РЕШЕНИЕ
№ 20022
гр. София, 06.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 47 СЪСТАВ, в публично заседание на
първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:МАРИЯ В. БОГДАНОВА
НОНЧЕВА
при участието на секретаря ДЕНИЦА Ж. ВИРОНОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ В. БОГДАНОВА НОНЧЕВА
Гражданско дело № 20241110109614 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от Д. Д. Ф. срещу „********,
Предявени са искове за признаване за установено в отношенията между страните, че
Д. Д. Ф. не дължи на „******** сумата от 408,78 лв. - неустойка за недадено
обезпечение по Договор за потребителски кредит № **/08.02.2023 г.
В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен Договор за
потребителски кредит № **/08.02.2023 г., въз основа на който на ищеца била
предоставена сума в размер от 700 лв., със задължение да я върне на 6 месечни вноски.
Поддържа, че по сключения между страните договор за кредит ответното дружество
претендирало заплащане на сумата за неустойка, чиято дължимост се оспорва с доводи
за неравноправност и нищожност на клаузата, от която произтича, противоречие със
закона и добрите нрави, съобразно подробно изложените доводи в искова молба.
Искането към съда е да се признае за установено, че оспорената клауза от договора е
нищожна на наведените основания.
Исковата молба и приложенията към нея са изпратени на ответника, като в
срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор, с който исковете се оспорват като
неоснователни. Не се оспорва сключването на договора за кредит и наличието на
неустоечната клауза, но са изложени възражения по твърденията за неината
недействителност. Ответникът поддържа, че се касаело за уредена договорна
отговорност на ищеца за недадено обезпечение и нямало основание неустойката да се
включвала в ГПР, както и че тя била в размер, който отговарял на обезпечителната,
1
обезщетителната и санкционната функция. Твърди се, че клаузата била
индивидуално уговорена. Моли искът да бъде отхвърлен.
В срока за отговор на исковата молба ответникът е предявил насрещни искове
за осъждане на Д. Д. Ф. да заплати на дружеството сумата от 700,00 лв.,
представляваща главница по сключения между страните Договор за потребителски
кредит № **/08.02.2023 г., ведно със законната лихва от 09.11.2023 г. до окончателното
изплащане, сумата от 15,14 лв., представляваща възнаградителна лихва, начислена за
периода от 09.02.2023 г. до 08.08.2023 г., и сумата от 23,98 лв., представляваща лихва
за забава, начислена върху главницата за периода от 09.08.2023 г. до 10.11.2023 г. В
насрещната искова молба се твърди, че между страните бил сключен Договор за
потребителски кредит № **/08.02.2023 г., по силата на който ищецът предоставил заем
на ответника в размер на 700 лв., със срок за издължаване от 6 месеца, като
кредитодателят предоставил сумата по кредита по микросметка в системата на „***“
** на кредитополучателя. Поддържа, че дължимата и непогасена по кредита лихва за
ползване била в размер на 15,14 лв. за периода от 09.02.2023 г. до 08.08.2023 г. Сочи,
на основание чл. 86, ал. 2 ЗЗД длъжникът дължал и сума в размер на 23 98 лм.,
представляваща обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата
(09.08.2023 г.) до датата на предявяване на насрещната искова молба. Моли за
уважаване на насрещните искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на насрещната искова молба.
Ответникът по насрещните искове поддържа, че не били налице предпоставките на чл.
211, ал. 1 ГПК, поради което моли искането за съвместно разглеждане н.в настоящото
производство на предявения насрещен иск да бъде оставено без уважение.
Софийски районен съд, като съобрази доводите на страните и събраните по
делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предмет на делото са:
1/ отрицателен установителен иск с право основание 124, ал. 1, предл. 3 ГПК за
признаване за установено между страните, че Д. Д. Ф. не дължи на „******** сумата
от 408,78 лв., представляваща неустойка по сключен между страните Договор за
потребителски кредит № **/08.02.2023 г., поради нищожност на договорната клауза за
начисляване на неустойката;
2/ насрещни осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД,
вр. чл. 240, ал. 1, вр. чл. 99, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на Д. Д. Ф. да
заплати на „******** сумата от 700,00 лв., представляваща главница по сключения
между страните Договор за потребителски кредит № **/08.02.2023 г., ведно със
законната лихва от 09.11.2023 г. до окончателното изплащане, сумата от 15,14 лв.,
представляваща възнаградителна лихва, начислена за периода от 09.02.2023 г. до
08.08.2023 г., и сумата от 23,98 лв., представляваща лихва за забава, начислена върху
главницата за периода от 09.08.2023 г. до 10.11.2023 г.
По предявения отрицателен установителен иск в тежест на ответника е да
установи наличието на валидно основание за заплащане на процесната неустойка по
възникналото между страните договорно правоотношение от ищеца -
кредитополучател в негова полза, както и всички факти, на които основава своите
искания или възражения. По предявените от него насрещни осъдителни искове следва
2
да установи: 1/ наличието на валидно възникнало договорно правоотношение между
страните по Договор за потребителски кредит № **/08.02.2023 г.; 2/ отпускането и
усвояването на предоставената по силата на процесния договор за кредит сума; 3/
настъпването изискуемостта на процесните вземания, както и техния размер; 4/ всички
факти, на които основава своите искания или възражения.
С доклада по делото, приет за окончателен в проведеното на 01.10.2024 г.
открито съдебно заседание, са отделени като безспорни между страните
обстоятелствата, че между същите е сключен Договор за потребителски кредит №
**/08.02.2023 г., по силата на който на Д. Д** Ф. е предоставен кредит в размер 700 лв.,
като сумата е постъпила в имуществения патримониум на кредитополучателя.
Съгласно чл. 6 ЗПФУР, договор за предоставяне на финансови услуги от
разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от
система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора
страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или
повече. Страни по договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние са
потребителят и доставчикът. С оглед изложеното и на основание чл. 7, ал. 2 от същия
закон и § 13, т. 1 ЗЗП се налага изводът, че Д. Ф. има качеството на потребител като
физическо лице, което като страна по процесния договор за предоставяне на
финансови услуги от разстояние действа извън рамките на своята търговска или
професионална дейност.
От предметното съдържание на съглашението се установява, че са
предоставени заемни средства в размер на 700 лв. със срок на връщането им 08.08.2023
г., ведно с възнаградителна лихва, при 6 месечни вноска от 130,85 лв., а без одобрено
обезпечение размерът на вноските е 407,78 лв. Видно от погасителния план на
кредита, предварително е включена в месечната вноска сума за неустойка в случай на
непредоставяне на обезпечение, като общият размер на дължимото по договора, ведно
с неустоечното вземане, е сумата 1192,88 лв.
Съобразно изложеното от фактическа страна е безспорно, че между „********
като кредитодател и Д. ***Ф. като кредитополучател е възникнало правоотношение по
повод предоставянето на потребителски кредит в размер от 700 лв. Кредитодателят е
небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има
правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Кредитополучателят е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т. е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК. Доколкото не се твърди и не се установява сумата по
договора да е използвана за цели, свързани с професионалната и търговската дейност
на кредитополучателя, то следва да се приеме, че представеният по делото договор за
кредит е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9
ЗПК, при който са спазени и изискванията за сключване от разстояние - чл. 6 ЗПФУР
(което не е спорно между страните). Поради това процесният договор се подчинява на
правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 - 147б ЗЗП, в това число и
на забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието на
договора за потребителски кредит. За да е налице валидно сключен договор за
потребителски кредит, необходимо е същият да отговоря кумулативно на всички
3
предвидени в разпоредбите на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК
и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК изисквания. Неспазването на което и да е от изискванията,
залегнали в посочените разпоредби, според цитираната императивна норма на чл. 22
ЗПК води до извод за недействителност на договора за потребителски кредит. Същата
има характер на изначална недействителност, защото последиците са изискуеми при
самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и
другите разходи.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно правилото на чл. 19, ал.
4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България (основен лихвен
процент плюс 10 пункта), което към 2023 г. означава, че лихвите и разходите по
кредита не могат да надхвърлят 50 % от заетата сума.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
По делото е прието като доказателство и Приложение № 1 към Договор за
потребителски кредит № 420537, видно от което главницата по кредита е в размер на
700 лв., при срок на погасяване на кредита до 08.08.2023 г. с размер на погасителна
вноска с одобрено обезпечение от 130,85 лв., съответно - от 198,98 лв. без одобрено
обезпечение, ГЛП е в размер на 7,38 %, а ГПР - 49 %, като общо дължимата сума без
неустойка е 785,10 лв.
Приети са като доказателства и Стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити, в който са уговорени
основните параметри на договора, видът и условията за предоставяне на обезпечение,
както и Общи условия на „********, приложими към договори за потребителски
кредити.
Според чл. 1 от Приложение № 5 към договора, страните се споразумяват, че в
срок до края на следващия ден, считано от деня на сключване на договора за кредит
кредитополучателят е длъжен да учреди следните обезпечения: т. 1- поръчителство на
две физически лица; т. 2 - банкова гаранция от 785,10 лв., със срок на валидност 30 дни
след крайния падеж на плащане.
Според чл. 2, ал.1 от договора, ако кредитополучателят обезпечи кредита чрез
поръчители, то той е длъжен в срок до края на следващия ден, считано от деня на
предоставяне на сумата по кредита, да осигури поне двама поръчители, които да
отговарят солидарно за задълженията на кредитополучателя по договора за кредит. По
своя преценка и с оглед кредитоспособността на кредитополучателя Кредитодателят
може да изиска Кредитополучателят да осигури повече от двама поръчители с оглед
получаване на кредит. Поръчителите трябва задължително да бъдат физически лица,
като всеки един от тях трябва да отговаря на следните условия: да имат нетен размер
4
на осигурителен доход в размер на 1500 лева; да бъдат лица над 20 годишна възраст;
да работят на безсрочен трудов договор; да имат не по-малко от 5 години трудов и
осигурителен стаж; да не са кредитополучатели или поръчители по друг договор за
кредит, включително и такъв с Кредитодателя; да нямат неплатени осигуровки за
последните две здини; да нямат задължения към други кредитни или финансови
институции или ако има - кредитната история на поръчителя в ЦКР към БНБ една
година назад да е със статус не по-лош от „Редовен”. кредитодателят не е длъжен и по
своя преценка, с оглед надеждността и платежоспособността на съответния поръчител,
може да откаже да приеме предложените от кредитополучателя Поръчители. В чл. 2,
ал. 3 и чл. 3 са уговорени условията при предоставяне на поръчителя и банкова
гаранция.
Според клаузата на чл. 4 от Приложение № 5 към договора, в случай че
кредитополучателят не осигури и не представи в срок обезпечение по кредита или
действието на обезпечението бъде по някаква причина прекратено,
кредитополучателят дължи на кредитодателя неустойка за всеки календарен ден, за
който не е предоставил обезпечение. Размерът на неустойката е индивидуално
определен за всеки кредитополучател и е в размер на 2,26 лева средно на ден, като
неустойката на ден не трябва да надвишава 1 % от главницата по кредита. Неустойката
се начислява в началото на периода на всяка вноска и се заплаща от кредитополучателя
заедно със съответната погасителна вноска. Неустойката по съответната погасителна
вноска се заплаща в пълен размер във всички случаи на погасяване на кредита,
включително при предсрочно погасяване на кредита. Неустойката се дължи само за
периоди, в които кредитът бил без осигурено обезпечение. В този смисъл, ако
кредитополучателят осигури надлежно обезпечение по кредита, което се счита от
момента на одобрението на обезпечението от страна на кредитодателя, макар и след
изтичането на срока за нейното представяне, неустойката спира да се начислява. Ако
действието на обезпечението бъде прекратено, независимо по какви причини,
неустойката отново се начислява считано от деня, в който действието на
обезпечението е било прекратено.
Съдът, като взе предвид изложеното, намира, че при начина на уговаряне на
задължението на потребителя по чл. 4 е предвидено допълнително условие за
отпускане на кредита, а именно да предостави обезпечение, но при условия обективно
неизпълними за посочения срок от всеки средно информиран потребител на
финансови услуги, които изрично зависят от преценката на кредитодателя, с оглед
необходимостта да одобри представеното обезпечение. Не може да се приеме, че
уговорката касае доброволен и информиран избор на потребителя за предоставяне на
т. нар. обезпечение, респ. за начисляване на неустойка. Клаузата е уговорена изцяло в
противоречие с чл. 16 ЗПК, тъй като чрез нея кредиторът прехвърля своята
отговорност за дължимата професионална грижа по чл. 16 ЗПК на потребителя.
Неустойката обезпечава не изпълнението на длъжника, а преддоговорно задължение
на заемодателя за правилната преценка за кредитиране. Съдът констатира, че
вземането за неустойка не е включено към ГПР, с което се заобикаля чл. 19, ал. 4, вр.
ал. 5 ЗПК, съгласно който ГПР на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В случая
ГПР е обявен без разхода за неустойка, а това е в противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, доколкото неиното начисляване е пряко обусловено от наличието на заемното
правоотношение, поради което се явява общ разход по кредита по см. на § 1, т. 1 от ДР
5
на ЗПК. Ето защо клаузата на чл. 4 се явява нищожна. Анализът и преценка на
условията по повод и при които е сключен договорът за кредит и конкретните условия,
при които се начислява неусточеното вземане, сочат, че уговорката няма за предмет
незадължителна допълнителна услуга, и може да се направи обоснован извод за
наличие на договорна конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи
по кредита (вж. в този смисъл Решение от 21.03.2024 г. по д. № C‑714/22 на СЕС).
Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално. Според ал. 2 от същата разпоредба не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в
случаите на договор при общи условия. При сключването на процесния договор между
страните не се установи индивидуално договаряне. Оспорената клауза е
неравноправна, на осн. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, доколкото с оглед срока на договора,
размерът на неустойката е необосновано висок - повече от половината от главницата, а
като такава и нищожна на осн. чл. 146, ал. 1 ЗПК. Клаузата е неравноправна и на
основание чл. 143, ал.2, т. 15 ЗЗП, предвид това, че автоматично неината стойност се
включва в погасителната месечна вноска, което налага на потребителя да изпълни
своите задължения, дори и ако търговецът или доставчикът не изпълни своите.
Ето защо съдът счита, че клауза на чл. 4 е недействителна, а първоначалната
искова претенция, предявена от Д. Ф., се явява основателна за сумата 408,78 лв., на
осн. чл. 26, ал. 4 ЗЗД, във вр. чл. 22, във вр. чл. 21, във вр. чл. 16 и чл. 19, ал. 5 ЗПК,
вр. чл. 146, ал.1 ЗЗП.
Съдът, като съобрази описаните по-горе клаузи, намира, че процесният договор
за кредит не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в
него неустойка представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите.
Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за
кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено
от заплащането на неустойката, която е предварително известна на кредитора и по своя
характер цели единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за
предоставяне на заемната сума - т. н. „скрита възнаградителна лихва“. Това е така,
защото изискването за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова
гаранция съдържа множество ограничения и конкретно определени параметри, които -
предвид характера, броя и изключително краткия срок за предоставяне - правят
задължението за предоставяне на обезпечение изключително трудно изпълнимо.
Еднодневният срок за предоставяне на обезпеченията е прекомерно кратък и това
създава значително затруднение за потребителя, както за предоставяне на обезпечение
чрез поръчители, тъй като същите следва да бъдат поне двама и всеки от тях да
6
отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред кредитора
чрез предоставяне на официални документи, така и относно безусловната банкова
гаранция, за учредяването на която също е необходимо набавяне на документи и
одобрение от кредитна институция. По този начин кредиторът не е очаквал или желал
изпълнение на задължението. В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и
уговорката, че в случай на възникване на задължението за заплащане на неустойка, то
ще бъде заплащано заедно със съответната погасителна вноска по кредита съобразно
уговорения в договора погасителен план. Това отново навежда към изначално съгласие
между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде
изпълнено, а това за неустойка ще възникне. Това не се променя от факта, че
неустойката спира да се начислява при представяне на обезпечение, макар и след
срока, тъй като във всички случаи за длъжника ще възникне задължение за неустойка,
а същият ще може да влияе само на размера . В този случай, начислената неустойка
не би имала обезщетителна функция, тъй като обезпечение ще бъде представено и то
ще обезпечи цялото евентуално неизпълнение, макар и в един по-късен момент.
Следва да се посочи, че уговорената алтернатива за обезпечение - банкова гаранция в
размер на всички дължими по договора суми е житейски немислима при сключване на
договор за потребителски кредит, доколкото кандидатстващото лице може просто да
се възползва от средствата, нужни за издаването на банковата гаранция. Предвид
изложеното, съдът приема, че с разглежданата неустоечна клауза се уговоря по-висок
размер на разходите по кредита от нормативно допустим.
В аспекта на изложеното настоящият съдебен състав приема, че целта на
неустойката е да създаде за потребителя задължение за допълнително плащане в полза
на кредитора, което се явява за потребителя разход, пряко свързан с кредита -
допълнително възнаграждение, дължимо наред и едновременно с погасителните
вноски по кредита, формално извън договорната лихва и все на кредитодателя.
Последното несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване на кредита и
обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на потребителя.
Прикривайки даден разход по кредита, който не е посочен изрично в договора и не е
взет предвид при посочване размера на ГПР, кредиторът на практика е въвел в
заблуждение потребителя и същият не е бил наясно за риска, който поема,
респективно цената, която трябва да плати, преди да бъде обвързан от договора.
Същевременно, с въведеното задължение на кредитополучателя за
обезпечаване на задълженията си по договора за кредит се цели да се обезщетят
вредите от неплатежоспособността на длъжника, което е в противоречие с чл. 16 ЗПК,
тъй като прехвърля върху кредитополучателя тежестта от оценката по чл. 16 ЗПК, за
която потребителят не дължи такси и комисиони и други плащания съгласно чл. 10а,
ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Задължението на кредитополучателя за осигуряване на обезпечение
цели да се заобиколи забраната на чл. 143, ал. 2, т. 3 ЗЗП, защото от задължението за
представяне на обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна
проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това
прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое
задължение и води до допълнително увеличаване размера на задълженията.
Показателно е и това, че неустойката санкционира неизпълнение на
задължение, различно от главното задължение на кредитополучателя по договора (да
върне заетата сума), и се дължи независимо от това дали кредитополучателят плаща
дължимите погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението на
кредита няма самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира
7
изпълнението на главното задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които
възникват за кредитора при липсата му, са последица от невъзможността на кредитора
да удовлетвори вземането си от обезпечението, ако кредитополучателят не плаща
задълженията си. В случая, обаче, неустойката изначално не е обвързана с
настъпването на каквито и да било вреди за кредитора и се дължи независимо от това
дали такива биха могли реално да настъпят или не. Не може да бъде пренебрегнат и
фактът, че неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение е
санкционирано с неустойка, чийто размер надхвърля с повече от 100 % главницата от
1000 лв. Касае се за вземане, което ако беше включено в размера на ГПР, то той при
всяко положение би надхвърлил многократно законоустановения размер от 50 %, което
се установява и без специални знания, предвид че размерът на неустойката е повече от
100 % от размера на главницата. От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе
следва извод, че с предвиждане на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на
договора, а оскъпяване на кредита чрез кумулиране на скрито възнаграждение, което
обяснява и уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща
неустойката да се прибавя към погасителните вноски. Следователно процесната
неустойка има характера на „общ разход по кредита за потребителя“ по смисъла на § 1,
т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в годишния процент на разходите.
При това положение посоченият в договора годишен процент на разходите (49 %) не
позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
сделката, каквото именно е предназначението на ГПР.
С оглед на изложеното, съдът приема, че процесният договор за потребителски
кредит не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва
посочен действителният размер на разходите по кредита. Тази част от сделката е
особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на
годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви
изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му
позволи да прецени обхвата на поетите задължения. Поради това неяснотите,
вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. След като в договора не е посочен ГПР при
съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, не може да се
приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Следователно и при
съобразяване на чл. 22 ЗПК потребителят следва да върне само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихви и/или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на
чл. 23 ЗПК (така решение № 2261 от 18.08.2022 г. по в. гр. д. № 14174/2021 г. по описа
на СГС, ІІ-А въззивен състав, решение № 3432 от 28.11.2022 г. по в. гр. д. № 3194/2022
г. по описа на СГС, ІІІ-Б въззивен състав, решение № 156 от 11.01.2023 г. по в. гр. д. №
2399/2022 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, решение № 54 от 09.01.2023 г. по
в. гр. д. № 7254/2022 г. по описа на СГС, ІІІ-Б въззивен състав, решение № 260628 от
21.02.2022 г. по в. гр. д. № 2806/2021 г. по описа на СГС и др.).
В допълнение следва да се посочи, че в Решение от 21.03.2024 г. по дело №
C714/2022 г. на Съда на Европейския съюз е прието, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички
предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби
допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на
8
съответния потребител на предоставената в заем главница. С оглед на съществения
характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде
възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с
оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи
по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР,
който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да
определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този
процент. Следователно, санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото
му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати
разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален
характер.
В този случай потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихви и или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23
ЗПК. По въпроса допустимо ли е предявен на договорно основание иск да бъде уважен
на основание чл. 23 ЗПК до размера на чистата стойност на кредита, при положение,
че съдът е достигнал до извод за недействителност на договора по смисъла на чл. 22
ЗПК, е формирана константна практика на ВКС (решение № 50174 от 26.10.2022 г. по
гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о., решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. д. №
1023/2020 г. на ВКС, I т. о. и др.), според която договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави
на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне
на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от
време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките,
чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производството по
предявен на договорно основание иск, съдът следва да установи с решението си
дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит,
доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на
чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по
кредита.
Установено е по делото, че получената от Д. Д. Ф. сума по договора е в размер
на 700 лв. Между страните съществува спор, че последният е извършил плащане по
договора за потребителски кредит, в която връзка са приети и платежни нареждания от
13.02.2024 г. за сумата от 20,40 лв. и от 13.11.2023 г. за сумата от 101,25 лв. С
платената от ответника по насрещния иск сума в общ размер на 121,65 лв. е възможно
погасяване само на валидно възникналото задължение за главница, като след
приспадане на заплатената сума остава непогасен остатък от 578,35 лв. Ето защо
предявеният насрещен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 240,
ал. 1, вр. чл. 99, ал. 2 ЗЗД следва да се уважи за сумата от 578,35 лв. и отхвърли в
останала му част на основание чл. 23 ЗПК. Въз основа на същата разпоредба и с оглед
установената нищожност на процесния договор за кредит исковите претенции за
начислените по договора възнаградителна и мораторна лихва за сумите съответно от
15,14 лв. и от 23,98 лв. са неоснователни и като такива следва да се отхвърлят в
цялост.
По разноските:
9
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, „******** като
ответник трябва да заплати на ищеца по уважения отрицателен установителен иск (Д.
Ф.) съдебни разноски за платена държавна такса, но последният е освободен от
заплащането на такива. Процесуалният представител на ищцата - адв. П. П.,
претендира адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, на осн. чл.
38, ал. 1, т. 2 ЗА. Съобразно защитавания материален интерес и очакваните
процесуални действия, които е било необходимо да се извършат от адвоката по делото,
както и с оглед на фактическата и правна сложност на спора, без явяване в съдебно
заседание, съдът приема, че необходимото и разумно възнаграждение е в размер на
400,00 лв. На ответното дружество не се следват разноски, съобразно разясненията,
дадени с Определение № 366/16.08.2022 г. по ч. т.д. №1085/2022 г. по описа на ВСК.
За защита по насрещните искове, предявени от „********, от ответницата по
тях се претендира адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ,
на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, като на процесуалния представител на същата (адв.
П. П.) следва да се присъди сумата в размер на 119,26 лева.
На „******** се дължат разноски по насрещните искове, съразмерно на
уважената част от тях, като са претендирани разноски в размер на 50 лв. - държавна
такса и 960 лв. - адвокатско възнаграждение съгласно договор за правна защита и
съдействие от 07.06.2024 г., имащ характера на разписка за заплащане на
възнаграждението в брой на адвоката, срещу който размер не е направено възражение
по чл. 78, ал. 5 ГПК (насрещната страна е направила възражение за прекомерност в
молба с вх. № 308227/01.10.2024 г., но същата е входирана в Служба „Регистратура“ на
СРС на 01.10.2024 г. в 15:56 часа, т. е. след обявяване на делото за решаване). Предвид
изложеното, в полза на дружеството следва да се присъдят разноски в общ размер на
860,73 лв.
По изложените съображения, Софийски районен съд, Първо гражданско
отделение, 47-ми състав,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО между страните на основание чл. 124, ал. 1,
предл. 3 ГПК, че Д. Д. Ф., ЕГН: **********, с адрес: гр. ***, ап. 75, не дължи на
„********, ЕИК: **, със седалище и адрес на управление: гр. ***, сумата от 408,78
лева, представляваща неустойка за недадено обезпечение по чл. 4 от Приложение № 5
към Договор за потребителски кредит № **/08.02.2023 г.
ОСЪЖДА Д. Д. Ф., ЕГН: **********, с адрес: гр. ***, да заплати на
„********, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. **, на основание
чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1, вр. чл. 99, ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 22 и чл. 23 ЗПК
сумата от 578,35 лева, представляваща непогасена главница (чистата стойност на
кредита) по сключения между страните Договор за потребителски кредит №
**/08.02.2023 г.
10
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявения от „********, ЕИК: **, срещу Д.
Д. Ф., ЕГН: **********, насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1, вр. чл. 99, ал. 2 ЗЗД за разликата над уважената
част от 578,35 лева до пълния предявен размер от 700,00 лева, както и в цялост
предявените от „********, ЕИК: **, срещу Д. Д. Ф., ЕГН: **********, насрещни
осъдителни искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 15,14 лв.,
представляваща възнаградителна лихва, начислена за периода от 09.02.2023 г. до
08.08.2023 г., и за сумата от 23,98 лв., представляваща лихва за забава, начислена за
периода от 09.08.2023 г. до 10.11.2023 г.
ОСЪЖДА Д. Д. Ф., ЕГН: **********, с адрес: гр. **, да заплати на „********,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. **, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК сумата от 860,73 лева, представляваща сторени от дружеството разноски по
предявените от него насрещни осъдителни искове, съобразно уважената част от тях.
ОСЪЖДА „********, ЕИК: **, със седалище и адрес на управление: гр. ***, да
заплати на адвокат П. И. П., АК-**, с личен №**, с адрес на упражняване на
дейността: гр. **, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2
ЗАдв., сумата от 400,00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ по предявения от Д. Д. Ф. отрицателен установителен иск,
както и сумата от 119,26 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ по предявените срещу Д. Д. Ф. насрещни осъдителни искове,
съобразно отхвърлената част от тях.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11