДС от 29.07.2022г., което било
след снабдяването с КНА. Излага и конкретни доводи, с които оспорва начина
на изчисляване на периодите, през които давност не е текла, респ. аргументи,
че от посочените начални дати на установеното владение до датата на
издаване на КНА и предявяване на исковата молба, изискуемият се 10-
годишен давностен срок е изтекъл.
По съществото на спора, въз основа на наведените оплаквания,
ангажираните по делото доказателства и приложимия закон, настоящият
състав на АпС – Варна приема за установено от фактическа и правна
страна следното:
Между страните не е налице спор, че процесните ПИ са част от бивш
стопански двор на организация по § 12 ПЗР на ЗСПЗЗ, находящ се в
урбанизирана територия, в който са изградени сгради и съоръжения, както и
че по отношение на незастроената част от тях не са налице основания за
възстановяване в полза на бивши собственици по реда на ЗСПЗЗ. В тази
връзка не е спорно, че на основание чл.45, ал.10 ППЗСПЗЗ /сегашна редакция/,
съответно чл.45, ал.8 ППЗСПЗЗ в редакция, обн. ДВ бр.122/1997г., вр. чл.27,
ал.6 и ал.8 ЗСПЗЗ, т.е. по силата на закона, същите са станали частна държавна
собственост.
Спорното е дали това право на собственост е загубено към датата на
съставяне на АДС с №№ 3341, 3342, 3343, 3344 и 3345 от 29.07.2022г. поради
придобиването им от въззивното дружество на твърдяното от него основание
– придобивна давност, удостоверено в издадения КНА № 114, том ІІІ, рег. №
7161, д. № 411/2022г. на нотариус с рег. № 024. С оглед на това и съобразно
правилата за разпределение на доказателствената тежест въззивното
дружество следва да установи, при условията на главно и пълно доказване,
всички елементи от фактическия състав на чл.79, ал.1 вр. чл.68, ал.1 ЗС –
упражнявана фактическа власт с намерение за своене, непрекъснато и
несмущавано, в изискуемия се 10–годишен давностен срок.
Видно от приетите пред първоинстанционния съд писмени
доказателства /фактури и 2 бр. писмени договори/ СД „Капсикум“ е закупило
от ЗК „Дивдядово“ – организация по §12 ПЗР на ЗСПЗЗ, сгради, изградени в
стопанския двор /ІІ-ри стопански двор, кв.Дивдядово/, описани в договор от
19.05.1995г. като навес, построен в парцел 8, коларо-железарска работилница,
построена в парцел 7, обор-телчарник, построен в парцел 13 и обор-конюшна,
находяща се в парцел 9, и в договор от 22.07.1996г. като обор-конюшна,
находяща се в парцел 16 и административна сграда /нова/.
Възраженията на Държавата, че купувачът по тези договори и
3
настоящото въззивно дружество са различни правни субекти, не са заявявани
пред първоинстанционния съд до приключване на устните състезания в тази
инстация. Същите са въведени с представената след това писмена защита,
поради което и като преклудирани не следва да бъдат обсъждани. Независимо
от това същите са и неоснователни предвид публично достъпните данни в ТР,
публикувани по партидата на СД „Капсикум-Илиеви-с-ие“.
От показанията на ангажираните от въззивното дружество гласни
доказателства – св.В.В., св.Я.Я., св.Г.Д., св.Р.У. и св.Д.М., съдът приема за
установено, че от закупуването на сградите през 1995г. – 1996г. до настоящия
момент същите са ползвани от него, чрез неговите съдружници /в момента С.
и синът му Ж./ - в две от сградите са отглеждани животни /овце, прасета, а към
настоящия момент крави и телета/, в други са складирали храна за животните
и селскостопанска продукция /люцерна и фураж/, торове, селскостопански
инвентар и земеделска техника, ползвана в осъществяваната от дружеството
дейност по обработване на земеделски земи, правили частичен ремонт на
покривите на част от сградите, преустройство на единия обор за нуждите на
кравефермата. Свидетелите сочат, че „Капсикум“ е ползвало и земята около
сградите, което се изразявало в паркиране на техниката, сушене и складиране
на фураж, за пасище на кравите, направата на ясли за животните,
направата/разширяване на силажна яма, всичко било като един общ имот, без
вътрешни граници между оборите с животните и другите сгради, имало само
външна телена ограда на стопанския двор, която била от някогашното ТКЗС,
като св.В. изрично заявява, че С. не е правил нова ограда на имотите му.
Според св.Я. имотът, който ползва дружеството е с площ от около 15-20 дка,
приблизително същата площ сочи и св.Узунов /18-19 дка/, което кореспондира
на общата площ на процесните пет имота по КК.
Коментираните свидетелски показания относно посочените
обстоятелства са взаимно кореспондиращи си и непротиворечиви,
възпроизвеждат непосредствени впечатления. Единствено соченото от св.В. за
това, че площ от около 1.5 дка в един от имотите /зад оборите в западно
положение/ в даден момент е ползвана и за зеленчукопроизводство, се явява
изолирано от показанията на останалите свидетели.
Съдът намира, че соченото от горните свидетели кореспондира и на
установеното от проведените по делото съдебни експертизи, както и не се
опровергава от показанията на ангажираните от насрещната гласни
доказателства – св.Ц.И., св.Ж.К. и св.Ц.Б.. И тримата са служители в
съответни държавни структури на ищцовата страна, поради което и следва да
бъде отчетена евентуалната тяхна заинтересованост.
Наред с това показанията на св.И. са общи и неконкретизирани,
нелогично е като служител в Общинска служба „Земеделие“, в каквото й
качество твърди, че познава и е правила огледи на стопанския двор, да не знае
чия собственост са сградите в него, не може да каже кога последно е ходила на
проверка, но в същото време сочи, че при посещенията си не е заварвала
никого, не е виждала да се гледат животни и изразява предположение, че с
оглед съС.ието им сградите не се ползват. Изложеното противоречи на
установеното от вещите лица.
Същото важи и за показанията на св.К., която сочи, че е посещавала
процесните имоти след 2004г. в качеството й на служител Областна дирекция
4
„Земеделие“, но едва след съставянето на актовете за държавна собственост е
чула, че сградите в тях са собственост на „Капсикум“; свидетелства, че същите
са в лошо съС.ие и част от тях са били кравеферма, но не помни дали при
посещенията си е виждала животни.
Св.Б. свидетелства, че познава процесните имоти като такива от бивш
стопански двор, знае, че сградите в тях са закупени от „Капсикум“, както и че
същите не са реконструирани, но няма конкретни впечатления за това, дали се
ползват и как. Излага твърдения за осъществено парцелиране на имотите за
отделните сгради в стопанския двор.
Единственото общо обстоятелство, за което и тримата свидетели сочат в
показанията си, и в тази им част същите кореспондират на останалия
доказателствен материал, в това число и на свидетелите на въззивното
дружество, е че между процесните имоти липсват материализирани вътрешни
граници /огради/, същите имат обща ограда от времето на ТКЗС и достъпът до
тях е свободен.
Съгласно неоспореното заключение на проведената в
първоинстанционното производство СТЕ на в.л. И., както и заключението на
в.л. К. от 08.07.2024г., прието в настоящата инстанция, закупените с
договорите от 1995г. и 1996г. сгради попадат в процесните ПИ с изключение
на т.нар. административна сграда, за която не се спори, че не е в тях. Във всеки
от процесните ПИ има по една от тези сгради, като наличните в тях сгради и
допълнително застрояване е подробно описано в заключението на в.л. К. от
08.07.2024г. В тази връзка съдът намира, че между двете заключения няма
противоречия доколкото описаното от в.л. К. съответства и на фактически
обособени помещения с отделно предназначение, в рамките на кадастрално
заснетата сграда и установеното от него ползване на сградите към датата на
огледа /обяснения на в.л. в с.з. от 13.11.2024г./. Единствено описани в повече
от първото заключение като застроена част в имотите са бетонна площадка за
сушене на зърно пред сградата в ПИ 617, каквато видно съществува и по
снимковия материал за тази сграда към заключението на в.л. И., трафопост с
площ от 17 кв.м. в ПИ 620, заснет с кадастрален № 3, изградени в ПИ 620 и
ПИ 621 вътрешни пътища /не от асфалт/, корита за храна и вода на животните.
И двете вещи лица потвърждават изложеното от първата група обсъдени
свидетелски показания, че сградите в ПИ 620 и ПИ 621 са преустроени и
същите, ведно със съответни площи от имотите се използват за отглеждане на
животни /крави и телета/, както и че всички сгради се ползват съвкупно като в
един общ имот. Заключението на в.л. К. потвърждава и изложеното от тези
свидетели досежно ползването на другите процесни ПИ за сушене/складиране
на зърно и фураж, паркиране на селскостопанска техника и инвентар/, а на в.л.
И. – за извършвани във времето ремонтни дейности по покрива на други /в ПИ
619 и ПИ 618/.
Начина на ползване на ПИ 620 и ПИ 621 се потвърждава и от
заключението на в.л. по съдебно-ветеринарната експертиза, което е
установило извършената регистрация на животновъдния обект от наемател на
сградите - съдружник в дружеството и наемодател въззивното дружество,
ведно с предоставени в съответните компетентни органи данни за това за
период поне от 2008г. до настоящия момент.
5
От останалия доказателствен материал по делото – удостоверение на
Община Варна /л.106 от първоинстанционното дело/ се установява, че за
процесните ПИ е налице действащ регулационен план, съгласно който за
същите са отредени съответно за ПИ 617 – УПИ І в кв.67б, за ПИ 618 – УПИ ІІ
в кв.67б, за ПИ 619 – УПИ VІІ в кв. 67б, за ПИ 620 – УПИ І в кв.67а и за ПИ
621 – УПИ ІІІ в кв.67а. В коментираното удостоверение е посочено, че
процесните ПИ, за които са отредени тези УПИ, са част от бившия стопански
двор в кв.Дивдядово, урегулиран с план от 2005г. Извадка от същия, касателно
процесните имоти е приложен на л.108 от делото на ОС.
Съгласно обясненията на в.л. К., дадени в с.з. от 11.06.2025г.
кадастралните граници на спорните имоти по КК съвпадат с регулационните
по плана от 2005г. и това според експерта е първият парцеларен план на
стопанския двор с отреждане за сградите според предназначението им, а
представеното от процесуалния представител на въззивното дружество в с.з.
доказателство е извадка на плана на стопанския двор към датата на
закупуване на сградите, в него няма обособени имоти за отделните сгради,
което е видно и от графичното изображение. Поради това и същото не доказва
твърдението на въззивника от с.з. от 13.11.2024г. за приет и одобрен съгласно
чл.45 ППЗСПЗЗ предходен парцеларен план.
Съвкупният анализ на обсъдените по-горе доказателства и приетото за
установено с тях сочи на извод, че въззивното дружество е установило
фактическата си власт върху процесните имоти, като част от бивш стопански
двор, в качеството му на купувач на имущество – сгради на прекратена
кооперация по §12 ПЗР на ЗСПЗЗ, от момента на сключването на договорите
за покупко-продажба – от 19.05.1995г. върху ПИ 617, ПИ 618, ПИ 619 и ПИ
620, а от 22.07.1996г. и ПИ 621. Тази фактическа власт е упражнявана
непрекъснато до настоящия момент лично, а след това и чрез лицето, на което
сградите са били отдадени под наем.
Съгласно разпоредбата на чл.27, ал.6 ЗСПЗЗ, действала и към датата на
сключване на договорите, лицата, които са придобили собствеността върху
сгради и съоръжения от имуществото на организации по §12 ПЗР на ЗСПЗЗ,
могат да придобият застроените и прилежащи площи без провеждане на търг.
Застроената и прилежаща площ може да бъде ползвана и закупена само от
тези лица, но не и от друг, като в същото време няма пречка да бъде закупен
имот с по-голяма площ, стига това да не засяга правата на друг правоимащ по
чл.27, ал.6 ЗСПЗЗ /в т.см. решение № 16/07.02.2020г. по гр.д. № 1246/2019г. на
ВКС, І г.о. и цитираната в него практика/. Редът и условията за определяне на
прилежащата площ са регламентирани в чл.45 ППЗСПЗЗ съобразно
съответните редакции на тази разпоредба във времето, а не по правилото на
чл.64 ЗС, в каквато насока са доводите на въззивното дружество /в т.см.
решение № 50111/18.10.2022г. по гр.д. № 3596/2021г. на ВКС, І г.о./.
От горното следва и извода, че лицето, закупило сграда, част от
имущество на организация по §12 ПЗР на ЗСПЗЗ има качеството на държател,
който има право да ползва имота-държавна собственост съобразно
необходимата му прилежаща площ, определена при условията на чл.45
ППЗСПЗЗ, съответно да закупи същата. Това обстоятелство опровергава
презумцията на чл.69 ЗС, тъй като държателят упражнява фактическа власт по
см. на чл.68, ал.2 ЗС /не държи вещта като своя/. За да се трансформира така
6
установената фактическа власт във владение упражняващият трябва да
манифестира промяна в намерението си и да противопостави това на
собственика, тъй като за да се придобие по давност правото на собственост
фактическата власт с намерение за своене следва да бъде упражнявана явно.
Същото важи и за ползваната над необходимата прилежаща площ поне
до определянето й по предвидения в закона ред и обособяване на отреден за
закупената сграда самостоятелен имот, тъй като основанието за установената
фактическа власт отново е придобиването на сградите, построени в чужд
имот. Само след това и то по отношение на неприлежаща към друга сграда
незастроена част от земята на бившия стопански двор би могло да се приеме
промяна в анимуса, евентуално окупация и приложимост на презумцията по
чл.69 ЗС.
В настоящия казус обособяването на самостоятелни парцели е станало с
приемането на плана от 2005г., съобразно който за всяка една от закупените от
въззивното дружество сгради са отредени самостоятелни парцели, чиито
граници съответстват на кадастралните граници на процесните ПИ. В същото
време от доказателствения материал не се установява осъществено от
въззивното дружество противопоставяне спрямо Държавата с действия,
манифестиращи промяна в намерението на установената по повод
закупуването на сградите фактическа власт и върху незастроената част от
имотите, до предприемането на действия за снабдяване с КНА за собственост.
Последното е станало през 2022г., поради което към датата на издаването му,
съответно към датата на предявяване на иска, изискуемият се 10-годишен
давностен срок не е изтекъл, а обсъждането на пречките с оглед действалите
преди това забрани и мораториум вр. § 1 от ЗС е безпредметно.
Следователно правата собственост на Държавата не са погасени поради
придобиването им от ответното СД „Капсикум-Илиеви-с-ие“ на твърдяното от
него основание.
Предявеният иск е основателен. Това обуС.я и основателността на
аксесорната претенция по чл.537, ал.2 ГПК за отмяна на издадения КНА.
Поради съвпадането на изводите на настоящата инстанция с тези на
първостепенния съд обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По частната жалба на Държавата:
С обжалваното от тази страна определение № 633/19.10.2023г.
първоинстнанционният съд е оставил без уважение молбата й за изменение на
решението си в частта за разноските чрез присъждане на претендираното
адвокатско възнаграждение. За да постанови този резултат, съдът е приел, че
договорът, удостоверяващ, че заплатената в полза на адв.К. сума от 22 471.42
лева касае именно осъщественото по това производство процесуално
представителство, е бил представен едва с молбата по чл.248 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл.78 ГПК при уважаване на иска ищецът има
право на разноски, каквото безспорно съставлява заплатеното адвокатско
възнаграждение. С дадените разрешения по т.1 от ТР № 6/2021г. на ОСГТК на
ВКС, както и последователната съдебна практика, се приема, че само
заплатените от страна разноски подлежат на възмездяване. Това обуС.я и
изискването да бъде установено по несъмнен начин, че претендираното
адвокатско възнаграждение по конкретното дело е уговорено в търсения
7
размер, както и че същото е заплатено към датата на приключване на устните
състезания. Представянето на доказателства за извършен превод от страната в
полза на процесуалния й представител на дадена сума следва ясно и
недвусмислено да сочи, че касае именно отношенията им по процесното дело,
тъй между тях могат да съществуват и други договорености /напр.
представителство и по други дела, осъществявана правна услуга, не само за
процесуалното представителство по делото, особено при юридически лица,
ползващи по договор същия адвокат за различни правни услуги и
консултации/.
В настоящия случай не е спорно, че в представеното в последното с.з.
банково извлечение от сметката на адв. К. за нареден превод от Министерство
на земеделието в размер на 22 741.42 лева е посочено основание "Дог. РД 10
35 1222 12229300000002514122BNBG96610220000002", какъвто договор по
делото не е бил представен, поради което и няма как да бъде направен извод,
че тази сума е заплатена именно за осъществената по делото процесуална
защита. Посоченият от страна в списъка й по чл.80 ГПК размер на
адвокатското възнаграждение, идентичен с представените доказателства за
заплащането, не е достатъчно и не обвързва съда с извод, че платеното е по
това дело.
Едва с молбата си по чл.248 ГПК Държавата е представила визирания в
извлечението договор, което правилно е съобразено от първоинстанционния
съд, че е след срока /последното открито съдебно заседание/, в който страната
е следвало да представи доказателствата си за направените от нея разноски за
адвокатско възнаграждение.
Ето защо обжалваното определение, с което е отказано да бъде
изменено първоинстанционното решение в частта му относно присъдените в
полза на държавата разноски е правилно и следва да бъде потвърдено.
По разноските за въззивното производство:
С оглед изхода от спора и заявеното искане въззивното дружество следва
да заплати на насрещната страна сторените от нея разноски за заплатено
адвокатско възнаграждение, които съобразно представения договор и
доказателства за извършено плащане са в размер на 22 741.42 лева с вкл.
ДДС.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 212/03.08.2023г. на ОС – Шумен,
постановено по гр.д. № 531/2022г.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 633/19.10.2023г. по чл.248 ГПК,
постановено по гр.д. № 531/2022г. на ОС – Шумен.
ОСЪЖДА СД „Капсикум-Илиеви-с-ие“, ЕИК ********* ДА
ЗАПЛАТИ на Държавата, представлявана от министъра на земеделието
сумата от 22 741.42 лева /двадесет и две хиляди седемстотин четиридесет и
един лева четиридесет и две стотинки/ - разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение във въззивното производство, на основание чл.78 ГПК.
8
Решението може да се обжалва пред Върховния касационен съд при
условията на чл.280 ГПК с в 1-месечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9